Давид Лагеркранс
Мъжът, който търсеше сянката си (3)

Глава 2. 12 юни

Алвар Олсен искаше да се прибере. Да се махне оттук. Но първо трябваше да изпълни задълженията си на надзирател и да отметне бумащината, а също и да се обади на деветгодишната си дъщеря Вилда, за да й пожелае лека нощ, разбира се. Както обикновено, леля му Шещин гледаше момичето и както обикновено, Алвар й бе казал да заключи и втората брава.

От дванайсет години беше началник на отделението с повишено ниво на сигурност във „Флудберя“ и дълго време се бе гордял с работата си и бе смятал, че е правилният човек за позицията. На младини Алвар Олсен спаси живота на тежко алкохолизираната си майка и й помогна да спре да пие. Винаги беше заставал с плам на страната на уязвимите, затова не бе учудващо, че постъпи в Службата за лишаване от свобода и бързо си създаде безупречна репутация. Но днес не бе останало много от някогашния му идеализъм.

Първият удар дойде още когато съпругата му го остави сам с Вилда и отиде да живее с бившия си шеф. Но Бенито бе тази, която окончателно го лиши от илюзиите му. Преди Алвар все казваше, че във всеки престъпник има нещо добро. Но в Бенито нямаше нищо такова, въпреки че мнозина се бяха опитвали да го открият — приятели, приятелки, адвокати, терапевти и съдебни психиатри, дори и двама свещеници. Първоначално Бенито се казвала Беатрис, но се прекръстила, вземайки името на небезизвестния италиански фашист. Понастоящем на шията й имаше татуиран пречупен кръст, косата й беше късо подстригана, а лицето й беше толкова бледо, че имаше нездрав вид. И все пак не беше неприятна гледка.

Бенито имаше тяло на борец, но излъчваше едновременно известна грация и нещо царствено, което привличаше не един и двама. Повечето хора наоколо обаче просто се плашеха до смърт от нея. Бенито — поне така се говореше — бе убила трима души с две ками, които наричаше Керис^[1] и които бяха толкова обсъждани, че се бяха превърнали в част от заплашителната и задушлива атмосфера в затвора. Затворничките все повтаряха, че най-лошото, което може да ти се случи в отделението, е Бенито да ти каже, че е насочила камата си към теб, защото това означавало, че дните ти са преброени и все едно вече си мъртъв. Тези приказки, общо взето, бяха измишльотини — особено като се има предвид, че ножовете се намираха на безопасно разстояние от затвора — но въпреки това оставяха своя отпечатък върху настроението в отделението. Митовете за камите всяваха ужас из коридорите и се бяха слели със заплашителния образ на Бенито. Всичко това беше срамно и скандално. Алвар се беше огънал.

Трябваше да е подготвен за нея. Беше висок сто деветдесет и два сантиметра. Тежеше осемдесет и осем килограма, тялото му беше кораво и релефно и още като тийнейджър бе влизал в схватки с пияници и свине, които се бяха опитвали да награбят майка му. Но имаше слабо място. Беше самотен родител, а преди около година Бенито се приближи до него на двора и прошепна в ухото му един маршрут — смразяващо точно описание на всички улици, коридори и стълбища, по които Алвар минаваше сутрин, за да остави дъщеря си в трети „А“ клас на третия етаж в училище „Фридхемскулан“ в град Йоребру.

— Камата ми е насочена към момичето ти — каза тя, а повече от това не бе и нужно.

Алвар изгуби контрол над отделението, а развалата се разпространи надолу по йерархията. И за секунда не се бе съмнявал, че някои от колегите му — като страхливеца Фред Стрьомер — са станали откровено корумпирани. Най-зле беше сега през лятото, когато затворът се изпълваше с некомпетентни и наплашени пазачи по заместване, а бедният на кислород въздух в коридорите само повишаваше раздразнението и напрежението. Алвар вече не знаеше колко пъти се е будил рано сутрин и се е заклевал, че ще въдвори ред в отделението. Но въпреки това не успяваше, а не му помагаше и това, че директорът на затвора Рикард Фагер беше идиот. Фагер се интересуваше само от фасадата, а тя все още изглеждаше бляскава и неопетнена, колкото и прогнило да бе всичко зад нея.

Всеки следобед погледът на Бенито парализираше Алвар наново и както диктуваше психологията на потисничеството, той ставаше все по-слаб с всеки следващ път, когато се огънеше. Чувстваше се обезкървен, а най-лошото беше, че не можеше да спаси Фария Кази.

Фария бе осъдена за убийството на големия си брат, когото беше бутнала през голям стъклен прозорец в стокхолмското предградие Сикла. Но нравът й изобщо не беше агресивен или насилнически. Тя най-често седеше в килията си и четеше или плачеше, а това, че изобщо се бе озовала в отделението с повишена сигурност, се дължеше на заплахата за живота й и склонността й към самоубийство. Фария бе пречупена, изоставена от всички, дори от обществото. Не можеше да се прави на корава по коридорите, нямаше стоманеносив поглед, който да всява респект. Разполагаше единствено с крехката си красота, което караше мъчителите и садистите да се тълпят около нея, а Алвар се мразеше, задето не прави нищо, за да й помогне.

Единственото му конструктивно усилие в последно време беше да обърне внимание на новото момиче, Лисбет Саландер. Това също не бе шега работа. Лисбет Саландер беше закоравяла кучка и за нея се носеха не по-малко слухове, отколкото за Бенито. Някои й се възхищаваха, други я смятаха за надуто лайно, а трети усещаха, че мястото им в йерархията е застрашено. Бенито сякаш очакваше борбата за власт с цялото си тяло, с всеки мускул. Алвар не се съмняваше и за секунда, че тя използва връзките си извън затвора, за да събира информация за Саландер, точно както бе направила с него и всички останали в отделението.

Въпреки това засега нищо не се бе случило, дори когато Лисбет получи разрешение да работи в градината и в грънчарската работилница през деня, макар нивото й на сигурност да не предвиждаше нещо такова. Беше трагична по грънчарство. Вазите й бяха най-лошите, които Алвар някога бе виждал. Освен това не беше и особено социална. Едва продумваше. Изглежда, живееше в свой собствен свят и не й пукаше за погледите и репликите от страна на другите, нито за ударите, които Бенито й нанасяше скришом. Лисбет се отърсваше от всичко, както човек изтупва прах или курешки. Единственото, което наблюдаваше внимателно, бе именно Фария Кази.

Лисбет я държеше под око и вероятно вече бе осъзнала колко сериозно е положението. Може би това щеше да доведе до някаква конфронтация. Алвар не знаеше. Но се притесняваше.

Въпреки всички спънки, той се гордееше с индивидуалните програми, които разработваше за всяка затворничка. Никоя жена не биваше разпределена на работа автоматично, всички получаваха собствен график, в зависимост от проблемите и нуждите си. Някои се обучаваха редовно или на половин ден. Други посещаваха програми за реабилитация и се срещаха с психолози и съветници, или пък получаваха консултации за професионално ориентиране. Лисбет Саландер би трябвало — ако човек се ръководеше от документацията й — да получи възможност да завърши училищното си образование или поне да бъде посъветвана по въпроса. Тя не беше ходила в гимназия и дори не бе завършила обучението си в основното училище, а с изключение на краткотрайно назначение в една охранителна фирма, изглежда, изобщо не беше и работила. Вечно си имаше проблеми с властите, макар че това беше първото й лишаване от свобода. Би било лесно да я отпишат като безделница. Но, разбира се, в този образ имаше пукнатини. Не ставаше дума просто за вечерните вестници, които я описваха като екшън героиня. Цялото й излъчване подсказваше за нещо повече, а едно конкретно събитие се бе запечатало трайно в паметта на Алвар.

Това бе единственото позитивно или изненадващо нещо, което бе видял в отделението през последните години. Случи се преди няколко дни в столовата, след ранната вечеря в пет часа. Навън валеше дъжд. Затворничките бяха отсервирали и измили чиниите и чашите си и почистили масите. Алвар седеше сам на един стол до мивката. В действителност нямаше работа там. По принцип се хранеше с персонала в друга част на затвора, а затворничките сами се грижеха за столовата. Така наречените самостоятелни уреднички Юсефин и Тине — и двете дружки на Бенито — разполагаха със собствен бюджет и поръчваха продукти, готвеха, чистеха и се грижеха храната да стига за всички. Да бъдеш уредничка, беше въпрос на престиж. В пандиза храната даваше власт, това бе универсално правило. Неизбежно беше някои, като Бенито, да получават повече от други. Затова Алвар често хвърляше по едно око на кухнята. Там се намираше и единственият нож в отделението. Не беше остър, а и бе вързан със стоманено въженце. Въпреки това обаче можеше да причини наранявания и през онзи ден Алвар поглеждаше от време на време към него, докато се опитваше да яде.

Искаше да се махне от „Флудберя“. Искаше по-добра работа. Но за човек като него, който никога не бе учил или работил на друго място освен по затвори, изборът не беше особено богат. Ето защо се бе записал на дистанционен курс по бизнес икономика. Във въздуха още се носеше мирис на картофени палачинки и конфитюр, а Алвар четеше за ценообразуването на опции върху акции във финансовия пазар, макар, честно казано, да не разбираше много и изобщо да не се справяше с упражненията в учебника. В този момент се появи Лисбет Саландер, дошла да грабне още нещо за хапване.

Гледаше в пода и изглеждаше кисела и откъсната от света. Алвар не искаше да се изложи повторно с нов неуспешен опит да установи контакт с нея, затова продължи да се занимава с изчисленията си. Драскаше и триеше, което очевидно подразни Лисбет. Тя се приближи и се вторачи в него, а той се засрами. Често се срамуваше, когато тя го погледне, и тъкмо се канеше да стане и да излезе от столовата, когато Саландер грабна молива му и написа няколко цифри в учебника.

— Уравненията на Блек-Шолс са надценени, а и са безполезни, когато пазарът е толкова нестабилен — каза тя и се отдалечи, без ни най-малко да й пука, че той вика след нея.

Просто си вървеше, сякаш Алвар вече не съществуваше. Отне му малко време да разбере какво се е случило. Едва късно вечерта на същия ден, когато седна пред компютъра си, си даде сметка, че Саландер само за секунда бе отговорила правилно на въпросите в учебника. И не само това, ами с непринуден авторитет бе разкритикувала награден с Нобелова награда модел за определяне на стойността на финансови деривати. За Алвар, който обикновено преживяваше единствено поражения и унижение в отделението, това бе голямо събитие. Размечта се, че това може да е началото на благоприятен контакт между тях и дори повратна точка в живота на Лисбет, която най-накрая би могла да осъзнае обхвата на дарбата си.

Алвар дълго се чуди каква да бъде следващата му стъпка. Как да я мотивира? Накрая му хрумна идея. Щеше да й даде тест за интелигентност. Кабинетът му беше пълен със стари тестове и формуляри, останали след всички съдебни психиатри, които бяха опитвали да определят степента на психопатия, алекситимия, нарцисизъм и всичко останало, от което си мислеха, че страда Бенито.

Самият Алвар беше правил някои от тестовете и си мислеше, че момиче, което с такава лекота решава математически задачи, би трябвало да се справи добре и с това. Кой знае, може би тестът щеше да се окаже важен за нея. Ето защо изчака подходящ момент, както му се струваше, и я пресрещна в коридора. Стори му се дори, че вижда любопитство в изражението й, и започна разговора с комплимент. Въобразяваше си, че е установил контакт.

Тя взе теста. Но после нещо се случи. Чу се бученето на влака отвън, Саландер се напрегна и погледът й потъмня, а Алвар започна да пелтечи и я остави да изчезне. След това нареди на колегите си да се погрижат за затварянето на килиите. Самият той отиде в офиса си, който се намираше зад масивна стъклена врата в края на коридора, в така наречения административен отдел. Алвар беше единственият човек от персонала, който имаше собствена стая. Вътре имаше прозорец, който гледаше към двора, стоманената ограда и сивата бетонна стена, а кабинетът не беше много по-голям от килиите, нито кой знае колко по-приятен. Но за разлика от тях, там имаше компютър с интернет връзка, два монитора, които показваха кадри от охранителните камери в отделението, както и няколко украшения, които все пак придаваха малко уют.

Сега часът беше 19:45. Вратите на килиите бяха затворени. Влакът бе отминал в посока Стокхолм, а колегите седяха в малката трапезария и приказваха глупости. Алвар написа ред-два в дневника, който водеше за живота тук. Това не подобри настроението му, тъй като вече не беше толкова искрен в записките си. Вместо да продължи да пише, той вдигна поглед към таблото за съобщения, където бе окачил снимките на Вилда и на майка си, която почина преди близо четири години.

Отвън дворът приличаше на оазис насред пустия затворнически пейзаж. Небето беше безоблачно. Алвар отново погледна ръчния си часовник. Беше време да се обади у дома и да пожелае на Вилда лека нощ, приятни сънища и „чао, съкровище“. Вдигна слушалката, но не стигна по-далеч. Включи се интеркомът. Той погледна дисплея и видя, че повикването е от номер седем, килията на Лисбет Саландер. Веднага го обзе любопитство и заедно с това и притеснение. Всички затворнички знаеха, че не бива да безпокоят персонала ненужно. Лисбет никога преди не бе използвала интеркома, а и като цяло, не изглеждаше като жена, която има навика да хленчи. Възможно ли беше да се е случило нещо?

— Какво има? — попита той.

— Искам да дойдеш тук. Важно е.

— И кое е толкова важно?

— Даде ми тест за интелигентност, нали?

— Да, сметнах, че си момиче, което би се справило добре.

— Може и да си прав. Не би ли могъл да прегледаш отговорите ми още сега?

Алвар отново провери часа. Нямаше начин да е приключила с теста толкова бързо.

— По-добре да дойда утре сутринта — каза той. — Тъкмо ще имаш време да обмислиш отговорите си по-внимателно.

— Така няма да е честно — продължи тя. — Ще имам на разположение цяла нощ.

— Окей, идвам — отговори той.

Не знаеше защо точно го каза и веднага се зачуди дали не беше прибързано. От друга страна, сигурно щеше да съжалява, ако не отиде. Искрено се беше надявал, че тестът ще й бъде интересен, а това можеше да бъде началото на нещо.

Наведе се и взе листа с правилните отговори от чекмеджето в долния десен край на бюрото. После се поизтупа, излезе и с помощта на чипа и личния си код отвори преходната врата към отделението. Тръгна по коридора и се загледа нагоре към черните камери и жълтите лампи на тавана, докато опипваше колана си. Там бяха неговият ОС^[2], палката му, връзката ключове, радиостанцията и сивата кутийка с алармения бутон.

Може и да беше непоправим идеалист, но не беше наивен. В Службата за лишаване от свобода нямаше място за наивност. Затворничките можеха да звучат умолително и смирено, а всъщност да те въртят на пръста си. Алвар винаги беше нащрек и колкото повече се приближаваше до вратата, толкова повече започваше да се тревожи. Може би трябваше да извика някой колега, както гласеше правилникът.

Колкото и интелигентна да бе Лисбет Саландер, нямаше как да е измъдрила отговорите толкова скоро. Сигурно имаше някакви скрити намерения, нали? Алвар все повече се убеждаваше в това. Отвори прозорчето на килията й и погледна подозрително вътре. Лисбет стоеше спокойно до бюрото си. Усмихна му се, или поне горе-долу, а той отново почувства плах оптимизъм.

— Окей, влизам. Спазвай дистанция.

— Разбира се.

— Хубаво.

Алвар отключи, все още готов на какво ли не, но нищо не се случи. Саландер си стоеше на същото място.

— Как е? — попита той.

— Добре — отвърна тя. — Интересен тест. Ще погледнеш ли?

— Нося верните отговори — каза Алвар и размаха листа.

Тя не отговори, така че той добави:

— Като се има предвид колко бързо си го решила, не се разочаровай, ако резултатът не е много добър.

Алвар пробва да я предразположи с широка усмивка. Устните на Лисбет отново се извиха нагоре, но това вече не му вдъхваше увереност. Имаше чувството, че тя го изучава, и не му харесваше неясният блясък в погледа й. Дали не бе намислила нещо? Нямаше да се учуди и за миг, ако кроеше някакъв пъклен план зад тъмните си очи. От друга страна, тя беше ниска и кльощава. Той беше едър, въоръжен и трениран да се справя с критични ситуации. Нямаше опасност, нали?

Алвар взе предпазливо теста и й се усмихна вдървено. После се зае да проверява отговорите, държейки Саландер под око. Вероятно всичко беше наред. Тя просто го гледаше и като че искаше да го пита: „Добре ли съм се справила, или?“.

Във всеки случай почеркът й не струваше. Листовете бяха осеяни с мастилени петна и драскулки, сякаш беше надраскала отговорите съвсем набързо. Без да я изпуска от поглед, той започна да сравнява теста й с оригинала. Установи, че в началото всичко е вярно, и продължи да чете. Скоро удивлението му нарасна дотолкова, че нямаше как да не свали гарда си. Саландер бе отговорила правилно дори на най-трудните въпроси в края, а той никога не бе чувал за нещо подобно. Резултатът й беше просто изключителен и той се канеше да каже нещо високопарно, но миг по-късно вече не можеше да диша.