Метаданни
Данни
- Серия
- Милениум (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mannen som sökte sin skugga, 2017 (Пълни авторски права)
- Превод отшведски
- Любомир Гиздов, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata(2023)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- Еми(2023 г.)
Издание:
Автор: Давид Лагеркранс
Заглавие: Мъжът, който търсеше сянката си
Преводач: Любомир Гиздов
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: шведски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман (не е указано)
Националност: шведска
Печатница: „Инвестпрес“
Излязла от печат: 01.12.2017
Редактор: Росица Ташева
Технически редактор: Симеон Айтов
Коректор: Донка Дончева
ISBN: 978-619-02-0116-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13650
История
- —Добавяне
Глава 23. 22 юни
Ян Бублански трябваше да е доволен. Залови както Башир и Разан Кази, така и Бенито Андершон и един прословут член на МК „Свавелшьо“. Само че не беше доволен, ни най-малко. Полицаи от Упсала и Стокхолм претърсиха гората около Вадабушьон, но не откриха други следи от Лисбет Саландер, освен кръвта в буса, както и една лятна вила с разбита врата малко по-нататък по билото, където също има петна кръв и отпечатъци от маратонки с малък номер. Беше непонятно, мислеше си Бублански. Лисбет можеше да получи медицинска помощ. Линейките бяха на път. Въпреки това бе предпочела да се скрие в непроходимата гора, далеч от всякакви пътни артерии и цивилизация. Може би не беше разбрала, че помощта е близо, а просто бе побягнала, за да спаси живота си. Нямаше как да знаят. Но ако камата на Бенито беше засегнала жизненоважен орган, значи състоянието на Саландер беше лошо, може би дори критично. Защо тя не бе като останалите хора?
Бублански тъкмо пристигна в полицейското управление на Бергсгатан и се запъти към кабинета си, когато телефонът му звънна. Обаждаше се Микаел Блумквист, най-накрая. Комисарят обясни най-общо какво е станало и забеляза, че думите му разтревожиха журналиста. Микаел му зададе редица въпроси и едва след това сподели, че е започнал да разбира защо Холгер Палмгрен е бил убит. Каза, че щял да се върне към този случай при първа възможност, но сега имал друга работа. Бублански не видя какво друго може да направи, освен да въздъхне и да се примири.
Декември, година и половина по-рано
Часът беше дванайсет и десет през нощта. Най-накрая бе Бъдни вечер. По перваза на прозореца беше натрупал тежък мокър сняг. Небето изглеждаше сиво и мрачно. Градът беше притихнал. Откъм Карлавеген се чуваха само отделни автомобили. Дан седеше на дивана, хванал телефона на Лео в ръка. Цялото му тяло се тресеше, докато набираше номера на Хенрик Нуребринг от Видокра.
Сигналите отекваха в ушите му. Нямаше отговор. Включи се гласовата поща и млад мъжки глас го подкани да остави съобщение, завършвайки с двойното пожелание „всичко добро, всичко хубаво“. Дан огледа отчаяно апартамента. Нямаше и следа от драмата, която се бе разиграла вътре. Напротив, наоколо цареше клинична чистота, която му се отразяваше зле. Миришеше на дезинфектант, затова Дан, без да спира да звъни, потърси убежище в гостната, където бе спал през седмицата. Погледът му обиколи отчаяно помещението и той изруга.
И тук имаше следи от Ракел Грейс. Как бе успяла? Гостната също беше подредена и почистена и Дан изпита желание да сее хаос, да разкъса чаршафите, да захвърли книгите в стената, да унищожи остатъците от присъствието на Ракел. Но нямаше сила за нищо. Просто се загледа през прозореца и дочу музикален мотив, който долиташе от нечие радио. Може би мина минута или две и той отново извади телефона си, но не успя да набере номера. Мобилният звънна в ръката му и той вдигна, развълнуван и изпълнен с очакване. В слушалката прозвуча гласът от гласовата поща, само че вече не звучеше толкова оживено, ами сериозно и сдържано, сякаш се бе случило нещо ужасно.
— Лео там ли е? — заекна Дан.
Не получи отговор. Дори не чуваше дишане, нищо. Тишината предвещаваше катастрофа и накара ужасът, преживян в гората, да се завърне. Дан си спомни студените устни на Лео, изгасващия блясък в очите и застиналите му дробове.
— Той там ли е? Жив ли е?
— Чакай — каза гласът.
Слушалката изпука. Чуха се детски викове. Някой остави нещо върху маса или бюро. Чуваше се шетане и шумолене. Времето минаваше. Изведнъж — като от нищото — светът на Дан отново бе озарен от цветове и живот.
— Дан? — каза глас, който звучеше досущ като неговия.
— Лео. Ти си жив.
— Добре съм. Отново се влоших и имах гърчове, но Стина, която е медицинска сестра, ми помогна.
Лео каза, че лежи на дивана, завит с две одеяла. Говореше с изтощен, но все пак спокоен глас. Изглежда, не знаеше какво да каже в присъствието на двойката, но спомена Джанго и Minor Swing.
— Ти ми спаси живота — каза Лео.
— Май да.
— Това е сериозно.
— Това е суинг, искаш да кажеш.
— Няма нищо по̀ суинг, братко.
Дан не отговори, а потъна в тържествена тишина.
— Contra mundum — продължи Лео.
— Какво? — попита Дан.
— Ние срещу света, приятел. Ти и аз.
* * *
Решиха да се срещнат в хотел „Амарантен“ на Кунгсхолмсгатан, недалеч от метростанция „Родхюсет“. Лео бе сигурен, че там няма да срещне никой познат. Братята прекараха ранното утро на Бъдни вечер на четвъртия етаж, в стая с дръпнати пердета, където разговаряха и правеха планове. Подновиха сключения пакт и малко преди обяд, в предколедната навалица, Дан купи два мобилни телефона с предплатени карти, чрез които да комуникират.
После се върна на Флурагатан и когато Ракел Грейс му се обади по стационарния телефон, той отново заяви сериозно, че е решил да я послуша. Също така проведе разговор с една медицинска сестра от старческия дом, която му обясни, че Вивека е упоена и не й остава много време. Той пожела Весела Коледа на персонала на отделението, каза им да целунат Вивека по челото и обеща скоро да я посети.
По-късно същия ден се върна в „Амарантен“ и разказа на Лео каквото знаеше за папката, с която Ракел Грейс твърдеше, че може да го вкара в затвора. В нея имало доказателства за сделки с вътрешна информация и данъчни измами, които Ивар Йогрен бил направил от името на Лео. Дан видя бездънния гняв в очите на брат си. Омразата му го изплаши и той седеше смълчан, докато Лео обясняваше как ще си отмъстят на Ивар Йогрен и Ракел Грейс и на всички замесени. Дан сложи ръка на рамото на Лео, споделяйки болката му. Самият той обаче не мислеше за отмъщение, а за среднощното пътуване и гроба до стария смърч, както и за тирадите на Ракел за могъщите сили, които стояли зад гърба й. Чувстваше с цялото си тяло, че не би посмял да отвърне на удара, не и веднага. Може би, както му хрумна впоследствие, това се дължеше на класовите им различия. Той не притежаваше вярата на Лео, че е възможно да победиш властимащите. А може би просто изхождаше от собствения си опит: все пак бе видял колко безмилостно действат.
— Абсолютно, ще си отмъстим — каза той. — Ще ги разбием, но първо трябва да опипаме почвата, нали? Трябва да имаме доказателства, да сме подготвени. Не можем ли да гледаме на ситуацията като на шанс за нещо ново?
Не знаеше какво да каже, стреляше наслуки. Но постепенно Лео започна да се вслушва в думите му и час по-късно, след продължителна дискусия, те започнаха да планират, първоначално колебливо, после все по-сериозно. Много скоро осъзнаха, че трябва да действат бързо. В противен случай Ракел Грейс и организацията й щяха да разберат, че са били измамени.
На Коледа Лео преведе пари по сметката на брат си, като скоро щеше да му изпрати още. След това резервира самолетен билет до Бостън на името на Дан, само че не Дан бе този, който замина, а Лео, предрешен като брат си и с неговия американски паспорт. Самият Дан остана в апартамента на Лео, а в деня след Коледа бе посетен от Ракел Грейс. Двамата очертаха аспектите на новия му живот. Той изигра ролята си добре и ако понякога не изглеждаше толкова отчаян, колкото се очакваше, Ракел Грейс си го обясняваше с това, че Дан вече започва да се чувства добре в новата си среда. „Хората виждат собственото си зло в другите“, както каза Лео по телефона след това.
На двайсет и седми декември Дан посети майката на Лео в старческия дом и като че ли никой не заподозря нищо. Това му вдъхна кураж. Беше облечен подобаващо и не говореше много. Опитваше се да си придаде разстроен, но сдържан вид, а от време на време наистина се разчувстваше, макар че седеше до човек, когото никога преди не бе срещал. Вивека Манхеймер беше дребна, изпосталяла и бледа и в нея имаше нещо птицеподобно. Някой беше сресал косата й и дори я бе гримирал леко. Тя спеше, с глава облегната високо на две възглавници. Устата й беше отворена и тя дишаше едва доловимо. По едно време — смяташе, че така е редно — Дан я погали по рамото и ръката. Вивека отвори очи и се взря критично в него. Стана му неприятно, но не се притесни. Жената бе под въздействието на морфина и винаги можеше да се каже, че бълнува.
— Кой си ти? — попита тя.
В крехките й, изострени черти се появи нещо сурово и осъдително.
— Аз съм, мамо. Лео — отвърна той.
Тя като че се замисли над думите му. Преглътна, събра сили и каза:
— Така и не оправда надеждите ни, Лео. Разочарова мен и баща си.
Дан затвори очи и си припомни всичко, което Лео му беше разказал за майка си.
— Ти също не беше това, на което се надявах — отговори той с учудваща лекота, може би тъкмо защото за него Вивека бе една непозната. — Не ме разбираше. Ти разочарова мен.
Тя го погледна учудено и замаяно.
— Разочарова Лео — добави той. — Разочарова двама ни — също като всички останали.
Изправи се и се прибра, вървейки пеша през Стокхолм. На следващия ден, двайсет и девети декември, Вивека Манхеймер почина. Дан съобщи с имейл, че няма да може да отиде на погребението. Писа на Ивар Йогрен, че излиза в отпуск, и получи обратно редица ругатни и приказки за безотговорност, на които не отговори. На четвърти януари напусна страната, след като получи одобрение от Ракел Грейс.
Отлетя за Ню Йорк и се срещна с брат си във Вашингтон. Двамата прекараха една седмица заедно, преди отново да се разделят. Лео се завъртя из джаз средите в Бостън и обясни, че е започнал да свири на пиано, но прекарваше повечето време сам и не смееше да се показва публично. Шведският му акцент го тревожеше и изпитваше носталгия по дома чак докато не реши да се премести в Торонто, където срещна Мари Денвър. Тя беше млад интериорен дизайнер, но мечтаеше да стане художничка. По онова време обмисляше да основе фирма със сестра си, но не беше сигурна дали притежава смелостта за нещо такова. Лео — или Дан, както се наричаше понастоящем — вложи средства във фирмата и стана активен член на ръководството. Не след дълго двойката си купи къща в квартал Хогс Холоу в Торонто. Там Лео редовно свиреше на пиано в компанията на тесен кръг умели аматьори, всички от които бяха лекари.
Дан също се лута дълго време, пътувайки из Европа и Азия. Свиреше на китара и четеше за финансовия пазар с искрено любопитство. Усещаше, или вярваше, че от позицията на външен човек може да предложи нова метаперспектива върху борсата и в крайна сметка реши да заеме мястото на Лео в „Алфред Йогрен“, не на последно място за да узнае с какви компромати разполагаха Ракел и Ивар. Разбра, че няма да е лесно да се измъкне. Нае един от най-добрите бизнес адвокати в Стокхолм, Бенгт Валин. Когато стана ясен обхватът на нелегалните действия, извършени от панамската компания „Мосак Фонсека“ от името на Лео, той бе посъветван да не предприема нищо.
* * *
Времето минаваше и животът се нормализира, както става обикновено. Двамата изчакваха и тайно поддържаха връзка. Дан се обади именно на Лео, когато се измъкна от Микаел Блумквист във фоайето на „Алфред Йогрен“. Лео мисли дълго и накрая му каза сам да прецени дали е време да разкаже историята, като добави, че за целта едва ли има по-подходящ човек от Блумквист. И ето че Дан реши да говори с журналиста, само че още не му бе разказал за новия живот на Лео. След като Микаел си тръгна, Дан продължи да пие вино и отново позвъни до Торонто. Последва дълъг разговор, който бе прекъснат едва когато Дан чу дискретно почукване на вратата. Беше Ерика Бергер.
* * *
По-рано през деня Ракел Грейс се добра с мъка до Хамнгатан и хвана такси, с намерението да се върне у дома и да рухне в леглото си. По пътя обаче се ядоса на себе си. Не беше типично за нея да отстъпва пред болестта или пред каквито и да било спънки. Реши на всяка цена да продължи да се бори, като използва на практика всичките си контакти и връзки — освен Мартин Стейнберг, който се бе сринал след редицата обаждания от полицията — за да издири Блумквист и Даниел Брулин. Изпрати Бенямин да провери в офиса на „Милениум“ и в апартамента на Микаел на Белмансгатан. Но Бенямин се сблъска единствено със заключени врати. Накрая Ракел се отказа поне до утре и остави Бенямин да я откара от офиса в квартал Алвик до апартамента й на Карлбергсвеген. Искаше най-сетне да си почине, но също така и да унищожи по-деликатните документи от проекта, които все още съхраняваше в дома си в сейфа зад гардероба в спалнята.
Часът беше четири и половина следобед. Все още беше ужасно горещо и Бенямин й помогна да слезе от колата. Ракел наистина имаше нужда от него, не само като бодигард. Трябваше й помощ, за да върви. След всичкото напрежение днес беше изморена и замаяна. Гадеше й се, а черното й поло беше подгизнало от пот. Улицата се люлееше пред очите й. Въпреки това тя се изпъчи и отправи победоносен поглед към небето. Да, щяха да я разобличат и унижат, но тя се бе борила — убедена беше — в името на нещо по-голямо от нея самата: науката и бъдещето. Решена бе да си отиде достойно. Закле се, че ще остане горда и силна до края, колкото и болна да беше.
Спряха до входа и Ракел помоли Бенямин да й даде портокаловия сок, който й бе купил по пътя. Макар да смяташе, че е некултурно, тя отпи направо от бутилката и си възвърна малко от силите. Качиха се с асансьора до шестия етаж, тя отключи блиндираната врата и каза на Бенямин да деактивира алармената система. Канеше се да прекрачи прага, но изведнъж застина и хвърли поглед към стълбите. По тях се изкачваше бледа фигура — млада жена, която изгледаше като излязла от подземното царство.
* * *
Лисбет Саландер все пак се беше поосвежила. Вярно, движеше се трудно, лицето й беше бяло, очите кървясали, а по бузите й имаше драскотини от клони и храсти. Но само преди час си купи тениска и чифт дънки втора употреба от един магазин на Упландсгатан и изхвърли окървавените си дрехи в кофата.
После си купи телефон от магазина на „Теленор“ и се снабди с бинт и спирт за дезинфекция от близката аптека. Спряла насред улицата, Лисбет превърза хълбока си, като първо отлепи кафявото опаковъчно тиксо, с което бе спряла кръвотечението в лятната вила до Вадабушьон, където влезе с взлом.
Известно време след като избяга от буса, Лисбет припадна за кратко в гората. Когато се свести, стана на крака и сряза въжето около китките си с помощта на един остър камък. Щом стигна до шосе 77, едно младо момиче я качи на стоп със стария си роувър. Откара я до Васастан, където Лисбет привлече доста внимание. Изглеждаше болна и опасна, поне според свидетеля Шел Уве Стрьомгрен, който я бе видял да влиза във входа на Карлбергсвеген.
Лисбет не се огледа в огледалото в асансьора. Не вярваше, че би й подействало ободряващо. Чувстваше се ужасно. Не смяташе, че камата е засегнала някаква важна част от тялото й, но беше изгубила много кръв и чувстваше, че всеки момент би могла да припадне.
Грейс, или Нурдин, както гласеше заблуждаващата табелка на вратата, не си беше у дома. Лисбет седна на долната площадка и прати съобщение на Блумквист. В отговор той я смъмри и й наговори куп глупости. Тя обаче искаше просто да разбере какво е успял да научи. Микаел обобщи накратко, а Лисбет прочете съобщението, кимна и затвори очи. Усети как болката и виенето на свят се усилват и със сетни сили успя да устои на желанието да легне на пода и да изпъшка. За миг й се стори, че ще е невъзможно да се изправи и да предприеме каквото и да било. Но се замисли за Холгер.
Спомни си как бе дошъл до „Флудберя“ с инвалидната си количка и отново осъзна колко много бе означавал той за нея през годините. Но преди всичко се замисли за това, което Микаел й разказа за смъртта му, и проумя истината: единствено Ракел Грейс можеше да е убила стария човек. Това й вдъхна сила. Лисбет трябваше да отмъсти и за Холгер. Трябваше да удари с всичка сила, колкото и лошо да бе състоянието й. Ето защо се изправи и тръсна глава. Най-накрая, след десет или петнайсет минути, разнебитеният асансьор спря на шестия етаж. Вратата се отвори и отвътре излязоха едър мъж на около петдесет години и стара жена с черно поло. Странното бе, че Лисбет я разпозна още по стойката. Сякаш дори само изправеният гръб на Ракел бе достатъчен да върне Саландер в детството й.
Тя обаче не си позволи да мисли за това. Побърза да изпрати съобщение на Бублански и Мудиг, след което тръгна нагоре по стълбите. Не стъпваше особено стабилно, а очевидно и не особено тихо. Грейс я чу, обърна се и погледна Лисбет в очите, първо с изненада, а после — щом я разпозна — с ужас и омраза. Въпреки това не се случи нищо. Лисбет просто спря на стълбите и притисна раната от камата с ръка.
— Срещаме се отново — каза тя.
— Доста време ти отне.
— И все пак сякаш беше вчера, нали?
Ракел Грейс не отговори на въпроса. Вместо това изръмжа:
— Бенямин! Доведи я тук!
Бенямин кимна и изглежда, задачата не му се стори особено трудна, най-вече след като измери Лисбет с поглед и установи, че е половин метър по-висок и два пъти по-широк от нея. Тръгна решително към нея, носен напред не само от силата на тялото си, ами и от наклона на стълбите. Лисбет пристъпи бързо встрани, хвана лявата ръка на мъжа и я дръпна. В този миг целеустремеността на Бенямин вече не му беше от полза. Той падна по стълбите и се приземи върху каменния под с главата и лакътя напред. Лисбет обаче не видя нищо от това. Без да губи време, тя тръгна нагоре, бутна Ракел Грейс в антрето и заключи вратата. Малко след това отвън се чуха силни удари.
Ракел отстъпи назад, грабна кафявата си лекарска чанта и за няколко секунди предимството бе на нейна страна. Това обаче нямаше нищо общо с чантата или съдържанието й. Лисбет просто едва не припадна. Усилието отпреди малко бе накарало световъртежът да се завърне с притеснителна сила. Тя замижа и се огледа. Въпреки мъглата, паднала пред погледа й, Лисбет осъзна, че никога преди не е виждала нещо подобно. В апартамента липсваха всякакви цветове, всичко беше черно или бяло и излъскано до блясък. Сякаш тук не живееше човек, а робот, някаква машина за почистване. Едва ли имаше и една прашинка, все едно в помещението се поддържаше стерилна среда. Лисбет залитна и се подпря на едно черно бюро. Стори й се, че ще изгуби съзнание, но забеляза нещо с периферното си зрение. Ракел Грейс се приближаваше, хванала нещо в ръка. Лисбет отстъпи назад и осъзна, че това е канюла. Тогава спря и събра сили.
— Чух, че имаш навика да бодеш хората със спринцовки — каза тя, а Ракел премина в атака.
Не постигна нищо. Лисбет изрита спринцовката, която падна върху лъскавия бял под и се изтърколи встрани. Главата й отново се замая, но тя остана на крака и се съсредоточи върху Ракел. Изненада я колко спокойна изглеждаше старата жена.
— Просто ме убий. Ще умра с достойнство — каза Грейс.
— С достойнство?
— Точно така.
— Няма да получиш тази възможност.
* * *
Лисбет изглеждаше болна и говореше с изтощен, беззвучен глас. Ала Ракел Грейс разбра, че това е краят. Погледна наляво към Карлбергсвеген и се поколеба за секунда-две. После осъзна, че няма алтернатива. Всичко друго би било по-добро от това да попадне в лапите на Лисбет Саландер. Ето защо се втурна към балкона и отвори вратата, обзета от изпълнено с ужас желание да се хвърли във въздуха и да полети надолу. Но щом стигна до парапета, нечии ръце я сграбчиха и я спряха. И двете не си бяха представяли, че нещо такова би могло да се случи.
Ракел бе спасена от човека, от когото се страхуваше повече от всичко. Лисбет я върна обратно в стерилния апартамент, държейки я здраво.
— Ще умреш, Ракел. Спокойно — прошепна тя в ухото й.
— Знам — отвърна тя. — Имам рак.
— Ракът не стига.
Лисбет произнесе думите с такава ледена интонация, че ужасът заби ноктите си в Ракел и тя не можа да не попита:
— Какво имаш предвид?
Лисбет не я погледна. Главата й бе наведена надолу.
— Холгер означаваше много за мен — каза тя и стисна китката на жената толкова силно, че кръвта й сякаш спря. — Така че ракът не е достатъчен, Ракел. Трябва да умреш от срам и ти обещавам, че това ще е най-лошото от всичко. Ще се погрижа за теб да се разчуят толкова много гадости, че всички да те запомнят единствено със злините, които си извършила. Ще бъдеш погребана в собствените си изпражнения.
Лисбет вече не изглеждаше като блед призрак, излязъл от гробището, ами говореше с такова убеждение, че Ракел наистина й повярва, особено след като Саландер закрачи решително към вратата и пусна вътре група полицаи, които вече бяха арестували Бенямин.
— Добър вечер, фрю Грейс. Двамата с теб имаме много да си говорим. Току-що задържахме твоя колега, професор Стейнберг — каза мургав, възрастен мъж с мека усмивка, който се представи като криминален комисар Ян Бублански.
На полицаите им трябваха по-малко от двайсет минути, за да открият сейфа зад гардероба. Един парамедик отведе Лисбет навън и Ракел се загледа след нея. Саландер така и не се обърна. Сякаш за нея тя вече не съществуваше.