Давид Лагеркранс
Мъжът, който търсеше сянката си (23)

Глава 22. 22 юни

Лисбет Саландер нямаше представа къде се намира. Беше горещо и тя чуваше лек ромон на вода, бръмчене на мухи и комари и свистенето на вятъра в клоните на дървета и храсти. Преди всичко обаче се бе съсредоточила върху краката си.

Те бяха кльощави и нямаха кой знае какъв вид, но бяха тренирани, пък и в момента бяха единственото, с което можеше да се защити. Стоеше на колене в буса, а ръцете й бяха завързани. Бенито се приближаваше към нея. Камата и парчето плат трепереха в ръцете й. Лисбет погледна към вратата на буса. Мъжете натискаха раменете й надолу и крещяха. Тя вдигна очи. Лицето на Башир лъщеше от пот. Той отвърна на погледа й така, сякаш искаше да й се нахвърли. Но нямаше как, беше принуден само да я държи.

Лисбет отново се зачуди дали не може да ги настрои едни срещу други. Но времето й изтичаше. Бенито вече беше пред нея с дългата си кама, подобно на зла кралица от приказките. Атмосферата вътре като че ли се промени. В застиналия въздух витаеше някакво преклонение, сякаш се случваше нещо нечувано. Един от мъжете разкъса тениската й и оголи ключиците й. Тя погледна Бенито, която беше пребледняла. Яркото й червило се открояваше на фона на сивата й кожа. Сега обаче стоеше по-стабилно на краката си и вече не трепереше, сякаш чудовищният момент бе изострил сетивата й. Когато заговори, гласът й беше с една октава по-нисък:

— Притиснете я здраво. Така. Това е важно. Това е нейната смърт. Виждаш ли моята Керис? Сочи към теб. Сега ще страдаш. Сега ще умреш.

Бенито се обърна към нея и се усмихна. В погледа й нямаше и помен от милост и човещина. В продължение на няколко секунди Лисбет не виждаше друго освен острието на ножа и червеното парче плат, което Бенито приближаваше до гърдите й. В следващия миг обаче я засипаха най-различни впечатления. Забеляза, че в превръзката на Бенито има три игли, както и че дясната й зеница е по-голяма от лявата, и че на дясното крило на вратата имаше табела на ветеринарна клиника „Багармосен“. Видя кучешка каишка и три жълти кламера на пода, както и синьо петно от мастило на стената до тях. Но преди всичко гледаше към червеното кадифе. Бенито не го бе хванала много удобно, което беше добър знак. Платът беше някаква ритуална вехтория и колкото и уверена да беше Бенито с камата, кадифето й беше чуждо. Като че ли не знаеше какво да прави с него и точно както подозираше Лисбет, накрая го хвърли на пода.

Лисбет стъпи здраво на палците си. Башир й изкрещя да не мърда и тя долови притеснението в гласа му. Погледна Бенито, която примигна, вдигна камата и я насочи напред, търсейки точното място под ключицата. Лисбет се подготви. Стегна тялото си, питайки се дали изобщо е възможно. Беше коленичила, не можеше да движи ръцете си и мъжете я държаха здраво. Но щеше да опита. Затвори очи и се престори, че се примирява със съдбата си, като в същото време слушаше тишината и диханията в автомобила. Усети вълнение, жажда за кръв, но също така и страх, примесен с възбуда. Дори в такава компания, екзекуцията очевидно не беше проста работа и… Чакай?

Тя долови нещо. Трудно беше да определи какво. Идваше от далеч, но звучеше като шум от двигатели, не само от една кола, а от много.

В този миг Бенито се приготви да нанесе смъртоносния удар. Време беше, крайно време. Лисбет се хвърли нагоре, мускулите й сякаш експлодираха и тя стъпи на крака, но не успя да избегне камата.

* * *

Аманда Флуд и Ян Бублански се носеха по тесния чакълен път покрай Вадабушьон. Щом видяха жълтата табела с надпис „Общественият път свършва тук“, Аманда наби спирачки толкова рязко, че колата поднесе. Аманда изгледа ядосано Бублански, сякаш вината беше негова. Комисарят не забеляза това, тъй като говореше по телефона с Фария Кази.

— Виждам табелата, виждам я — изкрещя той, а може би и изруга, когато колата се разтресе и се плъзна по чакъла.

Аманда овладя автомобила и сви по калния път, или по-скоро пътека. Дъждът, който се изсипа преди жегите, бе забил ноктите си в земята, оставяйки дълбоки бразди. Сега пътят беше почти непроходим и колата се тресеше и подскачаше.

Бублански изрева:

— Намали, да му се не знае, не бива да го пропуснем!

Мястото, което според Фария се криеше зад завеса от клони и листа, би трябвало да се намира на върха на някакъв хълм. Бублански обаче не виждаше никакво възвишение и честно казано, не вярваше, че ще го открият. Шансовете им за успех не бяха големи. Бусът можеше да е скрит къде ли не из гората или пък да пътува към съвсем друго място, което беше по-вероятно. Освен това от онази случка бяха минали години, а и как Фария би могла да е сигурна къде точно се намира полянката? Как би могла да си спомня толкова много конкретни детайли от детството си или въобще да има представа за разстоянието след толкова време?

На него гората му изглеждаше еднаква навсякъде — гъста растителност, без никакви отличителни особености. На път беше да се откаже. Клоните над главите им се преплитаха толкова плътно, че блокираха светлината. Зад тях вече се чуваха и други полицейски автомобили, което беше добре, разбира се, стига да бяха на прав път. Но Бублански не проумяваше как биха могли да открият нещо. Гората му се струваше непрогледна и той потъна в мисли. Но ето че ей там… не беше точно хълм, но все пак наистина имаше лек наклон нагоре. Аманда даде газ и колата отново поднесе. Приближаваха върха, а Бублански обясняваше по телефона какво вижда наоколо. Отдели особено внимание на един голям, кълбовиден камък, който Фария може би си спомняше. Тя обаче не можа да се сети, а и Бублански не стигна по-далеч. Откъм гората се чу шум. Нещо се удари в метална повърхност, след което последваха крясъци и развълнувани гласове. Той погледна Аманда, която спря рязко. Бублански извади служебното си оръжие и изскочи навън. Залута се сред листа, дървета и храсти и след малко установи слисано, че наистина е открил мястото.

 

 

Декември, година и половина по-рано

Дан Броуди се намираше в друга гора през друг сезон. Беше денят преди Бъдни вечер, а той бе паднал на колене в мокрия сняг под стария смърч, недалеч от Видокра. Взираше се в Лео, който лежеше до него с посинялото си лице и сивите си очи, които вече бяха съвсем безжизнени. Това бе миг на съвършен ужас, но едва ли продължи много дълго.

Дан веднага се захвана да прави изкуствено дишане на брат си. Устните на Лео бяха студени като снега под него и Дан не усети трахеята и белите дробове да реагират на опитите му. Непрестанно му се струваше, че чува приближаващи се стъпки. Времето му скоро щеше да изтече и щяха да го принудят да се върне в колата като половин човек. Отново и отново, като мантра или молитва, той си мислеше: „Събуди се, Лео, събуди се!“. Но вече нямаше вяра в собствения си план, дори и да успееше да вдъхне живот на брат си.

Бенямин вероятно се намираше съвсем наблизо. Може би се взираше в него през пролука в дърветата. Сигурно беше изнервен и нетърпелив и искаше просто да погребе Лео и да се разкара оттук. Положението беше безнадеждно. Въпреки това Дан продължаваше, все по-отчаяно. Стискаше носа на Лео и издишваше в дихателните му пътища, толкова силно и бурно, че му се зави свят и едва не изгуби представа къде се намира. Някъде в далечината се чу кола, бръмчене на двигател, което постепенно затихна.

В гората нещо изшумоля, сякаш някое животно се беше подплашило. Няколко птици се разлетяха, след което настана тишина. Плашеща тишина. Като че самият живот го напусна. Дан бе принуден да спре за миг и да си поеме дъх.

Беше изразходвал кислорода в кръвта си. Закашля се и едва след секунда или две осъзна, че се случва нещо странно. Сякаш кашлицата му отекваше в пръстта и се размножаваше. Постепенно проумя, че звукът идва от Лео. Той дишаше тежко и спазматично. Дан не можеше да повярва. Вторачи се в него и почувства… какво? Радост, щастие? Не, усети просто, че трябва да побърза.

— Лео — прошепна той. — Искат да те убият. Трябва да се скриеш в гората. Сега. Стани и бягай!

Лео изглежда не разбираше. Мъчеше се да си поеме въздух и да се ориентира. Дан му помогна да се изправи на крака, след което го поведе между дърветата. Буташе го здраво и Лео падна. Удари се, но отново стана и се залута в гората, олюлявайки се. Дан не знаеше нищо повече, не се загледа след него.

Върна се да зарови дупката. С яростни движения започна да хвърля пръстта обратно и скоро чу това, от което се бе опасявал през цялото време. Стъпките на Бенямин. Погледна в дупката и осъзна, че ще го разкрият, така че продължи още по-френетично. Загребваше пръст с лопатата и псуваше, търсейки някаква закрила в работата и ругатните. Вече чуваше дишането на Бенямин, шумоленето на крачолите му и хрущенето на подметките му в снега. Очакваше Бенямин да му се нахвърли или да подгони Лео. Но той мълчеше, а някъде в далечината мина още една кола. Над гората отново се разлетяха птици.

— Не можех да го гледам такъв. Погребах го — каза Дан.

Стори му се, че думите прозвучаха кухо, а и не получи отговор. Подготви се за нещо ужасно и затвори очи. Но нищо не се случи. Бенямин, от когото се носеше миризма на тютюн, се приближаваше бавно и тромаво.

— Ще ти помогна — каза той.

Нахвърлиха останалата пръст над гроба, в който нямаше труп. Отделиха значително време да наместят камъните и туфите, след което се върнаха при колата и Ракел Грейс. Вървяха бавно и с наведени глави. Докато пътуваха към Стокхолм, Дан мълчеше и слушаше мрачно всички предложения и планове на Ракел.

* * *

Лисбет се бе изстреляла като гюле и камата я прободе отстрани. Не знаеше колко сериозна е раната, нито имаше време да мисли за това. Бенито залитна и започна да размахва бясно ножа във въздуха. Лисбет направи бърза крачка встрани, удари я с глава и се втурна към задната врата. Блъсна я с тяло, вратата се отвори и Лисбет се стовари върху тревата отвън, с вързани ръце и бушуващ във вените адреналин. Въпреки че се приземи на крака, тя се претърколи напред и се свлече надолу по изпречилия й се склон, чак до малко поточе. Видя как водата почервенява от кръвта й, но се изправи мигновено и хукна през гората. Зад нея се чуваха гласове и приближаващи се автомобили, но тя не си и помисли да спре. Просто искаше да се махне.

* * *

Ян Бублански не видя Лисбет, само двама мъже, които слизаха по един склон. До тях имаше сив бус, чиято предница сочеше към пътя. Не беше сигурен какво да прави.

— Спрете, полиция, не мърдайте! — извика той, насочил служебното си оръжие към мъжете.

В гората беше непоносимо горещо и той чувстваше тялото си натежало. Задъхваше се, а мъжете пред него бяха по-млади и енергични и със сигурност по-безмилостни. Но щом се огледа и се заслуша към пътя, Бублански прецени, че ситуацията все пак е под контрол. Аманда Флуд не беше далеч от неговата позиция, а след нея се задаваха още полицаи. Мъжете изглеждаха стреснати и като че ли не бяха въоръжени.

— Без глупости — каза той. — Обградени сте. Къде е Саландер?

Мъжете не отговориха. Вместо това погледнаха притеснено към буса и отворената задна врата. Бублански усети, че оттам ще се появи нещо неприятно. Нещо, което се движеше бавно и с усилия. Накрая от буса излезе залитаща бледа човешка фигура, с кървава кама в ръка: Бенито Андершон. Тя се олюля и изсъска насреща му, все едно предимството беше на нейна страна.

— Ти кой си?

— Комисар Ян Бублански. Къде е Лисбет Саландер?

— Малката еврейка? — отвърна тя.

— Попитах къде е Лисбет Саландер.

— Мъртва е, предполагам — изръмжа тя, отново показа камата и тръгна към него.

Той й изкрещя да спре. Бенито продължи да върви, сякаш оръжието му не означаваше нищо. Отново изкрещя нещо антисемитско и Бублански си помисли, че не си струва да я застреля. Не биваше да я превръща в мъченица сред адските кръгове, които тя обитаваше. Ето защо Аманда Флуд бе тази, която стреля. Уцели я в левия крак, а малко след това колегите им пристигнаха с гръм и трясък и всичко приключи. Но така и не откриха Лисбет Саландер. В буса имаше само петна от кръвта й.

Гората я бе погълнала.

* * *

— И какво стана с Лео? — попита Микаел.

Дан наля още от бялото вино и погледна първо към обърнатата картина, после през прозореца.

— Лутал се — каза той.

— Жив ли е?

— Лутал се — повтори Дан. — Вървял в кръг между дърветата. Препъвал се, падал, гадело му се. Топял сняг в ръцете си и го пиел. Станало късно и се развикал: „Помощ, помощ, има ли някой?“. Но никой не го чул. След няколко часа попаднал на стръмно нанадолнище, спуснал се по него и стигнал до поляна, някакво открито място, което му се сторило бегло познато, сякаш е бил там и преди, или пък го е сънувал. В другия край, до ръба на гората, видял светлините на къща с голяма веранда. Дотътрил се дотам и позвънил. В къщата живеели мъж и жена, млада двойка. Казвали се Стана и Хенрик Нуребринг, в случай че искаш да провериш. Подготвяли се за Коледа. Опаковали подаръци за двете си малки момчета и в първия момент Лео им изкарал акъла, естествено. Сигурно е изглеждал като развалина. Но ги успокоил и казал, че колата му е поднесла и се ударила в дърво, а той изгубил телефона си и вероятно има мозъчно сътресение. Казал, че е бродил наоколо, и предполагам, че историята им е прозвучала достоверно.

Двамата му помогнали и го оставили да си вземе топъл душ. Дали му нови дрехи и му сервирали Янсонс фрестелсе^[1], коледна шунка, гльог и малко твърд алкохол. Лео живнал и възвърнал част от силите си. Но не бил сигурен какво да прави. Искал единствено да се свърже с мен, но си спомнил, че Ракел бе взела телефона ми. Боял се също, че следят пощата ми, така че не знаел как да постъпи, поне първоначално. Но Лео е умен. Мисли с един ход по-напред от останалите. Зачудил се дали не може да прати кодирано съобщение, което звучи съвсем невинно. Нещо, което действително бих могъл да получа в деня преди Бъдни вечер.

— И какво направил?

— Помолил мъжа да ползва телефона му и ми написал:

Congrats Daniel, Evita Kohn wants to tour with you in US in February. Please confum. Django. Will be a Minor Swing. Merry Christmas.^[2]

— Окей — каза Микаел. — Мисля, че разбирам донякъде. Но кажи каква му е била идеята.

— Като начало не е искал да разкрие новото ми име. Освен това е избрал музикантка, с която знае, че никога не съм свирил, така че да не могат да ме проследят чрез нея. И най-важното — подписал се като…

— Джанго.

— Джанго — повтори Дан. — Това само по себе си бе достатъчно, за да се досетя, но освен това пишеше и Will be a Minor Swing.

Дан замълча и потъна в мисли.

— Minor Swing е песен, изпълнена с невероятна радост от живота. Всъщност това може би не е най-правилното описание. В нея има и мрачен нюанс. Джанго написал песента заедно със Стефан Грапели. С Лео вече я бяхме свирили четири или пет пъти. Обожавахме я. Само че…

— Да?

— След като Лео пратил съобщението, състоянието му отново се влошило. Паднал на земята. Сложили го на един диван, но му било трудно да диша и устните му посинели. Аз обаче не знаех нищо за това. Вече беше късна вечер, а аз седях в апартамента му и пиех вино. И тримата бяхме там: Бенямин, Ракел Грейс и аз. Наливах се, докато Ракел обясняваше целия противен план, който бе скалъпила. Слушах я неохотно и потресено. Съгласих се занапред да бъда Лео и да правя това, което Ракел ми каже. После тя ми разясни всички подробности: как трябвало да си поръчам нова кредитна карта, да получа нови кодове, да посетя Вивека в старческия дом и да се преструвам на Лео, да си взема отпуска и да замина, да прочета за финансовите пазари и да се освободя от американския и норлендския си акцент. Обсъдихме всичко, абсолютно всичко. Ракел хвърчеше из апартамента. Изрови паспорта и документите на Лео и ме накара да се упражнявам да имитирам подписа му. Мъмреше ме ту за едно, ту за друго. Беше нетърпимо и през цялото време във въздуха витаеше заплахата, че аз, като Даниел, мога да бъда осъден за убийството на брат си. Като Лео пък можех да вляза в затвора за търговия с вътрешна информация и укриване на данъци. Седях като парализиран и я гледах. Или се опитвах да я гледам, но през повечето време извръщах поглед или затварях очи и виждах как Лео се препъва сред дърветата и изчезва в мрака и студа. Не разбирах как би могъл да се спаси. Представях си го паднал в снега и измръзнал до смърт. Освен това не мислех, че Ракел наистина вярва в плана си. Смятах, че ме е погледнала и е осъзнала, че не бих могъл да се справя, че ще се пречупя при най-малкото подозрение.

Спомням си как от време на време хвърляше погледи към Бенямин и му даваше заповеди. Освен това шеташе. През цялото време подреждаше, прибираше химикалки по чекмеджетата, бършеше маси и столове, сортираше, търсеше, чистеше. В някакъв момент извади мобилния ми телефон от джоба си и видя съобщението от Лео. Прочете го наум и ме разпита за приятелите ми, за колегите музиканти и за деловите ми контакти. Отговарях както намеря за добре. Една част беше истина, струва ми се, но преди всичко й разправях полуистини и лъжи. Не съм сигурен. Едва можех да говоря, но все пак… За да спестя пари, си бях взел шведска SIM карта и малко хора имаха този номер, така че съобщението веднага ме заинтригува. „Какво пише?“, попитах я колкото се може по-равнодушно. Ракел ми показа есемеса, прочетох го и… как да го опиша? Отново се почувствах жив. Но трябваше да внимавам. Не мисля, че Ракел забеляза нещо. Каза ми: „По работа е, нали?“. Кимнах и тя обясни, че трябва да отклонявам всякакви подобни предложения. Прибра обратно телефона ми и направи някаква още по-строга забележка. Аз обаче вече не я слушах. Просто кимах, разигравах театър и дори успях да прозвуча алчно. Попитах я: „Колко пари ще получа всъщност?“. Тя ми каза много точна сума, която впоследствие се оказа преувеличена, все едно решението ми зависеше от няколко милиона повече или по-малко. Вече беше единайсет и половина вечерта. Седяхме там от часове и аз бях смъртно изморен и вероятно доста пиян. „Не мога повече — казах й. — Имам нужда от сън.“ Спомням си, че Ракел се поколеба. Смееше ли да ме остави сам? Но накрая изглежда реши, че трябва да ми се довери. Боях се да не размисли, затова не посмях да я помоля да ми върне телефона. Просто стоях вцепенено, кимах на обещанията и заплахите й и повтарях „да, да“ и „не, не“, когато беше удачно.

— Но накрая са си тръгнали.

— Тръгнаха си, а аз мислех само за едно — цифрите, изписани на дисплея. Спомнях си последните пет, но не бях сигурен за останалите. Започнах да претърсвам чекмеджетата и джобовете на дрехите и накрая открих личния телефон на Лео. Типично за него, телефонът не беше заключен. Пробвах всички възможни варианти. Някои от номерата не съществуваха, но все пак събудих цял куп хора. Никой от тях не знаеше за какво говоря. Ругаех, плаках и бях сигурен, че Ракел скоро ще получи втори есемес от Лео и всичко ще отиде по дяволите. Тогава обаче си спомних табелата, която подминахме малко преди да спрем с колата. На нея пишеше „Видокра“. Логично беше Лео да е открил помощ някъде наблизо, затова…

— Потърсил си „Видокра“ и петте цифри в интернет?

— Да, и веднага попаднах на името Хенрик Нуребринг. Мрежата е нещо чудесно, нали? Видях дори как изглежда къщата му. Проверих на колко години е, колко струват имотите в района, какво ли не. Помня, че се колебаех. Ръцете ми трепереха.

— Накрая обаче си се обадил, нали?

— Обадих се. Може ли да направим кратка пауза?

Микаел кимна сериозно и потупа Дан по рамото. После отиде в кухнята, включи телефона си и пусна чешмата. В следващия миг устройството започна да пиука и вибрира. Микаел провери какво става и изруга. После се върна в стаята и претегли внимателно думите си.

— Каквото и да се е случило, Дан, надявам се, разбираш, че трябва да публикуваме историята възможно най-скоро, не на последно място заради самия теб — каза той. — Като се имат предвид обстоятелствата, ще се радвам, ако останеш в ателието. Ще се погрижа моят началник и колега Ерика Бергер да ти прави компания. Окей ли е? Тя е добър и надежден човек, ще ти хареса. Аз обаче трябва да тръгвам.

Дан Броуди кимна объркано и за миг придоби толкова безпомощен вид, че Микаел го прегърна бързо и недодялано, след което му подаде ключовете за ателието и му благодари.

— Смело беше да разкажеш тази история. Очаквам с нетърпение да чуя продължението.

Още докато слизаше по стълбите, Микаел звънна на Ерика по криптирана линия. Тя обеща, точно както Микаел очакваше, че още сега ще тръгне към ателието. Щом затвори, Микаел опита неколкократно да се свърже с Лисбет. Не успя, отново изпсува и вместо това се обади на комисар Ян Бублански.