Давид Лагеркранс
Мъжът, който търсеше сянката си (22)

Глава 21. 22 юни

Бублански седеше в кабинета си на улица „Бергсгатан“ и разговаряше с имама Хасан Фердуси. Вече знаеше много добре как е станало убийството на Джамал Чаудъри. Замесено беше цялото семейство Кази с изключение на бащата, както и двама бангладешки ислямисти в изгнание. Операцията беше доста добре организирана, но все пак не толкова, че да не е могла да бъде разкрита още при първото полицейско разследване, и то без чужда помощ.

Това беше голям срам за полицията, нямаше две мнения. Преди малко Бублански проведе дълъг разговор с шефа на Сепо Хелена Крафт, а сега размени няколко мисли с имама за това как в бъдеще биха могли да предугаждат и предотвратяват престъпления като това. Но, често казано, Бублански беше малко разсеян. Искаше да се върне към разследването на смъртта на Холгер Палмгрен и да провери подозренията, които таеше към онзи професор, Мартин Стейнберг.

— Моля?

Хасан Фердуси каза нещо, което Бублански не разбра напълно. Нямаше обаче време да помисли над думите на имама, тъй като телефонът му звънна, а в същия миг получи обаждане и по скайп, което идваше от потребител, нарекъл се Total fucking shitstorm for Salander^[1]. Това беше достатъчно странно само по себе си. Кой би използвал такова потребителско име? Бублански вдигна мобилния телефон и в другия край на линията млад мъж се разкрещя на разговорен шведски.

— Ако искаш да те изслушам, първо трябва да се представиш — каза Бублански.

— Казвам се Чумата — продължи мъжът. — Пусни си компютъра и отвори линка, който ти пратих, след това ще ти обясня.

Бублански влезе в пощата си, кликна на линка и изслуша младия мъж, който ругаеше повече от допустимото и използваше непонятни компютърни термини, но беше точен в описанието на ситуацията. Много скоро Бублански се отърси от вцепенението и смайването си и прати хеликоптер, както и полицейски автомобили от Упсала и Стокхолм в посока Вадабушьон. След това хукна към волвото в гаража заедно с Аманда Флуд. За по-сигурно я остави тя да кара и двамата потеглиха на север по Упсалавеген с включени светлини.

* * *

Мъжът пред него го спаси от сериозно нападение. Микаел още не разбираше какво означава това, но би трябвало да е добър знак. Усещаше се, че вече не са подчинени на същите прости роли като във фоайето на „Алфред Йогрен“. Вече не бяха разследващият репортер и плячката му. Микаел беше задължен на събеседника си и отношенията им бяха придобили нов оттенък.

Навън печеше слънце. Двамата седяха в малък тавански апартамент на Тавастгатан, а скосените прозорци гледаха към Ридарфиерден. Пред тях имаше полуготова маслена картина на море и бял кит. В изображението имаше някаква хармония, въпреки неспокойната смесица от цветове. Все пак обаче Микаел обърна картината към прозореца. Не искаше нищо да го разсейва.

Апартаментът принадлежеше на Ирене Вестервик, застаряващата художничка. С Микаел всъщност не бяха близки, но той се чувстваше някак приобщен към нея, и то не само защото тя беше умна и вдъхваше доверие. Ирене странеше от всичко временно и злободневно и когато беше с нея, Микаел често виждаше света от малко по-широка перспектива. Докато пътуваха насам с таксито, той й се обади и я попита дали може да ползва ателието й за няколко часа, може би за цял ден. Тя ги посрещна на входа, облечена със сива памучна рокля, и му подаде ключовете с нежна усмивка.

Сега Микаел и мъжът, вероятно Даниел, седяха в апартамента пред обърнатата картина. За всеки случай телефоните им бяха изключени и оставени в малката кухня вляво. Беше горещо и двамата се потяха обилно. Микаел опита да отвори прозореца, но без успех.

— Онзи спринцовка ли държеше?

— Така изглеждаше.

— Какво може да е имало в нея?

— В най-лошия случай синтетично кураре.

— Отрова?

— Да. В по-големи дози блокира всичко, дори дихателната мускулатура, така че умираш от задушаване.

— Явно си запознат с ефекта — каза Микаел.

Мъжът изглеждаше тъжен и Микаел се загледа през прозореца, в синьото небе.

— Даниел ли да те наричам? — попита той.

Мъжът мълчеше. Колебаеше се.

— Дан — отвърна накрая.

— Това галено име ли е?

— Не, получих зелена карта и станах американски гражданин. Положих големи усилия да изтрия връзката със старото си име. Сега се казвам Дан Броуди.

— Или по-скоро Лео Манхеймер.

— Да, вярно.

— Странно е, нали?

— Странно е.

— Смяташ ли да ми разкажеш историята си, Дан?

— Ще опитам.

— Имаме време. Никой няма да ни потърси тук.

— Дали се намира нещо по-силно за пиене?

— Ще погледна в хладилника.

Микаел отиде в кухнята и откри цял куп бутилки бяло вино от регион Сансер. Помисли си, на границата с черния хумор, че това е новото му правило — да се напива, за да изкопчи информация. Взе една бутилка с капачка на винт и две чаши.

— Ето — каза той и наля.

— Не знам откъде да започна. Но каза, че си се срещнал с Хилда. Тя каза ли ти за…

Дан отново се поколеба, сякаш мислеше за име или случка, които не могат да бъдат назовани току-така.

— За какво?

— За Ракел Грейс?

— Хилда говори много за нея.

Дан нямаше коментар. Просто вдигна чашата си и отпи спокойно и решително. После бавно започна да разказва. Историята започваше в един джаз клуб в Берлин, със соло на китара и една жена, която го гледаше.

* * *

Навлязоха в някаква гора и спряха. В буса беше нетърпимо горещо. Отвън не долитаха други звуци освен чуруликане на птици и бръмчене на мухи. Двигателят работеше на празен ход. Лисбет беше жадна. Кашляше и се чувстваше зле. Бяха я упоили с някаква форма на хлороформ, вързаха я, ритаха я, и тя все още лежеше на пода. Сега обаче се изправи на колене и останалите не възразиха, но продължиха да я държат под око. Двигателят спря и те си кимнаха. Бенито изпи две таблетки с малко вода. Лицето й имаше пепеляв цвят и тя остана седнала, а Башир и другият мъж се изправиха. Мъжът имаше татуировки по предмишниците и Лисбет едва сега видя емблемата на кожения му елек. МК „Свавелшьо“, същият клуб, с който преди си сътрудничеше баща й, а след него и сестра й. Да не би Камила и нейните хакери да бяха открили адреса й?

Лисбет се загледа в задната врата на буса и си припомни как мъжът я отвори, за да изхвърли телефона. С математическа точност прецени силата в движението му, или по-скоро липсата на такава. Не можеше да разхлаби въжето около китките си, но би могла да отвори вратата с ритник. Това беше добре, както беше добре, че Бенито има черепна травма, а мъжете са изнервени. Чуваше се в дишането им и си личеше в погледите им. Башир направи гримаса, точно както във Валхолмен, и отмести десния си крак назад. Канеше се да я изрита. Лисбет пое удара и реагира леко пресилено. Не че имаше нужда. Ритникът беше силен и попадна в ребрата й. Последва още един в лицето и тя се престори на замаяна, но в действителност наблюдаваше Бенито внимателно.

Лисбет още от началото имаше чувството, че това е шоуто на Бенито. Последната дума щеше да е нейна. И ето че сега тя се наведе към сивата пазарска чанта на пода и извади оттам червено парче кадифен плат. В същия миг мъжете сграбчиха здраво Лисбет за раменете. В това вече й бе трудно да открие нещо положително, особено след като Бенито отново бръкна в чантата и извади една кама. Керис беше права и лъскава, с дълго, позлатено в края острие. Дръжката беше умело издялана и представляваше глава на демон с дръпнати очи. Оръжието би трябвало да се намира в музей, а не в ръцете на пребледнялата психопатка с бинтована глава, която разглеждаше камата с нездрава нежност.

Бенито се зае да обяснява как възнамерява да използва оръжието. Лисбет не я слушаше особено съсредоточено, а не беше и необходимо. Бе чула достатъчно. Ножът щеше да я намушка през червения плат, малко под ключицата и насочен надолу, право към сърцето. Докато вадеше острието, Бенито щеше да избърше кръвта в плата. Каза, че процедурата изисквала финес.

Лисбет продължаваше да регистрира всичко наоколо — всеки предмет, всяка прашинка, всеки миг невнимание или колебание. Погледна към Башир, който стоеше от лявата й страна, решителен и развълнуван. Лисбет щеше да умре, което, разбира се, прекрасно го устройваше. Но въпреки това не изглеждаше съвсем доволен и на нея не й бе особено трудно да се досети защо. Действаше като помощник на жена с дяволска кама, а идиот като него, който наричаше жените курви и блудници и ги считаше за хора втора ръка, едва ли можеше да приеме лесно такава ситуация.

— Познаваш ли Корана? — попита тя.

Веднага забеляза реакцията му, дори само по начина, по който стискаше рамото й. Репликата го смути. Лисбет продължи, като каза, че Пророкът забранява всички видове кериси и казва, че те принадлежат на Сатаната и демоните, след което цитира една сура, която сама си измисли. Приписа й някакво число и го подкани да провери в интернет.

— Потърси и ще видиш!

Бенито се изправи с камата в ръка и провали всичко.

— Баламосва те — каза тя. — По времето на Мохамед дори не е имало такива ками. Това е оръжие за свещени бойци по целия свят.

Башир като че ли й повярва, или поне му се искаше да й вярва.

— Окей, окей, само побързай — отвърна той и добави нещо на бенгалски, предназначено за шофьора.

Бенито внезапно се раздвижи, макар че явно й се виеше свят. Причината за оживлението не бяха думите на Лисбет. Някъде над тях се чу шум — бръмчене на хеликоптер. Разбира се, може би това нямаше нищо общо с тях. Но Лисбет знаеше, че от Републиката на хакерите едва ли са стояли безучастно. Шумът от хеликоптера беше едновременно обещаващ и притеснителен. Обещаващ, защото означаваше, че наблизо може да има помощ, и притеснителен, защото прогони всяко колебание у похитителите й и те се разбързаха.

Башир и другият мъж притиснаха раменете й надолу. Бенито се приближи до нея с бледото си лице, дългата кама и червения плат. Лисбет Саландер се замисли за Холгер. Замисли се за майка си и за дракона и стегна мускулите на краката си.

Щеше да се изправи, каквото и да й костваше това.

* * *

Микаел и Дан мълчаха. Бяха стигнали до момент в историята, за който им беше трудно да говорят. Погледът на Дан блуждаеше. Той се размърда нервно.

— Лео продължаваше да лежи на килима, но изглеждаше по-добре. Получи нова инжекция и се посвести. Наистина мислех, че кризата е отминала, но тогава…

— Тя ли ти каза за отровата?

— Даже ме остави да проверя в интернет, може би за да прочета сам, че физостигминът облекчава ефекта само временно. Но видях и още нещо.

— Какво?

— Ще стигна дотам. Ракел дръпна телефона от ръцете ми и каза, че ще ме натопи за убийството на брат ми, ако не й сътруднича. Бях като вцепенен, почти не съзнавах какво се случва. Сложиха ми слънчеви очила и шапка. Ракел каза, че нямало да е добре, ако хората видят двама Леовци на стълбите. Каза, че трябва да го изкараме от апартамента, докато той все още може да се крепи на крака. Това ми се стори като добра възможност. Ако излезехме навън, можех да повикам помощ.

— Но не го направи?

— Не срещнахме никого в асансьора или на стълбите. Беше денят преди Бъдни вечер. Мисля, че мъжът изобщо не се казваше Йон, както го представи Ракел, ами Бенямин. Тя няколко пъти го нарече така. Беше същият мъж, който те нападна днес. Но тогава…

— Да?

— Лео едва стоеше изправен. Мъжът го помъкна навън и го вкара в черно рено, което стоеше паркирано на улицата. Вече беше започнало да се стъмва, или поне така ми се струваше — каза той, след което отново замълча.

 

 

Декември, година и половина по-рано

Улицата пред Дан беше загадъчно празна, подобно на каменист и пуст пейзаж от някой кошмар. Може би в този миг би могъл да побегне и да повика помощ. Но как да остави Лео, своя брат? Невъзможно, не беше ли така? Температурата навън се бе повишила, снегът беше мокър и можеше да премине в дъжд. Сложиха Лео в колата и Дан попита:

— Сега ще го заведем в болница, нали?

— Да, това правим — каза Ракел Грейс.

Повярва ли й изобщо? Та тя току-що го беше заплашила и беше казала, че няма надежда. Дан не можеше да си отговори. Просто влезе в колата, мислейки за едно-единствено нещо — това, което бе прочел в интернет: ако дишането се поддържа, пациентът може да се възстанови от отравянето с кураре. Дан седна на задната седалка от едната страна на Лео, а от другата се настани мъжът, който навярно се казваше Бенямин.

Той беше едър, може би стотина килограма. Ръцете му бяха неестествено големи и въпреки че беше на около петдесет години, лицето му изглеждаше момчешко, със зачервени бузи, големи сини очи и сводесто чело. Но Дан не обърна особено внимание на това. Беше се съсредоточил изцяло върху дишането на Лео. Опитваше да му помага и отново попита дали наистина отиват в болницата. Ракел, която щеше да кара, този път отговори по-конкретно. Отивали в „Каролинска“, в това и това отделение.

— Довери ми се — каза тя.

Обясни, че се била свързала със специалисти. Те очаквали Лео. Щели да направят така и така. Може би Дан знаеше, че това са глупости. Може би беше твърде шокиран, за да възприеме същината на ситуацията. Трудно бе да се каже. Дан предпочете да се фокусира единствено върху опитите да поддържа дишането на Лео. Никой не му пречеше, което все пак беше нещо. Ракел караше бързо, както и трябваше. По улиците нямаше много движение и те тръгнаха нагоре по моста „Солнабрун“. Червените болнични сгради се издигаха в мрака и за миг той повярва, че може би всичко все пак ще се нареди.

Но това беше просто димна завеса, опит да го успокоят за известно време. Вместо да спре, Ракел ускори, подмина „Каролинска“ и продължи на север към Солна. Дан предполагаше, че се е разкрещял и разбунтувал. Изпитваше болка в бедрото, а протестите му ставаха все по-вяли и немощни. Гневът и отчаянието не бяха изчезнали, просто силите му го напускаха. Той тръсна глава и замига. Мъчеше се да мисли ясно и да поддържа Лео жив. Но му беше трудно да говори и да се движи. Чу как Ракел Грейс и мъжът си шепнат нещо някъде в далечината. Гласовете им сякаш долитаха през гъста мъгла. Дан изгуби представа за времето. Внезапно обаче Ракел повиши глас. Този път говореше на него и в интонацията й имаше нещо хипнотично. Какво казваше? Обясняваше му какво би могъл да получи. Богатства и сбъднати мечти. Каза му, че щял да бъде щастлив.

— Щастлив, Даниел. И ние винаги ще сме насреща.

Лео едва дишаше, от другата му страна седеше грамадният Бенямин, а Ракел говореше за щастие и богатство. Това… не можеше да се опише. Думите не стигаха.

* * *

Микаел Блумквист не би могъл да го проумее. Но Дан трябваше да опита. Нямаше друго решение.

— Думите й изкушиха ли те? — попита Микаел.

Бутилката вино стоеше на бялата масичка и Дан изпита желание да я разбие в главата на журналиста.

— Трябва да разбереш — каза той, опитвайки да звучи спокойно. — В онзи миг за мен не съществуваше живот без Лео. — Дан отново замълча.

— Какво си мислеше?

— Само едно: че ще се справим. Аз и Лео.

— Какъв беше планът ти?

— План ли? Не знам. Предполагам, че да им играя по свирката, надявайки се междувременно да намеря изход, нещо, за което да се хвана. Отдалечавахме се все повече от града. Възвърнах си малко от силите. През цялото време гледах Лео. Влошаваше се. Имаше спазми. Не можеше да се движи. Трудно ми е да говоря за това.

— Не бързай.

Дан отпи още няколко глътки вино и продължи:

— Вече не знаех къде се намираме. Нямах представа. Бяхме някъде сред природата. Пътят се стесни. Наоколо имаше иглолистна гора, беше тъмно и валеше дъжд, не сняг. Видях табела, на която пишеше „Видокра“. Продължихме надясно по един горски път. След десет минути Ракел спря и Бенямин слезе от колата. Извади нещо от багажника. Не исках да знам какво. Чуваше се страшно дрънчене, а аз се заех с Лео. Отворих вратата, сложих го да легне на седалката и започнах да му правя изкуствено дишане. Знаех горе-долу как става, може би не много добре, но опитах. В нищо друго не съм влагал толкова усърдие. Бях замаян, а Лео беше повърнал без дори да забележа. В колата миришеше лошо. Наведох се към него. Сякаш се надвесвах над самия себе си, разбираш ли? Като че допирах устни до собствения си умиращ аз. Странното е, че ме оставиха да продължа. Ракел и онзи Бенямин вече се държаха по-мило с мен. Не разбирах какво точно се случва. Вниманието ми беше насочено към Лео, а може би и към Ракел, или по-точно към думите й. Тя каза с мек глас, че Лео ще умре. Ефектът на физостигмина скоро щял да отшуми. Нямало какво да се направи. Ужасно е, каза тя. Но хубавото било, че никой нямало да го търси. Никой нямало да се чуди къде е отишъл — стига аз да заема мястото му. Майка му била на смъртно легло, а аз бих могъл да подам оставка и да продам своя дял от „Алфред Йогрен“ на Ивар. Хората нямало да се учудят. Всички знаели, че Лео отдавна мечтае да напусне. Всичко сякаш се подреждало по такъв начин, че божествената справедливост да възтържествува и да получа всичко, което заслужавам. Послушах я. Не виждах друг изход. Казах: „Окей, разбирам, може и да се получи“. Мънках и хъмках. Бяха ми взели телефона, нали ти казах, намирахме се насред гората и не виждах светлините на нито една къща или на каквото и да е.

Бенямин се върна. Изглеждаше ужасно. Беше подгизнал от пот и дъжд. По панталоните му имаше пръст и сняг. Шапката му стоеше накриво и той не продумваше. Във въздуха витаеше тихо и зловещо разбирателство. Бенямин издърпа Лео от задната седалка. Идиотът беше толкова нескопосан. Лео си удари главата в земята, а аз се наведох и го погледнах. Спомням си, че свалих шапката на Бенямин и я сложих на Лео. После закопчах палтото му. Дори не го бяхме облекли като хората. Нямаше шал. Вратът му беше гол. Носеше домашните си обувки, те бяха развързани и връзките им се влачеха по земята. Сцената беше покъртителна. Зачудих се дали да не потърся помощ. Да се втурна през гората или по пътя и да се надявам, че ще срещна някого. Но имаше ли време за това? Не ми се вярваше. Дори не бях сигурен дали Лео е още жив. Последвах Бенямин в гората. Той влачеше Лео след себе си. Движеше се тромаво и изглежда тялото му тежеше, въпреки че Лео беше толкова слаб и лек. Предложих да му помогна, но на Бенямин идеята не му се понрави. Искаше да се махна оттам. „Върви — каза ми той. — Махай се, това тук не е за теб.“ После повика Ракел, но тя не го чу, струва ми се. Духаше силен вятър, който поглъщаше думите. Дърветата шумоляха. Храстите и клоните изподраха лицата и ръцете ни. Накрая стигнахме до голям смърч. Дървото беше старо и болно, а до него имаше купчина камъни и пръст, както и една лопата. Помислих си, или исках да си мисля, че сме се натъкнали на дупката случайно и че тя няма нищо общо с нас.

— Но това е било гроб.

— Опит за гроб — каза Дан Броуди. — Не беше особено дълбок. На Бенямин сигурно му е било ужасно трудно да разкопае замръзналата почва. Изглеждаше на края на силите си. Остави Лео на земята и ми изкрещя да изчезвам. Казах му, че е безсърдечна свиня и че трябва да се сбогувам, а той отново ме заплаши и ми напомни, че Ракел вече има достатъчно доказателства, за да ме натопи за убийството. Отвърнах: „Знам, разбирам, просто трябва да кажа сбогом, той ми е брат, сам ще го погреба. Остави ме на мира, покажи малко човещина, махай се, остави ме да страдам на спокойствие. Няма да избягам, а и Лео вече е мъртъв. Виж го“. Вече крещях. „Виж го!“ Тогава той наистина ме остави. Предполагам, че не се е отдалечил много, но се махна и аз останах сам с Лео. Клекнах под смърча и отново се надвесих над брат си.

* * *

Аника Джанини бе обядвала в столовата на персонала във „Флудберя“ и сега отново се намираше в отделение „Н“, където Соня Мудиг провеждаше подновения разпит на Фария Кази.

След обяда Соня Мудиг се държеше компетентно и ефективно и бе съгласна с Аника, че е важно не просто да се сдобие с цялостната картина около тормоза над момичето, ами да провери дали атаката над брата не може да бъде разглеждана по-скоро като убийство по невнимание, а не като непредумишлено такова. Съществуваше ли наистина намерение за убийство?

Аника смяташе, че има надежда. Бе накарала Фария да разгледа критично собствените си мотиви. Но по едно време Соня Мудиг излезе в коридора, за да проведе някакъв разговор, а след като се върна, не беше на себе си. Това раздразни Аника.

— Стига си блъфирала, за бога. Виждам, че нещо се е случило. Трябва да изплюеш камъчето. Сега!

— Знам, извинявай. Не знам как да го кажа — отвърна Соня Мудиг, — но Башир и Бенито са отвлекли Лисбет Саландер. Полицията е мобилизирана, но положението не изглежда добре.

— Разкажи ми всичко — изстреля Аника.

Соня сподели подробностите и Аника настръхна. Фария се сви в стола и обви ръце около краката си. Но след малко в нея настъпи промяна. Аника първа я забеляза. Очите на момичето не излъчваха само ужас и гняв. Имаше и още нещо, някаква дълбока съсредоточеност.

— Вадабушьон ли каза?

— А? Да, последните данни за тях са от пътна камера, която е уловила как бусът завива по горски път в района около езерото — отговори Соня.

— Ние…

— Да, Фария? — подкани я Аника.

— Преди, когато не можехме да си позволим да пътуваме до Майорка, ходехме на къмпинг до Вадабушьон.

— Окей — продължи Аника.

— Посещавахме езерото доста често. Все пак е толкова близо. Понякога отивахме само за уикенда, съвсем спонтанно. Тогава мама още беше жива, и нали знаете, езерото е обградено от гора, гъста гора, има малки пътечки и скришни места и веднъж…

Фария се замисли, все още обгърнала коленете си с ръце.

— Имаш ли интернет на телефона? — попита тя. — Ако можеш да изкараш подробна карта на района, ще опитам да обясня. Ще опитам да си спомня.

Соня Мудиг потърси в интернет, изруга, потърси отново и накрая грейна. Намери карта, която им бяха пратили от полицията в Упсала.

— Покажи ми — каза Фария с новооткрита самоувереност.

— Влезли са в гората ето тук — каза Соня Мудиг и посочи.

— Чакай малко… — отвърна Фария. — Трудно ми е да се ориентирам. Но до езерото има място, което се нарича Сьодервикен, нали? Или Сьодра викен, Сьодра странден, нещо такова.

— Не знам, ще проверя.

Соня добави думата „Сьодра“ в търсачката.

— Може би имаш предвид Сьодра Страндвикен? — каза тя и отново й показа телефона.

— Точно, да, това трябва да е — каза Фария развълнувано. — Да видим. Там има малък черен път, който все пак е достатъчно широк за кола. Може ли да е това? — Тя посочи някаква точка на картата. — Но не съм сигурна. Едно време точно до отбивката имаше жълта табела. Спомням си какво пишеше: „Общественият път свършва тук“. Малко по-навътре, може би два километра нататък по пътя, има една пещера. Не истинска пещера, по-скоро пространство насред куп широколистни дървета. Намира се вляво от върха на един хълм. Сякаш минаваш през завеса, през врата от листа, и се озоваваш на съвсем скришно място. Растителността те обгръща отвсякъде. Има само малка пролука, през която се вижда клисура с поток. Башир ме заведе там веднъж. Мислех, че иска да ми покаже нещо вълнуващо, само че той опита да ме сплаши. По онова време тялото ми започваше да се оформя и няколко момчета на плажа ми бяха подсвирнали. Когато стигнахме, той ми наговори разни гадости за това как едно време хората водели тук жени, които се държали като курви, и ги наказвали. Изплаших се до смърт, затова и запомних мястото толкова добре. И сега си помислих… — тя се поколеба, — … че Башир може би е завел Саландер там.

Соня Мудиг кимна мрачно и благодари. После си взе телефона и позвъни.

* * *

Ян Бублански получаваше сведения от пилота на хеликоптера Сами Хамид. Сами кръжеше ниско над Вадабушьон и околните гори, но засега не бе видял следи от сив бус. Никой не беше виждал подобен автомобил, нито летовниците, нито полицаите в района. Това не беше толкова изненадващо. Около езерото се ширеха множество плажове, но отвъд тях гората беше гъста и изпълнена с пътеки и пътища, които наподобяваха лабиринт. Районът беше като създаден за скривалище, а това тревожеше Бублански. Отдавана не бе ругал толкова много и през цялото време подканваше Аманда Флуд да кара по-бързо.

Колата летеше по шосе 77. Оставаше им още известно време, докато стигнат до езерото. С помощта на гласова идентификация бяха разбрали, че преследват Бенито и Башир Кази, което никак не звучеше добре. Бублански не оставаше без работа и за секунда. Поддържаше връзка с полицията в Упсала и провеждаше разговори с всички, които биха могли да имат някаква информация. Даже звъня няколко пъти на Микаел Блумквист, но журналистът беше изключил телефона си, което накара Бублански да изпсува за пореден път.

Комисарят отправяше ту ругатни, ту молитви. Колкото и трудно да му беше да разбере Лисбет Саландер, той изпитваше бащина нежност към нея, особено откакто Саландер им помогна да разкрият едно сериозно престъпление. Отново пришпори Аманда. Приближаваха езерото. Телефонът звънна. Обаждаше се Соня Мудиг, която дори не го поздрави, а директно го помоли да въведе „Сьодра Страндвикен“ в GPS навигацията, след което даде слушалката на Фария Кази. Бублански не разбираше защо му е да говори с нея. Фария обаче съвсем не звучеше така, както бе очаквал. В гласа й имаше яростна целеустременост, сякаш разполагаше с информация от жизнено значение. Бублански се заслуша напрегнато, надявайки се да не е твърде късно.