Давид Лагеркранс
Мъжът, който търсеше сянката си (20)

Глава 19. 22 юни

Ракел Грейс не беше в дома си на Карлбергсвеген и Лисбет реши да не губи време. Хвана метрото в обратната посока, слезе на Слусен и тръгна по Йотгатан. Аника Джанини й бе съобщила, че Бенито Андершон е избягала от лазарета в Йоребру, така че Лисбет беше нащрек. Тя винаги внимаваше, а животът в затвора също бе допринесъл за това, но може би все пак подценяваше заплахата. По петите й имаше повече групировки, отколкото предполагаше. Стари и тъмни сили от миналото обединяваха силите си и обменяха информация.

Юнското слънце беше изпепеляващо и оживените улици бяха позатихнали. Хората вървяха бавно, гледаха витрините и седяха в ресторантите и уличните кафенета. Лисбет продължи към Фискаргатан. Джобът й извибрира. Беше получила криптиран есемес от Блумквист, в който пишеше:

Лео е Даниел. Сигурен съм!

Тя отговори:

Той проговори ли?

Микаел отвърна:

Още не знам. Ще пиша пак!

Лисбет обмисли дали да отиде до „Нормалмстори“, за да види дали може да помогне с нещо. Но се отказа. Първо искаше да се добере до Ракел Грейс и като начало смяташе да провери дали не може да я проследи до друг адрес. Продължи по Фискаргатан, като остана нащрек. Чудеше се дали наистина е добра идея да се прибере у дома. Апартаментът принадлежеше на Ирене Несер, фалшивата й самоличност, а Лисбет се бе постарала да остави достатъчно димни завеси. Но мрежата се затягаше. Хората в квартала я забелязваха. Вече беше полузнаменитост — статус, който й бе особено омразен. Двама души — проклетията Кале Блумквист и агентът на АНС Ed the Ned вече я бяха проследили дотук, а слуховете плъзваха лесно. Хората приказваха. Трябваше да продаде скапания апартамент. И без това беше твърде голям за нея. Трябваше да се премести някъде далеч. Може би най-добре беше да се чупи още сега.

Но беше твърде късно. Усети го в мига, в който видя сивия бус нагоре по улицата. В автомобила нямаше нищо особено — стар модел, паркиран съвсем нормално до тротоара. Въпреки това събуди подозрението й. Бусът потегли към нея и Лисбет тръгна в обратната посока. Но не стигна далеч. Мъж с брада изскочи ненадейно от един вход и притисна мокър парцал към лицето й. Започна да й се гади. Ама че беше идиотка. Усети, че ще припадне. Улицата и стените на сградите затанцуваха около нея и тя не можеше да се бори повече. Успя единствено да извади телефона си и да прошепне:

— Дива витра.

След това се олюля и мъжът я вкара в буса през задната врата. Макар че виждаше замъглено, Лисбет усети миризмата на сладък парфюм, която й беше твърде добре позната.

 

 

Декември, година и половина по-рано

Дан чуваше гласовете, които идваха от всекидневната. Разбра, че нещата не се развиват по план. Ракел Грейс, изглежда, ги беше разкрила и той не видя друго решение, освен да се втурне навън и да я притисне до стената, без да се бави, но и без ефекта на изненадата, на който се бяха надявали.

Може би затова нещата се объркаха толкова бързо, а може би и Дан бе подценил впечатлението, което ще му направи Ракел Грейс. Но самият й вид го захвърли обратно в момчешките му години. Спомни си как тя стоеше на втория етаж във фермата и го наблюдаваше хладно, докато Дан свиреше на китарата си. Осъзна, че сигурно още тогава го е сравнявала с Лео и е анализирала приликите. Тази мисъл го изкара извън кожата му.

— Помниш ли ме? — каза той.

Беше побеснял и направи крачка напред, но не можеше да избяга от смущението, което изпитваше паралелно с гнева.

Ракел Грейс остана на място, запазила забележително самообладание.

— Помня те — каза тя. — Как се чувстваш?

— Искаме да знаем точно какво е станало — изсъска той и едва тогава тя отстъпи леко.

Въпреки това приглади спокойно яката си и погледна ръчния си часовник. Беше облечена с черен костюм и черно поло. Косата й беше къса, боядисана в тъмнорусо. Устата й потръпваше и тя очевидно беше изнервена, но въпреки това излъчваше нарастващ, вледеняващ хлад. Имаше авторитета на учителка и Дан се почувства сякаш по-скоро тя ще го нахока, а не обратното.

— Успокой се — каза тя.

— Няма — продължи той. — Имаш много да обясняваш.

— Ще ви разкажа. Ще ви кажа цялата истина. Но първо трябва да знам дали сте говорили с медиите.

Дан не отговори.

— Разбирам, че сте разстроени. Но не би било добре, ако историята изтече в пресата, преди да сте проумели цялостната картина. Нещата изобщо не са такива, каквито си мислите.

— Не сме казали нищо. Засега — отговори Дан и се зачуди дали това не беше грешка, особено след като долови известно задоволство в изражението на Ракел.

Погледна към Лео. Той стоеше мълчаливо, като в шок, и не му подсказа какво да прави. На Дан не му харесваше, че Ракел Грейс все още има инициативата.

— Вече съм стара жена — каза тя — и ме боли коремът. Извинете, че говоря толкова открито. Може ли да седна на дивана? След това ще ви разкажа.

— Заповядай — каза Лео. — Сядай и започвай. Искаме да получим отговори на всичките си въпроси.

* * *

Ракел Грейс започна отдалеч, надявайки се, че Бенямин ще се появи, преди да е казала нещо важно или да се е оплела в необмислени лъжи. Лео и Даниел седяха в два фотьойла и се взираха в нея. Въпреки напрежението и кризисната ситуация Ракел бе удивена. Двамата смайващо си приличаха — повече, отколкото бе нормално за еднояйчни близнаци на тази възраст. Приликата се подсилваше от това, че се бяха подстригали еднакво и носеха еднотипни дрехи.

— Ето какво стана — каза тя. — Намирахме се в изключително неприятна ситуация. От няколко болници и детски домове получавахме доклади за еднояйчни близнаци, чиито родители не могат да се грижат за тях.

— Кои сте вие? — сряза я Даниел и макар че в гласа му имаше гняв и омраза, Ракел приветстваше всяко прекъсване.

Обясни — хрумна й на момента — че в палтото й има нещо, с което току-що се е сдобила и което би могло да им помогне да разберат контекста малко по-добре. Попита ги да го донесе ли, питайки се дали думите й звучат поне малко правдоподобно. Но братята я оставиха да излезе от стаята и тогава Ракел почувства нещо, което й вдъхна сила. Изпитваше презрение. Даниел и Лео бяха слаби и жалки, не беше ли така? Щом стигна до външната врата, тя се закашля, за да ги разсее, като в същото време с бързо движение провери дали вратата е отключена. Престори се, че търси нещо в джобовете на палтото си, след което възкликна:

— Да му се не знае!

Върна се на дивана, поклати глава и се впусна в неопределен и многословен монолог. Това провокира Лео, особено когато Ракел спомена Карл Сегер. Лицето на Лео почервеня, той загуби самообладание, погледна я диво, нарече я звяр и чудовище и настоя тя да обясни какво е станало с Карл. Ракел си спомни гневните пристъпи на момчетата отпреди години и този път наистина се изплаши. Но избликът се оказа по-скоро щастливо обстоятелство, тъй като в същия миг Бенямин се появи в антрето. Виковете само засилиха целеустремеността му и той се втурна вътре, без да почука или да се поколебае. Насочи се към Лео и хвана ръцете му откъм гърба, а в същото време Ракел се наведе бързо и се зарови в лекарската чанта, която Бенямин бе оставил на пода. Близнаците се развикаха за помощ и Даниел се нахвърли на Бенямин. Ракел разбираше по-добре от всякога, че трябва да действа решително и ефективно — така както само тя умееше. Прегледа набързо медикаментите в чантата. Стесолид, опиати, морфин, всичко възможно, и накрая… през тялото й преминаха ледени тръпки: панкурониев бромид, синтетично кураре, извлечено от същата растителна отрова, която южноамериканските коренни племена използват за стрелите си. Би било брутално и отвъд всякакви граници. Чакай… в чантата имаше и физостигмин, противоотрова, която можеше да намали ефекта изцяло или частично. Хрумна й идея. Дръзка и дива идея, която се коренеше в това, което Даниел изръмжа по-рано по време на разговора им. Той говореше за несправедливост и жестокост и в думите му се долавяше дълбока горчивина. Ракел си сложи найлоновите ръкавици и вдигна глава.

Както винаги, Бенямин беше непоклатим. Държеше здраво Лео, който отново крещеше „звяр“ и „чудовище“, докато Даниел опитваше да го освободи. Това сложи точка на въпроса. Ракел приготви спринцовка, което отне известно време. Трябваше да измери правилната доза. После се изправи и осъзна, че няма време да търси вена. Трябваше да инжектира отровата мускулно, а това може би имаше известни предимства, или поне тя така си втълпи, след което заби иглата през пуловера на Лео. Той погледна шокирано, а Даниел се разкрещя: „Какво правиш? Какво правиш?“. Ракел направи неволна гримаса.

Врявата можеше да привлече вниманието на съседите или други хора, а дотогава Лео можеше вече да има гърчове и да се задушава, след като дихателната му мускулатура е започнала да отказва. Положението беше критично и Ракел се намираше в опасност. Беше преминала поредната граница и сега трябваше да бъде по-умна от всякога. Ето защо каза с най-авторитетния си медицински глас:

— Укротете се. Дадох му успокоително, нищо повече. Дишай, Лео. Така! Скоро ще се почувстваш по-добре. Трябва да говорим като разумни хора, нали? Не да викаме „звяр“ и „чудовище“ и други глупости. Това е… Йон, той работи с мен и има медицинско образование. Ще постигнем разбирателство, убедена съм в това. Сега наистина е време да ви разкажа цялата тъжна история. Радвам се, че най-накрая сте се срещнали.

— Лъжеш — изплю Даниел.

Ситуацията беше неконтролируема. Братята вдигаха твърде много шум. Ракел се боеше, че всеки момент в апартамента може да нахлуе някой съсед. Продължи да говори, опитвайки се да обуздае ситуацията, като междувременно отброяваше минутите до неизбежното — отровата да проникне в кръвта, да подейства на никотинергичните ацетилхолинови рецептори и да блокира мускулите. За щастие, не се появиха други хора. Никой не бе подал сигнал в полицията. Лео Манхеймер просто залитна — Ракел знаеше, че ще стане точно така — и падна сгърчен върху червения персийски килим. Макар че за нея това беше драстична стъпка, тя си позволи една шеметна секунда на наслада. Знаеше, естествено, че във всеки един момент би могла да го спаси. А би могла и да го остави да умре. Това зависеше от обстоятелствата, така че трябваше да разсъждава трезво, да звучи интелигентно и убедително и да се възползва от горчивината и комплекса за малоценност на Даниел.

Щеше да го накара — такъв беше планът й — да изиграе ролята на живота си.

* * *

Още докато Лео падаше към килима, Дан Броуди осъзна, че се случва нещо ужасяващо. Лео се срина така, сякаш тялото му вече не функционираше. Хвана се за гърлото, след което се вцепени. Дан забрави всичко останало, падна на колене до брат си, изкрещя и го разтърси. Тогава Ракел Грейс заговори. Дан почти не я слушаше. Беше се отдал изцяло на това да вдъхне живот на Лео, а и думите на Ракел бяха твърде непонятни, за да може да ги възприеме.

— Даниел — каза тя. — Ще оправим всичко. Ще се погрижим да заживееш по-добре, отколкото някога си си мечтал. Ще имаш фантастичен живот с неограничени ресурси.

Това бяха безсмислици, празни думи, а междувременно състоянието на Лео се влошаваше все повече. Той скимтеше, имаше конвулсии и се бореше да си поеме дъх. Лицето му беше пепеляво, а устните посинели. Задушаваше се, а погледът му беше неясен и паникьосан. Дан се канеше да му направи изкуствено дишане — нещо, на което се научи в Бостън, след като една от тогавашните му приятелки за малко да се предозира с кокаин. Ракел обаче го спря внимателно и каза няколко изречения, в които той не можа да не се вслуша, може би защото се намираше в ситуация, в която бе готов да се хване за всяка сламчица. А и Ракел вече звучеше различно, не толкова пламенно, а по-скоро като уравновесен лекар. Провери пулса на Лео през найлоновите си ръкавици, след което се усмихна успокоително.

— Няма страшно — каза тя. — Конвулсиите му са леки. Скоро ще е по-добре. Дадох му силна, но безопасна доза седатив. Ето, виж!

Тя му подаде спринцовката и Дан я взе, макар да не разбираше каквото доказва това.

— Защо ми я даваш?

Ракел се изправи и застана до едрия мъж, който още носеше връхни дрехи — синьо ватирано яке и зимни ботуши — и се усмихваше нервно и подкупващо, точно като Ракел.

На Дан му хрумна ужасна мисъл.

— Искаш отпечатъците ми да са по нея ли? — попита той и пусна спринцовката на земята.

— Спокойно, Даниел. Чуй ме.

— Защо да те слушам?

Той извади телефона си, трябваше да повика линейка. Само че мъжът грубо го спря. Дан се паникьосваше все повече. Да не би да искаха да убият Лео? Възможно ли беше изобщо? Парализиращ страх заби нокти в тялото му. До него Лео дишаше тежко и изглеждаше, сякаш наистина умира. Дан изкрещя право в свръхчувствителното му ухо.

— Бори се! Ще се справиш!

И Лео действително реагира. Челото му се набръчка. Той стисна зъби и лицето му възвърна малко от цвета си. Но беше само временно. След миг отново пребледня и изглежда пак не му достигаше въздух.

Дан се обърна към Ракел Грейс.

— Спаси го, по дяволите! Нали си лекар. Не искаш да го убиеш, нали? Или искаш?

— Не, не, какво говориш? Естествено, че не. Скоро ще е на крака, ще видиш. Отмести се и ще го свестя — отвърна тя.

Щом видя колко решително Ракел пристъпва и взима чантата си, Дан нямаше друг избор, освен да й се довери. Това показваше колко е отчаян. Хвана ръката на брат си, надявайки се, че човекът, който му бе инжектирал отрова, ще го спаси.

* * *

Ракел Грейс съзнаваше, че е от жизненоважно значение да се държи като лекар и да излъчва увереност. Ето защо потисна импулса да запуши дихателните пътища на Лео и да ускори целия процес. Вместо това приготви спринцовка с физостигмин, вдигна ръкава на пуловера му и заби иглата във вената на ръката му. Състоянието му мигновено се подобри, макар че Лео продължаваше да е сериозно замаян. Ракел усети — и това беше най-важното — че си е възвърнала малко от доверието на Даниел.

— Сега ще се оправи ли? — попита той.

— Ще се оправи — потвърди Ракел и продължи да говори.

Импровизираше, разбира се. Но можеше да се уповава на кризисната стратегия за Лео Манхеймер, която бе разработена още отдавна и включваше Ивар Йогрен. Ивар беше научил логин данните на Лео във фирмата и от негово име, или по-скоро чрез представители, беше направил редица нелегални трансакции на пазарите за опции и акции. Трансакциите бяха събрани в папка, която можеше да вкара Лео в затвора и да съсипе социалното и професионалното му реноме. Тези данни вече бяха използвани срещу него, против волята на Ракел. Благодарение на тях Ивар спечели Маделейн Бард, от което Ракел определено не беше във възторг. Личното й мнение беше, че Ивар Йогрен е глупак. Но тя трябваше да се примири с това, защото имаше нужда от него и от данните, за да може да притисне Лео, ако той научи нещо и реши да я изобличи.

— Даниел — каза тя. — Сега ме чуй, трябва да ти кажа нещо важно. По-важно от всичко, което чу досега.

Той я погледна така умолително и отчаяно, че й вдъхна увереност. Тя заговори едновременно меко и строго, като лекар, който съобщава важна информация.

— Лео е свършен. Боли ме да го кажа, но е така. Търгувал е с вътрешна информация и е направил нелегални трансакции. Ще го пипнат.

— А? За какво говориш?

Ракел видя, че Дан не възприема думите й. Просто милваше брат си по косата и повтаряше, че всичко ще е наред. Останалото бяха празни приказки. Това подразни Ракел и тя продължи по-остро:

— Казах да ме слушаш. Лео не е такъв, какъвто си мислиш. Той е мошеник. Имаме доказателства. Лео си служи с измама и ще влезе в затвора.

Даниел я гледаше объркано.

— Защо му е да го прави, по дяволите? Парите дори не го интересуват.

— Тук бъркаш.

— Така ли? Та той искаше да ми даде половината от притежанията си, просто така.

Той направи жест с ръка и Ракел прехапа устна. Тази информация не й се понрави.

— Защо да се задоволяваш само с половината?

— Не искам нищо. Искам само…

Той млъкна. Бе разбрал, а може би не. Но във всеки случай подозираше нещо. Паниката се завърна в очите му. Ракел очакваше да се стигне до нов изблик, може би дори до насилие. Погледна към Бенямин, за да се увери, че е готов. Но нищо не се случи. Даниел просто наблюдаваше Лео напрегнато.

— Какво му даде всъщност? Не беше успокоително, нали?

Тя не отговори. Не знаеше как да изиграе картите си. Осъзнаваше, че всяка дума, всеки нюанс в интонацията й може да се окаже от решаващо значение.

— Кураре — каза накрая.

— И какво е това?

— Растителна отрова.

— Защо, по дяволите, си му дала отрова? — Той отново крещеше.

— Сметнах го за необходимо — отговори тя.

Даниел погледна към Бенямин. Приличаше на отчаяно животно, хванато в капан.

— Но после…

— Да?

— После му даде нещо друго.

— Физостигмин. Облекчава ефекта от отровата — каза тя.

— Добре, значи сега ще го заведем в болница, нали? — попита той.

Ракел замълча и той вдигна телефона си. Тя се замисли дали да каже на Бенямин да му го вземе, но се въздържа. Докато не решеше да позвъни, нямаше опасност. Засега търсеше в Гугъл, вероятно информация за отровата. Зачете се, но след известно време в очите му проблесна ужас и тогава Ракел дръпна телефона от ръцете му, при което Даниел откачи. Започна да крещи и да размахва ръце и крака и дори на Бенямин му беше трудно да го озапти.

— Успокой се, Даниел.

— Няма!

— Стига. Искам да ти направя фантастичен подарък, не разбираш ли? — каза тя.

— Какво говориш, мамка му? — изрева той.

Тя отвърна, че физостигминът противодейства на ефекта от отровата само временно.

— Искаш да кажеш, че не можеш да го спасиш? — Гласът му не звучеше човешки.

— Съжалявам, но не мога — излъга тя.

Наложи се Бенямин да се намеси. Той сграбчи здраво Даниел и облепи устата му с лепенка.

Ракел помоли за извинение и обясни по-подробно:

— Скоро дихателната мускулатура отново ще бъде блокирана. Лео Манхеймер ще умре от задушаване — каза тя и го погледна. — Ситуацията е доста деликатна, Даниел. Лео умира, а твоите отпечатъци са по спринцовката. Освен това имаме очевиден мотив, нали? Виждам в очите ти, че му завиждаш за всичко, което е получил. Но позитивното е…

Даниел се мяташе диво, опитвайки да се освободи.

— Позитивното е, че Лео все пак може да продължи да живее — по нов начин, чрез теб, Даниел — продължи тя и посочи целия апартамент. — Можеш да получиш неговия живот, неговите пари и възможности. Можеш да заживееш като в мечтите си. Можеш да заемеш неговото място, Даниел. Можеш да имаш всичко, обещавам. Противната лакомия на Лео и ужасните неща, които е вършил, никога няма да излязат наяве. Ние ще се погрижим за това. Ще те подкрепим по всички възможни начини. Вие сте огледални близнаци, това е малка пречка, вярно. Но приликата ви е просто изключителна. Ще се получи, вече го знам.

В същия миг Ракел чу странен шум. Идваше от Даниел, който бе раздробил един от зъбите си.