Давид Лагеркранс
Мъжът, който търсеше сянката си (19)

Глава 18. 22 юни

Днес Дан Броуди отново закъсняваше за работа. Вървеше вяло, преследван от мрачни мисли. Но беше по-добре облечен. Носеше светлосин ленен костюм и тениска. Нямаше вратовръзка, а вместо дебелите кожени обувки бе обул маратонки. Слънцето печеше безмилостно, докато Дан вървеше по Бириер Ярлсгатан и си мислеше за Лео. Внезапно чу скърцане на спирачки и залитна, точно както бе станало във „Фотографиска“.

Беше му трудно да диша, но все пак продължи напред и отново потъна в спомените си. Разбира се, в дните след онзи декемврийски уикенд имаше нотка на болка и завист, но въпреки това те бяха най-щастливите в живота му. С Лео говореха и свиреха непрестанно. Но никога не излизаха навън заедно, само поотделно. Вече бяха обмислили плана си. Смятаха да се изправят срещу Ракел Грейс, но тя не биваше да подозира нищо, затова не искаха да плъзнат слухове.

 

 

Декември, година и половина по-рано

Лео беше отложил коледния си обяд с Грейс. Вместо това я покани в дома си в събота, двайсет и трети декември, в един часа следобед. Докато чакаха деня на срещата, братята продължаваха играта си на самоличности. В града и двамата бяха Лео, което ги забавляваше неимоверно. Упражняваха ролята, като разиграваха пародийни сценки.

Подстригаха се по един и същи начин, а Лео даваше на Дан костюмите, ризите и обувките си. Лео все казваше, че Дан се представя по-достоверно от него самия.

— Сякаш се задълбочаваш повече в ролята.

Лео работеше само на половин ден, но една вечер трябваше да отиде в „Риш“ с колегите. Прибра се рано и разказа, че е бил толкова близо — тук вдигна ръка и приближи палеца и показалеца си — да разкрие пред Малин Фруде за срещата им.

— Но не го направи?

— Не, не, тя, изглежда, си помисли, че съм влюбен.

— Това нарани ли я?

— Не твърде много.

Дан знаеше, че Лео флиртува с Малин, която се развеждаше и скоро щеше да напусне „Алфред Йогрен“. Но Лео казваше, че тя едва ли го обича. Според него беше влюбена в Блумквист, журналиста, а вероятно и самият Лео не я обичаше. Всичко беше по-скоро игра, или може би не съвсем.

Двамата с Лео не спираха да анализират какво ли не, както и да обменят мисли, спомени и клюки. Сключиха пакт, който никой от тях не можеше да наруши. Дан си спомняше колко внимателно планираха срещата с Ракел Грейс. Обсъждаха внимателно всички подробности — как Дан ще се скрие, а Лео ще започне да я разпитва, първоначално предпазливо, а после по-настойчиво.

Предния ден, петък, двайсет и втори декември, Малин Фруде организираше прощално парти в дома си на Бундегатан. Лео, точно като Дан, не обичаше събирания в малки апартаменти, бяха твърде шумни. Каза, че не може да отиде. Имаше друга идея. Искаше да покаже на Дан кабинета си в „Алфред Йогрен“. Офисът сигурно беше съвсем празен. Повечето колеги бяха при Малин, а и едва ли някой щеше да работи извънредно в петък вечерта, особено преди Коледа. На Дан идеята му се стори добра. Любопитно му беше да види работното място на Лео.

В осем вечерта двамата излязоха навън с десет минути разлика. Първи беше Лео, с бутилка бургундско и бутилка шампанско в куфарчето. След това бе ред на Дан, който също бе облечен като Лео, но носеше по-светъл костюм и по-тъмно палто. Беше студено. Валеше сняг. Щяха да празнуват.

На следващия ден, след срещата с Грейс, щяха да оповестят историята си публично, а Лео, въпреки че Дан се противеше, щеше да направи голямо дарение на негово име. Каза, че щял да сложи край на неравенството, както и на скуката в „Алфред Йогрен“ и на кариерата си на финансист. Вечерта беше чудесна. Двамата планираха как ще започнат да свирят заедно, пиеха и вдигаха наздравици, а във въздуха се усещаше нещо обещаващо. „Утре, казваха. Утре!“.

И все пак нещо се обърка. Дан си мислеше, че кабинетът в „Алфред Йогрен“ е на Лео. По тавана в стаята бяха изрисувани ренесансови ангели, по стените висяха картини от края на миналия век, дръжките на чекмеджетата бяха златни, а по бюрата имаше китайски вази. Мебелировката беше толкова крещяща и претрупана, че на Дан му се прииска да провокира Лео. Подхвърли му реплика, която контрастираше с досегашния им разговор.

— Добре си се обзавел — каза той.

Лео бе съгласен.

— Знам. Срам ме е. Никога не съм харесвал кабинета, беше на татко.

Дан отиде по-далеч.

— И въпреки това държеше да ме поканиш тук, нали? Искал си да снобееш и да ми го натриеш в носа.

— Не, не, извинявай — отвърна Лео. — Просто исках да ти покажа живота си. Знам, че е несправедливо.

— Несправедливо?

Дан повиши глас. Сякаш думата „несправедливо“ вече не стигаше. Беше нещо повече. Беше неморално. Отвъд всякакви граници. Разговорът продължи да лъкатуши, Дан обвиняваше, после се вразумяваше, молеше за извинение, след което отново преминаваше в атака. Ненадейно, трудно бе да се каже кога точно, нещо между тях като че ли се оказа безвъзвратно разрушено. Чувствата, които още отначало лежаха под повърхността, потискани от бурното щастие на братската среща, сега преляха у Дан и не просто отвориха рана между него и Лео, ами, изглежда, хвърлиха нова светлина върху цялата ситуация.

— Имаш всичко това, а не спираш да хленчиш и да се оплакваш. Мама не ме разбираше, татко нищо не знаеше. Не ми даваха да свиря. Горкият аз, колко бях малък, жалък и богат. Повече не искам да чуя и дума за това. Схващаш ли? Мен ме биеха и гладувах. Нямах нищо, нищичко, а ти…

Цялото му тяло се тресеше и той не разбра какво точно се случи. Може би и двамата бяха пияни. Може би това допринесе за развоя на събитията. Във всеки случай Дан нарече Лео лайно, фалшив идиот и сноб, който кокетничи с депресиите си. За малко да строши две китайски вази, но вместо това излезе от стаята, блъсна вратата и изчезна.

Дълго време нямаше представа къде отива. Обикаля с часове, премръзнал и разплакан. Но накрая се върна в хостела „аф Чапман“ до Шепсхолмен и спа там. В единайсет часа на следващия ден се върна на Флурагатан при Лео, прегърна го и се извини. И двамата казаха, че съжаляват, след което се приготвиха за срещата с Ракел Грейс. Но във въздуха все още витаеше нещо неизяснено, което щеше да повлияе на това, което предстоеше да се случи.

* * *

Дан се замисли за тази случка и направи незабележима гримаса, когато сви по Смоландсгатан година и половина по-късно. Мина покрай „Констнершбарен“^[1] и излезе на площад „Нормалмстори“. Беше горещо и задушно. Часът беше десет сутринта и Дан никак не се чувстваше готов за срещата с най-прочутия разследващ журналист в Швеция.

* * *

От друга страна, Ракел Грейс и Бенито Андершон — които нямаха нищо общо, с изключение на садизма си и факта, че здравословното им състояние не беше особено добро — бяха готови да се срещнат с Лисбет Саландер. Никоя от тях не знаеше за съществуването на другата и ако случайно се бяха срещнали, щяха да се изгледат с взаимно презрение. Но двете бяха еднакво целеустремени и решени да извадят Лисбет от строя. И двете имаха връзки и едната не беше по-малко интелигентна от другата, макар и образованието им да се различаваше.

Бенито беше близка с онзи клон на МК „Свавелшьо“, който получаваше информация от сестрата на Лисбет, Камила, и нейните хакери. Ракел Грейс пък разполагаше с подкрепата на своята организация, която също бе технически компетентна. Преди всичко обаче, въпреки заболяването си, Ракел разчиташе на своята бдителност и на силата на волята си.

В момента живееше временно в един хотел на Кунгсхолмен. Знаеше много добре, че нещата ще се влошат сериозно, и в действителност го беше очаквала. Очакваше го още от онзи двайсет и трети декември преди около година и половина, когато всичко излезе извън контрол. Вярно, тогава не съзираше друг изход, но действията й си оставаха хазартни. Сега отново бе готова.

Предпочиташе да започне със Саландер и Кантерборг. Засега обаче нямаше как да ги открие, затова бе решила най-напред да се захване с Даниел Брулин. Той беше слабото звено. Ето защо в момента Ракел вървеше покрай „НК“^[2] на Хамнгатан. Носеше тънък сив костюм и черно памучно поло и въпреки гаденето и болките се чувстваше силна.

Но жегата я измъчваше. Какво се случваше с Швеция? Когато беше млада, нямаше такива лета. Това си беше тропически климат, пълна лудост. Беше потна и лепкава, но стисна зъби и изпъна гръб. В застоялия въздух се долавяше задушлива воня. Ракел подмина една разкопана отсечка от тротоара, където работеха двама мъже със сини гащеризони, които й се сториха дебели и грозни. Продължи нататък към „Нормалмстори“ и се канеше да ускори крачка към „Алфред Йогрен“, когато забеляза нещо крайно тревожно. Журналистът Микаел Блумквист, на когото вече се бе натъкнала в жилищната сграда на Хилда, тъкмо минаваше през главния вход. Ракел направи крачка назад. После се обади на Бенямин.

Време беше той да си заработи заплатата.

* * *

Дан Броуди, или Лео Манхеймер, както се наричаше понастоящем, седеше на стола в прекомерно луксозния си кабинет и усещаше как сърцето му бие и стените се приближават. Какво да прави? Неговият junior advisor^[3] — както се титулуваше секретарят му, понеже беше мъж — съобщи, че Микаел Блумквист го очаква на рецепцията. Дан отговори, че ще дойде след двайсет минути.

Почувства, че е неучтиво да го каже, но имаше нужда — далеч не за първи път — да обмисли как би могъл да разобличи Ракел Грейс. Кой знае, може би Микаел Блумквист можеше да му помогне. Мисълта му бе хрумвала и преди и Дан бе склонен да поеме по този път, каквото и да му костваше това.

 

 

Декември, година и половина по-рано

Валеше сняг. Двамата чакаха Ракел Грейс в апартамента на Флурагатан, а Дан не спираше да се извинява.

— Няма проблеми — каза Лео. — Вчера имах посетител в офиса, след като ти си тръгна.

— Кой?

— Малин — отговори той. — Пихме шампанско. Не мина много добре, въобще не бях във форма. Когато пак останах сам, написах едно нещо. Искаш ли да видиш?

Дан кимна, а Лео стана от пианото и излезе от стаята за около половин минута. Върна се с лист хартия, прибран в найлонов джоб. Изглеждаше сериозен и изпълнен с вина. Пресилено бавно Лео подаде на Дан бежовия лист, който имаше релефен воден знак в горния край.

— Мисля, че е нужна и нотариална заверка — каза той.

В документа с изящен почерк бе написано, че Лео му отстъпва половината от всичките си активи.

— Божичко — каза Дан.

— В дните между Коледа и Нова година ще се срещна с адвокатката си и ще я информирам — продължи Лео. — Като се имат предвид обстоятелствата, би трябвало всичко да мине гладко. Дори не гледам на това като на подарък. Получаваш това, което отдавна ти се полага.

Дан замълча. Знаеше, разбира се, че трябва да се разчувства, да се хвърли на врата на брат си и да каже: „Ти си луд, това е твърде много, твърде щедро“.

Но редовете върху бежовия лист не го накараха да се почувства по-добре, нито правеха ситуацията по-проста. Първоначално Дан не разбра защо реагира така дребнаво и обидчиво. После осъзна, че в подаръка има нещо агресивно, позитивно агресивно, както биха казали психолозите. Самият факт, че Лео може да му даде толкова пари, показваше смазващото му превъзходство. Колкото и щедър да бе жестът, той го караше да се чувства нищожен.

Дан изрече редица мили думи, но накрая добави решително:

— Не мога да го приема.

Видя отчаянието в очите на Лео.

— Защо?

— Не става така. Миналото не може да се поправи толкова лесно.

— Идеята ми не е да поправям нещо. Искам просто да постъпя правилно. Така и така проклетите пари не ме интересуват.

— Не те интересуват?

Дан направо не беше на себе си, но въпреки всичко осъзнаваше абсурдността на ситуацията. Предлагаха му десетки милиони, които щяха да променят живота му из основи, а той се чувстваше наранен и ядосан. Може би се дължеше на вчерашната разправия, на алкохола, на това, че почти не бе спал. Имаше безброй възможни причини, като комплекса му за малоценност и какво ли още не. Така или иначе, Дан се разкрещя:

— Нищо не разбираш. Не можеш да говориш така на човек, който цял живот е живял в периферията. Твърде късно е, Лео! Твърде късно!

— Не, не е. Можем да започнем отначало.

— Твърде късно е — повтори той.

— Стига! — изръмжа Лео в отговор. — Не си справедлив.

— Чувствам се купен. Разбираш ли? Купен!

Отиде твърде далеч. Знаеше това и изпита болка, когато Лео не го контрира със същата ярост, ами просто отвърна тъжно:

— Знам.

— Какво знаеш?

— Че те са унищожили твърде много. И ги мразя заради това. Но все пак… Ние се открихме. Това е нещо голямо, нали?

В гласа му имаше такова отчаяние, че Дан смотолеви:

— Благодарен съм, разбира се, но…

Не можа да продължи. Не му хареса собственото му „но“ и се канеше да каже нещо различно, може би „извинявай, аз съм идиот“, нещо от този род. Впоследствие добре си спомняше този момент. Бяха на ръба на помирението и сигурно отново щяха да намерят общ език, стига само да имаха време. Но не стана така. Откъм стълбите се чу шум — стъпки, които скоро затихнаха. Още нямаше дванайсет. До срещата с Ракел Грейс оставаше повече от час и Лео дори не беше сложил масата и сервирал храната от фирмата за кетъринг.

— Скрий се — прошепна той.

Лео прибра документа с дарението, а Дан влезе в близката спалня и затвори вратата.

* * *

Лео Манхеймер открай време беше източник на притеснения, и то не само заради онова, което бяха принудени да направят с Карл Сегер. В последно време обаче беше особено нестабилен. Ракел Грейс смяташе, че това се дължи на Маделейн Бард. Загубата й го бе направила подозрителен, затова Ракел се замисли, когато той отмени коледния им обяд и вместо това я покани в дома си. Тя знаеше всичко за Лео.

Знаеше например, че като много други ергени, Лео не обичаше да готви или да кани хора вкъщи, особено такива, в чиято компания не се чувства комфортно. Ето защо Ракел Грейс реши да се появи по-рано с обяснението, че иска да му помогне в кухнята. В действителност искаше да разбере дали има някакъв проблем и дали Лео не е открил нещо.

Навън валеше сняг, а тя вървеше под изрисуваното синьо небе във входа, когато чу развълнувани гласове откъм апартамента. Гласове, които тревожно си приличаха. Тя потръпна и осъзна, че нещо определено не е наред. За момент Ракел остана на място, без да знае какво да направи. Лео имаше ненадминат слух и тя се изненада, че гласовете вътре не замлъкнаха. Прати съобщение на Бенямин:

При Лео на Флурагатан съм. Нуждая се от помощта ти.

После добави:

Вземи лекарската ми чанта, с цялото оборудване!

След това изпъна гръб, почука на вратата и се приготви за най-топлата си коледна усмивка. Но не се наложи да я използва. Лео грейна още щом отвори вратата, целуна я по бузите и взе палтото й, точно както бе възпитан да прави. Разбира се, беше твърде деликатен, за да отбележи, че тя е подранила с цял час.

— Изглеждаш елегантно както винаги, Ракел. Как е коледното настроение? — каза той.

— Прекрасно — отвърна тя.

Ракел отбеляза наум, че Лео играе ролята си доста добре. Трябваше да огледа лицето му подробно, докато открие следи от напрежение. При други обстоятелства вероятно би могъл да я заблуди. Но в момента погледът й бе остър, а освен това Лео беше допуснал някои очевидни грешки. Сигурно сам го осъзнаваше. Преди малко се чуваха гласове, но ето че сега бяха сами. И най-вече — това й направи особено впечатление — на дивана имаше китара. Китара!

Ракел попита:

— Как е Вивека?

— Мисля, че краят наближава.

— Горката.

— Ужасно е — каза той.

Глупости, помисли си Ракел. Сигурно се радваш, че старата сврака най-накрая ще умре.

— Когато и двамата родители си отидат, човек остава сам — продължи тя и докосна ръката му, може би за да го успокои, или пък за да покаже, че изпитва съчувствие, а не подозрение, както бе в действителност. Но това се оказа грешка. Лео изтръпна, изглежда не му беше приятно и в очите му проблесна гняв. Ракел се изплаши и отново погледна китарата. Реши засега да остави нещата така. Искаше да даде време на Бенямин да приготви чантата й и да дойде тук. Безобидният разговор продължи още десетина минута. Накрая обаче Ракел не издържа и попита:

— Кой е тук?

— Ти как мислиш?

Тя каза, че не знае. Че няма представа. Но това не беше вярно. Започваше да разбира. Забеляза колко напрегнати са раменете на Лео и как той я гледа, сякаш я вижда за пръв път. Осъзна, че трябва да нанесе твърд и безмилостен удар още преди Даниел Брулин да е изскочил от съседната стая.