Давид Лагеркранс
Мъжът, който търсеше сянката си (18)

Глава 17. 21–22 юни

Лисбет седеше в бара на Операта и опитваше да празнува освобождението си. Не й се получаваше. Групичка млади момичета с венци в косите, вероятно на моминско парти, се лигавеха на близката маса. Смехът им я пронизваше и Лисбет се загледа към Кунгстредгорден. Отвън минаваше мъж с черно куче.

Беше дошла тук заради пиенето и може би също заради настроението и хората, но резултатът не беше добър. От време на време хвърляше поглед към моминското парти вляво. Може би имаше шанс да си тръгне с някого, с някой мъж, или пък жена.

Мислеше за това и за какво ли още не и току поглеждаше неспокойно към телефона си. Беше получила имейл от Хана Балдер, майката на Аугуст, момчето с аутизма и фотографската памет, което бе станало свидетел на убийството на баща си и което Лисбет бе скрила в малка къща на остров Ингарьо.

Момчето се бе върнало у дома след дълъг престой в чужбина и според майката се чувстваше „добре, предвид обстоятелствата“, а това звучеше обещаващо. Но Лисбет не спираше да мисли за очите му, които бяха като от стъкло и не просто виждаха и регистрираха много повече, отколкото би трябвало, ами сякаш се криеха зад невидима мембрана. Лисбет бе установила, не без болка, че някои неща се запечатват в съзнанието. Просто не можеш да се отърсиш, трябва да живееш с тях. Спомняше си как момчето блъска глава в масата в див пристъп на фрустрация. За миг почувства, че й се иска да стори същото: да блъсне челото си в барплота. Вместо това се задоволи да стисне челюсти и в същия миг забеляза, че някой се приближава.

До нея седна млад мъж със син костюм, тъмноруса коса и заострена челюст. „Леле, колко си кисела“, каза той, след което изкоментира сцепената й устна, а това не беше добра идея — нито първото, нито второто. Но тя дори не можа да го изгледа изпепеляващо, защото получи криптирано съобщение от Микаел и щом го прочете, застина още повече. После се изправи, хвърли няколко стотачки на бара, сръчка мъжа и излезе.

Градът блестеше, а в далечината се чуваше музика. Беше прекрасна лятна вечер, стига да можеш да го почувстваш. Лисбет обаче не можеше. Изглеждаше така, сякаш е готова да убие някого. Извади мобилния си телефон и потърси името, което Микаел й бе дал. Бързо осъзна, че Ракел Грейс има защитена самоличност. Само по себе си това не беше проблем. Всички оставяме следи след себе си. Поръчваме стоки по интернет, не внимаваме и оставяме адресите си. Но сега, докато вървеше по моста „Стрьомбрун“ към Гамла стан, Лисбет не можеше да направи нищо, нито дори да хакне някоя онлайн книжарница или друго място, откъдето Ракел Грейс би могла да си е купила нещо. Вместо това мислеше за дракони.

Мислеше за това как като малко момиче побягна по чорапи през Стокхолм и стигна до Двореца и до една църква, която светеше в мрака. Това беше Стуршюркан, но тогава Лисбет не знаеше това. Сградата просто я привлече. Беше премръзнала, краката й бяха мокри и тя имаше нужда да си почине и да се стопли. Мина покрай голям стълб, после през вътрешен двор и накрая влезе в църквата. Таванът вътре беше толкова висок, че сякаш стигаше до небето. Помнеше, че влезе по-навътре, за да се скрие от погледите, които й хвърляха хората. Тогава видя статуята. Едва по-късно разбра, че е известна и че изобразява свети Георги, който убива дракон и спасява девица в беда. В онзи момент нито знаеше това, нито би се заинтересувала от него. Лисбет виждаше в статуята нещо коренно различно. Виждаше малтретиране. Драконът — все още си го спомняше твърде ясно — лежеше по гръб, промушен с копие, докато мъж с равнодушно, празно изражение, замахваше към него с меч. Драконът беше беззащитен и сам и Лисбет се замисли за майка си.

Драконът й напомняше за нея и тя почувства с всяка фибра на тялото си, че иска да я спаси, или още по-добре — самата тя да се превърне в дракон, да избълва огнена струя, да свали рицаря от коня му и да го убие, защото той, разбира се, бе не кой да е, а Зала. Той беше бащата. Той беше злото, което унищожаваше живота им. Но това не бе всичко.

Статуята изобразяваше още един човек — жена, която лесно можеше да бъде пропусната, защото стоеше встрани. На главата си носеше корона и беше вдигнала ръце, сякаш държеше книга. Най-странното от всичко бе, че е толкова спокойна. Все едно не гледаше кръвопролитие, ами море или поляна. В онзи миг Лисбет по никакъв начин не би могла да си представи, че жената е девица, която рицарят спасява. В очите на Лисбет тя излъчваше хлад и безразличие. Изглеждаше точно като дамата с родилния белег, от която бе избягала и която, също като всички останали, позволяваше домашното насилие да продължава.

Мама и драконът не просто биваха измъчвани, ами светът гледаше безразлично отстрани. Лисбет изпита дълбока неприязън към рицаря и жената от статуята и се втурна обратно под дъжда и бурята, разтреперана от студ и гняв. Оттогава бяха минали много години, но, странно, на Лисбет случката й се струваше скорошна. Сега, докато вървеше по моста към Гамла стан, прибирайки се у дома, тя повтаряше тихо едно име: Ракел Грейс.

Бе открила връзката с Регистъра, която търсеше още откакто Холгер я посети във „Флудберя“.

* * *

Хилда фон Кантерборг отвори една от бирите. Лявото й око блуждаеше леко и тя от време на време губеше нишката. Понякога като че я измъчваха душевни терзания, а друг път проявяваше смайваща проницателност, сякаш алкохолът просто изостряше ума й.

— Не знам какво е правила Лисбет, след като е избягала от Стуршюркан. Знам само, че на следващия ден е просила пари на Сентрален и е откраднала едно ватирано яке и чифт твърде големи обувки от Оленс^[1]. Агнета не беше на себе си, разбира се, а аз… аз бях бясна и казах на Ракел, че ще изложи на риск целия проект, ако прокара плановете си. Накрая тя отстъпи. Остави Лисбет на мира. Но продължи да я мрази и мисля, че имаше пръст в приемането й в „Санкт Стефан“.

— Защо го казваш?

— Защото добрият й приятел Петер Телебориан работеше в клиниката.

— Значи са били приятели?

— Телебориан беше един от пациентите, които се излежаваха на психиатърския диван на Ракел. И двамата вярваха в потиснати спомени и подобни глупости и той беше много лоялен към нея. Но интересното беше, че Ракел не просто мразеше Лисбет, ами все повече се страхуваше от нея. Мисля, че тя по-рано от всички разбра на какво е способна Лисбет.

— Мислиш ли, че Ракел Грейс има нещо общо със смъртта на Холгер Палмгрен?

Хилда фон Кантерборг се загледа в токовете на обувките си. Отвън се чуваха гласове.

— Тя е безмилостна. Аз ли не знам? Когато реших да напусна Регистъра, Ракел проведе срещу мен клеветническа кампания, която в много отношения ме пречупи. Но убийство… не знам. Не го вярвам. Или поне не искам да го повярвам, а още по-малко бих могла…

Лицето й се изкриви в гримаса.

— Какво? — попита Микаел.

— … да повярвам онова за Даниел Брулин. Той е толкова ранимо и надарено момче. Никога не би навредил на някого, най-малкото на своя брат близнак. Те са като създадени да бъдат заедно.

Микаел си мислеше да отвърне, че именно това казват хората, когато техни приятели или познати извършат ужасяващо престъпление. Не разбираме. Не е възможно. Не и той, не и тя. И все пак стават такива неща. Някой, за когото сме имали добро мнение, бива обзет от сляпа ярост и немислимото се случва. Но реши да си замълчи и опита да не си вади прибързани заключения. Имаше редица възможни сценарии.

Микаел и Хилда поговориха още известно време, уговориха се как да комуникират през следващите дни и обсъдиха някои практически подробности. Той й каза да внимава и да се грижи за себе си, след което извади телефона си и провери за късни влакове до Стокхолм. Имаше един след петнайсет минути, така че той отново благодари на Хилда, прибра диктофона си, прегърна я и се забърза към гарата. По пътя отново потърси Лисбет Саландер. Смяташе, че вече е време да се видят.

Във влака изгледа видео, изпратено от сестра му, в което побеснелият Башир Кази изглежда признаваше, че стои зад убийството на Джамал Чаудъри.

* * *

Видеото не просто имаше много гледания в интернет, ами бе предизвикало сериозно оживление в полицейския участък на Бергсгатан, особено след като в добавка към него комисар Ян Бублански от отдел „Убийства“ получи още две видеа, в които се анализираше движението на ръката на заподозрения от метростанцията. Филмчетата бяха причината млад мъж с объркан поглед и физика на бегач да седи свит в една от стаите за разпити на седмия етаж заедно със своя имам Хасан Фердуси.

Бублански познаваше Хасан от по-рано. Имамът беше приятел с годеницата му Фара Шариф още от университета, а освен това бе един от хората, които покрай нарастващите нива на антисемитизъм и ислямофобия в страната се опитваха да сближат двете религиозни общности. Бублански невинаги беше съгласен с имама, особено по израелския въпрос, но много го уважаваше и не без основание го бе посрещнал с почтителен поклон.

Вече бе узнал, че имамът е помогнал да се осъществи пробива в разследването на смъртта на Джамал Чаудъри, и му беше благодарен, разбира се, но това също така му тежеше, тъй като разкриваше сериозната некомпетентност на колегите му. Освен това Бублански вече беше залят с работа. Май-Брит Турел най-накрая се бе обадила, за да каже, че наистина е имала посещение във връзка с документите, които бе оставила на Холгер Палмгрен. Посетителят бе Мартин Стейнберг — виден гражданин, както изглежда. Беше заемал длъжности в социалните служби и в правителството. Стейнберг й бе казал, че някои хора вече са си изпатили заради документите, след което я бе накарал да се закълне в Бог и в покойния професор Калдин, че никога повече няма да говори по този въпрос и няма да споменава пред никого за посещението му. Всичко това заради „безопасността на някогашните пациенти“. Стейнберг бе взел сканираните копия от документите, които Май-Брит съхранявала на един флаш драйв. Тя не знаеше какво друго се съдържа в тях освен записките от лечението на Саландер. Но Бублански имаше лошо предчувствие, особено след като не можа да се свърже със Стейнберг. Искаше му се да продължи да върви по тази следа, но засега трябваше да забрави за нея. Помолиха го да се заеме с настоящия разпит и той трябваше да го направи, независимо дали има време, или не. Нямаше друг избор, освен просто да стисне зъби.

Погледна часовника си. Беше девет без петнайсет сутринта. Още един ясен, слънчев ден. Само че Бублански нямаше да може да му се наслади. Обърна се към младия мъж, който седеше смълчан до имама и чакаше назначения си защитник. Младежът се казваше Халил Кази и изглежда бе признал, че е убил Джамал Чаудъри от любов към сестра си. От любов?

Това беше непонятно, но Бублански все пак трябваше да се опита да разбере. Такъв бе злощастният му жребий в живота. Хората вършеха ужасни неща, а на него се падаше да открие защо и да събере нужните доказателства. Погледна имама и младия мъж и по някаква причина се замисли за морето.

* * *

Микаел се събуди в двойното легло в апартамента на Лисбет на Фискаргатан. Не си бе представял точно това. Но вината си беше негова. Появи се на вратата й и тя го пусна с мълчаливо кимване. Вярно, в началото работиха и обменяха информация. Но и двамата бяха изкарали тежък ден и накрая Микаел просто нямаше сили да продължи със същата целеустременост. Попита Лисбет за дракона в Стуршюркан, докато почистваше съсирената кръв по устната й. Часът беше един и половина през нощта и небето вече просветляваше, докато двамата седяха на червения й диван от Икеа.

— Заради онази случка ли си татуира дракона на гърба? — попита той.

— Не — отговори тя.

Очевидно не искаше да говори за това, а той нямаше желание да я притиска. Беше изморен и се изправи, за да си ходи, но Лисбет го дръпна обратно на дивана и сложи ръка на гърдите му.

— Направих си татуировката, защото драконът ми помогна — каза тя.

— Как ти е помогнал?

— Мислех си за него, докато лежах овързана в „Санкт Стефан“.

— Какво си си мислела?

— Че пронизаният дракон изглежда в неизгодно положение, но някой ден ще се надигне, ще разпръсне огъня си и ще унищожи своите врагове. Това ми помогна да издържа.

В очите й имаше мрачно, тревожно сияние. Двамата се спогледаха и като че ли бяха на път да се целунат. Но нищо не стана. Лисбет потъна в мисли и се загледа към града. По релсите минаваше влак. Лисбет каза, че е издирила Ракел Грейс. Беше я открила чрез онлайн магазин за дезинфекционни препарати в Солентюна. Микаел отвърна, че това е добре, въпреки че се разтревожи. Малко след това, в контраст с разгорещения миг преди малко, той кимна и я попита дали може да подремне в леглото й. Лисбет нямаше нищо против. Скоро след това тя също си легна и бързо заспа.

* * *

Сега, на следващата сутрин, Микаел чу шум откъм кухнята, довлачи се дотам и включи кафеварката. Видя как Лисбет вади хавайска пица от микровълновата и сяда на масата. Той самият се разрови из хладилника й, но не откри нищо и изруга. После обаче се сети, че тя току-що излизаше от затвора и сигурно бе имала предостатъчно неща за вършене през първия си ден на свобода. Затова Микаел се задоволи с кафе и пусна Р1 по кухненското радио. Хвана края на новините и чу, че се говори за температурен рекорд в Стокхолмския регион. Поздрави Лисбет с „добро утро“ и в отговор получи някакво измърморване. Тя носеше дънки и черна тениска, не беше гримирана, имаше синини по лицето, а едната й устна беше подута. Микаел й каза да внимава, а тя кимна. Малко след това двамата излязоха навън, обсъдиха набързо плановете си и се разделиха при Слусен.

Микаел отиваше в офиса на инвестиционния посредник „Алфред Йогрен“.

Лисбет отиваше да търси Ракел Грейс.

* * *

Назначеният по случая адвокат Харалд Нилсон седеше и потропваше нервно с химикалка по масата, докато Халил Кази даваше показания в стаята за разпит. От време на време чутото идваше в повече на Бублански. Халил би трябвало да има светло бъдеще. Вместо това се бе хвърлил в бездната, повличайки със себе си и други хора. Всичко бе станало в началото на октомври преди няма и две години.

След като избягала от апартамента в Сикла, Фария тайно поддържала контакт с Халил и споделила с него, че възнамерява да се откъсне окончателно от семейството си. Ето защо искала да се сбогува с малкия си брат и двамата се разбрали да се срещнат в едно кафене при Нора Банториет. Халил се кълнеше, че не е казал на никого за това. Явно обаче братята му го бяха проследили. Завлекли сестра му в някаква кола, откарали я обратно в апартамента в Сикла и се отнесли с нея като с животно. Първите няколко дни я държали вързана. Запушили устата й с лепенка и сложили парче картон на гърдите й. На него пишело „курва“. Башир и Ахмед я биели. Плюели я и позволявали това да правят и другите мъже, които им идвали на гости.

Халил разбрал, че вече не считат Фария за сестра, дори за човек. Били й отнели правата върху собственото й тяло. Халил смятал, че знае какво я очаква. Щяла да бъде отведена на някое затънтено място отвъд контрола на полицията, където да измие опетнената чест на семейството с кръвта си. Понякога казвали, че бракът с Камар можел да я спаси. Но Халил не вярвал на тези приказки. Фария вече била омърсена, пък и как биха могли да я изведат от страната?

Халил бил сигурен, че Фария я очаква единствено смърт. Не можел да сигнализира, тъй като той самият бил държан като затворник и телефонът му бил отнет. Отчаян, той можел да се надява единствено на божествена намеса. И действително го споходило малко чудо, или поне облекчение. Братята развързали ръцете на Фария, изхвърлили картонения надпис и й разрешили да се къпе, да яде в кухнята и да се движи из апартамента без було. Даже й правели подаръци — сякаш вместо да я накажат, искали да я обезщетят за страданията.

Подарили й радио, а пък Халил получил степер втора ръка, който братята му взели от един познат от Худинге. Това му вдъхнало малко сила. Бягането му липсвало. Обстоятелството, че не можел да се движи, че вече не усещал лекотата в стъпките си, било засилило страданието му, така че започнал да тренира с часове на степера. Сякаш се носел във въздуха и вече виждал светлина в тунела, тънък лъч надежда, макар че все още очаквал най-лошото. Два дни по-късно Башир и Ахмед влезли в стаята му и седнали на леглото. Башир държал пистолет. Въпреки оръжието, братята не изглеждали ядосани. Носели изгладени ризи с един и същ син цвят и му се усмихвали. Башир казал:

— Имаме добри новини!

Фария щяла да живее, или по-точно: щяла да живее, ако някой плати нужната цена. Иначе Аллах щял да се разгневи, честта на семейството щяла да остане опетнена, а покварата да плъзне и да отрови всички им. Дали на Халил възможност да избира. Можел да умре още сега заедно със сестра си или да убие Джамал и да спаси и двама им. Първоначално Халил не разбрал какво имат предвид. Или по-точно отказал да разбере. Просто продължил да тренира. Братята му повторили въпроса.

— Защо аз? Никога не съм можел да нараня някого — отвърнал Халил като в транс.

Башир му обяснил, че единствено той не бил познат на полицията, имал добра репутация дори сред враговете на семейството и най-вече, по този начин щял да изкупи предателството си. В някакъв момент, тогава или по-късно, Халил се съгласил. Щял да убие Джамал. Каза, че бил в безизходица и се чувствал абсолютно отчаян. Обичал сестра си, а животът му бил в опасност.

Имаше обаче нещо, което Бублански не разбираше: Защо Халил не се бе обадил в полицията, когато го пуснали навън, за да убие Джамал? Халил твърдеше, че точно това планирал. Искал да разкаже всичко и да потърси закрила. Казваше, че го зашеметило това колко добре била организирана операцията. Почувствал се като парализиран. Имало замесени и други хора, ислямисти, които не го изпускали от поглед и при всяка възможност му обяснявали колко ужасен човек е Джамал. Срещу него имало издадена фатва. Бил осъден на смърт от благочестиви и правоверни мюсюлмани в Бангладеш. Джамал бил по-лош от свинете, евреите и плъховете, които пренасят чума. Той представлявал всичко ужасно и мръсно. Бил опозорил семейството им. Стъпка по стъпка въвлекли Халил в мрака, съзнанието му се замъглило и той извършил немислимото. Бутнал Джамал под влака. Не действал сам, но именно той се засилил и бутнал младежа на перона.

— Убих го — каза Халил.

* * *

Фария Кази се намираше в стаята за посещения в отделение „Н“ на женския затвор „Флудберя“. Срещу нея седяха криминален инспектор Соня Мудиг и адвокат Аника Джанини. Атмосферата беше напрегната. Аника за втори път й показа видеото, в което Башир, изглежда, разкриваше, че стои зад убийството на Джамал. Обясни как ще бъде изтълкуван анализът на движенията и каза, че Халил е дал подробни показания и е признал, че е бутнал Джамал на релсите.

— Вярвал е, че това е единственият начин да те спаси, Фария, теб и самия себе си. Казва, че те обича.

Фария не отговори. Вече знаеше всичко това и й се искаше да изкрещи: „Обича ме? Аз го мразя“. И наистина го мразеше. Но знаеше също, че това не е цялата истина и именно затова бе мълчала толкова време. Колкото и болка да й бе причинил, тя все още искаше да го предпази. Мислеше си, че най-вероятно го прави заради майка им. Веднъж й бе обещала, че ще се грижи за Халил. Но вече нямаше как да го защити, нали? Стисна устни, погледна жените и попита:

— Гласът на Лисбет Саландер ли се чува на видеото?

— Да, това е Лисбет.

— Тя окей ли е?

— Окей е. Бори се за теб.

Фария преглътна, стегна се и започна да разказва. Стаята се изпълни с почтително напрежение, както ставаше винаги, когато някой свидетел или заподозрян най-накрая проговори след дълго мълчание. Ето защо Аника Джанини и Соня Мудиг, потънали в дълбока концентрация, не чуха, че телефоните в коридора звънят и пазачите отвън разговарят все по-оживено.

* * *

В стаята за посещения беше непоносима жега. Соня Мудиг избърса потта от челото си и повтори това, което Фария Кази вече им бе казала два пъти, като двете версии бяха еднакви, и все пак не съвсем. Соня все още имаше чувството, че нещо липсва.

— Значи ти се е струвало, че всичко се подобрява. Вярвала си, че братята ти са омекнали. Че може би си щяла да получиш някаква свобода въпреки всичко.

— Не знам какво вярвах — каза тя. — Бях просто съсипана. Но Башир и Ахмед ми се извиниха. Никога преди не го бяха правили. Казаха, че са прекалили. Че се срамуват. Че просто искат да водя почтен живот и че съм страдала достатъчно. Дадоха ми радио.

— И не си се замислила, че това може да е капан.

— Мислех си го през цялото време. Бях чела за такива случаи. Семействата вдъхват на момичетата усещане за сигурност, а после…

— Ги убиват.

— Осъзнавах, че съществува сериозна опасност. Гледах Башир и езикът на тялото му ме плашеше. Вечер не смеех да затворя очи. Коремът ми се беше свил на топка. Но може и нарочно да съм се заблуждавала, трябва да го разберете. Иначе не бих могла да издържа. Джамал така ми липсваше, че щях да се побъркам. Така че таях и надежда, най-вече надежда. Мислех си, че Джамал е някъде там и се бори за мен. Затова изчаквах и си въобразявах, че нещата се подобряват. Халил обаче се беше смахнал. Не слизаше от степера си. Откачена работа. По цяла нощ чувах шума от машината. Шъш, шъш. Влудяваше ме, не знаех как издържа. Не спираше да тренира и само от време на време идваше при мен, прегръщаше ме и ми се извиняваше стотици пъти. Казах му, че ще го защитя, че Джамал и приятелите му ще се погрижат за нас, и може би, не знам… Трудно е да се каже сега, след станалото.

— Опитай се да бъдеш по-ясна. Важно е — намеси се Соня Мудиг необичайно остро.

Аника Джанини погледна часовника си, приглади косата си с премерено движение и каза ядосано:

— Стига! Ако Фария звучи неясно, това е, защото самата ситуация е била неясна и тежка. Всъщност смятам, че като се имат предвид обстоятелствата, ясният начин, по който се изразява, е достоен за уважение.

— Просто искам да разбера — продължи Соня. — Фария, трябва да си се досещала, че нещо е на път да се случи. Каза, че Халил е бил свръхнапрегнат и трескав. Че е станал кожа и кости от тренировки.

— Чувстваше се ужасно. Той също беше затворник. Но въпреки това мислех, че вече е по-добре. Едва впоследствие се замислих за погледа му.

— Какво е имало в погледа му?

— Отчаяние. Изглеждаше като преследвано животно. Но тогава не исках да го възприема.

— И не си чула, че братята ти са излезли от апартамента вечерта на девети октомври?

— Тогава спях, или поне се опитвах. Но си спомням, че се прибраха посред нощ и зашепнаха нещо в кухнята. Не чух какво си говорят. На следващия ден ме погледнаха странно, а аз приех това за добър знак. Втълпих си, че Джамал е наблизо. Усещах присъствието му. Но часовете минаваха, а атмосферата ставаше все по-неловка и изнервена. Свечери се и накрая се изправих срещу Ахмед, както вече ви разказах.

— Стоял е до прозореца.

— В стойката му имаше нещо гневно и заплашително и той дишаше тежко. Усетих тежест в гърдите. Ахмед каза, че той е мъртъв. Не разбрах за кого говори. Джамал е мъртъв, продължи той. Тогава ми причерня пред очите. Паднах на колене, струва ми се. Но все още не проумявах.

— Била си в шок — каза Аника.

— Но въпреки това в следващия миг си била обзета от чудовищна сила — добави Соня Мудиг.

— Да, нали ви обясних?

— Наистина го направи — каза Аника.

— Бих искала да го чуя отново.

— Внезапно в стаята се появи Халил — каза Фария. — А може да е бил там през цялото време. Изкрещя, че е убил Джамал, което ме обърка още повече. Той продължи. Каза, че го е направил заради мен. Че иначе щели да ме убият. Че е трябвало да избира между мен и Джамал. Тогава се появиха силата и яростта. Нещо в мен избухна и аз се втурнах към Ахмед.

— А защо не към Халил?

— Защото…

— Да…?

— Въпреки всичко, явно още тогава съм го разбрала.

— Кое? Че са се възползвали от обичта на Халил към теб?

— Че са го принудили да го стори и са съсипали живота му, също както направиха с моя живот и този на Джамал. Ето защо изгубих контрол. Откачих. Не можеш ли да разбереш?

— Мога — каза Соня. — Всъщност мога. Но някои други неща не са ми толкова ясни. Най-вече мълчанието ти по време на разпитите. Каза, че си искала отмъщение. Че си отмъстила на Ахмед, като си го бутнала през прозореца. Но си можела да отмъстиш и на Башир, най-големият мръсник от всички. Можела си да го вкараш в затвора за участие в заговор за убийство. Ние щяхме да ти помогнем.

— Вие не разбирате! — Гласът й секна.

— Какво не разбираме?

— Животът ми свърши с този на Джамал. Какво щях да спечеля, ако и Халил бе влязъл в затвора? Той беше единственият в семейството, когото…

Фария се взираше напрегнато във вратата.

— Какво?

— Когото обичах.

— Но трябва да си го мразела. Той е убил любовта на живота ти.

— Мразех го. Обичах го. Мразех го. Толкова ли е трудно за разбиране?

Аника Джанини тъкмо се канеше да прекъсне разпита и да обяви, че момичето има нужда от почивка, когато на вратата се почука. Рикард Фагер искаше да говори със Соня Мудиг.

* * *

Соня Мудиг веднага разбра, че се е случило нещо сериозно, което е накърнило самочувствието на директора на затвора. Подразни се от това, че той говореше обстоятелствено, навлизаше в ненужни подробности, вместо да изплюе камъчето, сякаш искаше по-скоро да се защити, отколкото да обясни какво е станало. Каза, че имало пазачи и видеонаблюдение и детектори за метал и че Бенито била в тежко състояние, с черепна травма, мозъчно сътресение и счупена челюст.

— Значи е избягала от болницата, това ли искаш да кажеш? — попита Соня.

Именно това бе станало. Фагер продължи: „Никой не очакваше, че тя би могла да излезе оттам“. Всички посетители били претърсвани. Или поне би трябвало да е така. Но нещо се случило с компютърната система на отделението. Всичко изгаснало и част от медицинската апаратура спряла да функционира. Положението станало сериозно. По коридорите хукнали лекари и сестри и в същия момент в болницата се появили трима мъже с костюми. Съобщили, че искат да посетят друг пациент, инженер от „АББ“, който лежал в същото отделение. Всичко се случило твърде бързо. Мъжете били въоръжени с нунчакута. Рикард Фагер, този идиот, реши, че моментът е удачен да обясни какво е нунчаку: дървени пръчки, свързани с верига, които се използват в бойните спортове.

Соня го прекъсна.

— Какво е станало?

— Мъжете набили пазачите, освободили Бенито и избягали със сив ван със сменени номера. Единият от тях е идентифициран като Есбьорн Фалк от МК „Свавелшьо“, криминалния мотоклуб.

— Знам какво е МК „Свавелшьо“ — каза тя. — Какво е направено до този момент?

— Бенито е обявена за национално издирване. Свързахме се с медиите. Алвар Олсен е в безопасност.

— А Лисбет Саландер?

— Какво за нея?

— Идиот — измърмори Соня и каза, че поради критичната ситуация трябва веднага да тръгва.

Докато излизаше от затвора, тя се обади на Бублански и му разказа за Бенито и Фария Кази. Щом чу краткото обобщение на разказа на момичето, по някаква причина Бублански изрецитира една еврейска пословица: „Винаги можеш да погледнеш човек в очите, но невинаги в сърцето“.