Давид Лагеркранс
Мъжът, който търсеше сянката си (16)

Глава 15. 21 юни

Башир Кази имаше дълга, буйна брада и носеше камуфлажни панталони и бял ловджийски елек. Ръцете му бяха груби и здрави. Чисто физически беше впечатляваща гледка. Но се беше отпуснал на кожения диван пред телевизора и след надменния поглед, който хвърли на Лисбет, Башир не й обърна повече внимание. С малко късмет можеше да се окаже, че е напушен. За всеки случай тя залитна леко и отпи от манерката си. Башир се ухили и се обърна към Халил.

— Каква е тая курва, която си пуснал вкъщи?

— Никога преди не съм я виждал. Просто стоеше отвън и разправяше, че иска да гледаме някакъв видеоклип. Разкарай я оттук!

Халил се страхуваше от нея. Беше очевидно. Но още повече се страхуваше от брат си, а това би трябвало да послужи на целите й. Тя остави чантата с лаптопа си на едно сиво бюро до вратата.

— Е, коя си ти, момиченце? — попита Башир.

— Никоя — отвърна тя.

Това също не предизвика пресилена реакция, но Башир все пак се изправи бавно и въздъхна, вероятно колкото да покаже, че му е омръзнало от мацки, които се правят на отворени.

— Как можа да се върнеш в тоя квартал — каза той на Халил. — Тук живеят само курви и идиоти.

Лисбет огледа апартамента. Беше едностаен, с малка кухня вдясно. Навсякъде имаше разхвърляни дрехи и мебелите бяха малко — високо легло, масичка и коженият диван. Точно до бюрото имаше стик за хокей с топка, облегнат на стената.

— Това не беше най-проницателното обобщение — вметна тя.

— Какво каза?

— Изрази се доста общо, не смяташ ли, Башир?

— Откъде знаеш как се казвам?

— Току-що се чупих от затвора и идвам да ти предам съобщение от дружката ти Бенито.

Рискува. И все пак не съвсем, тъй като беше почти сигурна, че двамата са общували, а и Башир наостри уши. Определено беше чувал името, пролича си по проблясъка в замъглените му очи.

— И що за съобщение?

— Видеосъобщение. Искаш ли да го видиш?

— Зависи.

— Мисля, че ще ти хареса — каза тя.

Извади телефона си и се престори, че й е трудно да го пусне. В действителност обаче въведе няколко команди и се свърза с инфраструктурата, която Републиката на хакерите поддържаше ежедневно. После направи крачка напред и погледна настоятелно Башир в очите.

— Бенито винаги се радва да услужи на приятелите си, знаеш го. Но има някои аспекти, които трябва да се обсъдят.

— Какви например?

— Това е затвор, което само по себе си е проблем. Все пак добре се справи, като успя да вкараш нож в отделението. Поздравявам те.

— Изплюй камъчето.

— Камъчето е Фария.

— Какво за нея?

— Как сте могли да се отнасяте толкова зле с нея?

— А?

— Държали сте се като свине.

Башир изглеждаше объркан.

— Какво говориш, по дяволите?

— Свине. Гадове. Шибани задници. Има различни думи, всички от които са твърде умерени, като се имат предвид обстоятелствата. Трябва да бъдете наказани, не си ли съгласен?

Лисбет очакваше реакция. Но бе подценила силата на внезапния гневен изблик, който последва първоначалното смущение. Без секунда колебание, Башир я цапардоса с юмрук право в брадичката. Лисбет едва успя да запази равновесие, но вниманието й бе насочено главно към телефона, който стискаше здраво до бедрото си, насочила камерата към лицето на Башир.

— Изглеждаш сърдит.

— И представа си нямаш!

Тя отнесе още един удар и отново се олюля, но не направи опит да отвърне, дори не вдигна ръка да се защити. Погледът, който й отправи Башир, бе едновременно бесен и смаян. Устата на Лисбет кървеше. Тя отново реши да блъфира.

— Май не постъпихте много умно, като убихте Джамал?

Башир я удари отново и този път й беше по-трудно да остане на място. Замая се и тръсна глава, надявайки се погледът й да се проясни малко. Забеляза ужасените очи на Халил, който стоеше точно до нея. И той ли щеше да й се нахвърли? Не беше сигурна, неговите мисли не бяха толкова лесни за отгатване. Но Лисбет предполагаше, че той ще продължи да стои като парализиран. В слабата му фигура имаше нещо жалко.

— А, умно ли беше? — повтори тя и погледна Башир колкото се може по-подигравателно.

Той изгуби самообладание и спря да мисли, точно както се надяваше Лисбет.

— О, да, ти дори не можеш да проумееш колко умно беше, пачавро.

— Така ли, и защо?

— Той превърна Фария в курва — изкрещя Башир. — Курва! Опозори всички ни!

Той пак я удари и този път Лисбет не беше сигурна, че успя да задържи телефона в правилната позиция.

— Но тогава и Фария трябва да умре, нали? — заекна тя.

— Като плъх, като малка свиня. Няма да се откажем, преди да изгори в ада.

— Хубаво — каза Лисбет. — Започва да ми се изяснява. Сега искаш ли да изгледаш видеозаписа ми?

— И защо, по дяволите, бих искал нещо такова?

— Защото в противен случай Бенито ще се разочарова, а това не е добре. Вече би трябвало да си го схванал.

* * *

Башир се поколеба, виждаше се в очите и в разтрепераната му ръка. Но това не променяше нещата, той все още не беше на себе си от гняв, а Лисбет нямаше да може да понесе още много удари. Направи бързо изчисление, измери разстоянието на око и предугади поредицата от събития. Дали да го удари с глава? Да отвърне на ударите и да го изрита с коляно между краката? Реши да потърпи още малко, да се направи на пречупена и победена. Не беше нужно да се преструва кой знае колко. Следващият удар дойде отстрани и беше по-силен от всички останали. Горната й устна се сцепи и главата й изкънтя. Лисбет отново залитна.

— Хайде, покажи ми — изръмжа той.

Тя избърса уста, изкашля се, изплю малко кръв и се стовари върху кожения диван.

— Записът е на телефона ми — каза тя.

— Окей, покажи ми — отвърна Башир и седна до нея.

Тя се разцъка разсеяно из мобилния си. Халил също се приближи, което беше добре, помисли си Лисбет. Гледайки да не бърза и да не изглежда твърде чевръста в пръстите, тя въведе необходимите команди и скоро на екрана се появи програмен код. Личеше си, че братята са неспокойни.

— Какво става, по дяволите? — попита Башир. — Развали ли се? Какъв е тоя скапан телефон?

— Не, не — каза тя. — Това е нормално. — В момента записът се качва в един така наречен ботнет. И сега — виждате ли? — кръщавам файла, натискам Command и Control и го разпространявам.

— Какво имаш предвид, да ти се не знае?

Лисбет усети остра миризма на пот.

— Ще обясня — продължи тя. — Ботнет е мрежа от хакнати компютри, които са заразени с вирус — с троянски коне. Малко е незаконно, но е практично. Преди да ви разкажа повече, трябва да изгледате клипчето. Аз самата още не съм го видяла. Изобщо не е редактирано. Само изчакайте малко… Ето го!

Лицето на Башир се появи на екрана. Той гледаше объркано телефона, като момче, което не разбира труден въпрос.

— Какво е това, мамка му?

— Това си ти, разбира се. Малко брадясал може би, а и образът не е съвсем на фокус. Трудно се снима от такава позиция. Но става по-интересно. Вече си по-темпераментен. Ето, сега ме удряш много добре, и… слушай! Звучи ми, сякаш си признаваш за убийството на Джамал Чаудъри.

— Какво, мамицата ти?

На записа Башир викаше как Фария ще умре като плъх и свиня и ще гори в ада. След това образът се разклати, чуха се още думи, последвани от още удари, които камерата не бе уловила добре. Картината беше преминала в мешавица от кадри, на които се виждаха предимно стените и тавана.

— Какво си направила, по дяволите? — изкрещя той и удари масичката с юмрук.

— Спокойно, спокойно — каза Лисбет. — Няма причина за паника.

— Какво искаш да кажеш? Отговори ми, уличница такава!

Гласът му се накъса.

— Все още значителна част от населението на земята не е видяло записа — отвърна тя. — Бих казала, че едва ли са го получили повече от няколкостотин милиона души, а много от тях, бъди сигурен, ще го сметнат за спам и веднага ще го изтрият. Но имах време да го преименувам. Клипчето се казва „Башир Кази“. Така че приятелите ти сигурно ще искат да го видят, както и полицията, разбира се, и Сепо, и познатите на твоите познати, и сульо и пульо. Може да стане популярно в Ютюб. Тези неща са непредвидими. Мрежата е смахнато място. Никога не съм я разбирала напълно.

Башир изглеждаше почти като луд. Главата му се клатеше конвулсивно.

— Разбирам, че е малко стресиращо — каза Лисбет. — Никога не е лесно да се справиш с публичността. Спомням си първия път, когато ме лепнаха по вестникарските афиши. Честно казано, още не съм се съвзела напълно. Но положителното е, че има изход.

— Как така?

— Ще ти кажа. Само да…

Тя се възползва от изумлението и отчаянието му и със светкавично движение го хвана за главата, блъсна я два пъти в масата и се изправи.

— Можеш да избягаш, Башир — каза тя. — Можеш да побегнеш толкова бързо, че срамът да не те настигне.

Башир я зяпаше втрещено. Дясната му ръка трепереше. Той се хвана за челото.

— Може да се получи — продължи тя. — Не за дълго, но поне за известно време. Можеш да бягаш, също като брат си. Е, може би не толкова бързо, започнал си да трупаш килограми, нали? Но все ще се дотътриш донякъде.

— Ще те убия — промърмори Башир.

Той се изправи, сякаш се канеше да й се нахвърли. Но изглежда, сам не си вярваше. Хвърли притеснен поглед към вратата и прозорците, а Лисбет го подкани:

— Тогава побързай. Добре ще е скоро да тръгваш, струва ми се.

— Ще те намеря — просъска той.

— Значи, пак ще се видим.

Гласът й звучеше монотонно и хладно. Тя пристъпи към бюрото и стената и му обърна гръб, предоставяйки му отлична възможност да я нападне. Но той беше точно толкова стъписан и вцепенен, колкото бе очаквала. Освен това мобилният му телефон звънна.

— Сигурно е някой, който е гледал записа. Но няма проблеми, нали? Просто не вдигай и гледай в земята, когато си навън.

Башир изрече някаква заплаха и тръгна към нея. Но не стигна далеч. Лисбет грабна стика, облегнат на стената, и го удари по врата, по скулата и в корема.

— Това е от Фария — каза тя.

Башир се преви на две и получи нов удар, но успя да се изправи. Излезе през вратата, олюлявайки се, тръгна надолу по тъмните стълби и накрая се озова под следобедното слънце.

Лисбет продължаваше да държи стика. Халил Кази стоеше до кожения диван зад нея, в спортните си дрехи и червени маратонки, с мигащи очи и отворена уста. Още беше тийнейджър, жилав и тънък като клечка. Погледът му беше ужасѐн. Едва ли представляваше заплаха. Но можеше да избяга и да си изгуби ума. Аника й беше казала, че е суициден. Лисбет хвърли едно око на часовника си, без да изпуска вратата от поглед.

Беше четири и двайсет. Провери пощата си. Нито Бублански, нито Фара Шариф бяха отговорили. Аника пишеше: Отлично, изглежда обещаващо. Веднага се прибирай!

Халил дишаше тежко и тя се обърна към него. Той като че ли искаше да каже нещо.

— Това си ти, нали? — промълви той.

— Коя?

— Тази от вестниците.

Тя кимна.

— С теб трябва да изгледаме едно друго клипче. Не е толкова вълнуващо, става дума най-вече за движение на ръце.

Тя остави стика на мястото му, взе чантата с лаптопа от бюрото и каза на Халил да седне на дивана. Той беше пребледнял, а краката му сякаш всеки момент можеха да се огънат. Но се подчини и седна.

Тя му разказа, накратко и по същество, за разпознаването на движения, за дълбоките невронни мрежи, за джогинга му преди малко и за записа от видеокамерите в метрото. Веднага видя, че младежът я разбра. Тялото му се вдърви и той смотолеви нещо неразбираемо. Лисбет седна до него, показа му файловете и продължи да обяснява. Но той, изглежда, вече не възприемаше нищо от казаното, ами се взираше с празен поглед в екрана. Телефонът му звънна и той се обърна към нея.

— Вдигни — каза му тя.

Халил взе мобилния си и по скованото благоговение в гласа му веднага си пролича, че се обажда някой, към когото Халил изпитва дълбоко уважение. Беше неговият имам, който се намираше наблизо — явно благодарение на Аника. Имамът питаше дали може да се качи. Лисбет сметна, че може да е за добро, и кимна. Изповедите бяха по неговата част, пък и Аника й беше казала хубави неща за него.

Не след дълго на вратата се почука. Висок, изискан господин, около петдесетгодишен, с малки очи, дълга брада и червен тюрбан на главата влезе в апартамента. Кимна на Лисбет, след което се обърна към Халил с меланхолична усмивка.

— Здравей, момчето ми — каза той. — Има ли нещо, което искаш да ми разкажеш?

Думите му бяха натежали от тъга и за миг всички замълчаха. Лисбет внезапно се почувства не на място и не знаеше какво да направи. Накрая се изправи.

— Не мисля, че тук е безопасно — каза тя. — Бих ви предложила да излезете или да отидете в джамията.

Остави ги сами, без да се сбогува, и потъна в мрачното стълбище с компютъра си.

 

 

Декември, година и половина по-рано

Дан Броуди седеше на една пейка на площад „Нормалмстори“. Беше пристигнал в Стокхолм по-рано през същия ден. Вече не валеше сняг. Небето беше ясно, той носеше черно палто, слънчеви очила и сива вълнена шапка, смъкната над челото. Четеше книга за банкрута на „Лемън Брадърс“. Искаше да научи нещо за света на брат си.

Беше се настанил в хостела „аф Чапман“ до остров Шепсхолмен. Това беше стар, преустроен кораб. Една стая струваше шестстотин крони на нощ, горе-долу колкото можеше да си позволи. Още по пътя насам няколко души го бяха разпознали, от което го заболя. Сякаш вече не беше себе си, ами по-бедно копие на друг човек. Той, обиграният музикант, отново се превърна в селянчето от Хелсингланд, което се чувстваше по-долу от столичаните. Щом стигна до Бириер Ярлсгатан, Дан се шмугна в един магазин за дрехи и си купи чифт слънчеви очила и сива шапка и опита да се скрие зад тях.

Не спираше да се чуди как да постъпи. Дали все пак да не му пише, да му прати видеолинк, или пък да му се обади? Не смееше. Искаше първо да го види, затова седеше пред офиса на „Алфред Йогрен“ на „Нормалмстори“ и чакаше.

Ивар Йогрен се появи отвътре с уверена, дразнеща походка. Посрещна го BMW със затъмнени стъкла, все едно беше високопоставен държавник.

Но Лео го нямаше. Намираше се горе в червената тухлена сграда. Дан се бе обадил да попита за него на английски. Казаха му, че Лео е на съвещание, което скоро щяло да приключи. Всеки път когато вратата се отвореше, Дан потръпваше. Но времето си минаваше. Над Стокхолм отдавна бе паднал мрак. Откъм водата задуха вятър и стана твърде студено, за да си седи и чете.

Изправи се и закрачи напред-назад по площада, масажирайки върховете на пръстите си под кожените ръкавици. Нищо не се случваше. Трафикът оредя и Дан се загледа в близкия ресторант със стъклената фасада. Гостите вътре си приказваха и се усмихваха. Почувства се отлъчен. Животът явно си течеше без него. Звучеше като глъчка от парти, на което не е бил поканен. Замисли се. Даде си сметка, че винаги бе стоял встрани.

В този миг се появи Лео. Дан никога нямаше да го забрави. Времето сякаш спря, полезрението му се сви и звуците заглъхнаха. Но преживяването не му донесе само щастие, не и тогава, докато стоеше в студа, огрян от светлините на ресторанта. Видът на Лео засили болката му. Приликата беше поразителна. Брат му ходеше по същия начин, усмихваше се по същия начин, движеше ръцете си по същия начин, имаше същите бръчици около устата и под очите. Всичко беше еднакво, но въпреки това чувството беше като да се гледа в позлатено огледало. Мъжът ей там беше той и не беше той.

Лео Манхеймер беше човекът, който Дан бе могъл да бъде. Колкото повече го гледаше, толкова повече разлики откриваше. Не бяха само обувките, палтото и скъпият костюм отдолу. В очите му имаше блясък, а в стъпките — енергичност. Лео Манхеймер излъчваше самочувствие, каквото Дан никога не бе притежавал. Това го жегна и той се задъха.

Сърцето му биеше силно. Погледна жената, която вървеше до Лео, сложила ръка на кръста му. Изглеждаше интелигентна и изтънчена и като че ли бе влюбена в него. Смееше се. И двамата се смееха и Дан разбра, че жената е онази Малин Фруде, която Юлия бе споменала с щипка ревност. Стоеше като парализиран. Не посмя да се представи и вместо това ги видя как се отдалечават към Библиотексгатан. Тръгна след тях, без да знае защо. Вървеше бавно и поддържаше дистанция.

Но едва ли имаше риск да го забележат, бяха твърде погълнати един от друг. Двамата изчезнаха по посока на Хумлегорден, като продължаваха да се кикотят. Смехът им се носеше безгрижно във въздуха. Дан се почувства тежък, сякаш простотата и лекотата в щастието им притискаше собственото му тяло към земята. Обърна се и се отправи обратно към хостела си, без и за секунда да се замисли, че чуждият блясък обикновено е измамен или че другите хора може би считаха самия него за късметлия.

Животът често е най-красив от разстояние. Но тогава Дан не разбираше това.

* * *

Микаел отиваше в Нюшьопинг. Носеше чанта за през рамо, в която имаше бележник, диктофон и три бутилки розе. Лота фон Кантерборг му каза да ги купи. Сестра й, Хилда, беше отседнала в хотел „Форшен“ до река Нюшьопингсон под фалшивото име Фредрика Нурд. Казваше, че е готова да говори, стига да бъдат изпълнени определени условия. Бутилките бяха едно от тях.

Другото беше Микаел да бъде изключително предпазлив. Хилда смяташе, че я преследват, а разказаното от него не беше подобрило ситуацията. Лота каза, че информацията е накарала Хилда съвсем да излезе от релси. Ето защо Микаел не бе казал на никого къде отива, нито дори на Ерика.

Сега седеше в едно кафе точно до Пръстена^[1] в Сентрален и чакаше Малин. Имаше чувството, че е важно да говори с нея. Трябваше да обърне всеки камък, да провери всяка една от теориите си и да разбере дали всичко се връзва, или не. Малин дойде с десет минути закъснение, облечена с дънки и синя блуза. Изглеждаше прелестно, въпреки че и тя, също като половината град, беше плувнала в пот.

— Извинявай — каза Малин. — Наложи се да оставя Луве при мама.

— Можеше да го вземеш. Имам само няколко кратки въпроса.

— Знам. Но после имам друга работа.

Той я целуна набързо и мина на въпроса.

— Когато се видя с Лео във „Фотографиска“, нещо друго направи ли ти впечатление? Някаква друга разлика, освен това, че изведнъж е станал десничар.

— Какво точно имаш предвид?

Микаел погледна към часовника на гарата.

— Например родилен белег, който преди е бил от другата страна, или пък чупка в косата, която е сменила посоката си. Лео е доста къдрав.

— Плашиш ме, Микаел. За какво говориш?

— Разследвам една история за еднояйчни близнаци, разделени при раждането. Засега не мога да кажа повече и искам и ти да си мълчиш, можеш ли да ми го обещаеш?

Тя го хвана за ръката, внезапно обзета от ужас.

— Значи искаш да кажеш…

— Нищо не искам да кажа, Малин, още не — отговори той. — Но се чудя… От гледна точка на генетиката едноличните близнаци са идентични, или поне почти. Във всеки един от нас настъпват известни генетични промени, малки мутации.

— Давай по същество.

— Първо трябва да изредя няколко просто факта, иначе ще е съвсем неразбираемо. Едноличните близнаци произлизат от една яйцеклетка в матката, която бързо се разделя на две. Интересното е колко бързо. Ако клетката се раздели по-късно от четири дни след оплождането, близнаците ще имат една плацента, а това повишава рисковете за ембрионите. А ако яйцеклетката се раздели още по-късно, между седем и дванайсет дни след оплождането, децата често стават огледални близнаци. Двайсет процента от всички еднояйчни близнаци са огледални.

— Какво означава това?

— Че са идентични, но са огледални образи на другия. Единият е левичар, а другият десничар. Даже сърцата им могат да се окажат от различни страни.

— Тоест имаш предвид…

Тя заекваше и Микаел я погали по бузата, за да я успокои.

— Цялата идея може да се окаже нелепа — каза той. — А дори да не е така, ако наистина във „Фотографиска“ си срещнала не Лео, а огледалния му близнак, това не значи, че е извършено някакво престъпление, някаква кражба на самоличност в стил „Талантливият мистър Рипли“. Може просто да са си сменили ролите, да са решили да се позабавляват, да пробват нещо ново. Ще ме изпратиш ли до влака, Малин? Трябва да побързам.

Първоначално тя остана като вкаменена. После се изправи и двамата слязоха до долното ниво, минаха покрай множеството магазини и се насочиха към единайсети перон. Микаел каза, че отива в Линшьопинг по работа. Искаше да остави възможно най-малко следи.

— Изчетох купища истории за еднояйчни близнаци, които са се срещнали за пръв път чак като големи хора, а преди това не са знаели за съществуването си — продължи той. — Тези срещи, Малин, почти винаги са описвани като фантастични. Казват, че няма по-разтърсващо преживяване. Представи си само! Мислиш си, че си сам, единствен по рода си — и изведнъж се появява втори човек като теб. Пише, че едноличните близнаци, които са се запознали в по-късен етап от живота си, не могат да се наприказват. Обсъждат всичко. Таланти, недостатъци, навици, жестове, спомени, всичко. Това има оздравителен ефект. Близнаците израстват, стават по-щастливи, отколкото са били преди. Много от тези истории ме трогнаха, Малин, а ти самата каза, че известно време Лео е бил в еуфория.

— Да. Само че този период отмина.

— Вярно е.

— Той замина и изгубихме връзка.

— Точно така — каза Микаел. — И аз си мислех за това. Но сещаш ли се за нещо, във външния му вид, или каквото и да е, което би могло да ми помогне да разбера какво се е случило?

Спряха. Бяха стигнали до перона, а влакът вече беше там и чакаше.

— Не знам — каза тя.

— Помисли!

— Ами, може би има едно нещо. Казах ти, че Лео се е сгодил за Юлия Дамберг, помниш ли?

— Това те натъжи, нали?

— Всъщност не.

Той не й повярва съвсем.

— Преди всичко ме изненада — каза тя. — Юлия работеше при нас преди време, но се премести във Франкфурт и няколко години никой не се беше чувал с нея. Но малко преди да напусна фирмата, тя звънна и искаше да говори с Лео. Не мисля, че той й се обади. Позвъняването й по-скоро му досади. Но Юлия спомена нещо странно.

— Какво?

— Попита ме дали знам, че Лео бил дори по-добър китарист, отколкото пианист. Каза, че бил истински виртуоз. Не бях чувала нищо такова и попитах Лео.

— Той какво каза?

— Нищо. Изчерви се и само се засмя. Това беше по времето, когато грееше като слънце.

— Така звучи — каза Микаел, без да се заслуша в продължението.

Думите виртуозен китарист отекнаха в ушите му с притеснителен звън. Вече беше потънал дълбоко в размисли, когато се сбогува с Малин и се качи във влака.

 

 

Декември, година и половина по-рано

В продължение на два дни Дан стоя настрана. Часовете течаха неспокойно. Четеше в стаята си в хостела или излизаше за кратки, нервни разходки из Шепсхолмен или Юргорден. Понякога обличаше сивия си анцуг и отиваше да тича. Вечер пиеше повече от обикновено в бара на кораба. Спеше зле, така че използваше нощите да пише за живота си в един бележник с червени кожени корици.

Четвъртък следобед, на тринайсети декември, Дан се върна на „Нормалмстори“. И този път не посмя да се приближи. В петък взе китарата си и седна на пейката до ресторанта на площада. Отново валеше сняг и той мръзнеше. Температурата беше паднала и палтото му не беше достатъчно за този студ. Но не можеше да си позволи нещо по-топло. Парите му започваха да привършват, а той не можеше отново да се хване в някой джаз бенд, за да се издържа. Мислеше единствено за Лео. Всичко останало му се струваше маловажно.

В петък Лео излезе рано от офиса. Носеше тъмносиньо кашмирено палто и бял шал и вървеше забързано. Дан тръгна след него. Този път го следваше по-отблизо, което беше грешка. Пред киносалон „Парк“ Лео се обърна и зашари с поглед, сякаш усещаше, че го преследват. Въпреки това не го забеляза. На улицата беше пълно с хора и Дан, който носеше слънчевите си очила и шапката, се насочи бързо към Стюреплан. Лео продължи направо и пресече Карлавеген.

Пред малайзийското посолство на Флурагатан Дан спря, а Лео се прибра във входа си. Вратата се тресна и Дан остана отвън на студа и зачака. И преди бе чакал по същия начин и знаеше, че трябва да мине малко време. Лампите на последния етаж щяха да се включат чак след няколко минути.

Прозорците блестяха като сияние от някакъв по-красив свят. Понякога се чуваха звуците на рояла, а Дан често разпознаваше хармониите и очите му се насълзяваха. Сега обаче му беше твърде студено и той предимно ругаеше. В далечината се чуваха сирени. Задуха силно и той се приближи към къщата и свали слънчевите очила. Чу стъпки зад гърба си. Към него се зададе възрастна дама с черна шапка и яркозелено палто, която разхождаше малък мопс на каишка. Жената го погледна приятелски.

— Днес нямаш ли желание да се прибираш, Лео?

Само за миг, не по-дълго, той я погледна ужасено. После се усмихна, все едно репликата беше забавна и сполучлива.

— Понякога човек не знае какво иска — каза той.

— Това е толкова вярно. Но хайде, влизай. Твърде студено е, за да стоиш навън и да философстваш.

Тя въведе кода и двамата влязоха вътре и зачакаха асансьора. Жената отново го погледна и каза с развеселена усмивка:

— Какво е това палто, което си навлякъл?

Жегна го тревога.

— Просто стар парцал — каза той.

Възрастната дама се засмя.

— Стар парцал? Така казвам, когато съм си облякла най-хубавата рокля и се надявам на комплименти.

Дан опита да се засмее и на този коментар. Не се получи много добре и жената прехапа устни и го погледна сериозно. Беше сигурен, че е прозряла измамата, сякаш не само облеклото, ами и недодяланите му реплики бяха разкрили липсата на стил и класа.

— Извинявай, Лео — каза жената. — Разбирам, че в момента ти е тежко. Как се чувства Вивека?

Той разбра по интонацията, че „добре“ не би било правилен отговор на въпроса.

— Горе-долу — каза той.

— Да се надяваме, че няма да страда дълго.

— Да се надяваме — каза той и почувства, че не би издържал да се качи в асансьора с нея, затова добави: — Знаеш ли какво? Трябва малко да поспортувам. Ще се кача по стълбите.

— Глупости, Лео. Строен си като газела. Прегърни Вивека от мен. Кажи й, че мисля за нея.

— Ще го направя — отвърна той и забърза нагоре по стълбите с китарата си.

Когато наближи етажа на Лео, забави крачка. Ако слухът на брат му беше дори наполовина толкова добър, колкото неговия, трябваше да бъде тих като мишка. Измина оставащото разстояние на пръсти. Лео живееше сам на последния етаж, което беше добре, мястото му се стори достатъчно отдалечено. Възможно най-безшумно, Дан седна в коридора, облегнал гръб на стената. Какво да прави? Сърцето му туптеше. Устата му беше пресъхнала.

Миришеше на измито и чисто. Дан погледна към тавана и видя рисунка на синьо небе. Кой рисува небеса по тавана на жилищен вход? На долните етажи се влачеха крака и бучаха телевизори. Вътре в апартамента обаче се чу отместването на стол, отварянето на капак и натискането на клавиш. Ла.

Първоначално звучаха само басови ноти, сякаш Лео не знаеше дали му се свири сериозно. Но накрая поде някакъв инструментал. Импровизираше, а може би не. В музиката се повтаряше една меланхолична и обезпокоителна нишка и точно като в стария запис от Консертхюсет, Лео постоянно използваше шестия тон от минорния лад, този път почти ритуално или маниакално, но също така по-рафинирано и зряло. По някакъв начин успя да предизвика усещане за нещо счупено и изгубено, или поне Дан го възприе така и настръхна.

Случи се внезапно и той не можеше да го обясни. Очите му се наляха със сълзи и той потрепери, не непременно само заради музиката. Дължеше се и на сродството в хармониите, на самия факт, че Лео свиреше с такава болка, сякаш той, без да е музикант, успяваше по-добре от Дан да изрази тяхната мъка.

Тяхната мъка?

Това бе странна мисъл и въпреки това той веднага почувства, че е вярна. Допреди малко за него Лео бе непознат — човек от по-различно и щастливо тесто. Но сега Дан откри себе си в него и се изправи несигурно. Мислеше да звънне. Но вместо това извади китарата от калъфа, настрои я набързо и засвири с Лео. Не беше трудно да налучка акордите и да последва нишката. Начинът, по който Лео синкопираше и преминаваше от триоли към осмини, наподобяваше неговият собствен стил. Дан се почувства… у дома. Не можеше да го опише по друг начин. Сякаш бе свирил с него многократно. Продължаваше да му акомпанира вече няколко минути. Може би Лео нямаше неговия слух. Или може би беше погълнат изцяло от свиренето. Трудно бе да се каже.

Изведнъж обаче Лео спря насред мелодията, на фа диез. Но не се чуха стъпки, нито друго движение. Лео явно беше застинал. Дан стори същото и зачака. Какво ставаше? Чу тежко дишане някъде вътре и отново подхвана нишката, само че в малко по-бърз, нов вариант, добавяйки нещо от себе си. Столчето за пиано се плъзна по пода и той чу стъпки, които се приближаваха към вратата. Стоеше с китарата в ръка и се чувстваше като просяк, като уличен музикант, който е влязъл в някой скъп салон и се надява, че ще го приемат. Но, естествено… изпитваше още много неща. Изгаряше от надежда и копнеж. Затвори очи и чу как ръцете на Лео свалят непохватно веригата на вратата.

Вратата се отвори и Лео го погледна. Първоначално като че не разбра какво вижда. После челюстта му увисна. Изглеждаше изплашен и шокиран.

— Кой си ти?

Това бяха първите му думи, а как можеше да отговори Дан? Какво да каже?

— Казвам се… — Той замълча за миг, преди да продължи. — … Дан Броуди. Аз съм джаз китарист. Мисля, че съм твоят брат близнак.

Лео не отговори. Изглеждаше, сякаш му иде да падне на колене. Лицето му беше бяло.

— Аз…

Това бе всичко, което успя да каже. Дан също нямаше сили да говори. Сърцето му биеше силно, а думите засядаха в гърлото му, но и той пробва с едно „аз“.

— Аз…

— Какво? — Лео звучеше отчаяно и едва успяваше да контролира гласа си.

Дан устоя на импулса да побегне и вместо това каза:

— Когато те чух да свириш на рояла.

— Да?

— Помислих си, че през целия си живот съм се чувствал като половин човек. Сякаш нещо ми липсва, и сега най-накрая…

Не стигна по-далеч и не знаеше дали думите са истина, или полуистина — или пък просто формулировки и фрази, които са дошли от само себе си.

— Не проумявам — каза Лео. — Откога знаеш?

Ръцете му се бяха разтреперили.

— Само от няколко дни.

— Не проумявам — повтори той.

— Трудно е, знам. Направо нереално.

Лео протегна ръка. Жестът изглеждаше странно официален, предвид обстоятелствата.

— Винаги съм… — каза той.

— Какво?

Той прехапа устни. Ръцете му не спираха да треперят.

— Винаги съм се чувствал по същия начин. Искаш ли да влезеш?

Дан кимна и престъпи прага на апартамента, който беше по-луксозен от всичко, което бе виждал през живота си.