Давид Лагеркранс
Мъжът, който търсеше сянката си (15)

Глава 14. 21 юни

Ян Бублански се намираше в старомодно мебелиран апартамент в Аспуден и разговаряше с Май-Брит Турел — жената, която според Лисбет Саландер бе посетила Холгер Палмгрен преди две седмици. На Бублански му се струваше, че Май-Брит е добронамерена възрастна дама. Но в нея имаше нещо чудновато. В ръцете си въртеше парче от сервирания сладкиш и изглеждаше странно разсеяна и разхвърляна, най-вече като се имат предвид дългите години, през които бе работила като секретарка на лекар.

— Не знам какво точно му дадох — каза тя. — Просто слушах много за момичето и реших, че е време той да разбере всичко — колко ужасно са се отнасяли с нея.

— Значи, си дала на Палмгрен оригиналните документи?

— Общо взето. Отделението е затворено отдавна и нямам представа какво се е случило с всички журнали. Но у мен имаше някои документи, които професор Калдин ми е давал така, между нас си.

— Тоест тайно?

— Може и така да се каже.

— Важни документи, предполагам?

— Вероятно.

— В такъв случай не е ли редно да имаш копия, или да си ги сканирала на компютър?

— Може би, но аз…

Бублански замълча. Сметна, че моментът е подходящ да я остави да говори. Но единственият резултат бе, че Май-Брит се захвана да чопли сладкиша още по-нервно и така и не довърши изречението си.

— Не е ли вярно… — каза Бублански.

— Кое?

— Че някой те е посетил или ти се е обадил във връзка с тези документи и в момента това те притеснява малко?

— Нищо подобно — отвърна Май-Брит твърде припряно и тревожно.

Бублански се изправи. Реши, че е крайно време. Погледна я с най-меланхоличната си усмивка, с която можеше да направи силно впечатление на хора, които се борят със съвестта си.

— Тогава ще те оставя на спокойствие — каза той.

— Аха, добре.

— За всеки случай ще ти извикам такси, за да седнеш в някое приятно кафене в града. Въпросът е сериозен и мисля, че ти трябва малко време да помислиш, не е ли така, фрю Турел?

След това й подаде визитната си картичка и тръгна към колата си.

 

 

Декември, година и половина по-рано

Този ден Дан Броуди — или Даниел Брулин, както се казваше преди да емигрира — свиреше в джаз клуб „Ей-Трейн“ в Берлин с квинтета на Клаус Ганц. Годините минаваха. Беше на трийсет и пет, беше отрязал дългата си коса, беше свалил обецата от ухото си и вече се обличаше със сиви костюми. Изглеждаше като чиновник и това му харесваше. Струваше му се, че изживява някаква житейска криза.

Турнетата и пътуванията му бяха омръзнали. Но не виждаше друг изход. Нямаше спестявания. Не притежаваше нищо ценно, нямаше апартамент, кола, нищичко, а шансът да пробие и да стане богат и известен като че ли отдавна се бе изпарил. Изглежда, беше обречен да стои на заден план, макар че често беше най-талантливият музикант на сцената и винаги имаше кой да го наеме, пък било то и срещу все по-малки хонорари. Времената бяха такива. Ставаше трудно да преживяваш като джаз музикант, а и самият той може би вече не свиреше с такъв плам.

Дори не репетираше кой знае колко, но въпреки това се справяше. Често не се чувстваше достатъчно стимулиран, особено по време на пътуванията. Вместо да се упражнява непрестанно като едно време, той четеше. Потъваше в книгите и се отдръпваше от хората. Не понасяше празните приказки, а още по-малко крясъците и шума в баровете. Определено се чувстваше по-добре, когато не пие, а работи над себе си. Чисто и просто беше станал порядъчен човек и все повече му липсваше обикновеният живот — жена и дом, нормална работа, чувство за сигурност.

През годините беше пробвал всички възможни наркотици и бе имал предостатъчно любовни връзки и краткотрайни обвързвания. Но винаги имаше чувството, че нещо липсва, така че търсеше убежище в самотата и в музиката си. Музиката беше неговата утеха. Но вече дори тя не му помагаше и той започваше да се чуди дали не е избрал грешен път в живота. Може би трябваше да стане учител. Веднъж преживя нещо разтърсващо в старото си училище, музикалния колеж „Бъркли“ в Бостън. Предложиха му да води уъркшоп за Джанго Райнхарт и той се изплаши.

Вярваше, че не може да говори пред хора и че това е една от причините музикалните компании да не инвестират в него — липсваше му сценично присъствие. Въпреки това прие предложението и се подготви страшно добре. Втълпяваше си, че ще се справи, ако просто се придържа към сценария и свири повече, отколкото говори. Но когато в крайна сметка се изправи пред всичките двеста студенти, подготовката се оказа недостатъчна. Коленете му омекнаха. Разтрепери се, без да може да обели и дума. След около половин вечност успя да каже:

— Едно време си мечтаех да бъда готиното хлапе в училище, а ето ме сега, стърча тук като идиот!

Това дори не беше шега, а по-скоро отчайващата истина. Но студентите се засмяха, а той им разказа за Джанго и Стефан Грапели, за Хот квинтета на Клъб дьо Франс, за алкохолизма и липсата на писмени източници. Изсвири Minor Swing и Nuages, а после варианти на някои сола и рифове. Ставаше все по-смел. Хрумваха му както шеги, така и сериозни коментари. Разказа как Джанго го грозяла смърт. Като всички роми по времето на Хитлер, той бил изправен пред заплахата да се озове в концентрационен лагер и да загине, но го спасил не кой да е, а един нацист, офицер от Луфтвафе, който бил любител на музиката му. Джанго преживял войната, но починал през 1953, докато се връщал от гарата в Авон, Франция. „Бил е голям човек — каза Дан. — Той промени живота ми.“ Настана тишина и той не знаеше какво да очаква.

Но секунда след това в залата прогърмяха аплодисменти. Студентите даже се изправиха на крака и завикаха, а Дан се прибра щастлив и замаян.

Оттогава носеше този спомен със себе си и понякога, включително през настоящото турне в Германия, вмъкваше една-две реплики между песните или разказваше някой анекдот, с който разсмиваше хората, въпреки че не той беше звездата. Често това го радваше повече от солата му може би точно защото беше нещо необичайно.

Но беше разочарован, че от колежа не му се обадиха повече. Представяше си как учителите и професорите говорят за него и казват: „Ето човек, който наистина може да ентусиазира студентите“. Но не дойдоха нови предложения, а Дан беше твърде горд и страхлив, за да се обади и да им каже колко би се радвал да се върне. Дори не проумяваше, че това е един от проблемите му в живота: че му липсва амбиция в страна, където амбицията е самият ключ към успеха, самият двигател на обществото. Мълчанието от страна на колежа го измъчваше. Чувстваше се мрачно, беше се затворил в себе си и свиреше без особено желание.

Сега беше девет и двайсет вечерта, петък, осемнайсети декември, а клубът бе пълен. Публиката беше по-изтънчена от обикновено. Хората бяха по-изтупани и изглеждаха по-снобски, а може би и по-равнодушни и незаинтересовани. Приличаха му на финансисти. Миришеха на пари и Дан се почувства неприятно. През определени периоди се бе случвало да изкарва доста прилични доходи. Никога не бе гладувал, с изключение на първите няколко години, след като избяга от фермата. Но дори когато имаше пари, те просто изтичаха между пръстите му. Не умееше да пести. Опитът му с финансистите не беше много по-добър. Бе попадал на хора от Уолстрийт, които го третираха като слуга. Да вървят по дяволите!

Реши да не обръща внимание на публиката и да се съсредоточи върху музиката, но в началото на концерта караше най-вече по инерция. После обаче дойде време за Stella by Starlight — песен, която бе свирил хиляди пъти и с която смяташе да блесне. Засвири предпоследното соло преди Клаус и затвори очи. Песента беше в си бемол, но вместо да следва прогресията с втора, пета и първа степен, той се заигра почти извън тоналността. Действително солото не беше блестящо, поне по неговите стандарти. От друга страна, не беше и лошо. Чуха се спонтанни аплодисменти още в началото. Дан вдигна глава, за да покаже, че ги оценява, и тогава видя нещо странно.

Млада жена с елегантна червена рокля и блестящо зелено бижу около шията го гледаше съсредоточено. Беше руса, красива, с изящни крайници и остри, лисичи черти на лицето. Изглеждаше богата. Сигурно беше от финансистите. Но в нея нямаше нищо равнодушно или незаинтересовано. Тя беше в екстаз. Дан не си спомняше друг път жена да го е гледала по този начин, не и непозната жена, а още по-малко красавица от висшите кръгове на обществото. И все пак не това бе най-чудноватото в погледа й. В него имаше и някакво усещане за интимност, нещо едновременно фамилиарно и развълнувано. Жената като че ли не се взираше в непознат китарист, а в скъп приятел, когото виждаше да прави нещо, което преди това дори не бе могла да си представи. Изглеждаше разтърсена и омагьосана, а в края на солото му устните й оформиха няколко думи. Тя каза нещо фантастично и прочувствено, сякаш го познаваше. Усмихваше се до ушите и клатеше глава. В очите й имаше сълзи.

След изпълнението тя отиде при него. Вече беше по-плаха. Може би я бе наранил, като не отвърна на погледите й. Жената докосна нервно бижуто си и погледна ръцете и китарата му. Изглеждаше притеснена и замислена, а между очите й имаше тревожна бръчица. Дан изпита внезапна симпатия и закрилнически инстинкт. Слезе от сцената и й се усмихна. Тя сложи ръка на рамото му и каза на шведски:

— Беше невероятен. Знаех, че свириш на пиано, но това тук беше… магично. Ужасно си добър, Лео.

— Не се казвам Лео — отговори той.

* * *

Лисбет Саландер знаеше, че със сестра си Камила попадат в списъка на държавното учреждение, наречено Регистър за изследвания на генетиката и социалната среда. Регистърът беше секретен и малцина бяха чували за него, но по документи се водеше част от Института за медицинска генетика в Упсала, който до 1985-а бе носил името Държавен институт за расова биология.

В списъка имаше още шестнайсет души, повечето от които по-големи от нея и Камила. Всички бяха описани с означенията MZA и DZA. Лисбет бързо разбра, че MZ означава монозиготен и се отнася за близнаци от една яйцеклетка. С DZ бяха обозначени двуяйчните близнаци. A идваше от английската дума apart, което пък идваше от reared apart, отгледани поотделно.

Не беше трудно да се досети, че хората в списъка са двуяйчни и еднояйчни близнаци, които са били разделени едни от други според предварително изготвен план, особено като се имаше предвид, че двете с Камила, за разлика от другите, бяха отбелязани като DZ — failed A^[1]. С изключение на тях, разпределението беше равномерно. Имаше осем еднояйчни и осем двуяйчни близнаци, разделени като малки. Под имената бяха записани резултати от редица тестове за интелигентност и изследвания на личността.

Имаше двама от братя, които бързо се бяха откроили: Лео Манхеймер и Даниел Брулин. Описваха ги като огледални близнаци с необикновени заложби. Резултатите им бяха доста сходни, като редица от показателите бяха направо изключителни. Изглежда имаха номадски корени. В една бележка, подписана от М. С., пишеше:

Много интелигентни и извънредно музикални. Почти деца чудо. Но липсва инициативност. Предразположени към съмнения и депресия, вероятно и към психози. И двамата страдат от паракузис, слухови халюцинации. Самотници, но с противоречиво отношение към изолацията си. Търсят я. Изпитват едновременно „силно усещане за липса“ и „интензивна самота“. И двамата са съпричастни към другите и потискат агресията си — с изключение на отделни гневни изблици, възникнали във връзка със силни шумове. Забележителни резултати и на творческите тестове. Силно развити вербални способности. Въпреки това имат слабо самочувствие. Естествено, при Л. е малко по-добре, но не колкото очакваното. Може да се обясни с проблематичните отношения с майката, която не се привърза към него така, както се надявахме.

„… която не се привърза към него така, както се надявахме.“

На Лисбет й призля от тази формулировка, без да отдава голямо значеше на характеристиката като цяло, особено щом видя глупостите, изписани за нея и Камила. Сестра й например беше „много красива, макар и малко хладна и нарцистична“. Малко хладна и нарцистична? Малко? Що за простотии! Спомняше си как Камила се взираше в психолозите със сърнените си очи и разбира се, завърташе и техните глави. И все пак… тук-там в материалите имаше и полезна информация, която можеше да доведе до нещо. Споменаваха се „злощастни обстоятелства“, поради които се наложило „да се информират родителите на Лео под строга тайна“. Не ставаше ясно за какво е трябвало да бъдат информирани. Но не беше невъзможно да става дума за самия проект, а това би било интересно.

Лисбет се сдоби с документи за близнаците, като хакна компютърната система на Института за медицинска генетика в Упсала и създаде мост между сървърната мрежа и вътрешната мрежа на РГС, Регистъра за изследвания на генетиката и социалната среда. Начинанието беше сложно и й отне часове тежка работа. Знаеше много добре, че малцина биха могли да се справят с подобна хакерска атака, особено с толкова малко време за подготовка.

Ето защо се надяваше, че ще бъде богато възнаградена. Но се оказа, че замесените са били изключително внимателни. Лисбет не откри името на нито една от отговорните фигури. Имаше само инициали като Х. К. и М. С. Положението беше отчайващо и тя възложи надеждите си на документите за Даниел и Лео. Файловете бяха непълни. Очевидно по-голямата част от текста липсваше и беше архивирана по друг начин. Въпреки това материалите събудиха интереса й — не на последно място заради въпросителния знак до името на Лео, който някой беше опитал да изтрие малко небрежно.

Даниел Брулин очевидно бе пожелал да стане китарист и емигрирал. Беше изкарал едногодишен курс в музикалния колеж „Бъркли“, за който бе получил стипендия. След това следите му се губеха. Вероятно си беше сменил името. Лео пък беше учил в Търговското училище в Стокхолм. В по-късна бележка пишеше, че той бил „дълбоко огорчен след раздялата с жена с неговото обществено положение. Първа проява на желание за насилие. Опасен? Нови пристъпи на паракузис?“.

После, вероятно неотдавна, се съобщаваше решение, отново подписано от М. С, че РГС официално се закрива. „Проект 9 се прекратява. Притеснителни признаци у Манхеймер.“

Лисбет не знаеше какво означава това и тъй като беше в затвора и не можеше сама да проучи Лео или обкръжението му, бе помолила Микаел да се заеме с това. В последно време той беше безнадежден, правеше се на баща и се тревожеше за нея. Понякога й се искаше просто да разкъса дрехите му и да го събори върху затворническия матрак, за да го накара да млъкне. Но той не беше от хората, които се отказват току-така, и понякога — Лисбет го признаваше, макар и неохотно — забелязваше неща, които самата тя бе пропуснала. Затова съзнателно не му разказа всичко. Смяташе, че Микаел ще има по-ясен поглед, ако се разтърси непредубедено. Скоро щеше да му се обади. Възнамеряваше да разнищи цялата каша.

Седеше на една пейка на Фльойтвеген във Валхолмен, извадила лаптопа си, който бе свързан с мобилния й телефон. Погледна нагоре към сиво-зелените блокове, които променяха цвета си на слънчевата светлина. Беше горещо и задушно, а тя не беше облечена подходящо. Носеше кожено яке и черни дънки. Хората често описваха Валхолмен като гето. Нощем ставаха палежи на коли. Младежки банди обикаляха и обираха минувачите. Изнасилвач вилнееше на свобода, а в пресата често се коментираше, че никой от местната общност не смее да говори с полицията.

Но тъкмо сега Валхолмен беше същинска идилия. На поляната пред блоковете седяха две забулени жени с кошница за пикник. Няколко малки момчета играеха футбол. Двама мъже стояха до входа вляво, пръскаха вода с един маркуч и се смееха като деца. Лисбет избърса капка пот от челото си и продължи да работи с дълбоката невронна мрежа.

Беше точно толкова трудно, колкото беше очаквала. Записът от метростанцията беше твърде кратък и неясен, а голяма част от тялото на заподозрения — млад мъж — беше скрита от други хора, които идваха от перона. Лицето му така и не се виждаше. Мъжът носеше шапка и слънчеви очила и беше навел главата си. Лисбет не можа да измери дори разстоянието между раменете.

В действителност разполагаше само с разперване на пръстите и рязък, некоординиран жест с дясната ръка. Не знаеше колко характерно е това. Може би ставаше дума просто за нервна реакция, за аномалия в иначе нормалните му движения. Но в жеста имаше нещо специално, беше белязан от конвулсивна неравномерност, която възлите в невронната мрежа в момента сравняваха с видеозапис, който Лисбет бе заснела преди четиресет минути. На него се виждаше как млад мъж бяга за здраве по близката пътека.

В моделите на движение имаше съответствия и това й даваше известна надежда. Но не беше достатъчно. Трябваше да го улови в ситуация, която напомня повече на тази от метрото. Ето защо от време на време надигаше глава и поглеждаше в посоката, в която се бе отправил младежът. Асфалтираната пътека все още беше пуста, така че Лисбет отдели време да провери пощата и съобщенията си.

Микаел пишеше, че е открил нещо, и тя отново поиска да му се обади. Но в момента би било пагубно да се разконцентрира. Трябваше да е готова. Продължи да седи с невронната си мрежа, като от време на време поглеждаше към пътеката. След петнайсет минути младежът се зададе в далечината. Беше висок и имаше правилна крачка. Бягаше като професионалист, макар че беше анорексично слаб. Но това не я касаеше. Интересуваше се единствено от дясната му ръка — от разперените пръсти и неравномерното замахване нагоре. Лисбет го засне с мобилния си телефон и веднага получи съобщение от мрежата. Съответствието беше намаляло, може би вследствие на умората след джогинга. А може би информацията просто не беше достатъчна. Лисбет отново се разколеба.

От самото начало нямаше големи изгледи за успех, но предположението беше разумно. Мъжът на записа беше един от малкото пътници, излезли от перона след смъртта на Джамал Чаудъри, които не бяха идентифицирани. Определено той изглеждаше най-съмнително и приликите с момчето на пътеката бяха очевидни. Ако подозренията й бяха верни, това би обяснило и мълчанието на Фария по време на разпитите. Но това не означаваше, че е набелязала правилния човек. Погрешните предположения също могат да изглеждат логични.

Лисбет имаше нужда от повече видеоматериал, затова пъхна лаптопа в чантата си, стана от пейката и извика. Младежът забави крачка и замижа към нея, огрян от слънчевите лъчи. Тя извади манерка с уиски от вътрешния си джоб, отпи и пристъпи несигурно напред. Момчето не й обърна много внимание, просто спря, за да си поеме дъх.

Лисбет каза завалено:

— Леле, как тичаш само.

Той не отговори. Очевидно просто искаше да се отърве от нея и да влезе във входа си, но Лисбет не се отказа толкова лесно.

— Можеш ли да направиш така? — попита тя и раздвижи ръката си.

— Защо?

Нямаше добър отговор на този въпрос, така че тя направи крачка напред и каза:

— Защото искам.

— Да не си луда?

Лисбет не каза нещо. Просто се взираше в него с черните си очи. Младежът изглежда се изплаши и тя реши да се възползва. Приближи се до него с разлюляна, заплашителна походка.

— Хайде — изръмжа тя и момчето наистина махна с ръка или защото го беше страх, или защото искаше да й угоди, така че тя да го остави на мира.

След това се прибра и така и не забеляза, че Лисбет го снимаше с телефона си.

Тя остана отвън и погледна лаптопа си. Видя как възлите на мрежата се активират. Изведнъж всичко си пролича ясно. Беше познала, имаше съответствие в асиметрията на пръстите. Не че това би могло да послужи за доказателство в съда, но беше достатъчно, за да я убеди.

Насочи се към вратата. Не знаеше как ще влезе, но се оказа лесно. Натисна здраво вратата и се озова в занемарен вход, където почти всичко беше изпочупено и захабено. Миришеше на пикня и цигарен дим, а асансьорът не работеше. Партерът беше осветен от слънцето и там сивите, надраскани стени все още се виждаха, но още на втория етаж настана тъмница. Във входа нямаше прозорци, а функциониращите лампи бяха малко. Въздухът беше застоял, а по стълбите имаше боклуци.

Лисбет вървеше бавно, съсредоточена в компютъра си. Държеше го пред себе си с лявата си ръка. На третия етаж спря за момент и изпрати анализа на движенията на Бублански и годеницата му Фара Шариф, която беше професор по компютърни науки, а после и на Аника Джанини. Щом стигна четвъртия етаж, прибра лаптопа в чантата си и огледа табелите. На тази най-вляво пишеше „Х. Кази“, което явно означаваше Халил Кази. Лисбет изпъна гръб и се подготви. Самият Халил не я тревожеше, но според Аника братята му често го посещаваха. Лисбет почука. Чуха се стъпки и вратата се отвори. Халил я зяпна, вече не толкова изплашено.

— Здрасти — каза тя.

— Сега пък какво искаш?

— Да ти покажа нещо. Един видеоклип.

— Какъв клип?

— Ще видиш — каза тя и той я пусна вътре. Всичко стана твърде лесно и тя скоро осъзна защо.

Халил действително не беше сам вкъщи. Башир Кази — разпозна го от снимките — се вторачи презрително в нея и тя разбра, че ще бъде горе-долу толкова трудно, колкото се бе опасявала.

 

 

Декември, година и половина по-рано

Дан Броуди не проумяваше нищо. Жената отказваше да повярва, че той не е онзи Лео. Завъртя бижуто между пръстите си, докосна косата си и каза, че разбирала защо не иска да се набива на очи, а после отбеляза как винаги е смятала, че той заслужава нещо по-добро.

— Дори не съзнаваш колко си готин, Лео — каза тя. — Никога не си го съзнавал. Нито пък някой от „Алфред Йогрен“. Да не говорим за Маделейн.

— Маделейн?

— Тя е глупачка. Да предпочете Ивар пред теб. Колко зле трябва да е? Ивар е тлъст, шибан задник.

Дан смяташе, че жената се изразява детински. Но може би причината беше, че е изгубил досег със съвременния шведски. Жената беше нервна. Изглеждаше разтревожена. Стояха насред най-голямата гъчканица. Хората си проправяха път покрай тях, за да си купят пиене от бара. Клаус и останалите от групата дойдоха да го питат дали иска да отиде да вечеря с тях. Дан поклати глава и отново погледна жената. Гърдите й се надигнаха и той усети полъх на парфюм. Беше много красива. Всичко беше като насън — хубав сън, струваше му се, макар че не беше напълно сигурен. Чувстваше се замаян.

Някъде далеч се счупи чаша. Млад мъж изкрещя силно и Дан направи гримаса.

— Извинявай — каза жената. — Може би все още сте приятели, ти и Ивар.

— Не познавам никакъв Ивар — отвърна той твърде остро.

Жената го погледна толкова отчаяно, че той веднага съжали и осъзна, че е готов да й каже каквото и да е — че се казва Лео, познава Маделейн и смята, че Ивар е задник, точно както тя очакваше от него. Не искаше да я разочарова повече. Искаше тя да е толкова щастлива и развълнувана, колкото беше по време на солото му.

— Извинявай — каза той.

— Няма нищо — отговори тя.

Дан я погали по косата, въпреки че никога не галеше непознати жени по косата. Беше срамежлив и стеснителен по природа. Но не и сега. Усети, че иска да се преструва, пък било то и само за малко. Искаше отново да я види грейнала, затова призна, че се казва Лео. Или по-точно казано, спря да го отрича. Прибра китарата в калъфа и предложи да пийнат по чашка на някое по-тихо място. Тя отвърна „разбира се, с удоволствие“.

Тръгнаха надолу по Песталоцищрасе. Трудно му беше да води разговор, защото всяка дума беше потенциален капан. На моменти му се струваше, че е разкрит, на моменти — че и тя разиграва театър. Не гледаше ли костюма и обувките му критично или учудено? Дрехите, които допреди малко смяташе за елегантни, сега му изглеждаха евтини и зле скроени. Дали все пак тя просто не се занасяше с него? От друга страна, знаеше, че е швед. Никой тук не беше наясно с корените му.

Озоваха се в малък бар надолу по улицата и си поръчаха маргарити. Дан я остави да говори, което му даде някои насоки. Все още не знаеше как се казва, не смееше да я попита. Но разбра, че тя отговаря, поне частично, за фармацевтичен фонд към „Дойче Банк“.

— Представяш ли си какво издигане, в сравнение с тъпотиите, с които Ивар ме караше да се занимавам?

Ивар, отбеляза Дан наум. Ивар, който може би носеше фамилията Йогрен, също като инвестиционния посредник „Алфред Йогрен“, където жената бе работила до неотдавна и където имаше друга жена на име Малин Фруде, която изглежда й беше конкурент.

— Чух, че с Малин май се срещате? — каза тя.

Той отвърна колебливо:

— Не съвсем, всъщност изобщо.

Отговаряше колебливо на всичко, дори когато съвсем искрено обясни как така е започнал да свири с Клаус Ганц. Каза, че имал връзки. Тил Брьонер и Чет Харолд го препоръчали.

— Свирих с тях в Ню Йорк. Клаус реши да рискува — каза той.

Тя му повярва. Но последното изречение беше нелепица, разбира се. За никоя джаз банда не представляваше риск да го наеме. Поне дотолкова беше наясно със собствените си способности.

— И все пак китара, Лео? Просто си невероятен. Сигурно свириш отдавна. Кога започна?

— Като тийнейджър.

— Мислех, че Вивека одобрява само рояла и цигулката.

— Свирех тайно — каза той.

— Изглежда, пианото ти е помогнало. Донякъде разпознах хармониите по време на солото ти, не че съм някакъв експерт. Но си спомням, когато те чух да свириш в дома на Томас и Ирене. Усещането беше същото, в музиката имаше същата притегателна сила.

Същото усещане като пианото? Какво имаше предвид? Какво означаваше това? Искаше да я попита, да разбере повече. Но не смееше. През повечето време мълчеше или просто се усмихваше и се съгласяваше с нея. От време на време вмяташе някоя безопасна реплика или разказваше за нещо, което е чел. Например това — сигурно е имало причина да го спомене — че гренландската акула може да живее четиристотин години, защото животът й се развива на бавни обороти.

— Сигурно е скучно — каза тя.

— Но продължително — отвърна той с комично провлечен глас, на което тя се засмя.

Дан придобиваше все повече кураж. Осмели се дори да отговори накъде ще тръгне борсата „сега, когато пазарните стойности са толкова надути, а лихвите са толкова ниски“.

— Нагоре — каза той. — Или надолу.

Очевидно този коментар също беше забавен. Дан сякаш осъзна нещо: харесваше му да влиза в чужда роля, това добавяше нови аспекти към характера му и му позволяваше да се държи по-разкрепостено. Почувства се освободен. Ролята му помогна да навлезе в свят, който допреди това бе недостъпен за него. Свят на пари и възможности. Може би се дължеше на алкохола. Или на начина, по който жената го гледаше. Но Дан започваше да говори все повече и собствените му асоциации и хрумвания му допадаха.

Преди всичко искаше хората да го видят с нея. Влюби се в нейната изисканост, която не можеше да се опише, нито да бъде сведена до дрехите, бижутата и обувките й. Личеше си също така в дребните й жестове и изрази, във фъфленето й и в непринудения начин, по който разговаряше с бармана и гледаше на света. Той откри достойнство в самото й съществуване. Гледаше бедрата, краката и гърдите й и чувстваше, че иска да я има. Целуна я по средата на едно изречение. Демонстрира повече настойчивост, отколкото би могъл като Дан Броуди. Щом излязоха от бара, притисна тялото си до нейното.

В хотела й — „Адлон Кемпински“ до Бранденбургската порта — той я облада бурно и безстрашно. Вече не беше сдържан любовник като преди и щом свършиха, тя каза прекрасни неща за него, а той й отговори със същото. Изпитваше щастие. Вярно, чувстваше се като самозванец, извършил дързък подвиг, но все пак беше щастлив. Може би и влюбен, не само в нея, ами и в новото си аз. Въпреки това обаче не можеше да заспи. Искаше да проучи името, с което тя го наричаше, и да разбере какво става. Но изчака, тъй като искаше да бъде сам, когато го направи. Обмисляше да се изниже на разсъмване, но не можеше да прояви такава безчувственост към нея. Тя бе така сладка, докато спеше. Изглеждаше чиста и невинна, сякаш дори сънищата й бяха по-фини. На рамото й имаше червено петно. Дан харесваше всичко в нея.

Малко преди шест часа той отново обви ръце около нея и прошепна „благодаря“, но след това каза, че трябва да тръгва. Обясни, че имал среща. Тя каза, че разбирала, и му даде визитната си картичка. Казваше се Юлия Дамберг. Дан обеща да й се обади „скоро, скоро“. Облече се, излезе навън и взе такси.

Още по време на пътуването потърси информация за инвестиционния посредник „Алфред Йогрен“. Изпълнителен директор на фирмата беше именно Ивар Йогрен. Изглеждаше като първокласен задник. Едър, с двойна брадичка и малки, воднисти очи. Но това не беше важно. Отдолу имаше снимка на главния аналитик и съдружник Лео Манхеймер и… изображението го нокаутира.

Дълго време отказваше да го повярва. Беше пълна лудост. Но това бе той. Или, естествено, не беше той. Но човекът на снимката толкова приличаше на него, че му се зави свят. Свали колана си и се наведе напред, за да види отражението си в огледалото за обратно виждане.

Това само влоши положението. Усмивката му беше досущ като тази на аналитика. Разпозна гънките около устните, бръчките по челото, както и погледа, носа, къдриците, всичко, всичко, дори стойката, макар че човекът от снимката беше по-поддържан. И костюмът му определено беше по-скъп.

Щом се прибра в хотелската си стая, Дан продължи да търси. Забрави за всичко останало. Не беше на себе си, просто ругаеше и клатеше глава. Приликата беше съкрушителна. Само контекстът беше различен. Лео Манхеймер принадлежеше на друг свят, друга класа. Беше на светлинни години от Дан и в същото време беше като него. Не можеше да го проумее. Най-разтърсващото бе музиката. Дан намери стар запис от Консертхюсет^[2] в Стокхолм. Лео беше на двайсет или двайсет и една, а изражението му беше напрегнато и тържествено. Залата беше пълна с хора. Събитието беше полуофициално, а Лео присъстваше като гост музикант.

По онова време, вярно, никой не би могъл да ги обърка като вчера. Тогава Дан беше дългокос бохем, който носеше обикновени дънки и блузи, докато Лео беше същият поддържан мъж като на снимката в сайта на „Алфред Йогрен“, със същата прическа и подобен шит по поръчка костюм, просто беше малко по-млад и без вратовръзка. Но нищо от това нямаше значение.

Щом Дан пусна видеото, от очите му бликнаха сълзи. Плачеше не само заради прозрението, че има едноличен близнак, ами и заради собствения си живот — детството във фермата, ударите и изискванията на Стен, работата на полето, счупената китара, бягството и пътуването до Бостън, както и месеците след това, прекарани в мизерия. Плачеше заради това, което не бе знаел и заради липсата, която бе чувствал. Но най-вече плачеше заради това, което чуваше. Накрая взе китарата си и засвири с Лео — петнайсет години по-късно.

Не го разчувства само меланхоличната песен, която очевидно беше авторска композиция. Ставаше дума и за звученето и хармониите. Лео Манхеймер свиреше със същите арпеджио тризвучия като Дан по онова време, с половин тон нагоре от тониката, когато завършваше своите прогресии с втора, пета и първа степен. Използваше, също като Дан, старите умалени акорди, вместо минорна септима с понижена пета или девета степен като повечето музиканти, и често завършваше музикалните фрази с шестия тон от дорийския лад.

Дан си мислеше, че е уникален, когато попадна на Джанго и оформи собствения си стил. Беше се отдалечил толкова много от собственото си поколение, което се интересуваше само от своя рок и поп и хип-хоп. Но ето че в Стокхолм имаше мъж, който изглеждаше като него и беше открил същите хармонии и гами, въпреки че живееше в съвсем различен свят. Беше просто непонятно. Толкова много чувства изплуваха на повърхността — копнеж и надежда, може би и любов, но преди всичко недоумение. Имаше брат.

Имаше брат, който бе попаднал в заможно семейство от Стокхолм. В този факт имаше нещо не просто смайващо, ами и дълбоко несправедливо. Впоследствие си спомняше, че гневът и яростта се пробудиха още тогава, пулсирайки бясно във вените му наред с всички останали чувства. Разбира се, Дан още не схващаше какво се е случило, но все пак имаше подозрения. Замисли се за хората от Стокхолм и техните тестове, въпроси и филми. Дали те знаеха?

Естествено, че са знаели. Той събра две и две и строши една чаша в стената. После намери номера на Хилда фон Кантерборг и й се обади. Часовете бяха отлетели незабелязано, но все пак още беше рано. Въпреки това Фон Кантерборг не звучеше трезва. Още нямаше обед, а тя изглежда беше пияна, което го подразни.

— Обажда се Даниел Брулин — каза той. — Помниш ли ме?

— Как казваш ти е името?

— Даниел Брулин.

В слушалката се чу тежко дишане и може би, той не беше сигурен, чист страх.

— Мили Даниел — каза тя. — Помня те, разбира се. Как си? Така се притеснихме, когато не ни се обади.

— Знаеше ли, че имам еднояйчен близнак? Знаеше ли?

Гласът му секна и настана тишина. Фон Кантерборг наля нещо в чаша, а това, съчетано с мълчанието й, му беше достатъчно. Разбра, че е знаела. Че това е била истинската причина за посещенията във фермата и за чудноватите й думи: „Работата ни е да изучаваме, без да се намесваме“.

— Защо не ми каза нищо?

Тя продължаваше да не отговаря и той повтори въпроса си, този път още по-агресивно.

— Не можех — прошепна тя. — Бях подписала клетва за поверителност.

— Значи някакъв документ е бил по-важен от живота ми?

— Беше нередно, Даниел. Нередно! Вече не съм част от институцията. Изритаха ме. Протестирах твърде много.

— Значи е била шибана институция.

Той изгуби самообладание. Не знаеше какво да каже. Обърна внимание само на въпроса й.

— Да не би с Лео да сте се открили?

Тогава нещо в него чисто и просто се пречупи. Първоначално не можа да го проумее. Но вероятно се дължеше на фамилиарния начин, по който тя говореше за него и Лео — сякаш отдавна бе свикнала да произнася имената им заедно, докато за него това беше същински катаклизъм.

— Той знае ли?

— Лео?

— Да, много ясно!

— Не мисля, Даниел. Не мисля. Не мога да кажа повече. Наистина не мога. Всъщност вече ти казах твърде много.

— Твърде много? Обадих ти се, когато бях в критично положение, когато нямах нищо, а ти какво ми каза? Нито дума. Остави ме да порасна, без да знам най-важното нещо в живота си. Ти ме ограби…

Търсеше думи, но не намери такива, които да отдават заслуженото на чувството, което изпитваше.

— Извинявай, Даниел, извинявай — каза тя, заеквайки.

Той й изкрещя нещо оскърбително, после затвори и поръча да му донесат бира. Много бира. Налагаше се да успокои нервите си и да помисли ясно, защото още тогава осъзна, че трябва да се свърже с Лео. Да се срещне с него. Но как? Дали да му пише, да се обади, просто да се появи пред него? Лео Манхеймер беше богат. Беше различен, сигурно по-щастлив и корав, и може би — Хилда намекна за възможността — Лео вече знаеше за съществуването му и беше предпочел да не се свързва с него. Може би се срамуваше от бедния си, потиснат близнак. Не звучеше неправдоподобно, нали?

Дан отново отвори сайта на „Алфред Йогрен“ и погледна снимката на Лео. Нямаше ли известна несигурност в очите му? Така му се струваше, което му вдъхна малко смелост. Може би в крайна сметка Лео не беше толкова наперен. Дан се замисли за непринудения разговор с Юлия предната вечер и потъна в мечти и представи, които си противоречаха с фактите. Почувства как гневът постепенно избледнява и сълзите се завръщат.

Какво да прави? Написа името си в Гугъл и потърси записи от собствените си изпълнения. Накрая намери запис отпреди половин година, когато тъкмо се беше подстригал. Беше облечен със сивия си костюм, седеше в един джаз клуб в Сан Франсиско и свиреше солото от All the things you are, на което придаваше същото мелодично звучене, което имаше изпълнението на Лео в Консертхюсет. Дан написа дълъг имейл и прикачи записа към него. Още си спомняше първите редове.

Скъпи Лео, скъпи братко,

Казвам се Дан Броуди и съм джаз китарист. До днес сутринта нямах представа, че съществуваш. Толкова съм развълнуван и разтърсен, че едва успявам да пиша.

Не желая да те безпокоя или да ти причинявам неудобство. Не настоявам за нищо, нито дори за отговор. Искам само да кажа, че прозрението, че те има и свириш същата музика като мен, ще си остане най-значимото събитие в живота ми.

Нямам представа дали се интересуваш от живота ми така, както аз изгарям от желание да чуя за твоя. Но все пак бих искал да ти разкажа. Някога срещал ли си баща ни? Той беше мърляч и пияница, но беше невероятно музикален. Майка ни е умряла при раждането. Сигурно е било много тежко, може би защото е родила близнаци. Така и не научих много за това…

Дан изписа двайсет и две страници. Не ги изпрати. Не смееше. Вместо това се обади на Клаус Ганц и му съобщи, че в семейството му има смъртен случай. После си резервира билет за Стокхолм и отлетя на следващата сутрин.

За пръв път от осемнайсет години стъпваше в Швеция. Духаше студен, вледеняващ вятър. Валеше сняг. Беше десети декември и същия ден щеше да се проведе церемонията по връчване на Нобеловите награди. Коледните витрини вече осветяваха улиците и Дан се огледа смаяно. Стокхолм беше красивият, далечен град от детството му. Чувстваше се изнервен и трескав, но и изпълнен с очакване като малко момче. Въпреки това щяха да минат пет дни, докато посмее да се свърже с брат си. През това време следваше Лео Манхеймер като сянка.