Давид Лагеркранс
Мъжът, който търсеше сянката си (10)

Глава 9. 19 юни

Тя каза, че ще се погрижи. Мартин нямаше защо да се тревожи. Разговаряше с него за трети или четвърти път днес и отново запази самообладание. Но щом затвори, тя измърмори „страхливец“, след което прегледа онова, което Бенямин й беше набавил.

Ракел Грейс беше психоаналитик и доцент по психиатрия. Беше известна с редица неща, но може би на първо място с желанието си за ред, което отстояваше яростно. Това определено не се промени и когато й поставиха диагноза рак на стомаха и клиничната чистота наистина придоби жизненоважно значение за нея. Понастоящем се държеше направо маниакално. Всяка прашинка изчезваше като с магия. Не съществуваха маси или мивки, по-чисти от тези, които се намираха в близост до Ракел. Тя беше на седемдесет години, беше болна, но не спираше да работи.

Днес наоколо също кипеше трескава дейност и времето бързо отлетя. Часът беше шест и половина вечерта, което действително беше твърде късно. Трябваше да реагира по-бързо. Но стана както обикновено. Мартин Стейнберг се разтревожи твърде много и сега Ракел се радваше, че противно на съветите му още сутринта се възползва от връзките си в телефонните компании и здравеопазването. Нямаше гаранция, че и това е било достатъчно. Оттогава можеха да са се случили много неща. Старият хахо можеше да е имал посетители и да е разказал какво знае или подозира. Операцията беше и си оставаше рискова, но това беше единствената алтернатива. Твърде много неща се бяха объркали в проекта, за който тя отговаряше. Твърде много бе заложено на карта.

Изми ръцете си с алкогел и отиде в банята. Усмихна се пред огледалото просто за да провери дали все още може да изглежда щастлива. От нейна гледна точка случилото се не беше изцяло лошо. Толкова дълго бе живяла в тунела на болестта и болката, че това, което трябваше да направи сега, придаваше на живота й извисеност и тържественост. Ракел Грейс винаги бе харесвала усещането за призвание, за по-висша кауза. Живееше сама на Карлбергсгатан, в апартамент, голям сто и осемдесет квадратни метра.

Химиотерапията й тъкмо беше приключила и Ракел се чувстваше относително добре. Косата й беше по-рядка и тънка, разбира се, но по-голямата част си беше на мястото. Охлаждащата шапка, която носеше по време на терапията, бе свършила работа. Тя все още беше стилна, стройна и изправена, с изчистени черти на лицето и естествен авторитет, който не я бе напускал, откакто взе финалния си изпит в Каролинския институт.

Пламъците на врата й си бяха там, разбира се. Но въпреки че родилният белег й беше причинил множество неприятности, когато беше малка, тя бе успяла да го обикне. Носеше го гордо и макар че в днешно време винаги обличаше блузи с поло яки, не го правеше от срам. Пък и това облекло се връзваше със строгия й, изпълнен с достойнство стил — изчистен, но не твърде официален. Ракел още носеше дрехи и костюми, които бе поръчала да й ушият на младини и които не се бе налагало да коригира оттогава. Въпреки че в характера й имаше нещо хладно и строго, всички се държаха с нея уважително. Ракел беше компетентна, умна и ценеше лоялността както към идеи, така и към хора. Никога не беше разкривала тайна информация, дори пред мъжа си, покойния Ерик.

Ракел излезе на балкона и се загледа към площад „Уденплан“. Протегна дясната си ръка над парапета. Беше стабилна. Влезе обратно в апартамента и поразтреби тук-там. После отиде до гардероба в антрето, извади отвътре една лекарска чанта от кафява кожа и прибра в нея онова, с което по-рано през деня я беше снабдил Бенямин, нейният лоялен приятел и асистент. Продължи към банята, гримира се необичайно небрежно и избра безвкусна черна перука. За момент се усмихна повторно. А може би това беше нервен тик. Дори тя, с целия си опит, изведнъж изпита тревога.

* * *

Микаел и сестра му седяха на една от външните маси на ресторант „Пане Вино“ на Бреншюркагатан. Поръчаха си паста с трюфели и червено вино, обсъдиха лятото и жегата и поговориха за плановете си за почивка. След това Аника описа накратко положението във „Флудберя“, насочвайки разговора към същинската причина да се срещнат.

— Понякога, Микаел, полицаите са такива идиоти — каза тя. — Запознат ли си със ситуацията в Бангладеш?

— Криво-ляво.

— В Бангладеш официалната религия е ислямът. В същото време според конституцията държавата е светска с гарантирана свобода на медиите и словото, което, разбира се, не е невъзможна комбинация.

— Но не им се получава много добре.

— Ислямистите оказват натиск върху правителството, което е прокарало закони, забраняващи всякакви изказвания, които могат да наранят нечии религиозни чувства. Пише „могат“, а на практика всичко би могло да нарани някого. Законите се прилагат строго и редица автори са получили дълги присъди. Но не това е най-лошото.

— Законът е легитимирал злоупотребите.

— Законът е надул платната на ислямистите. Джихадисти и терористи систематично заплашват, тормозят и убиват инакомислещите, а едва малцина от извършителите биват изправяни пред съда. Особено тежко е пострадал сайтът „Мукто-Мона“, който се бори за свобода на словото, просвета и открито, светско общество. Много от авторите в блога са били убити, а още повече са заплашваните и обявените за ликвидиране. В това число и Джамал Чаудъри. Той бил млад биолог и от време на време пишел за „Мукто-Мона“. Текстовете му се занимавали главно с теорията на еволюцията. Джамал бил официално осъден на смърт от ислямисткото движение в страната, но избягал в Швеция с помощта на „Свенска ПЕН“^[1]. Дълго време изглеждало, че най-накрая може да си отдъхне. Бил в депресия, но състоянието му постепенно се подобрявало. Един ден посетил семинар за религиозното потисничество над жените, който се провеждал в Културния дом в Стокхолм.

— И там е срещнал Фария Кази.

— Браво, написал си си домашното — продължи Аника. — Фария е седяла най-отзад. Спокойно можем да кажем, че тя е много красиво момиче. Джамал не можел да откъсне очи от нея. След семинара отишъл да се запознае с Фария, което било началото не само на силно влюбване, ами и на голяма трагедия. Модерен преразказ на „Ромео и Жулиета“.

— Какво имаш предвид?

— Това, което казах. Точно като Ромео и Жулиета, семействата на Фария и Джамал били от две враждуващи страни. Джамал се борил за свободен и открит Бангладеш, докато бащата и братята на Фария взели страната на ислямистите, особено откакто сгодили Фария против волята й за Камар Фатали.

— А кой е това?

— Мастит господин на четиресет и пет години, който живее в голяма къща в Дака и има цял куп слуги. Не само притежава малък текстилен концерн, ами финансира няколко кауми в страната.

— Кауми?

— Училища извън контрола на правителството, в които преподават Корана. Там младите джихадисти получават идеологическата си школовка. Камар Фатали вече имал съпруга на своята възраст, но през пролетта попаднал на снимки на Фария Кази. Бил пленен и поискал да я вземе за втора жена. Но както можеш да се досетиш, не му било лесно да получи виза за Швеция и се чувствал все по-разочарован.

— А и Джамал Чаудъри се намесил в картинката.

— Точно това станало, така че Камар и братята Кази имали поне две причини да пожелаят смъртта му.

— Значи Джамал не се е самоубил, това ли искаш да кажеш?

— Още не казвам нищо, Микаел. Просто описвам ситуацията и ти преразказвам това, за което си говорихме с Лисбет. Джамал бил Монтеки, големият враг. Той самият бил вярващ мюсюлманин, но много по-либерален и също като родителите си — и двамата са университетски преподаватели — смятал, че за едно общество е от решаващо значение човешките права на гражданите да са гарантирани. Дори само това го превръщало във враг на Камар и семейство Кази. Но с любовта си към Фария той бил и лична заплаха, не само за честта на бащата и братята, ами и за техните финанси. Имало е ясни мотиви да бъде отстранен и Джамал бързо осъзнал, че играе дръзка игра. Но нямало какво да направи. Писал е за това в дневника си, който полицията е превела от бенгалски и който се цитира в предварителното разследване. Да ти прочета ли кратък откъс?

— Моля.

Микаел отпи от киантито си, а Аника се наведе, извади полицейското разследване от чантата си и се разрови из купчината листове.

— Ето, слушай — каза тя и зачете:

Откакто видях приятелите си да умират, а аз самият бях принуден да напусна родината си, над света сякаш се посипа пепел. Всичко, което погледнех, бе лишено от цветовете си, и вече не виждах смисъл да живея.

— Впоследствие последното изречение е използвано като аргумент, че той наистина се е самоубил в метрото — вметна тя. — Но откъсът продължава:

Все пак опитвах да си намирам занимания и един ден през юни отидох да слушам дебат за религиозното потисничество. Не очаквах нищо. Това, което по-рано бе означавало толкова много за мен, сега ми беше безразлично. Дори не проумявах как имамът на сцената все още може да смята, че има за какво да се борим. Аз лично се бях предал. Бях погребан. Вярвах, че са убили и мен.

— Да, знам, че звучи малко мелодраматично — извини се Аника.

— Не, напротив. Джамал е бил млад, нали? Тогава всички пишем така. Напомня ми за бедния ми колега Андрей. Продължавай!

Вярвах, че съм мъртъв и изгубен за света. Но видях една млада жена с черна рокля в края на залата. Очите й бяха просълзени, а тя беше толкова красива, че чак ме заболя. В мен отново се пробуди живот. Почувствах се все едно ме е ударил ток и разбрах, че трябва да отида при нея. По някакъв начин още тогава знаех, че си принадлежим, че мога да я утеша само аз и никой друг. Приближих се и казах някаква глупост. Мислех си, че съм се изложил. Но тя се усмихна и отидохме заедно на площада, сякаш винаги сме знаели, че това ще стане. Продължихме по дългата пешеходна улица покрай парламента.

— Ще спра дотук. Джамал никога преди не е могъл да говори с някого за случилото се с приятелите му от „Мукто-Мона“. Но с Фария думите се излели навън. Разказал й всичко, пише го ясно в дневника му. Само след километър обаче тя казала, че трябва да тръгва. Взела визитката му и обещала скоро да му се обади. Но не го направила. Джамал чакал и съвсем се отчайвал. Намерил мобилния номер на Фария в интернет и оставил съобщение на гласовата поща. Оставил четири, пет, шест съобщения. Но тя не го потърсила. Вместо това му звъннал някакъв мъж и изръмжал на Джамал никога повече да не се обажда. „Фария те ненавижда, лайно такова“, казал мъжът, което съвсем пречупило Джамал. Постепенно обаче станал подозрителен и направил проучване. Не разбрал всичко, разбира се. Не знаел, че бащата и братята са взели телефона и компютъра на Фария, че проверяват всичките й мейли и входящи разговори и че я държат в плен. Но разбрал, че нещо определено не е наред, и потърсил имама Фердуси, който също бил разтревожен. Заедно се свързали с властите, но, естествено, не получили подкрепа. Не се случило нищо и Фердуси посетил семейството лично, но го изгонили. Джамал бил готов да обърне света с главата надолу. Но тогава…

— Да?

— Тогава Фария му се обадила лично, от друг номер, и поискала да се срещнат. По това време Джамал живеел тайно под наем в апартамент на Упландсгатан, уреден от издателство „Нурщедс“. Не е ясно какво точно се е случило. Знаем само, че Халил, малкият брат в семейството, помогнал на Фария да избяга и тя поела право към Упландсгатан. Срещата им била като по филмите или сънищата. Говорили и се любили, ден и нощ. Дори Фария, която обикновено мълчи по време на разпит, го потвърждава. Решили да се свържат с полицията и „Свенска ПЕН“, като се надявали, че те ще им помогнат да се укрият. Но после… Толкова е тъжно. Фария искала да се сбогува с малкия си брат, на когото имала доверие. Уредила си среща с него в едно кафене до Нора Банториет^[2]. Било хладен есенен ден. Фария отишла там със синьото ватирано яке на Джамал. Била дръпнала качулката над главата си. Носела черни гумени ботуши и дънки. И никога не се върнала.

— Било е засада, нали?

— Без съмнение. Има двама свидетели на случката. Но нито аз, нито Лисбет вярваме, че Халил я е измамил. По-скоро подозираме, че братята му са го проследили. Чакали Фария в червена хонда сивик, паркирана на Барнхюсгатан. Действали светкавично, завлекли я в колата и я откарали до жилището им в Сикла. Изглежда, братята са обмисляли да пратят Фария в Дака. Но, логично, начинанието им се сторило твърде рисковано. Как биха могли да я накарат да се държи спокойно на летището и в самолета? Като я дрогират?

— Вместо това решили тя да му напише писмо.

— Точно така. Но това писмо не звучи особено достоверно, Микаел. Почеркът действително е на Фария. Но всяко изречение свидетелства, че писмото е било продиктувано от братята или от баща й — с изключение на тайното послание, което Фария вмъкнала в текста. Тя пише: „Та нали през цялото време ти повтарях, че не те обичам“. Това без съмнение е таен поздрав. В дневника си Джамал описва как двамата се обяснявали в любов всяка вечер и всяка сутрин.

— Джамал сигурно е бил тревога, когато тя не се е върнала след срещата с брат си.

— Разбира се. Но от полицията постъпили като идиоти. Двама полицаи отишли до апартамента в Сикла за задължителната проверка, но на вратата ги посрещнал бащата на Фария. Уверил ги, че всичко е наред и че дъщеря му просто се е разболяла от грип, и те си тръгнали. Но Джамал не се отказал. Звънял на всички и навсякъде и според мен роднините на Фария усетили, че не разполагат с много време.

— Не звучи добре — каза Микаел.

— Така е. Дошъл понеделник, девети октомври. Джамал пише в дневника си, или по-точно в свързания и последователен ръкопис, който бил открит след смъртта му, че се събудил с усещане за смърт в тялото. Полицията веднага се хванала за това, разбира се. Но на мен не ми звучи отчаяно. Просто Джамал така се изразява. Бил „разкъсан“ и „кървял“. Не можел да спи, да мисли, направо не бил човек. „Залитал.“ Крещял, за да изрази „отчаянието“ си. Така пише и полицаите отдали твърде голямо значение на думите. Това е мнението ми. Между редовете той звучи по-скоро като човек, който иска да се бори и да си върне изгубеното. Преди всичко е бил разтревожен. „Какво ли прави Фария сега?“, пише той. „Дали са я наранили?“ Не споменава писмото й нито веднъж, въпреки че то лежало отворено на масата в кухнята. Вероятно веднага е прозрял истината. Знаем, че се е опитал да се свърже с Фердуси, който бил на конференция в Лондон. Обадил се на Фредрик Лудален, доцент по биология и приятел на Джамал. Срещнали се в седем вечерта в апартамента на Хорнсбрюксгатан, където Лудален живее със съпругата и двете си деца. Джамал останал дълго. Децата заспали. Майка им също си легнала, а Лудален бил все по-притеснен. Съчувствал силно на Джамал. Само че на следващия ден трябвало да става рано, а като много хора в кризисна ситуация Джамал се повтарял. Бърборел едно и също и към полунощ Фредрик го помолил да се прибира. Обещал утре да се обади в полицията и в центъра за жени, жертви на домашно насилие. На път към метрото Джамал позвънил на писателя Клас Фрьоберг, когото познавал покрай „Свенска ПЕН“. Клас не вдигнал и Джамал влязъл в метростанция „Хорнстул“. Часът бил 00:17, понеделник срещу вторник. Тъкмо се била разразила буря и навън валяло.

— Така че не е имало много хора.

— На перона имало само една жена, библиотекарка. Охранителната камера е уловила как Джамал минава покрай нея. Изглежда безкрайно тъжен. Но всичко друго би било странно. Почти не бил спал след изчезването на Фария и се чувствал предаден от всички. И все пак, Микаел, все пак… Джамал никога не би изоставил Фария, когато тя имала най-голяма нужда от него. Една от камерите на перона била счупена, което може би е злощастна случайност, а може би не. Но не мога да повярвам, че е съвпадение това, че млад мъж заговорил библиотекарката на английски в същия миг, в който пристигнала мотрисата и Джамал се озовал на релсите. Жената не видяла какво се случва и няма представа дали Джамал е бил бутнат, или е скочил, а младият мъж, с когото е разговаряла, не е бил идентифициран.

— Какво казва машинистът на мотрисата?

— Името му е Стефан Робертсон и той е основната причина случаят да бъде определен като самоубийство. Той казва, че Джамал със сигурност е скочил сам. Но Робертсон е бил в шок, а и бих стигнала дотам да твърдя, че са му задавали подвеждащи въпроси.

— В смисъл?

— Разпитващият като че ли е отказвал да приеме другата възможност. В първоначалните показания на Робертсон, преди мозъкът му да успее да създаде по-свързана история, той споменава прекомерно размахване на ръце и крака, сякаш Джамал е имал твърде много крайници. При последвалите разпити не говори за това и противно на логиката колкото повече време минава, толкова по-ясни стават спомените му.

— А охраната горе? Би трябвало да са видели извършителя да слиза и да се качва по стълбите.

— Охранителят е гледал филм на айпада си и казва, че оттам са минали доста хора, но не е забелязал нищо необичайно. Мисли, че повечето от хората са излизали от метрото. Няма ясна представа за времето.

— Горе няма ли камери?

— Има и именно там попаднах на нещо. Не е кой знае какво, но на практика всички хора, които излизат, са били идентифицирани, с изключение на един наглед млад и слаб мъж. Свел е глава и лицето му така и не се вижда. Но изглежда нервен и плах. Срамота е, че от полицията не са му обърнали повече внимание, особено като се има предвид, че движенията му изглеждат доста особени и определено нервни.

— Разбирам. Ще погледна — каза Микаел.

— Стигаме до престъплението на Фария Кази, за което е била осъдена — продължи Аника и тъкмо щеше да започне да разказва, когато храната пристигна.

Двамата се разсеяха за момент, не само заради сервитьора и суетенето му с чиниите, ами и заради банда шумни младежи, тръгнали нагоре към Шинарвиксбериет^[3].

* * *

Холгер Палмгрен лежеше и си мислеше за войната в Сирия и за всякакви други нещастия. За болката, която пробождаше бедрата му, за идиотския разговор, който проведе вчера, и за това колко ужасно жаден беше. Беше пил твърде малко вода, а в тази връзка не беше и ял, а оставаше още доста време, докато Лулу дойде и се погрижи за вечерните му ритуали, ако изобщо дойдеше.

Днес сякаш нищо не се получаваше. Телефоните му не работеха, а болногледачите не пристигаха. Даже Марита я нямаше никаква. Холгер просто си лежеше и се ядосваше, а всъщност трябваше да натисне алармения бутон. Той висеше на връвчица около шията му и макар че Холгер винаги се въздържаше да го използва, сега му се струваше, че наистина е време. Беше толкова жаден, че едва успяваше да разсъждава ясно. А беше и горещо. Цял ден никой не беше проветрявал. Никой не беше правил каквото и да е. Холгер отчаяно нададе ухо към стълбите. Това не беше ли асансьорът? Чуваше го постоянно. Хората идваха и си отиваха, но никой не спираше при него. Изруга и се завъртя в леглото. Измъчваше го какво ли не, но най-вече едно конкретно нещо. Вместо да звъни на професор Мартин Стейнберг, който със сигурност беше измамник, Холгер трябваше да се свърже с онази психоложка, която също се споменаваше в засекретените записки. Жената на име Хилда фон Кантерборг, за която пишеше, че е нарушила професионалната тайна и е разказала на майката на Лисбет за Регистъра. Ако изобщо някой можеше да му помогне, това беше тя, а не човекът, отговарял за целия проект! Ама че глупак, а и колко беше жаден! Замисли се дали да не повика помощ — да изкрещи с цяло гърло към стълбището. Може би някой от съседите щеше да го чуе. Но чакай… отново дочу стъпки, и то такива, които се приближаваха към апартамента. Това трябваше да е Лулу, неговата прекрасна Лулу.

— Здравей, здравей, разказвай как мина с мъжа от Ханинге. Как му беше името? — викна той с последни сили, когато чу Лулу да отваря и затваря вратата и да бърше обувките си в изтривалката.

Не получи отговор, освен това чу, че стъпките са по-леки и ритмични от тези на Лулу, но и по-твърди. Огледа се за нещо, с което да се защити. След миг обаче си отдъхна. В стаята влезе висока и слаба жена с черно поло и му се усмихна. Жената беше на шейсет, може би седемдесет години, имаше хубави, ясно изразени черти и изправена стойка. Погледът й излъчваше внимание и топлина. В ръка държеше кафява чанта, която като че принадлежеше на друго, отминало време. В жената имаше някакво естествено достойнство, а усмивката й беше изискана.

— Добър вечер, хер Палмгрен — каза тя. — Лулу много съжалява, че няма да може да дойде днес.

— Не е пострадала, нали?

— Не, не, възпрепятства я нещо лично, но не е сериозно — каза жената и Холгер изпита известно разочарование.

Усещаше още нещо, но не разбираше точно какво. Беше твърде замаян и жаден.

— Бихте ли могли да ми донесете чаша вода? — попита той.

— О, ей сегичка — отговори жената, точно както казваше старата му майка едно време.

Тя си сложи чифт найлонови ръкавици, излезе от стаята и се върна с две чаши. Водата го върна на земята. Холгер отпи с разтреперана ръка и почувства как светът отново се прояснява. Вдигна поглед към жената. Очите й все още излъчваха топлина и нежност. Но не му се нравеха ръкавиците, както и косата й. Беше твърде гъста и черна и не й подхождаше. Да не би да носеше перука?

— Сега е по-добре, нали? — каза тя.

— Много по-добре! Работите по заместване в здравния център, така ли? — попита той.

— Понякога ме викат извънредно за нещо дребно. Но съм на седемдесет, така че не искат да ме безпокоят особено често — отговори жената и разкопча ризата му, която беше подгизнала от пот след дългия ден, прекаран в леглото.

Извади морфинов пластир от кафявата чанта, вдигна леглото му и почисти един участък от гърба му с памучен тампон. Движенията й бяха прецизни и грижовни. Работеше умело, без съмнение. Той беше в добри ръце. Нямаше и помен от непохватност като при другите му болногледачи. Но това накара Холгер да се почувства някак изоставен. Професионализмът й сякаш го смаляваше.

— Не толкова бързо — каза той.

— Да, да, ще внимавам. Прочетох за болките ви в картона. Звучи ужасно неприятно.

— Справям се — каза той с благодарност.

— Справяте се? — повтори тя. — Това не е достатъчно. Животът трябва да е по-добър от това. Днес ще ви дам по-силна доза. Мисля, че от здравния център са малко стиснати с вас.

— Лулу… — започна той.

— Лулу е чудесна. Но не тя определя количеството морфин. Това надвишава правомощията й — прекъсна го жената с вродения си авторитет и постави умело пластира.

Морфинът сякаш подейства на мига.

— Вие сте лекар, нали?

— Не, не, така и не стигнах дотам. Дълги години бях медицинска сестра в очното отделение в „Софиахемет“.

— О, така ли — отвърна той и долови нещо нервно в изражението й, някакъв спазъм около устните. Но в това може би нямаше нищо необичайно.

Опитваше се да си го втълпи. И все пак не можа да не се вгледа по-внимателно в лицето й. Тази жена би могла да се движи в по-висши кръгове, определено имаше класа, нали? Това обаче не можеше да се каже за прическата й, нито за веждите например. Не бяха в правилния цвят и стил и изглеждаха като залепени съвсем набързо. Холгер погледна полото й. Имаше нещо в него, не беше ли така? Но не разбираше какво, беше му твърде горещо и задушно. Почти несъзнателно вдигна ръка към алармения бутон.

— Бихте ли могли да отворите прозореца? — попита той.

Жената не отговори. Погали врата му с меко, целенасочено движение. После свали връвчицата от шията му и каза с усмивка:

— Прозорците трябва да останат затворени.

— А?

Коментарът беше толкова зловещ в простотата си, че Холгер не можа да го възприеме. Просто я зяпна сащисано и се замисли какво да направи. Не беше лесно. Жената бе взела алармения му бутон. Той лежеше безпомощно, докато тя бе въоръжена с медицинската си чанта и целия си действен професионализъм. Пък и всичко беше толкова странно. Жената изглеждаше размазано, ту беше на фокус, ту не. Изведнъж разбра: контурите на цялата стая се бяха замазали.

Холгер се отнасяше. Започваше да губи съзнание и опита да се бори с всички сили. Тръсна глава, размаха здравата си ръка, пое си въздух. Но жената просто се усмихна още по-широко, сякаш триумфираше. Постави още един пластир на гърба му. После му сложи ризата, намести възглавницата и свали леглото. Накрая го погали, все едно се опитваше да бъде особено мила, като някаква извратена форма на компенсация.

— Сега ще умреш, Холгер Палмгрен — каза тя. — Не беше ли време, така или иначе?

* * *

Аника и Микаел пиеха виното си и гледаха смълчани към Шинарвиксбериет.

— Фария Кази сигурно е била по-притеснена за собствения си живот, отколкото за този на Джамал — продължи след малко Аника. — Но дните си минавали, а нищо не се случвало. Всъщност почти не знаем какво е ставало в апартамента в Сикла. Фария, общо взето, е мълчала по време на полицейските разпити, а показанията на баща й и братята й били толкова съгласувани и изгладени, че няма начин да са верни. Но можем да бъдем сигурни, че са се чувствали притиснати. Плъзнали слухове, имало сигнали в полицията, така че едва ли им е било лесно да успокоят Фария. Братята явно са осъзнали, че трябва да действат бързо.

— Разбирам — каза Микаел замислено.

— Знаем няколко неща със сигурност — продължи Аника. — Знаем, че точно в седем вечерта в деня след смъртта на Джамал големият брат Ахмед стоял до прозореца във всекидневната на четвъртия етаж. Фария отишла при него. Разменили си няколко изречения и по време на краткия разговор Фария ненадейно побесняла. Хвърлила се към Ахмед и го бутнала през прозореца. Защо? Защото й е казал, че Джамал е мъртъв?

— Звучи логично.

— Да, определено. Така трябва да е станало. Но дали не е научила още нещо — нещо, което да я накара да излее гнева си тъкмо върху брат си?

— Това е добър въпрос, разбира се.

— И преди всичко: защо впоследствие не е казала нищо? Можела е само да спечели, като проговори. Въпреки това обаче е мълчала като стена по време на разпитите и съдебния процес.

— Горе-долу като Лисбет.

— Като Лисбет, но и не съвсем. Фария се затворила в себе си, плътно обгърната от беззвучна мъка. Отказала да има нещо общо с този свят и не отговаряла на отправените към нея обвинения.

— Лесно е да се разбере защо на Лисбет не й харесва някой да закача това момиче — каза Микаел.

— Да, и това ме притеснява.

— Лисбет имала ли е достъп до компютър във „Флудберя“?

— Какво? Не, не — каза Аника. — В това отношение са строги. Без компютри и телефони. Всички посетители се претърсват внимателно. Защо питаш?

— Имам чувството, че Лисбет е научила нещо за детството си в затвора. Разбира се, може и Холгер да й го е казал.

— Ще трябва да го питаш. Кога каза, че ще се срещате?

— В девет.

— Той ме е търсил.

— Да, каза ми.

— Днес опитах да му се обадя. Но нещо не беше наред с телефоните му.

— С телефоните?

— Звънях както на мобилния, така и на стационарния. И двата не работеха.

— Значи стационарният също се е повредил. Кога му звъня? — попита Микаел замислено.

— Към един, горе-долу.

Микаел се изправи и погледна към хълма.

— Става ли този път вечерята да е от теб, Аника? Мисля, че трябва да тръгвам — каза той разсеяно и хукна към метростанция „Синкенсдам“.

* * *

Холгер Палмгрен видя през все по-сгъстяващата се мъгла как жената взима мобилния му телефон и документите за Лисбет от нощното шкафче и ги слага в кожената си чанта. Чу я да рови в шкафовете и чекмеджетата му. Но той не можеше да помръдне. Чувстваше се така, сякаш потъва в черно море и за миг си помисли, че ще има щастието просто да изпадне в летаргия.

Вместо това потръпна паникьосано. Въздухът в стаята сякаш беше станал отровен. Тялото му се изви нагоре. Не можеше да диша. Морето отново го обгърна, той потъна към дъното и си помисли, че всичко свършва. И все пак долови някаква бегла форма на повърхността. Един мъж, сякаш познат, разкъса дрехите му и махна пластирите от гърба му. Холгер забрави всичко останало. Концентрира се, борейки се отчаяно като водолаз, който трябва да излезе на повърхността, преди да е станало твърде късно. Като се имат предвид отровите в тялото му и респираторната депресия, която го обзе; усилията му бяха смайващи.

Холгер отвори очи и произнесе пет думи, които всъщност трябваше да са шест, но все пак дадоха началото на важно прозрение.

— Говори с…

— С кого? С кого? — викна мъжът.

— С Хилда фон…

* * *

Микаел се втурна нагоре по стълбите и откри, че вратата е отворена. Още щом влезе в апартамента и се сблъска със задушния, спарен въздух, той се досети, че нещо не е наред. Мина бързо покрай няколко документа, пръснати по пода в коридора, и влезе в спалнята. Холгер Палмгрен лежеше на леглото с неестествено извито тяло. Бедрата му бяха покрити с кафяво одеяло. Беше вдигнал дясната си ръка към гърлото, а пръстите му се бяха изкривили спазматично. Лицето му беше сиво като пепел, а устата зейнала и застинала в отчаяна гримаса. Старият мъж като че беше мъртъв. И изглежда беше умрял от ужасяваща смърт. За момент Микаел остана на място, безпомощен и шокиран. Но после му се стори, че вижда нещо, някакво проблясване дълбоко в очите на Холгер. Това го накара да се размърда и да се обади на спешна помощ. После разтърси Холгер и провери гръдния кош и устата му. Усети, че старият мъж не диша и не се поколеба. Стисна носа му и започна през равни интервали да издишва силно въздух в дробовете му. Устните на Холгер бяха посинели и студени и дълго време Микаел си мислеше, че няма да постигне нищо. Но въпреки това не искаше да се откаже и вероятно би продължил с изкуственото дишане до пристигането на линейката, ако старият мъж внезапно не се бе раздвижил, махайки с дясната си ръка.

Микаел първоначално изтълкува това като спазъм, причинен от възвръщането към живота, и за миг усети тънка струйка щастие и надежда. Но после се загледа в ръката на Холгер. Дали не се опитваше да му каже нещо? Махаше към гърба си и Микаел смъкна ризата му. Откри два пластира, залепени за кожата му, и без да се колебае, ги махна и се вгледа в надписите върху тях. Какво пишеше, по дяволите? Замижа и прочете:

Активна съставка: фентанил.

Какво беше това? Погледна към Холгер и за миг се поколеба. С какво да се захване първо? Извади телефона си и отвори Уикипедия.

Фентанил е синтетичен опиоид… Фентанилът може да бъде сто пъти по-силен от морфина.

Обичайни странични ефекти са респираторна депресия, крампи в мускулатурата на трахеята… За противодействие се използва налоксон.

— Мамка му, мамка му!

Микаел се обади в спешна помощ, обясни кой е и че преди малко е звънял. Почти крещеше:

— Трябва да вземете налоксон, чувате ли? Трябват му инжекции налоксон. Изпаднал е в дълбока респираторна депресия.

Затвори и тъкмо се канеше да продължи с изкуственото дишане, когато Холгер опита да каже нещо.

— По-късно — спря го Микаел. — Пази си силите.

Холгер поклати глава и прошепна нещо. Невъзможно бе да чуе какво. Гласът прозвуча като дрезгаво, почти беззвучно грачене. Беше сърцераздирателно и Микаел прехапа устни. Отново понечи да вдъхне въздух в дробовете на стареца, но му се стори, че въпреки всичко долавя нещо. Две думи:

— Говори с…

— С кого? С кого?

С последни сили Холгер изграчи нещо, което звучеше като „Хилда от…“

— Хилда откъде?

— С Хилда фон… — прошепна Холгер.

Микаел имаше чувството, че това е нещо важно, нещо решаващо.

— Фон какво? Есен, Русен^[4], какво?

Холгер го погледна отчаяно. После нещо стана с очите му. Зениците се разшириха. Челюстта му увисна. Състоянието му драстично се влоши и Микаел направи всичко по силите си — изкуствено дишане, сърдечен масаж, всичко, всичко, и за миг повярва, че наистина има резултат. Холгер бавно помести ръката си. В движението имаше нещо тържествено. Разкривените пръсти се свиха. Сякаш на инат старият мъж вдигна стиснатия си юмрук на една педя над леглото. После ръката падна обратно към одеялото и чаршафа. Клепачите се отвориха широко.

Тялото потръпна и Микаел разбра инстинктивно, че всичко е приключило. Въпреки това не се отказа от опитите да го свести. Натисна гърдите му по-силно и издиша въздух в устата му. Удари му шамар и му изкрещя да живее и да диша. Накрая беше принуден да приеме, че няма смисъл. Нямаше пулс, нямаше дишане, нищо. Микаел заби юмрука си в нощното шкафче толкова силно, че кутийката с лекарства полетя назад и таблетките се разпиляха по пода. Загледа се към Лилехолмен. Часът беше девет без петнайсет. Отвън на площада две тийнейджърки се смееха.

В стаята миришеше леко на готвено. Микаел намести одеялото, затвори очите на стареца и се загледа в лицето му. Нищо хубаво не можеше да се каже за чертите му. Бяха разкривени и стари. И все пак в тях имаше дълбоко вкоренено достойнство. Така му се струваше.

Светът сякаш внезапно бе станал малко по-лошо място. Микаел усети как в гърлото му се образува буца. Замисли се за Лисбет и посещението на Холгер в затвора, за всичко и нищо.

Малко след това пристигнаха парамедиците. Две момчета на по трийсет години. Микаел опита да им разкаже възможно най-обективно какво се е случило. Каза им за фентанила. Каза им, че Холгер вероятно е получил свръхдоза, че може би има подозрителни обстоятелства и че полицията трябва да бъде уведомена. Сблъска се с изморено и примирено равнодушие и му се прииска да закрещи и да вдигне скандал. Но стисна устни и кимна сдържано, когато момчетата покриха Холгер с един чаршаф, оставиха тялото да лежи в леглото и зачакаха пристигането на лекар, който да издаде смъртен акт.

Микаел остана в апартамента. Събра възглавниците от пода, отвори прозорците и вратата на балкона, седна на черния фотьойл до леглото и опита да помисли трезво. Не успя. В главата му беше твърде голяма каша. Сети се обаче за разпръснатите документи в антрето, които подмина на влизане.

Изправи се, отиде да ги събере и се зачете в тях, застанал прав до изтривалката. Макар че първоначално не разбра връзката, едно име веднага му се наби на очи. Петер Телебориан. Това беше психиатърът, написал фалшив доклад, след като дванайсетгодишната Лисбет отмъстила на баща си, като го замерила със запалителна бомба. Телебориан беше мъжът, който уж искал да се погрижи за Лисбет, да я излекува и да я върне към нормалния живот, но в действителност я измъчвал умишлено ден след ден, час след час, връзвал я с колани и я подлагал на сериозен тормоз. Защо, за бога, в антрето на Холгер имаше документи за този човек?

Щом ги прегледа, Микаел установи, че не съдържат нищо ново. Изглежда, бяха фотокопия на същите записки, които впоследствие бяха довели до присъдата на Петер Телебориан за тежки служебни нарушения и отнемането на лекарските му права. Но беше ясно, че документите не са свързани и последователни. Един свършваше по средата на изречението, втори продължаваше от друго място. Явно липсваше нещо. Дали останалите страници бяха в апартамента? Или някой ги беше изнесъл?

Микаел се зачуди дали да не претърси шкафовете и чекмеджетата. Реши да не пречи на полицейското разследване, което вероятно щеше да последва, и вместо това се обади на комисар Ян Бублански и му разказа за случилото се. После набра номера на отделението с повишена сигурност в затвор „Флудберя“. Вдигна човек на име Фред. Гласът му беше провлечен и арогантен. Микаел едва не изгуби самообладание, особено когато хвърли един поглед към леглото и видя очертанията на тялото под белия чаршаф. Но се овладя и обясни колкото се може по-авторитетно, че има смъртен случай в семейството на Саландер, при което най-накрая му разрешиха да говори с Лисбет.

Искаше му се да не му се бе налагало да води този разговор.

* * *

Лисбет затвори, след което две фуражки я придружиха по дългия коридор обратно до килията й. Тя изобщо не забелязваше дълбоката враждебност, която излъчваше лицето на надзирателя Фред Стрьомер. Не забелязваше и нищо от случващото се около нея и по никакъв начин не показваше какво чувства. Естествено, игнорира въпроса: „Някой умрял ли е?“. Дори не вдигна поглед. Просто продължи да върви, чувайки собствените си стъпки и дишане и нищо друго. Не разбра защо пазачите влязоха с нея в стаята. Естествено, оказа се, че искат да я дразнят. След случката с Бенито те се възползваха от всяка възможност да тровят живота й и сега очевидно щяха за пореден път да претърсват килията й. Не защото вярваха, че ще открият нещо, а защото това беше чудесен повод да разхвърлят всичко и да обърнат матрака на пода. Може би се надяваха, че тя ще избухне и ще могат наистина да й дадат урок. Почти сполучиха. Но Лисбет стисна зъби и дори не ги погледна, докато излизаха.

Вдигна матрака от пода, седна на ръба на леглото и се съсредоточи върху казаното от Микаел. Мислеше за пластирите, които той беше отлепил от гърба на Холгер, за документите в антрето и за думите „Хилда фон“. Мислеше, но не можеше да разбере каква е връзката. Накрая се изправи, удари бюрото с юмрук и изрита гардероба и мивката.

В продължение на една замаяна секунда Лисбет изглеждаше готова да убие някого. Но отново се стегна и реши да кара поред. Първо трябва да научиш истината. После можеш да си отмъщаваш.