Метаданни
Данни
- Серия
- Милениум (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mannen som sökte sin skugga, 2017 (Пълни авторски права)
- Превод отшведски
- Любомир Гиздов, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata(2023)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- Еми(2023 г.)
Издание:
Автор: Давид Лагеркранс
Заглавие: Мъжът, който търсеше сянката си
Преводач: Любомир Гиздов
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: шведски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман (не е указано)
Националност: шведска
Печатница: „Инвестпрес“
Излязла от печат: 01.12.2017
Редактор: Росица Ташева
Технически редактор: Симеон Айтов
Коректор: Донка Дончева
ISBN: 978-619-02-0116-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13650
История
- —Добавяне
Глава 5. 18 юни
Фария Кази седеше на леглото в килията си, обвила ръце около коленете си. Беше на двайсет години и според собствените си представи беше просто бледа, чезнеща сянка. Но малцина от тези, които я срещнеха, не оставаха запленени. Така беше още откакто като четиригодишна пристигна в Швеция от Дака, Бангладеш.
Фария израсна в блок в стокхолмското предградие Валхолмен заедно с четирима братя, един по-малък и трима по-големи. Бащата, Карим, откри верига ателиета за химическо чистене и шивашки услуги. Изкарваше добри пари и след време взе апартамент с френски прозорци в Сикла[1]. Детството й не беше проблемно.
Фария играеше баскетбол, беше прилежна ученичка, особено по шведски, и обичаше да шие и да рисува манга комикси. Но през юношеските й години свободата й постепенно бе отнета. Това очевидно имаше нещо общо с първата й менструация и подсвиркванията след нея в квартала. Въпреки това тя бе убедена, че промяната идва отвън, като студен източен вятър. Ситуацията се влоши още повече, когато майка й Айша почина от удар. Със смъртта й семейството изгуби не просто майка, ами погледа си към света. Айша беше силата на разума, която до онзи момент бе съумявала да ги укротява.
Сега, в затвора, Фария си спомни как Хасан Фердуси, имамът от Бутшюрка, една вечер посети неочаквано дома им в Сикла. Фария обичаше имама и отдавна искаше да поговори с него. Но Хасан Фердуси не беше дошъл на приятелска визита.
— Разбрали сте исляма погрешно — чу го тя да ръмжи откъм кухнята. — Ще стане лошо, ако продължавате така, много лошо.
След тази вечер Фария най-накрая прозря истината. В двамата й най-големи братя, Ахмед и Башир, имаше суровост и омраза, които ставаха все по-нездрави. Именно те, а не баща й, настояваха Фария да слага хиджаба си, ако ще просто да отиваше да купи мляко от магазина зад ъгъла. А най-добре би било да си седи у дома и да гние. Брат й Разан не беше толкова категоричен и като цяло, тези проблеми не го вълнуваха много. Имаше си други интереси, но най-често се съгласяваше с това, което кажат Ахмед и Башир, и прекарваше по-голямата част от времето си като помагаше в ателиетата на баща им, където отговаряше за шивашките услуги. Но не й беше приятел и също я държеше под око.
Въпреки надзора обаче по онова време Фария успяваше да открие някои пролуки към свободата, макар те винаги да изискваха лъжи и изобретателност. Все още разполагаше с компютъра си и един ден видя в интернет, че не друг, а именно Хасан Фердуси ще дискутира религиозното потисничество над жените с равин на име Голдман. Срещата щеше да се проведе в Културния дом в Стокхолм. Беше краят на юни, Фария наскоро беше завършила гимназия „Кунгсхолмен“ и не бе припарвала навън от десет дни. Копнежът да излезе направо я убиваше. Не беше лесно да убеди леля Фатима. Леля Фатима беше неомъжена, работеше като картограф и беше последният й съюзник в семейството. Тя разбра отчаянието на Фария и в крайна сметка се съгласи да каже, че ще вечеря с племенничката си. По някаква причина братята на Фария повярваха.
Фатима посрещна Фария в апартамента си в Тенста[2], но я остави веднага да потегли към центъра. Фария не можеше да се отклонява много, разбира се, трябваше да се е прибрала до осем и половина, когато Башир щеше да дойде да я вземе. Но дотогава беше свободна. Беше взела назаем една черна рокля и чифт обувки с висок ток. Това беше прекалено, естествено. Нямаше да ходи на парти. Отиваше на дебат за религия и потисничество. Но все пак искаше да се издокара, чувстваше се тържествено. Въпреки това почти не помнеше самата дискусия. Вниманието й беше твърде заето с това просто да бъде там и да наблюдава всички хора в публиката. На няколко пъти се разчувства без никаква причина.
След дискусията имаше време за въпроси. Човек от публиката попита защо жените винаги страдат, когато мъжете създават религиите си.
Хасан Фердуси отговори неясно:
— Наистина е тъжно, когато превръщаме най-духовното в инструмент на собствената си незначителност.
Фария още размишляваше над тези думи, докато хората около нея вече ставаха от местата си. Срещу нея се зададе млад мъж с дънки и бяла риза. Беше толкова необичайно да срещне момче на нейните години, без да си е сложила никаб или хиджаб, че се почувства гола и уязвима. Но не побягна. Продължи да седи, гледайки скришом към младежа. Той беше на около двайсет и пет и не особено висок или самоуверен, но очите му блестяха. В стъпките му имаше нещо леко, което контрастираше с бремето и чернотата в погледа му. Изглеждаше срамежлив и смутен, което й вдъхна чувство за безопасност. Младежът я заговори на бенгалски.
— Ти си от Бангладеш, нали?
— Откъде би могъл да знаеш?
— Имах такова чувство. От кой град си?
— Дака.
— Аз също.
Той й се усмихна толкова топло, че тя не можа да устои и също се усмихна. Погледите им се срещнаха и сърцето й трепна. Сигурно си бяха разменили още няколко встъпителни реплики, но впоследствие тя си спомняше единствено как вървят по площад „Сергел“ и вече разговарят съвсем открито. Още преди да са успели да се запознаят, той й разказа за блога в Дака. Блогът се борел за свободата на словото и за човешките права, което провокирало ислямистите в страната. Авторите били включени в смъртни списъци и ислямистите започнали да ги избиват един по един. Колели ги с мачетета, а полицията и правителството бездействали, не правели „нищичко“, каза той. Затова бил принуден да напусне Бангладеш и семейството си и получил убежище в Швеция.
— Присъствах на едно от убийствата. Стоях точно отстрани. Кръвта на най-добрия ми приятел оплиска блузата ми — каза той и макар да не го разбра напълно, не и тогава, Фария долови в него тъга, която бе по-голяма дори от нейната.
Изпита чувство на близост, каквото не би трябвало да е възможно да изпитва толкова скоро.
Казваше се Джамал Чаудъри. Фария го хвана за ръката. Вървяха към сградата на Риксдага и тя едва преглъщаше. За пръв път от цяла вечност живееше истински и пълноценно. Но не продължи дълго. Още щом стигнаха Гамла стан, тя трябваше да се прибира. Това обаче й беше повече от достатъчно. През последвалите дни и седмици, всеки път щом си припомнеше срещата, тя сякаш влизаше в тайна съкровищница.
Затова никак не беше чудно, че в затвора често извикваше същия спомен в мислите си, особено във вечери като тази. Стъпките на Бенито се приближаваха, търговският влак скоро щеше да се раздрънчи, а Фария знаеше с цялото си същество, че този път ще е по-зле от всякога.
* * *
Алвар Олсен отново седеше в кабинета си и чакаше обаждане от директора Рикард Фагер. Но времето минаваше, а телефонът не звънеше. Алвар изруга и се замисли за Вилда. Днес всъщност трябваше да е в почивка и да отиде на футболния турнир във Вестерос с дъщеря си. Само че се наложи да отмени всичко. Не смееше да отсъства от работа и за кой ли път звънна на леля си, чувствайки се като най-лошия баща, живял някога. Но какво можеше да направи?
Плановете му да разкара Бенито от отделението се бяха сгромолясали. Бенито знаеше за всичко и се пулеше заплашително насреща му, а цялото място като че вреше. Затворничките постоянно си шепнеха нещо, сякаш се задаваше голям сблъсък или опит за бягство, а Алвар непрестанно гледаше умолително към Лисбет Саландер. Тя бе обещала да спаси положението. В действителност обаче това го притесняваше не по-малко от същинския проблем, затова бе настоял първо да опита да се справи сам. Саландер му даде пет дни, които изтекоха, без той да постигне нещо. Беше изплашен до смърт.
Отдъхна си само в едно отношение. Мислеше си, че ще стане обект на вътрешно разследване, защото трябваше да има записи как със Саландер отиват в кабинета му след затварянето на килиите и остават там до малките часове. Беше сигурен, че всеки момент ще го повикат от ръководството и ще почнат да му задават всякакви неприятни въпроси. Но нищо такова не се случваше и накрая той не издържа и сам отиде в наблюдателния център в сграда „В“, под предлог че иска да провери няколко случки във връзка с Беатрис Андершон. Върна нервно записите назад до вечерта на дванайсети и нощта на тринайсети юни.
Първоначално не разбра какво става. Пускаше видеото отново и отново, но всеки път коридорът беше тих и пуст и от него или Саландер нямаше и следа. Без съмнение беше спасен, и макар да му се искаше да вярва, че е извадил небивал късмет, че точно тогава по някаква странна случайност камерите не са работили, Алвар осъзна какво е станало. Бе видял как Лисбет влиза в сървърите на затвора и прави нещо с охранителните камери. Явно бе подменила записите. Нямаше друго обяснение и Алвар, разбира се, почувства огромно облекчение. Но също така се изплаши. Прокле всичко и отново провери електронната си поща. Нито дума, нищо! Толкова трудно ли беше? Просто трябваше да вземат Бенито и да я откарат някъде другаде.
Часът беше 19:15. Навън отново валеше и той определено трябваше да отиде в коридора и да се погрижи да не се случи нещо ужасно в килията на Фария Кази. Трябваше да е навън, да върви по петите на Бенито и да превръща живота й в ад. Но седеше в кабинета си като парализиран. Огледа стаята и изпита чувството, че вътре нещо е различно. Дали Саландер не бе ровичкала из нещата му, докато беше тук вчера? Последното й посещение беше още по-странно от предишното. Тя отново се зарови в старите архиви, този път търсейки човек на име Даниел Брулин. С изключение на това Алвар избягваше да гледа какво върши Лисбет, не искаше да се замесва. Накрая обаче това все пак се случи. Саландер проведе съвсем обикновен телефонен разговор от неговия компютър, а това беше доста необичайно. По време на разговора звучеше като съвсем друг човек, дружелюбна и внимателна. Попита дали са се появили нови документи. Веднага след това поиска да се върне в килията си.
Сега, едно денонощие по-късно, Алвар изпитваше все по-силно неспокойство. Реши веднага да отиде в отделението. Стана бързо от стола си, но не стигна далеч. Вътрешният телефон избръмча. Обаждаше се директорът Рикард Фагер, най-накрая. Имаше добри новини. Затворът „Хамерфорш“ беше готов да приеме Бенито още утре сутринта, а това, разбира се, беше фантастично. Въпреки това Алвар не се зарадва толкова, колкото беше очаквал, и първоначално не разбра защо. После осъзна, че чува бученето на товарния влак, затвори слушалката, без да каже и дума, и се втурна навън.
* * *
Микаел се почувства нападнат. От друга страна, това определено беше едно от по-приятните нападения. На вратата се появи Малин Фруде, мокра от дъжда, с размазан по бузите грим и нещо диво и решително в погледа. Микаел не знаеше дали ще го удари, или ще разкъса дрехите му.
Истината беше някъде по средата. Тя го блъсна в стената, сграбчи хълбоците му и каза, че ще го накаже за това, че е толкова скучен и толкова секси и въобще за всичко, по дяволите. Още преди Микаел да се осъзнае, тя го яхна в леглото и свърши, два пъти.
Двамата лежаха един до друг и дишаха тежко. Той я галеше по косата и шепнеше мили, нежни думи, точно както се очакваше от него, а в гласа му нямаше фалшиви нотки. Наистина му бе липсвала. Навън валеше, а платноходките обикаляха Рцдарфиерден. Капките падаха по покривите. Моментът беше красив. Въпреки това Микаел потъна в мисли, което, разбира се, не убягна на Малин.
— Омръзнах ли ти вече? — попита тя.
— А? Не. Копнеех за теб — каза той и действително го мислеше.
Но, разбира се, чувстваше вина. Секундите след като си правил секс с жена, която не си виждал отдавна, не бяха време за размисли, свързани с работа.
— Кога за последно си казвал нещо искрено?
— Опитвам се да го правя доста често.
— Пак ли мислиш за Ерика?
— По-скоро за онова, за което говорихме по телефона.
— Хакерската атака.
— Това също.
— И за Лео?
— Да.
— Тогава трябва да изплюеш камъчето, мамка му. Защо всъщност се интересуваш толкова много от него?
— Дори не знам дали се интересувам от него. Просто опитвам да навържа нещата.
— Страшно разяснение, Кале Блумквист.
— Хм, да.
— Значи има нещо, което не искаш да разкриеш, заради някакъв таен източник или нещо такова? — попита тя.
— Може би.
— Идиот!
— Съжалявам.
Чертите й омекнаха и тя отметна един кичур коса от челото си.
— От друга страна, аз също си мислих дълго за Лео след разговора ни — каза Малин и се зави с одеялото.
Изглеждаше просто неустоимо.
— Какво си мислеше? — попита Микаел.
— Спомних си, че по времето, когато беше толкова щастлив, той обеща да ми разкаже на какво се дължи това. После обаче този период отмина и ми се стори безсърдечно да го притискам.
— Защо си се сетила за това?
Тя като че се поколеба. Загледа се през прозореца.
— Защото щастието му едновременно ми харесваше и ме тревожеше. Беше твърде разпален.
— Може да е бил влюбен.
— Точно това го питах, но той отрече категорично. Тогава бяхме в ресторант „Риш“, което беше събитие само по себе си. Лео мразеше тълпите. Но онзи път се съгласи да излезе и всъщност щяхме да обсъждаме кой ще дойде на моето място. Но Лео беше невъзможен. Веднага щом споменех някое име, той сменяше темата и заговаряше за любовта и живота или се впускаше в изложения за музиката си. Честно казано, беше непонятно и досадно. Бил роден да харесва определени хармонии и гами, минорна секста или нещо такова. Не слушах особено внимателно. Той беше толкова щастлив и погълнат от себе си, че се засегнах и му се нахвърлих като идиот. „Какво се е случило? Трябва да ми разкажеш.“ Но той отказа да отговори конкретно. Не можел да каже, не още. Обясни само, че най-накрая се чувства у дома си.
— Може да е открил Исус.
— Лео мразеше всичко религиозно.
— Тогава какво е станало?
— Нямам представа. Знам само, че няколко дни по-късно всичко приключи също толкова бързо. Енергията му съвсем се беше изпарила.
— В какво отношение?
— Във всякакво. Беше около Коледа преди година и половина. Последният ми ден в „Алфред Йогрен“. Бяхме в офиса на Лео късно през нощта. Организирах прощално парти у дома, а той не дойде, което ме натъжи. Двамата имахме специална връзка.
Тя го погледна.
— Нямаш причина да ревнуваш.
— Не ревнувам толкова лесно.
— Знам. И те мразя за това. Нямаше да е зле понякога да го правиш, колкото да покажеш, че ти пука. Но с Лео флиртувахме, горе-долу по времето, когато те срещнах. Животът ми беше същинска каша покрай развода и сигурно затова цялото щастие, което изобщо не му беше присъщо, ме човъркаше толкова много. Както и да е, обадих му се посред нощ, а той още беше в офиса. Това ме нарани още повече. Но той ме помоли за извинение толкова сърдечно, че му простих, а щом ме попита дали искам да отида при него и да пийнем по едно преди лягане, аз веднага хукнах натам. Не знам какво очаквах. Не разбирах какво прави там толкова късно, Лео не беше работохолик. Кабинетът му — преди това е бил на баща му — е крайно необичаен. На стената виси картина на Дардел[3]. В ъгъла има бюро от Хаупт[4]. Лео понякога казваше, че се срамува от стаята. Че луксът, с който е обзаведен, е непристоен. Но когато отидох там онази вечер… Не мога да го опиша. Очите на Лео сякаш тлееха, а в гласа му имаше нещо ново, дрезгаво. Той все пак се опита да си придаде радостен вид. Усмихваше се през цялото време, но погледът му беше изгубен и тъжен. Върху бюрото от Хаупт имаше изпита бутилка бургундско вино и две празни чаши. Очевидно бе имал посещение. Прегърнахме се, говорихме си мили работи, изпихме половин бутилка шампанско и си обещахме да поддържаме връзка. Но си личеше, че той мисли за нещо друго, затова накрая казах: „Вече не изглеждаш щастлив“. „Щастлив съм — отвърна той. — Просто…“ Не завърши изречението. Дълго време мълча. Пиеше от шампанското си. Изглеждаше абсолютно отчаян. Каза, че щял да направи голямо дарение.
— На кого?
— Не знам. Чудех се дали не му е хрумнало на момента. Като че ли веднага се засрами от думите си, така че не го разпитах. Стори ми се, че е лично, а по-нататък нещата просто не бяха същите. Накрая станах, той също се изправи, отново се прегърнахме и се целунахме малко вяло. Аз измърморих „грижи се за себе си, Лео“, излязох в коридора и зачаках асансьора. Но размислих, бях раздразнена. Що за нелепа тайнственост? Какво го беше прихванало? Исках да разбера. Но когато се върнах — имам предвид още преди да го видя — осъзнах, че не бива да съм там. Лео седеше в кабинета си и пишеше нещо върху бежов лист хартия. Личеше си, че се старае. Раменете му бяха напрегнати. В очите му имаше сълзи и сърце не ми даде да го обезпокоя. Той така и не ме видя.
— И нямаш представа за какво е ставало дума?
— Впоследствие предположих, че има нещо общо с майка му. Тя умря само няколко дни по-късно, а Лео излезе в отпуска и се отправи на дългото си пътуване. Сигурно трябваше да му се обадя и да изкажа съболезнованията си. Но както знаеш, по онова време собственият ми живот се превърна в ад. Работех денонощно на новото си работно място и се карах с бившия си. Освен това постоянно спях с теб.
— Това трябва да е било най-лошото от всичко.
— Вероятно.
— Значи, не си виждала Лео оттогава?
— Не и на живо, само кратък клип по телевизията. Постепенно бях забравила за него, или по-скоро бях потиснала спомените. Но днес, след като ми се обади…
Малин се поколеба, сякаш търсеше думите.
— Онази сцена в офиса отново изникна в ума ми — продължи тя, — но нещо в нея ми се стори не както трябва. Не можех да определя какво. Това ме човъркаше и накрая толкова се раздразних, че му се обадих. Но си е сменил номера.
— Някога споменавал ли е за психолог, застрелян при инцидент в ловната дружина на Алфред Йогрен, когато Лео е бил малък? — попита Микаел.
— А, не, какъв психолог?
— Името на психолога е Карл Сегер.
— Не ми е познато. Какво се е случило?
— Карл Сегер бил застрелян по време на лов за лосове преди двайсет и пет години в горите при Йостхамар — вероятно погрешка. Стрелецът бил Пер Фелт, финансовият директор на „Русвик“.
— Подозираш ли нещо?
— Не съвсем, или поне не още. Но си мислех, че Карл Сегер и Лео може да са били близки. Родителите са инвестирали в момчето, нали? Подготвяли са го за тестовете за интелигентност и така нататък, а четох, че Сегер е писал доста за влиянието, което оказва самочувствието върху развитието на младите хора, затова се чудех…
— Лео имаше повече самосъмнение, отколкото самочувствие — прекъсна го Малин.
— Карл Сегер е писал и за самосъмнението. Лео често ли говореше за родителите си?
— Понякога, но неохотно.
— Не звучи добре.
— Херман и Вивека сигурно са имали своите добри моменти, но според мен едно от нещастията на Лео е, че така и не е успял да им се противопостави. Така и не е тръгнал по собствения си път.
— Имаш предвид, че е станал финансист против волята си.
— Никога не е толкова просто. Една част от него трябва да го е искала. Но съм убедена, че мечтаеше да се освободи. Може би затова сцената в кабинета му ми направи такова впечатление. Стори ми се като сбогуване — не само с майка му, ами и с нещо друго, по-голямо.
— Нарече го Хамлет.
— Най-вече за да подчертая разликите между вас. Но е вярно, че Лео постоянно премисляше всичко.
— Накрая Хамлет става агресивен.
— Ха, да, но Лео никога не би…
— Какво?
Над лицето на Малин падна сянка и Микаел сложи ръка на рамото й.
— Какво има? — попита той.
— Не, нищо.
— Хайде де!
— Веднъж видях Лео наистина обезумял — каза тя.
* * *
В 19:29 първите вибрации от товарния влак преминаха като шок през тялото на Фария Кази. До затварянето на вратите оставаха само шестнайсет минути. Но дотогава можеха да се случат много неща. Никой не знаеше това по-добре от нея. Отвън в коридора пазачите дрънчаха с ключовете си, чуваха се гласове, и макар да не разбираше и дума от казаното, тя отново долови вълнението, което се усещаше сред затворничките напоследък.
Нямаше представа на какво се дължи, но във въздуха се усещаше някаква припряност и се носеха слухове, че Бенито ще се махне оттук. Но нямаше нищо сигурно, не се знаеше дори дали навън вали, или не. Преди час сякаш имаше гръмотевична буря, но сега до тях достигаше единствено тътенът на железницата.
Стените се тресяха, а хората сновяха насам-натам, но като че ли не се случваше нищо сериозно. Може би тази вечер все пак щяха да я оставят на мира. Фуражките бяха нащрек. Алвар Олсен не я изпускаше от поглед и изглежда работеше денонощно. Може би най-накрая щеше да я защити. Може би всичко щеше да е наред, без значение какво се говореше по коридора. Фария се замисли за братята си, за майка си и за слънцето, което някога грееше над поляните във Валхолмен. Но не след дълго бе изтръгната от бляновете си.
В далечината се чу шляпане на пантофи, което звучеше притеснително познато. Вече нямаше съмнение. Във въздуха се понесе сладък мирис на парфюм и Фария Кази се задъха. Искаше й се да пробие дупка в стената и да побегне по железопътните релси или просто да изчезне като с магическа пръчица. Но се намираше в килията си, изоставена и беззащитна, също като едно време в Сикла. Опита да мисли за Джамал. Естествено, това не помогна. Вече нямаше утеха. Товарният влак дрънчеше, стъпките се приближаваха, парфюмът пареше ноздрите й. Само след няколко секунди щеше да бъде запратена в същата бездънна дупка, както винаги. Без значение колко пъти си повтаряше, че животът й вече е съсипан и че няма какво да губи, Фария продължаваше да се ужасява всеки път когато Бенито се появеше на вратата и с блага усмивка й предадеше поздрави от братята й.
Не беше ясно дали Бенито е срещала Башир и Разан и дали изобщо е контактувала с тях. Въпреки това в поздрава сякаш имаше смъртна заплаха. След това задължително следваше ритуалът, при който Бенито я удряше и галеше, пипаше я по гърдите и между краката и я наричаше циганка и курва. Само че не самите докосвания и думи бяха най-лошото. Най-лошото бе чувството, че всичко това е просто прелюдия към нещо далеч по-страшно. Понякога Фария очакваше в ръката на Бенито да проблесне метал. Тук в затвора мислите за стомана я спохождаха често.
Цялата репутация на Бенито се дължеше на няколко индонезийски ками, за които се говореше, че е изковала сама по време на литания от проклятия. Твърдеше се, че камите могат да те обрекат на смърт просто като бъдат насочени към теб. Тези митове следваха Бенито по коридорите като аура, като ореол от зло, и се смесваха с мириса на парфюма й. Фария многократно си бе представяла как Бенито й се нахвърля с камите. Имаше и дни, когато си мислеше, че може би така би било по-добре.
Заслуша се към коридора и за миг надеждата отново се пробуди. Стъпките отвън затихнаха. Да не би някой все пак да я беше спрял? Не, след малко крачките пак отекнаха и този път Бенито не беше сама. Личеше си не само по стъпките, усещаше се по миризмата. Парфюмът се бе смесил с по-остър мирис на пот и ментови бонбони. Това беше Тине Грьонлунд, подчинена на Бенито и неин бодигард. Фария разбра, че не я очаква почивка, а точно обратното. Този път щеше да бъде страшно.
Бенито стигна до килията, като най-напред иззад вратата се подадоха бледите й стъпала с лакираните нокти, подаващи се от джапанките. Ръкавите на ризата й бяха навити и разкриваха татуировките й. Тя беше потна и гримирана и гледаше студено, но все пак се усмихваше. Нямаше човек с по-неприятна усмивка от нейната. След нея влезе Тине и затвори вратата, въпреки че единствено пазачите имаха право на това.
— Грета и Лаурен са отвън. Никой няма да ни безпокои — каза Тина.
Бенито се приближи до Фария и пъхна ръка в джоба на панталоните си. От усмивката й остана само намек. По бледото й чело се появиха нови бръчици. Капка пот се стече към устните й.
— Нямаме много време — каза тя. — Сигурно си чула, че фуражките ще ме местят. Затова трябва да вземем решение още сега. Ние те харесваме, Фария. Изглеждаш добре, а ние обичаме красиви момичета. Но харесваме и братята ти. Те ни отправиха много щедро предложение, така че бихме искали да знаем…
— Нямам пари — промълви Фария.
— Едно момиче може да плати и по други начини. Ние си имаме предпочитания, наша собствена валута, нали, Тине? Всъщност имам нещо за теб, Фария. Нещо, което ще ти помогне да станеш по-отзивчива.
Бенито отново бръкна в джоба си и този път се усмихна широко. В усмивката й имаше нещо вледеняващо победоносно.
— Какво съм донесла, как мислиш? — продължи тя. — Не е моята Керис, поне за това можеш да си спокойна. Но все пак е нещо ценно за мен.
Тя извади черен предмет от джоба си, при което се чу щракване на метал. Миг по-късно Фария остана без дъх. Предметът беше сгъваем нож. Страхът я парализира и тя не можа да реагира, когато Бенито я сграбчи за косата и дръпна главата й назад.
Острието се приближи бавно, бавно към врата й и спря до сънната артерия. Бенито сякаш искаше да демонстрира къде ще нанесе смъртоносната рана. Пръскайки слюнка, тя изръмжа нещо за изкупване на греховете с кръв и за щастието на семейството. Фария не знаеше какво точно. Усещаше единствено сладникавия парфюм и парливия дъх на Бенито, който миришеше на тютюн и на нещо спарено и болно. Не беше в състояние да мисли, затова и не проумя защо в стаята настъпи някакво ново вълнение. После осъзна, че вратата се е отворила и затворила.
Вътре имаше още един човек. Кой? Първоначално Фария не можа да разбере. Но това беше Лисбет Саландер. Изглеждаше странно, някак разсеяно, като че бе потънала в мисли или не знаеше къде точно се намира. Не трепна дори когато Бенито се приближи до нея.
— Преча ли? — попита Лисбет.
— Проклета да съм. Кой те пусна тук?
— Момичетата отвън. Не бяха кой знае колко усърдни в опитите да ме спрат.
— Идиотки! Не виждаш ли какво държа в ръка? — изръмжа Бенито и размаха ножа си.
Лисбет го забеляза, но отново не реагира. Просто гледаше Бенито залисано.
— Хайде, махай се, курво. Иначе ще те заколя като прасе.
— Нищо подобно. Няма да имаш време да го направиш — отвърна Лисбет.
— Няма да имам време, а?
Приливна вълна от омраза заля килията и Бенито тръгна към Саландер с ножа в ръка. Но не стигна далеч. Фария така и не осъзна какво точно се случи. Видя удар с ръка, после с лакът, след което Бенито замръзна като парализирана, сякаш се бе блъснала в стена. После се строполи върху бетонния под, без дори да вдигне ръце. Настана тишина. Чуваше се единствено бученето на товарния влак навън.