Давид Лагеркранс
Мъжът, който търсеше сянката си (5)

Глава 4. 17–18 юни

Петъците бяха дните му, посветени на Лисбет.

Всеки петък следобед Микаел Блумквист ходеше да посещава Лисбет Саландер в затвора. Чакаше срещите им с нетърпение, особено сега, когато най-накрая бе приел ситуацията и вече не се чувстваше толкова ядосан. Това бе отнело известно време.

Беше бесен на прокурора и в началото бурно недоволстваше от присъдата по телевизията и във вестниците. Но щом осъзна, че на самата Лисбет не й пука, започна да вижда ситуацията през нейните очи. За нея това не беше кой знае какво. Стига да можеше да се занимава с квантовата си физика и тренировките си, за нея нямаше разлика дали се намира в затвора, или някъде другаде, а може би дори гледаше на лишаването от свобода като на ценен опит, един вид обучение. В това отношение бе доста особена. Приемаше живота такъв, какъвто е, и се възползваше от положението. Често просто му се усмихваше, когато той се тревожеше за нея, дори след като я преместиха във „Флудберя“.

Микаел не харесваше това място. Никой не го харесваше. Това бе единственият женски затвор в страната с първо ниво на сигурността, а Лисбет се озова там единствено защото Ингемар Енерот, шефът на Службата за лишаване от свобода, уверяваше, че това е най-безопасното място за нея, като се имаше предвид заплахата за живота й, за която предупреждаваха от Сепо^[1] и от френското външно разузнаване ГДВС^[2] и която според тях идваше от сестра й Камила и нейната престъпна мрежа в Русия.

Възможно бе това да е вярно. А може и да беше пълна нелепица. Но тъй като Лисбет нямаше нищо против, в крайна сметка я прехвърлиха във „Флудберя“. От присъдата й така и така не оставаше много време и преместването може би все пак не беше лоша идея. Предния петък Лисбет изглеждаше необичайно бодра. Затворническата храна сигурно беше същинска панацея в сравнение с боклуците, с които се тъпчеше обикновено.

Микаел седеше във влака към Йоребру, отворил лаптопа си, и преглеждаше летния брой на „Милениум“, който щеше да излезе от печат в понеделник. Навън се изсипваше порой. Според някои прогнози това щеше да бъде най-горещото лято от много време насам. Засега обаче небето сякаш се бе продънило. Дъждът валеше ден след ден, а Микаел копнееше да избяга във вилата си в Сандхамн и да си почине. Беше работил здраво. След разкритието му, че водещи фигури в американската разузнавателна организация АНС^[3] са си сътрудничили с организираната престъпност в Русия, за да крадат фирмени тайни по цял свят, финансовото положение на „Милениум“ бе подсигурено. Вестникът беше възвърнал звездния си статус. Но успехите бяха съпътствани от притеснения. Микаел и редакционната колегия се видяха принудени да разширят обхвата на вестника в цифровата сфера, което беше хубаво. В новия медиен климат тази стъпка бе неизбежна.

Само че изяждаше времето му. Обновленията в мрежата и обсъждането на стратегията им в социалните мрежи нарушаваха концентрацията му. Работеше върху редица добри истории, но не бе успял да разплете нито една от тях. Не помагаше и фактът, че човекът, който му бе осигурил сензационната новина за АНС, седеше зад решетките. Микаел чувстваше вина.

Загледа се през прозореца на влака, надявайки се, че ще го оставят да пътува на спокойствие. Разбира се, самозалъгваше се. Възрастната дама, която седеше до него и не спираше да го тормози с въпроси, сега се чудеше накъде е тръгнал. Той отговори уклончиво. Като повечето хора, които в последно време го безпокояха за щяло и нещяло, тя имаше добри намерения. Въпреки това обаче той се зарадва, когато трябваше да прекъсне разговора и да слезе на гарата в Йоребру. Забърза се в дъжда към автобуса, който щеше да го отведе до затвора. Макар че „Флудберя“ се намираше на нищо и никакво разстояние от железопътната линия, наблизо нямаше гара, така че той бе принуден да пътува четиресет километра със стар автобус „Сканиа“ без климатик. Часът беше шест без двайсет, когато Микаел видя приближаващата се сива бетонна стена.

Стената беше висока седем метра, матова на цвят и с извивки, които я караха да прилича на огромна бетонна вълна, застинала насред грозното си посегателство върху ширналата се равнина. Наоколо нямаше нищо друго, никакви жилищни сгради. Единствено в далечината, почти до хоризонта, се мяркаше иглолистна гора. Входът на затвора пък беше толкова близо до железопътната линия, че между него и прелеза имаше място само за един автомобил.

Микаел слезе и след малко бе допуснат през стоманената порта. Заключи телефона и ключовете си в едно сиво шкафче, след което премина през проверка на сигурността. Както често се случваше, имаше чувството, че нарочно се заяждат с него. Провери го един трийсетгодишен, татуиран мъж с къса подстрижка, който даже го хвана за чатала. Освен това се появи и черен лабрадор. Животинката беше красива и весела, но Микаел знаеше защо е там, разбира се. Кучето търсеше наркотици. Наистина ли вярваха, че би опитал да вкара дрога в затвора?

Микаел запази спокойствие и накрая един по-висок и приветлив младеж го поведе през дългите коридори. Междинните врати се отваряха дистанционно от хората в наблюдателния център, които ги следяха чрез камерите по тавана. Мина известно време, докато стигнат до отделението за свиждания. Наложи се да чака дълго, а когато се появи главният надзирател Алвар Олсен, Микаел като че ли вече беше осъзнал, че нещо не е наред.

Челото на Олсен беше запотено, а той изглеждаше изнервен. Насили се да произнесе няколко любезности, преди да пусне Микаел в стаята за посещения в края на коридора. Вече нямаше съмнение. Ставаше нещо необичайно.

Лисбет бе облечена със захабените и избледнели затворнически дрехи, които, както винаги, висяха смешно по тялото й. Тя обикновено се изправяше, когато го видеше да влиза. Сега обаче остана седнала, а в стойката й имаше нещо напрегнато и предпазливо. Беше наклонила леко глава наляво и се взираше някъде зад него. Седеше странно неподвижно, отговаряше с по една дума на въпросите му и избягваше зрителен контакт. Накрая той се почувства принуден да я пита случило ли се е нещо.

— Зависи от гледната точка — каза тя и Микаел се усмихна сдържано.

Това поне беше някакво начало.

— Искаш ли да ми разкажеш?

Не искаше, поне „не тук и сега“. Настана тишина. От другата страна на решетъчния прозорец дъждът барабанеше по земята и по оградата. Микаел се взираше с празен поглед в един оръфан матрак, облегнат на стената.

— Трябва ли да се тревожа? — попита той.

— Така смятам — отвърна тя и се ухили.

Това не беше точно шегата, на която се бе надявал, но все пак почувства облекчение и се засмя леко. Попита я дали може да й помогне с нещо, а тя отново замълча, след което каза „може би“. Това го изненада. Лисбет Саландер никога не молеше за помощ, без наистина да има нужда.

— Чудесно. Ще направя всичко, което кажеш. Или почти — каза той.

— Почти?

Тя отново се засмя.

— Предпочитам да не нарушавам закона — каза той. — Ще е жалко, ако и двамата се озовем тук.

— Ти ще трябва да се задоволиш със затвор за мъже, Микаел.

— Освен ако не си уредя прехвърляне във „Флудберя“ благодарение на чара си. За какво става въпрос?

— Имам едни стари списъци с имена — каза тя, — но има нещо, което не се връзва. Там например фигурира мъж на име Лео Манхеймер.

— Лео Манхеймер — повтори Микаел.

— Точно така. Трийсет и шест годишен е. Лесно ще го откриеш в интернет.

— Окей, това вече е нещо. Какво да търся?

Лисбет огледа стаята, сякаш това, което Микаел трябваше да потърси, се криеше тук вътре. После тя се обърна и го погледна разсеяно.

— Честно казано, не знам.

— Това вярно ли е?

— До голяма степен.

— До голяма степен?

Той почувства известно раздразнение и продължи:

— Окей, не знаеш. Но искаш да проверя този човек. Направил ли е нещо конкретно? Или просто изглежда съмнителен?

— Сигурно си чувал за инвестиционния посредник, за който работи. Но като цяло, мисля, че малко непредубедено проучване няма да навреди.

— Стига — каза той. — Трябва да ми дадеш нещо повече. Какви са тези списъци, които спомена?

— Списъци с имена — отговори тя.

Това звучеше толкова неясно и глупаво, че за миг Микаел си помисли, че тя просто се майтапи с него. След малко отново щяха да си говорят нормално за това и онова като миналия петък. Вместо това Лисбет се изправи, повика пазача и каза, че иска още сега да се върне в отделението си.

— Сигурно се шегуваш — каза Микаел.

— Не се шегувам — отговори тя, а на него му се искаше да изругае, да възрази и да й обясни колко часа отнема пътят дотук и обратно и как той наистина би могъл да си намери и по-приятно занимание в петък вечерта.

Но знаеше, че от това едва ли ще има някаква полза. Затова той също се изправи, прегърна я и с донякъде бащински авторитет й каза да се грижи за себе си. Тя отвърна „може би, ще видим“. Микаел се надяваше, че отговорът е ироничен, макар тя вече да изглеждаше потънала в други мисли.

Загледа се след нея, докато главният надзирател я отвеждаше. Не му хареса тихата целеустременост в походката й. Неохотно се остави да бъде ескортиран в другата посока. Взе телефона и ключовете си и си позволи да вземе такси до гарата в Йоребру. На връщане се зачете в един криминален роман от писател на име Питър Мей. Като форма на протест реши да изчака и да не проверява Лео Манхеймер веднага.

* * *

Алвар Олсен изпитваше облекчение, че посещението на Микаел Блумквист продължи толкова кратко. Страхуваше се, че Лисбет ще разкаже на журналиста някаква история за Бенито и отделението, но едва ли бе успяла да стори нещо подобно толкова бързо, което беше добре. С изключение на това обаче, нямаше много поводи за радост. Алвар работеше здраво, за да уреди Бенито да бъде прехвърлена другаде. Само че нищо не се случваше, а не помагаше и това, че няколко от колегите му защитаваха Бенито пред ръководството и уверяваха, че не е необходимо да се вземат допълнителни мерки.

Лудостта продължаваше, а Лисбет Саландер все още се държеше пасивно. Не правеше нищо, освен да наблюдава. Но Алвар имаше чувството, че тя просто изчаква. Беше му дала пет дни. Пет дни, за да уреди въпроса сам и да спаси Фария Кази. Саландер заплаши, че след това ще се намеси, а петте дни почти бяха изтекли, без Алвар да постигне каквото и да е. Напротив, настроението в отделението ставаше все по-напрегнато и неприятно. Задаваше се нещо ужасно.

Бенито като че ли се подготвяше за битка. Сключваше нови съюзи и имаше необичаен брой посетители, което най-често означаваше, че получава необичайно много информация. Преди всичко обаче тормозът и насилието над Фария Кази се увеличаваха. Вярно, Лисбет Саландер винаги се намираше наблизо, което беше добре. Присъствието й помагаше само по себе си, но дразнеше Бенито. Тя се беше настроила срещу Лисбет и я заплашваше. Веднъж във фитнеса Алвар дочу какво й говори.

— Кази е малката ми циганска курва — изсъска тя. — Само аз мога да опъвам мургавата уличница, никой друг!

Лисбет Саландер стисна челюсти и сведе поглед. Алвар не знаеше дали го направи заради срока, който му бе дала, или просто се бе почувствала безпомощна. Клонеше към второто. Колкото и кораво да беше момичето, нямаше как да се опре на Бенито. Дързостта на Бенито нямаше граници, тя бе осъдена на доживотен затвор и нямаше какво да губи. Освен това горилите й Тине, Грета и Юсефин винаги бяха зад гърба й, а в последно време Алвар се боеше в ръцете й да не проблесне стомана.

Постоянно разговаряше с персонала при детекторите за метал и отново и отново нареждаше килията й да бъде претърсвана, но се притесняваше, че това не е достатъчно. Струваше му се, че Бенито и дружките й крият нещо. Можеше да са наркотици или лъскави предмети, или просто въображението му. Вървеше като на тръни, а заплахата, която съществуваше срещу Саландер още от началото, също не му позволяваше да се успокои. Всеки път когато се включеше алармата или някой го повикаше по радиостанцията, Алвар се плашеше, че с Лисбет може да се е случило нещо. Опитваше да я убеди, че най-добре ще е да я прати в изолация, но тя отказваше, а той не беше достатъчно силен, за да й се противопостави. Не беше достатъчно силен за каквото и да е.

Преследваха го тревога и чувство за вина и той постоянно се озърташе през рамо. Освен това всеки ден работеше извънредно, което натъжаваше Вилда и опъваше отношенията с леля му и съседите до краен предел. Беше плувнал в пот. В отделението беше нетърпимо горещо и задушно, вентилационната система не ставаше за нищо. Алвар се чувстваше умствено изтощен, постоянно гледаше часовника си и чакаше директорът Рикард Фагер да се обади и да му съобщи, че Бенито ще бъде преместена. Но обаждането не идваше, въпреки че Алвар за пръв път бе описал ситуацията без никаква автоцензура. Рикард Фагер или беше по-голям идиот, отколкото си бе мислел, или и той беше корумпиран. Нямаше как да знае. Телефонът мълчеше.

Когато в петък вечерта вратите на килиите се затвориха, Алвар отиде в кабинета си и опита да събере мислите си. Но можа да остане на спокойствие особено дълго. Лисбет Саландер го потърси по интеркома и поиска да използва компютъра му повторно. Той я взе от килията й и отново опита да разбере какво е намислила, но не можа да изкопчи кой знае какво от нея. Погледът й беше почернял. Алвар и тази нощ се прибра късно, чувствайки по-осезателно от всякога, че се задава катастрофа.

* * *

В събота сутринта Микаел се намираше в дома си на Белмансгатан и както обикновено, четеше хартиеното издание на „Дагенс Нюхетер“, както и „Гардиън“, „Ню Йорк Таймс“, „Уошингтън Поуст“ и „Ню Йоркър“ на айпада си. Освен това пи капучино, после еспресо, яде йогурт с мюсли, както и сандвичи със сирене и пастет от черен дроб, и общо взето, оставяше времето да си лети, както правеше всеки път, след като с Ерика приключеха с коректурата на „Милениум“.

Чак след час или два седна пред компютъра си и потърси Лео Манхеймер. Това се оказа име, което понякога, но не много често, се появяваше във финансовите сайтове. Лео беше доктор по икономика от Търговското училище в Стокхолм, а понастоящем съдружник и главен аналитик в „Алфред Йогрен“, инвестиционен посредник, за който Микаел — точно както предположи Лисбет — определено бе чувал.

Това беше реномирана инвестиционна компания, чиито клиенти бяха заможни хора. Вярно, крещящият, помпозен стил на изпълнителния директор Ивар Йогрен не беше в хармония с желания от фирмата дискретен и ненатрапчив имидж. Лео Манхеймер, от своя страна, беше строен, с будни и големи сини очи, къдрава коса и дебели, леко женствени устни. Беше богат, разбира се, но не се изживяваше като някой нелеп тузар. Според последната му декларация, състоянието му възлизаше на осемдесет и три милиона крони, което не беше зле, но все пак си оставаше скромно в сравнение с големите риби. Най-забележителното — поне на пръв поглед — беше високият му коефициент на интелигентност, който се споменаваше в един репортаж в „Дагенс Нюхетер“ отпреди четири години. Пишеше, че си е направил теста още като малко дете и около резултата му се вдигнало шум. Той обаче правеше добро впечатление, като не отдаваше голямо значение на това.

„Коефициентът на интелигентност не означава нищо — казваше той в интервюто. — Гьоринг също е имал висок коефициент, така че това не ти пречи да си идиот.“ После казваше колко са важни емпатията, съпричастността и всички онези неща, които тестовете за интелигентност не измерват, и отбелязваше, че е недостойно, дори на границата с нечестното, да лепнеш число на нечии заложби.

Не звучеше като някой мръсник. От друга страна, мръсниците често са специалисти в това да се представят за същински светци, така че Микаел не се остави да бъде впечатлен дори от това, че Лео Манхеймер даваше значителни суми за благотворителност и като цяло изглеждаше разумен и скромен.

Предполагаше, че Лисбет го е споменала по други причини, не за да го изтъкне като пример за човечеството. Не знаеше обаче какви биха могли да бъдат тези причини. Проучването трябваше да е безпристрастно, така че Микаел не биваше да си вади нито добри, нито лоши заключения. Понякога Лисбет беше просто безнадежден случай. Загледа се към Ридарфиерден^[4] и потъна в мисли. За разнообразие навън не валеше. Облаците се бяха разкъсали и се очертаваше една чудесна сутрин. Зачуди се дали все пак да не излезе навън, да изпие още едно капучино долу в Мелквист Кафебар, да дочете криминалния си роман и да зареже Лео Манхеймер, поне за днес. Съботите след предаването на вестника бяха най-хубавото време в месеца и всъщност единственият ден, когато можеше да си позволи да не прави нищо. От друга страна… беше обещал, така че не можеше просто да се отдаде на мързел.

Лисбет не само му бе осигурила сензацията на десетилетието, връщайки по този начин прежния обществен статус на „Милениум“. Тя спаси и живота на едно дете и разкри международна престъпна схема. Главният прокурор Рикард Екстрьом и съдията от районния съд бяха идиоти, нямаше нищо по-сигурно от това. Докато Микаел се къпеше в чест и слава, истинският герой беше в затвора. Затова продължи да проучва Лео Манхеймер, както Саландер го бе помолила.

Не попадна на нищо кой знае колко вълнуващо, макар доста скоро да откри, че с Лео имат нещо общо. И двамата бяха опитали да изровят истината за хакерската атака срещу „Файнанс Секюрити“ в Брюксел. Разбира се, целият финансов пазар и половината журналистическо съсловие в Швеция бяха ангажирани със случката по един или друг начин, но все пак… Може би беше на прав път, кой знае. Възможно бе Лео Манхеймер да има мнение или да разполага с някаква тайна за атаката.

Микаел беше разговарял с Лисбет за това събитие. Тогава тя се намираше в Гибралтар, за да се погрижи за активите си. Датата беше девети април тази година, точно преди Лисбет да влезе в затвора. Тогава тя му се стори странно незаинтересована, особено като се има предвид темата. Микаел си помисли, че сигурно иска да се наслади на последните си мигове свобода и нарочно не обръща внимание на новините, дори когато става дума за хакерство. Но, разбира се, разумно бе да се предположи, че не й е било безразлично и може би — той не изключваше и такъв вариант — дори знаеше нещо повече по въпроса. Самият той седеше в редакцията на Йотгатан, когато колежката му Софи Мелкер мина покрай него и спомена, че банките имат някакъв проблем с уебсайтовете си. Това не вълнуваше Микаел ни най-малко.

Борсата изглежда също не реагира. Някой забеляза обаче, че активността на вътрешния пазар е ниска. Веднага след това тя спря съвсем, а хиляди хора откриха, че нямат достъп до активите си в мрежата. В клиентските им сметки чисто и просто нямаше парични наличности или инвестиции. Малко след това бяха разпратени купища прессъобщения:

Това е просто техническа грешка. Ще бъдат взети мерки в най-кратък срок. Положението е под контрол.

Въпреки това притеснението се покачваше. Курсът на кроната падна и внезапно, като вълна, или направо цунами, интернет бе залян от слухове, че щетите са твърде големи и ценните книжа няма да могат да бъдат възстановени напълно. Говореше се, че има опасност значителна част от активите да се изпарят. Редица експерти се изредиха да обясняват, че това са глупости, но не можаха да успокоят хората. Финансовите пазари се сринаха. Всякаква търговия бе спряна, телефоните запищяха, а претоварените мейл сървъри излязоха от строя. Постъпи сигнал за бомба в „Риксбанкен“^[5]. Имаше счупени прозорци. Финансистът Карл аф Троле успя да изрита една бронзова скулптура толкова силно, че си счупи десния крак.

Случиха се цял куп инциденти като предзнаменование за потенциална катастрофа. Само че скоро след това всичко приключи. Активите отново се появиха в сметките, а самият директор на „Риксбанкен“, Лена Дункер, твърдеше, че изобщо не е имало никаква опасност. Обективно погледнато, сигурно беше права. Но всъщност този път най-интересното не беше обективният проблем — компютърната сигурност. Интересното бяха заблудите и паниката. Какво ги бе предизвикало?

Капиталовите вложения на шведите се регистрираха в компания, която едно време носеше името „Централа за ценни книжа“. В съзвучие с новото време тя бе продадена на белгийското предприятие „Файнанс Секюрити“, а сега очевидно бе подложена на атака, целяща да направи услугите й недостъпни за потребителите, което само по себе си показваше колко деликатна е финансовата система. Но това не беше всичко.

Имаше ги и слуховете — цялата въртележка от твърдения, предупреждения и лъжи, които се изсипаха в социалните мрежи. Това накара Микаел още същия ден да възкликне:

— Да не би някое копеле да иска да срине борсата?

През последвалите дни и седмици той намери подкрепа на теорията си, но също като всички останали не можа да стигне до края. Нямаше заподозрени и след известно време Микаел се отказа от историята. Цялата страна се отказа. Борсата беше във възход. Бизнес цикълът беше в период на експанзия. Отново се радваха на bull market^[6] и Микаел се зае с отразяването на по-наболели проблеми — бежанската криза в Европа, терористичните атаки, възходът на десния популизъм и фашизма в Европа и САЩ. Но сега…

Спомни си мрачното изражение на Лисбет в стаята за посещения и се замисли за сестра й Камила и нейния антураж от хакери и бандити, за заплахата срещу Лисбет и за какво ли още не. Затова продължи с проучването си и прочете едно есе относно хакерската атака, което Лео Манхеймер беше написал за списание „Фокус“. Не остана особено впечатлен от чисто журналистическа гледна точка. Манхеймер очевидно не разполагаше с нова информация. Въпреки това обаче части от статията предоставяха добра психологическа оценка на събитията. Микаел забеляза, че Манхеймер има серия лекции по темата, озаглавени „Тайната тревога на пазара“. Още утре сутринта, в неделя, щеше да говори за това по време на някакво събитие в близост до Стадсгордскайен^[7], организирано от „Актиеспарарна“^[8].

В продължение на минута-две Микаел наблюдаваше снимките на Манхеймер в мрежата и опитваше да открие нещо отвъд първоначалното си впечатление. Сега видя не просто красив мъж с правилни черти, ами долови нещо меланхолично в очите му, което дори стилизираната снимка в уебсайта на компанията не можеше да прикрие. Манхеймер никога не правеше категорични изказвания. Не заявяваше „продавайте“, „купувайте“ или „действайте веднага“. Винаги имаше съмнение, винаги имаше въпросителна. Приписваха му аналитичен ум. Освен това се интересуваше от джаз, преди всичко от по-стария, така наречен хот джаз.

Беше на трийсет и шест, единствено дете в заможно семейство от Нокебю, западно от Стокхолм. Бащата Херман бил на петдесет и четири, когато се родил Лео. Едно време заемал ръководна длъжност в промишления концерт „Русвик“, а по-късно бе станал член на управителния съвет и собственик на четиресет процента от акциите именно на „Алфред Йогрен“.

Майката Вивека, с моминско име Хамилтън, била домакиня и активен член на Червения кръст. Изглежда, синът й и заложбите му бяха много важни за нея. В малкото интервюта, които бе давала, се долавяше известен елитизъм. В статията в „Дагенс Нюхетер“ относно високия му коефициент на интелигентност Лео даже намекваше, че мама тайно го е упражнявала.

„Подготовката ми за онези тестове беше малко нечестна“, казваше той и обясняваше как в първи клас бил непослушен ученик, което според автора на статията било типично за надарените деца, които не се чувстват достатъчно стимулирани.

Като цяло, Лео Манхеймер смекчаваше хубавите и ласкави неща, които се говореха за него, а това можеше да се възприеме като кокетничене, като престорена срамежливост. Микаел обаче по-скоро усещаше у него някаква вина или измъченост, сякаш Лео не смяташе, че е оправдал очакванията от детството си. Въпреки това съвсем нямаше от какво да се срамува. Беше защитил научно изследване относно така наречения интернет балон от 1999 г. и точно като баща си беше станал съсобственик на инвестиционния посредник „Алфред Йогрен“. Но беше вярно, че никога не бе изпъквал, нито с нещо бляскаво, нито с нещо съмнително, поне доколкото виждаше Микаел, а състоянието му, изглежда, до голяма степен беше наследствено.

Най-забележителното — ако се търсеше нещо мистериозно — беше, че миналия януари Лео беше излязъл в половингодишен отпуск, за да „пътува“. След това се беше върнал на работа, изнасяше лекции и понякога се появяваше по телевизията — не като традиционен финансов експерт, а по-скоро като философ. Старомоден скептик, който не искаше да се изказва за нещо толкова несигурно като бъдещето. В последното издание на „Дагенс Индустри“, излъчено по интернет и посветено на покачването на валутните курсове през месец май, Манхеймер казваше:

Борсата донякъде е като човек, който току-що е излязъл от депресия. Всичко, което допреди малко му е носило болка, внезапно започва да му се струва далечно. Мога единствено да пожелая на пазара късмет.

В изказването му очевидно имаше малко сарказъм, все едно мислеше, че пазарът действително се нуждае от колкото се може повече късмет. По някаква причина Микаел изгледа откъса два пъти. Нямаше ли все пак нещо интересно в интервюто? Струваше му се, че да. Не ставаше дума само за поетичното или антропоморфното в изказа му. Бяха очите. Очите му проблясваха едновременно тъжно и насмешливо, сякаш Лео всъщност размишляваше над нещо съвсем друго. Може би това се дължеше на интелекта му, на способността му да мисли за различни неща едновременно, но той напомняше малко на актьор, който иска да излезе от ролята си и да разчупи рамките й.

Това не означаваше непременно, че зад Лео Манхеймер се крие добра история, по-скоро просто допълваше пълнокръвния му образ. Въпреки това Микаел се отказа от всякакви планове да прекара свободния си ден, като се наслаждава на лятото. Ако не за друго, то поне за да покаже на Лисбет, че не се предава толкова лесно. Ставаше и сядаше обратно пред компютъра като някакъв неспокоен призрак, сърфираше в нета, подреждаше библиотеката си и шеташе в кухнята. Но Лео Манхеймер така и не напусна мислите му. Към един часа, когато влезе в банята, за да се избръсне и не много охотно да се претегли, което беше един от новосъздадените му навици, той възкликна:

— По дяволите, Малин.

Как бе могъл да го пропусне? Изведнъж се сети защо инвестиционният посредник „Алфред Йогрен“ му бе толкова познат. Това беше някогашното работно място на Малин. Тя бе бивша любовница на Микаел, която в момента работеше като началник на медийния отдел в Министерството на външните работи. Беше пламенна феминистка и пламенна натура като цяло. С Микаел се бяха любили и карали еднакво интензивно тъкмо по времето, когато тя напусна поста директор на отдел „Комуникация“ в „Алфред Йогрен“.

Малин имаше дълги крака, красиви тъмни очи и любопитната способност да влиза под кожата на хората. Микаел набра номера й и едва впоследствие осъзна, че донякъде го е направил и защото навън слънцето грееше така примамливо, а Малин му липсваше повече, отколкото би искал да признае.

* * *

Малин Фруде не обичаше да говори по телефона в събота. Искаше й се смартфонът й да си мълчи и да й даде малко почивка. Но част от работата й беше да бъде винаги достъпна, така че трябваше да се примири с положението и да се държи професионално и дружелюбно както винаги. А някой хубав ден щеше да избухне.

Беше самотна майка, поне на практика. Никлас, бившият й съпруг, се държеше, все едно върши някакво геройство, когато от време на време се грижеше за собствения си син. Преди малко, когато дойде да вземе детето за уикенда, той изтърси:

— Сега можеш да ходиш да се забавляваш, както обикновено!

Малин предположи, че той има предвид изневерите й към края на брака им. Усмихна се вдървено, прегърна шестгодишния си син Луве и се сбогува. След това дойде яростта. Малин изрита една ламаринена кофа на улицата и изруга. Освен това телефонът й звънна. Някъде по света сигурно пак бе настъпила криза. В днешно време постоянно имаше кризи. Но не… беше нещо по-добро.

Обаждаше се Микаел Блумквист и тя почувства не просто голямо облекчение, ами и силен копнеж. Тъкмо беше стигнала до Страндвеген^[9] и се загледа към остров Юргорден. Във водата плаваше самотна платноходка.

— О, колко великодушно, че си решил да ми се обадиш — каза тя.

— Не съвсем — отвърна Микаел.

— Напротив. Какво правиш?

— Работя.

— Значи все същото. Вечно се трудиш като вол.

— Да, за жалост.

— Харесваш ми повече, когато лежиш по гръб.

— И аз го предпочитам.

— Ами легни тогава.

— Окей.

Тя изчака секунда или две.

— Сега лежиш ли?

— И още как.

— И не носиш почти никакви дрехи?

— Почти.

— Лъжец. С какво съм заслужила тази чест?

— Звъня по работа, като начало.

— Bloody bore.^[10]

— Знам — каза той. — Но не мога да оставя онази история с хакерската атака срещу „Файнанс Секюрити“.

— Естествено, че не можеш. Никога нищо не можеш да оставиш, освен жените, които се изпречат на пътя ти, разбира се.

— И жените не оставям толкова лесно.

— Да, ако ти трябват като източник на информация, очевидно. Какво мога да направя за теб?

— Виждам, че един от бившите ти колеги също се интересува от хакването.

— Кой?

— Лео Манхеймер.

— Лео — повтори тя.

— Що за човек е той?

— Красив мъж. А е различен от теб и в други аспекти.

— Браво на него.

— Определено.

— По какъв начин се различава от мен?

— Лео, той е…

Тя се замисли.

— Какъв?

— Като начало не е пиявица, която само търси факти и мошеници. Той е мислител, философ.

— Ние пиявиците винаги сме били малко по-прости.

— Ти си окей, Микаел. Знаеш го — каза тя. — Но приличаш по-скоро на каубой. Нямаше време да седиш и да умуваш като добрия стар Хамлет.

— Значи, Лео Манхеймер е Хамлет?

— Във всеки случай не е трябвало да се занимава с финанси.

— А с какво?

— С музика. Свири на пиано като бог. Има абсолютен слух и е невероятно надарен. Но парите не го интересуват особено.

— Това не е много добре за финансист.

— Не особено. Вероятно като дете всичко му се е получавало твърде лесно. Липсва му необходимият глад. Защо се интересуваш от него?

— Има някои интересни размисли относно хакерската атака.

— Може би. Но няма да откриеш компромати срещу него, ако на това се надяваш.

— Защо го казваш?

— Защото работата ми беше да държа момчетата под око и честно казано…

— Да?

— … съмнявам се, че Лео е способен да извърши нещо наистина непочтено. Вместо да върти номера с капитала си или да се занимава с други глупости, той седи вкъщи и се сдухва или свири на рояла си.

— Защо тогава работи в бранша?

— Заради баща си.

— Баща му е бил важна клечка.

— Несъмнено. Но също така е бил егоцентричен идиот и най-добър приятел със самия Алфред Йогрен. Настоявал е, че Лео трябва да стане финансов гений, да поеме неговия дял в компанията на Алфред и да си изгради властова позиция в шведския бизнес сектор. А Лео… как да го кажа…

— Не знам.

— Той е малко слабохарактерен. Оставил се баща му да го убеди и, естествено, не се справил никак зле. Той никога нищо не върши зле. Но може би не бил и блестящ, поне не толкова, колкото би могъл да бъде. Липсват му хъс и страст. Веднъж ми каза, че се чувства така, сякаш му е било отнето нещо важно. Той носи някаква рана.

— Каква рана?

— Нещо гадно от детството му. Но така и не се сближих с Лео достатъчно, че да разбера, въпреки че за кратко ние…

— Какво?

— Нищо, глупости, беше просто игра, струва ми се.

Микаел реши да не разпитва за подробности.

— Четох, че пътувал в чужбина — каза той.

— След като майка му почина.

— Как е станало?

— Рак на панкреаса.

— Тежко.

— И все пак мислех, че ще му се отрази добре.

— И защо?

— Защото родителите му винаги са тровели живота му. Надявах се, че след смъртта на майка си най-накрая ще се откъсне от финансовия свят и ще се захване с музика или с нещо друго. Знаеш ли, точно преди да напусна „Алфред Йогрен“, Лео беше прегърнал живота с две ръце. Така и не разбрах какво точно се случи, но имаше период, в който изобщо не беше такъв депресар. Но после…

— Какво?

— После стана по-зле от всякога. Беше почти сърцераздирателно.

— Майка му беше ли още жива тогава?

— Да, но не задълго.

— Къде е пътувал след това?

— Не знам. Вече не бях в компанията. Но си представях, че пътуването може да се окаже началото на личното му освобождение.

— Но той се е върнал в „Алфред Йогрен“.

— Не е имал смелостта да се откъсне.

— Започнал е да изнася лекции.

— Това може би е стъпка в правилната посока — каза тя. — Но какво точно те е заинтригувало?

— Той открива определени психологически модели. Сравнява атаката в Брюксел с други известни кампании за дезинформация.

— Руски, нали?

— Гледа на това като на модерна форма на война, което според мен е доста интересно.

— Лъжата като оръжие.

— Лъжата като начин да се създаде хаос и объркване. Лъжата като алтернатива на насилието.

— Не е ли установено, че хакерската атака е била дирижирана от Русия? — попита тя.

— Така е, но никой не знае кой точно в Русия стои зад нея, а господата от Кремъл се кълнат, че нямат нищо общо, разбира се.

— Мислиш ли, че са старите ти дружки Паяците?

— Минавало ми е през ума.

— Трудно ми е да повярвам, че Лео би могъл да ти помогне с това.

— Може би не, но бих искал…

Той внезапно замлъкна, сякаш бе изгубил мисълта си.

— Да ме поканиш на питие? — допълни тя. — Да ме засипеш с комплименти и ласкателства и скъпи подаръци. Да ме заведеш в Париж?

— А?

— Париж. Град в Европа. Казват, че там имало известна кула.

— Утре ще интервюират Лео на живо във „Фотографиска“^[11] — продължи той, все едно нищо не беше чул. — Искаш ли да дойдеш? Може да научим нещо.

— Да научим нещо? По дяволите, Микаел. Това ли можеш да предложиш на една дама в нужда?

— За момента да — каза той, като отново прозвуча разсеяно, което я нарани още повече.

— Ти си идиот, Блумквист! — изръмжа тя и затвори. Стоеше на тротоара, а в тялото й кипеше добре познат гняв, който по някакъв начин свързваше с Микаел.

Но се успокои бързо, не заради него, а заради един образ, един спомен, който бавно изплува на повърхността на паметта й. Видя пред себе си как Лео пише нещо на лист бежова хартия в кабинета си в „Алфред Йогрен“ късно вечерта. Тази сцена сякаш носеше със себе си някакво послание, което се разстла като мъгла над Страндвеген. За момент Малин постоя замислена на тротоара. После продължи надолу към Кралския драматичен театър и хотел „Бернс“, ругаейки бивши съпрузи, стари любовници и други представители на мъжкия род.

* * *

Микаел осъзна, че се е изложил, и се замисли дали не трябва да се обади отново и да я помоли за извинение, а може би и да я покани на вечеря. Но не се реши. В него се бяха пробудили хиляда и една мисли и вместо номера на Малин, той набра този на Аника Джанини, която бе не само негова сестра, ами и адвокат на Лисбет. Може би Аника знаеше какво търси тя. Вярно, никой не приемаше опазването на адвокатските тайни по-сериозно от нея. Но все пак можеше свободно да обсъжда информация, която би могла да е от полза на клиента й.

Аника не вдигна, но му се обади половин час по-късно и веднага потвърди, че в Лисбет е настъпила промяна. Според нея това се дължеше на ситуацията в отделението. Лисбет започнала да се оглежда наоколо и разбрала, че сигурността там далеч не е на толкова високо ниво. Ето защо Аника настояваше тя да бъде преместена, но Лисбет, естествено, отказваше. Имала да свърши някои неща. Твърдеше, че не тя била в опасност, ами други затворнички и най-вече млада жена на име Фария Кази, която била жертва на престъпления против честта в дома си, а сега бе тормозена и в затвора.

— Случаят е интересен — каза Аника. — Смятам да се захвана с него. Може да се окаже, че имаме общи интереси, Микаел.

— Какво имаш предвид?

— Вие може да получите добра история, а аз помощ в проучването. Има нещо, което не се връзва.

Микаел не подхвана темата. Вместо това попита:

— Знаеш ли нещо повече за заплахата срещу Лисбет?

— Реално не, с изключение на това, че източниците са притеснително много и че през цялото време се говори за сестра й, нейните бандити в Русия и мотоклуб „Свавелшьо“.

— Какво си предприела до момента?

— Каквото мога, Микаел. Ти как мислиш? Погрижих се от затвора да затегнат охраната й. За момента не виждам непосредствена опасност. Но се случи нещо друго, което може да й се е отразило.

— Какво?

— Старият Холгер я посети.

— Шегуваш ли се?

— Не, не, беше голяма драма. Но той настоя да отиде. Според мен беше важно за него.

— Въобще не разбирам как е успял да се добере до „Флудберя“.

— Аз му помогнах с документацията, а Лисбет плати пътуването. В колата имаше медицинска сестра. В самия затвор се придвижваше с инвалидна количка.

— Лисбет развълнува ли се от посещението?

— Тя не се вълнува толкова лесно. Но Холгер й е близък, и двамата го знаем.

— И той не е казал нищо конкретно, което да е предизвикало промяната?

— Какво например?

— Може би нещо за миналото й. Никой не знае повече за него от Холгер.

— Не ми е казала нищо такова. Изглежда, единственото, което ангажира вниманието й в момента, е онова момиче Кази.

— Познаваш ли човек на име Лео Манхеймер?

— Звучи ми познато. Защо питаш?

— Просто се чудя.

— Лисбет ли го е споменала?

— Ще ти разкажа по-късно.

— Добре. Но ако искаш да знаеш какво може да й е казал Холгер, най-добре се свържи лично с него — каза Аника. — Мисля, че Лисбет би оценила, ако му обърнеш малко повече внимание.

— Ще го направя — каза той.

Затвориха и Микаел тутакси се обади на Холгер Палмгрен. Даваше заето. Това продължи твърде дълго, а накрая сигналът изчезна. Микаел бе готов директно да тръгне към Лилехолмен, за да говори с него на четири очи. После обаче се замисли за здравето на Холгер. Той беше стар и болен, изпитваше силни болки и имаше нужда от почивка. Микаел реши да изчака и вместо това продължи с безцелните си търсения за семейство Манхеймер и Алфред Йогрен. Откри доста неща.

Винаги откриваше доста, когато задълбаеше достатъчно. Но нямаше нищо, което да изпъква или да може да се свърже с Лисбет или с хакерската атака. Тогава Микаел промени стратегията си, взимайки предвид именно Холгер и познанията на стария мъж за детството на Лисбет. Микаел си помисли, че не е невъзможно Лео Манхеймер по някакъв начин да е свързван с миналото й, нали бе споменала стари списъци с имена. Затова се върна назад във времето, или поне толкова назад, колкото позволяваха базите данни и интернет. Вниманието му бе привлечено от един обзор в „Упсала Нюа Тиднинг“, който бе придобил известна популярност за ограничен период време, тъй като същия ден „ТТ“^[12] бяха пуснали новина, позоваваща се на въпросния материал. Доколкото виждаше, събитието не се споменаваше впоследствие, което вероятно се дължеше на етични съображения и на по-мекия медиен климат по онова време, особено що се отнасяше до върховете на обществото.

Драмата се бе разиграла по време на лов за лосове в Йостхамар преди двайсет и пет години. Ловната дружина на Алфред Йогрен, към която спадал и бащата на Лео, Херман, се отправила в гората след продължителен обяд. Господата вероятно били пийнали по чашка или две, но информацията в статията беше твърде непълна, за да може да се твърди нещо със сигурност. Изглежда, слънцето светило силно и по различни причини групата се разпръснала. Между дърветата се мярнали два лоса и настроението се повишило. Ловците започнали да стрелят и възрастен мъж на име Пер Фелт, който тогава бил финансов директор в „Русвик“, разказваше, че объркал посоките и се стресирал от бързите движения на животните. Стрелял, при което чул писък и зов за помощ. Карл Сегер, млад психолог, който бил част от дружината, бил уцелен в корема, точно под гърдите. Починал не много след това, до брега на малък поток.

Нищо в последвалото полицейско разследване не сочеше, че случилото се би могло да е нещо по-различно от трагична злополука, а още по-малко, че Алфред Йогрен или Херман Манхеймер са били замесени. Въпреки това Микаел не подмина историята, особено след като откри, че Пер Фелт, стрелецът, бе починал година по-късно, без да остави съпруга или деца. В един банален некролог Фелт бе наречен „верен приятел“ и „отдаден и лоялен колега“ в „Русвик“.

Микаел погледна през прозореца, потънал в мисли. Небето над Ридарфиерден се беше смрачило. Времето се обръщаше и проклетият дъжд отново започна да се сипе над града. Микаел изпъна гръб и разтри раменете си. Възможно ли беше застреляният психолог да е имал нещо общо с Лео Манхеймер?

Нямаше как да разбере. Това можеше да се окаже задънена улица или чисто и просто безсмислена трагедия. Все пак обаче Микаел откри каквото можа за психолога. Не беше много. Карл Сегер бил на трийсет и две, когато починал. Наскоро се бил сгодил, а предната година получил докторска степен в Стокхолмския университет, като темата на дисертацията му била влиянието на слуха върху човешкото самовъзприемане. „Емпирично проучване“, както бе определено.

Трудът не беше публикуван в мрежата и Микаел не разбра какви точно са били заключенията и тезата му, макар че въпросът бе засегнат накратко и в други есета на Карл Сегер, които Микаел намери чрез Гугъл Наука. В едно от тях психологът описваше класически експеримент, който показва как участниците успяват да открият своя снимка сред стотици други по-бързо, ако снимката е разкрасена. Разпознаваме се по-лесно, когато изглеждаме по-красиви, отколкото сме, което вероятно е еволюционно обусловено. Имаме полза от това да се надценяваме, когато си търсим партньор или искаме да се изкачим в йерархията на стадото, но в това се крие и опасност.

„Прекомерната вяра в собствените ни способности ни излага на рискове и пречи на развитието ни. Самосъмнението играе решаваща роля за интелектуалното ни съзряване“, пишеше Сегер. Твърдението не беше особено пионерско или оригинално, но все пак беше интересно, че Карл Сегер се позоваваше на изследвания относно значението на самочувствието за развитието на децата.

Микаел стана, отиде в кухнята и разчисти плота и масата. Щеше да посети утрешната изява на Лео Манхеймер в музея „Фотографиска“. Реши да стигне до дъното на историята и да плюе на всички планове за малко почивка. Само че не стигна по-далеч в мислите си, защото на вратата се звънна, което не му хареса. Предпочиташе хората първо да се обадят по телефона, но отиде да отвори. Впоследствие щеше да опише случилото се като нападение.