Давид Лагеркранс
Мъжът, който търсеше сянката си (21)

Глава 20. 22 юни

Лео Манхеймер най-накрая излезе от кабинета си и Микаел се изправи, за да се здрависа с него. Срещата беше необикновена. Микаел бе отделил много време да изучава Лео, а ето че сега двамата стояха тук, лице в лице. Микаел веднага усети, че между тях има нещо неизказано и болезнено, някаква сянка или призрак.

Лео разтърка нервно ръце. Ноктите му бяха дълги и поддържани. Носеше светлосин ленен костюм, сива тениска и маратонки. Косата му беше буйна и малко рошава. Изглеждаше напрегнат и като че ли се ослушваше за нещо. Не покани Микаел вътре, а остана в голямото фоайе пред рецепцията.

— Хареса ми разговора ти с Карин Лаестандер във „Фотографиска“ — каза Микаел.

— Благодаря — каза Лео. — Беше…

— … компетентен — допълни Микаел и се усмихна приятелски. — И верен. Живеем във време, когато лъжите и фалшивите новини влияят на света повече от всякога. Или може би трябва да кажем „алтернативните факти“?

— Post-truth society^[1] — каза Лео и се усмихна несигурно.

— Така е, а освен това си играем и със собствените си самоличности, не е ли така? Преструваме се на такива, каквито не сме — във Фейсбук и така нататък.

— Аз нямам Фейсбук.

— Нито пък аз. Не го разбирам. Но все пак понякога играя роли — продължи Микаел. — Това е част от работата ми, така да се каже. Ами ти?

Лео погледна първо към ръчния си часовник, а после към площада, който се виждаше през прозореца.

— Извинявай — каза той. — Графикът ми за днес е безнадеждно претрупан. За какво искаш да говорим?

Микаел отговори:

— Според теб за какво става дума?

— Нямам представа.

— Значи, не си правил никакви глупости? Нищо, което би заинтригувало вестника ми „Милениум“?

Лео преглътна. Замисли се, сведе глава към пода и каза:

— В миналото съм правил някои трансакции, които биха могли да се осчетоводят по-добре. Малко е оплетено.

— Ще се радвам да погледна — отвърна той. — Такива каши са по моята специалност. Но в момента се интересувам от по-лични неща. Дребни промени, може да се каже.

— Промени?

— Именно.

— Какви?

— Например това, че си станал десничар.

Лео — ако това изобщо беше Лео — като че ли отново се ослуша за нещо.

— Всъщност не съм. Просто смених ръцете. Винаги съм можел да боравя и с двете. Нарича се амбидекстрия.

— Значи пишеш еднакво добре с лявата и с дясната ръка?

— До голяма степен.

— Можеш ли да ми покажеш? — Микаел извади бележник и химикалка.

— Предпочитам да не го правя.

По горната устна на Лео изби пот. Погледът му блуждаеше.

— Днес май не се чувстваш много добре?

— Не особено.

— Сигурно е от жегата.

— Може би.

— Аз също съм в доста лоша форма — продължи Микаел. — Пих досред нощ с Хилда фон Кантерборг. Ти я познаваш, струва ми се?

Микаел забеляза страха в очите на мъжа и разбра, че го е спипал. Долови го в погледа му, в езика на тялото. Но може би — той се вгледа по-внимателно — имаше и нещо друго, което не можеше да се определи толкова лесно. Може би някакво нетърпение или пък колебание. Сякаш Лео, или който и да е беше това, се канеше да вземе важно решение.

Микаел каза:

— Хилда ми разказа невероятна история.

— Аха.

— Ставаше дума за близнаци, разделени при раждането. По-конкретно за момче на име Даниел Брулин. То ден след ден се е бъхтело в една ферма до Хюдик, докато брат му…

— Не говори толкова високо — прекъсна го мъжът.

— Защо?

Микаел се престори на изненадан и погледна мъжа.

— Може би е по-добре да се разходим — каза той.

— Не знам…

— … дали да се разходим?

Мъжът очевидно не знаеше какво да каже. Вместо това смотолеви нещо за тоалетната и тръгна натам. Не го изигра особено добре, защото още преди да се е скрил от поглед, извади мобилния си телефон. Явно щеше да говори с някого. Именно това убеди Микаел, че предположението му е правилно. Той на свой ред взе телефона си и прати съобщение на Лисбет, че Лео най-вероятно е Даниел.

Мъжът обаче се бавеше и Микаел започваше да се притеснява, че са го преметнали — че онзи се е омел през някоя задна врата и е напуснал сградата. Микаел чакаше, но нищо не се случваше, с изключение на потока от хора. Младата брюнетка на рецепцията се усмихваше, пожелаваше „приятен ден“ на всички и ги молеше да изчакат на някой от диваните или да продължат навътре в сградата.

Мястото беше стилно. Таваните бяха високи, а по червените тапети висяха маслени картини на възрастни господа с костюми, вероятно стари съсобственици и членове на борда на директорите. Всички тези мъже по стените създаваха някак неприлично усещане.

Телефонът на Микаел звънна. Обаждаше се Аника и той се канеше да вдигне, когато мъжът — независимо кой беше — най-накрая се зададе по коридора. Вече крачеше по-овладяно. Може би беше взел някакво решение. Трудно бе да се каже. Вратът му беше зачервен и той изглеждаше напрегнат и сериозен. Гледаше в земята и не каза нищо на Микаел, просто съобщи на жената на рецепцията, че излиза за два часа.

Слязоха с асансьора и тръгнаха по „Нормалмстори“. Стокхолм се пържеше. Хората си вееха с ръце или с вестници и носеха саката си през рамо. Излязоха на Хамнгатан и мъжът хвърли нервен поглед назад. Микаел го забеляза и се замисли дали да не вземат автобус или такси. Вместо това пресякоха улицата и стигнаха до Кунгстредгорден. Вървяха мълчаливо, сякаш чакаха нещо да се изясни или да се случи. На Микаел това не му харесваше, макар да не знаеше защо точно.

Мъжът отново се огледа. Потеше се повече, отколкото би трябвало. Намираха се до Операта и Микаел долови някаква неясна заплаха. Зачуди се дали не е допуснал грешка, дали представителите на Регистъра не са една стъпка напред. Обърна се, но не видя нищо. Във въздуха по-скоро цареше спокойствие и усещане за почивка. Навсякъде по пейките и уличните кафенета седяха хора, обърнали лица към слънцето. Може би просто нервността на спътника му беше заразна. Микаел реши да мине право на въпроса.

— И какво сега? Лео ли да те наричам, или Даниел?

Мъжът прехапа устни и погледът му потъмня. В следващия миг се хвърли върху Микаел, който падна на земята.

* * *

Ракел Грейс, която чакаше на една пейка на „Нормалмстори“, видя Даниел Брулин да се отправя нанякъде с Микаел Блумквист. Осъзна, че са се отприщили сили, които рано или късно ще доведат до разкритието на историята. В действителност това не я изненада или шокира.

Знаеше, че рискът винаги е бил голям. Финалното прозрение я отчая, но също така й даде усещане за свобода. Сега, когато беше с единия крак в гроба, Ракел притежаваше силата на човек, който няма какво да губи. Бенямин Форш отново беше с нея. Вярно, той не умираше, но беше обвързан с нея не само чрез дългите години на лоялно подчинение, ами и чрез неназовимото, което бяха извършили заедно. Ако всичко излезеше наяве, Бенямин щеше да пострада не по-малко от нея. Без да задава въпроси, той се съгласи да извади Блумквист от играта и да отведе Даниел някъде, където ще могат да го вразумят.

Бенямин носеше слънчеви очила и черно яке с качулка, въпреки горещината. Близо до тялото си криеше спринцовка с кетамин, упоително средство, което бързо щеше да приспи журналиста. Самата Ракел, с известни усилия, тъй като коремът я болеше още от сутринта, се беше добрала до алеята, която минава покрай Кунгстредгорден. Видя как Бенямин крачи бързо напред под ярките слънчеви лъчи.

Жизнеността й се завърна. Градът се превърна в бляскава сцена, застинала в един-единствен концентриран миг. Ракел се загледа съсредоточено в Даниел и Блумквист, които забавиха крачка. Журналистът като че ли зададе въпрос. Това е добре, успя да си помисли Ракел. Ако разговаряха, щяха да са по-невнимателни. Тя вярваше, че всичко ще мине по план.

По улицата се задаваше карета с кон, в небето се носеше син балон с горещ въздух, а наоколо обикаляха нищо неподозиращи хора. Сърцето й се разтуптя и тя затаи дъх в очакване. Но тогава се случи нещо. Даниел видя Бенямин и бутна Блумквист встрани. Журналистът се строполи на земята, а Бенямин пропусна и се спря разколебан със спринцовката в ръка. Блумквист скочи на крака. Ситуацията беше непредвидима. Бенямин направи нов опит, журналистът отново се изплъзна и Бенямин побягна. Страхливец! Ракел видя вбесена как Даниел и Блумквист се втурнаха по посока на „Операшеларен“^[2], хванаха едно такси и изчезнаха. Жегата я обгърна като мокро одеяло и тя отново почувства колко е болна и колко й се гади. Въпреки това изпъна гръб и бързо се отдалечи.

* * *

Лисбет Саландер лежеше притисната до пода на сивия бус. Ритаха я в корема и лицето, а след известно време отново навряха миризливия парцал в носа й. Чувстваше се замяна и слаба, а за кратки периоди вероятно изпадаше и в безсъзнание. Въпреки това ясно разпозна Бенито и Башир, а това бе опасна комбинация. Бенито изглеждаше бледа, а главата и челюстта й бяха превързани. Като че ли й костваше доста усилия да се движи, така че стоеше неподвижно, което беше добре. Проблемът бяха мъжете, които й се бяха нахвърлили: Башир, брадясал, потен и облечен със същите дрехи като вчера, както и един едър мъж на около трийсет и пет години, с бръсната глава, сива тениска и черен кожен елек. Трети мъж седеше зад волана.

Стори й се, че бусът се отправи към Слусен. Опита се да регистрира всички детайли в каросерията — купчина въжета, ролка тиксо, две отвертки. Отнесе още един ритник, този път във врата. Някой я сграбчи за ръцете, след което я завързаха, претърсиха дрехите й и й взеха телефона. Това я притесни, но не, гологлавият мъж реши да задържи телефона и го пъхна в джоба си. Това беше достатъчно. Лисбет забеляза физиката и резките му движения, както и склонността постоянно да гледа към Бенито. Очевидно беше нейното кученце, а не на Башир.

От лявата страна имаше седалки и тримата се бяха настанили именно там, докато Лисбет лежеше на пода. Усещаше сладкия парфюм, миризмата на медицински спирт и вонята на пот от маратонките им. Като че ли се движеха на север, но не можеше да бъде сигурна, беше твърде зашеметена. Дълго време никой не продума. Чуваше се само дишането им, шумът от двигателя и дрънченето на каросерията. Бусът беше стар, сигурно на трийсетина години. Постепенно стана по-тихо. Излязоха на междуградски път и след около двайсет минути останалите се разприказваха. Лисбет се надяваше точно на това.

Башир изглеждаше ужасно. Явно беше спал зле, а вратът му беше насинен, вероятно вследствие на удара, който му бе нанесла със стика за хокей.

— Ох, ох! Как ще страдаш, малка курва такава — каза той.

Лисбет не отговори.

— А накрая ще те убия бавно с моята Керис — допълни Бенито.

Лисбет продължаваше да не продумва. Нямаше нужда. Знаеше, че всяка дума се записва на множество компютри.

Не беше нищо сложно, не и за нея. Когато я нападнаха, тя прошепна кодовите думи „дива витра“ в слушалката на модифицирания си айфон. Чрез гласовия асистент Сири кодът бе активирал алармена система, която включваше подсиления микрофон и разпращаше аудиозаписа, както и GPS координатите на телефона до всички членове на така наречената Република на хакерите.

* * *

Републиката се състоеше от група елитни хакери, всички от които се бяха заклели тържествено да не използват алармата, освен ако не е абсолютно наложително. Ето защо сега редица млади и талантливи хора, пръснати по целия свят, следяха напрегнато драмата в буса. Повечето от тях не знаеха шведски, така е. Но все пак имаше достатъчно, които разбираха, включително безформеният приятел на Лисбет, който живееше на Хьогклинтавеген в Сундбюбери.

Той се наричаше Чумата, беше голям като къща, прегърбен и изглеждаше като човек, който живее на социални помощи, само че беше и си оставаше дигитален гений. Сега Чумата стоеше пред компютъра си с опънати нерви и следеше GPS координатите, които отиваха на север към Упсала. Колата — звучеше като по-стар, голям автомобил — сви по шосе 77 на изток към Книвста, което не беше добре. Навлизаха във все по-слабо населен район, където GPS системата даваше по-неточни координати.

Жената в колата отново заговори. Гласът й беше дрезгав и немощен, сякаш не беше в добро здраве.

— Разбираш ли колко бавно ще умреш, уличнице? Разбираш ли?

Чумата погледна отчаяно към клавиатурата си. Около нея имаше хартии, кенчета, трохи, бутилки кока-кола и недоизядена храна. Самият той беше небръснат, с прорасла коса и носеше оръфания си син халат. Болеше го гърбът. Беше надебелял още повече, страдаше от диабет и не бе излизал навън от повече от седмица. Какво можеше да направи? Ако разполагаше с адрес, би могъл да хакне електрическата система и водоснабдяването, да открие съседите и да организира граждански патрул. Но сега… беше безпомощен. Целият трепереше. Сърцето му биеше силно. Нямаше представа къде отиват.

Съобщенията в групата се сипеха едно след друго. Лисбет беше както тяхната звезда, така и тяхна приятелка. Но доколкото Чумата можеше да види, никой нямаше добро предложение или план за действие, който би могъл да се приложи достатъчно бързо. Дали да се обади в полицията? Никога не го беше правил и си имаше основателни причини за това. Почти нямаше киберпрестъпления, които да не е вършил. Някой винаги го преследваше по един или друг начин, но въпреки това, помисли си той, въпреки това дори бегълците понякога трябва да потърсят помощ от закона. Спомни си, че Лисбет — или Осата, както бе известна в хакерските среди — беше споменавала някакво ченге на име Бублански. Каза, че той бил окей, а за нея „окей“ беше доста силна дума в този контекст. В продължение на няколко минути Чумата стоеше като парализиран пред картата на Упланд, която се виждаше на екрана. После взе чифт слушалки, усили звука и пусна аудиофайла. Искаше да чуе всички нюанси, както в гласовете, така и в шума на двигателя. В слушалките се чу бучене. Първоначално никой не говореше. След малко обаче един глас произнесе думите, които Чумата най-малко искаше да чуе:

— В теб ли е телефонът й?

Говореше жената, която звучеше като болна. Изглежда тя командваше операцията — тя и мъжът, който от време на време се обръщаше към шофьора на чужд език, който след бързо аудиотърсене определиха като бенгалски.

— В джоба ми е — отвърна един от мъжете.

— Може ли да погледна?

Чу се шумолене и пращене. Телефонът премина в ръцете на жената. Чумата я чуваше как диша, докато го разглежда.

— Има ли нещо нередно?

— Не знам — отговори жената. — Като че ли не. Но може би ченгетата могат да ни подслушват чрез тази гадория.

— Трябва да се отървем от телефона.

Мъжът отново заговори на бенгалски. Колата забави ход. Една врата изскърца и се отвори, въпреки че автомобилът все още се движеше. Вятърът забуча в слушалката, след което се чу свистене, последвано от непоносимо шумни удари. Чумата дръпна рязко слушалките от главата си и блъсна с юмрук по масата. Hell damn, fuck! От останалите компютри заваляха ругатни. Връзката с Осата беше прекъсната.

Чумата опита да помисли, да оцени ситуацията. И изведнъж се сети — пътните камери. Как можа да забрави за тях? За да получат достъп до камерите, трябваше да хакнат Пътната агенция, нали така? Само че това изискваше време, а те не разполагаха с такова.

Някой знае ли как може да се проникне бързо в системата на Пътната агенция?, написа той, след което включи всички в криптирана аудиовръзка.

— В нета има обществен достъп до част от пътното наблюдение — каза някой.

— Не е достатъчно — отвърна Чумата. — Там картината е твърде неясна. Трябва ни по-близък кадър, за да видим модела и номера на колата.

— Знам заобиколен път.

Гласът принадлежеше на млада жена и на Чумата му трябваха секунда-две, за да я идентифицира. Беше Нели, един от новите им членове.

— Наистина ли? — възкликна той. — Чудесно! Хайде! Свържете се с нея! Помогнете й! Давайте, бързо! Пращам ви часа и координатите.

Чумата влезе в сайта www.trafiken.nu, който показваше къде точно се намират камерите покрай шосе Е4 към Упсала. Същевременно с това пусна отначало файла от телефона на Осата. Алармата се беше включила в 12:52, а първата камера по пътя беше тази при автогарата „Хага сьодра“ и… чакай малко. Автомобилът, изглежда, беше минал оттам около тринайсет минути по-късно, в 13:05. След това камерите бяха по-нагъсто, което беше добре, помисли си той. Пътните участъци се наричаха „Линвеварторпет“, „Линвеварторпет сьодра“ и „Линвеварторпет нора“, „Хага нора гриндар“, „Хага нора“, „Стура фрьосунда“, „Йерва крут“, „Меланйерва“ и Голф игрище „Улриксдал“. По протежение на първата отсечка имаше предостатъчно камери и дори движението да беше натоварено, трябваше да открият колата без проблеми, особено като знаеха, че очевидно става дума за стар, голям автомобил, вероятно бус или дори по-лек камион.

— Как върви? — викна Чумата.

— Спокойно, спокойно, работим по въпроса, има някаква пречка, сложили са нещо ново. Мамка му, denied. Чакай! Shit, по дяволите… yes! Да видим… така… влизаме… само да разберем… Що за идиоти са правили това, amateur shit^[3]!

Това не беше нищо необичайно. Псувни, адреналин, пот и викове, но този път още по-голяма степен. Въпросът беше на живот и смърт. Проникнаха в системата, прегледаха записите от камерите и накрая не остана място за съмнение. Знаеха кой е автомобилът: сив стар мерцедес с фалшиви номера. Но с какво им помагаше това? Почувстваха се още по-безпомощни, докато гледаха как бусът минава покрай камерите като някакво бледо зло същество. Накрая мерцедесът навлезе в горите източно от Книвста, в посока Вадабушьон, и се скри от погледа на Пътната агенция.

— Цифров мрак. Shit, shit!

В Хакерската република никога не се бяха чували толкова крясъци и ругатни. Чумата не видя друг изход, освен да се обади на комисар Бублански.