Давид Лагеркранс
Мъжът, който търсеше сянката си (17)

Глава 16. 21 юни

Микаел тръгна покрай реката в Нюшьопинг и стигна до хотел „Форшен“. Постройката беше семпла, с кафяви дървени стени и червен покрив. Приличаше по-скоро на хостел, отколкото на хотел. Но се издигаше красиво до водата. Във фоайето имаше макет на мелница и няколко снимки на рибари с гумени ботуши.

На рецепцията стоеше младо русо момиче, което вероятно работеше по заместване за лятото. Едва ли беше на повече от седемнайсет. Носеше дънки и червена риза и гледаше в телефона си. Микаел се изплаши, че може да го разпознае и по някакъв начин да оповести посещението му в интернет. Безразличният й поглед обаче го успокои. Той продължи към втория етаж и почука на сивата врата с номер 214. Беше осем и половина вечерта. Отвътре се чу пресипнал глас.

— Кой е?

Микаел се представи и вратата се отвори. За миг той остана без дъх. Хилда фон Кантерборг приличаше на подивяла. Косата й беше рошава, а погледът блуждаещ и нервен, като на изплашено животно. Хилда имаше голям бюст и широки рамене и бедра. Светлосинята й рокля едва покриваше тялото й, а от челото и врата й течеше пот. По кожата й имаше пигментни петна. Изглеждаше, все едно някой я е надрал с гребло.

— Благодаря, че се съгласи да се срещнем, беше много отзивчиво от твоя страна — каза той.

— Отзивчиво? Просто ме е страх. Това, което си казал на Лота, звучи откачено.

Микаел я помоли да не съди предварително. Посъветва я първо да се успокои и да диша по-спокойно.

Извади бутилките розе от чантата и ги остави на кръглата дъбова маса до отворения прозорец.

— Опасявам се, че вече не са особено студени — каза той.

— Случвали са ми се и по-лоши неща.

Тя отиде до банята и взе две чаши „Дуралекс“, които остави на масата.

— Искаш да си трезвен и мъдър, или ще пиеш с мен?

— Зависи ти как ще се чувстваш по-комфортно — отговори той.

— Всички пияници искат компания, така че ще пиеш. Приеми го като журналистическа стратегия.

Тя му наля до ръба на чашата и Микаел отпи голяма глътка, за да покаже, че е сериозен. Погледна към прозореца и замръкващото небе навън.

— Първо искам да ти гарантирам, че… — започна той.

— Не гарантирай нищо — прекъсна го тя. — Не можеш, а и не са ми притрябвали засукани приказки за защита на източниците. Ще ти кажа каквото имам да ти казвам, защото не искам да мълча повече.

Тя пресуши чашата си и го погледна в очите. Беше очарователна по някакъв особен начин. Излъчваше нещо безразсъдно и същевременно привлекателно, внушаваше усещане за свобода.

— Добре, разбирам и съжалявам, ако съм те притеснил. Да започваме ли?

Тя кимна и Микаел извади диктофона си и го включи.

— Разбира се, чувал си за Държавния институт за расова биология — каза тя.

— Божичко, да — отвърна той. — Отвратителна институция.

— Вярно, но можеш да се успокоиш, господин звезден репортер, не е толкова вълнуващо, колкото звучи. В Швеция вече трудно можеш да намериш стари расови биолози, а институтът бил закрит още през 1958-а, както може би знаеш. Споменавам го просто защото има връзка, приемственост. Първоначално обаче не знаех за това. Когато започнах работа в Регистъра, смятах, че просто ще работя с надарени деца. Всъщност…

Тя отпи от чашата си.

— … не знам как да започна.

— Просто говори — каза той. — Все ще се ориентираме някак.

Тя си наля още розе, запали една цигара „Голоаз“ и я погледна развеселено.

— Тук е забранено да се пуши — каза тя. — А тази история би могла да започне именно така, с пушене — и с подозрението, че то може да е вредно. Още през петдесетте години е имало учени, които твърдели, че пушенето може да предизвика рак на белия дроб. Представяш ли си?

— Невероятно!

— Наистина, и както се досещаш, това мнение било посрещнато с яростна съпротива. Вярно, казали хората: пушачите може и да заболяват често от рак на белите дробове, но не е задължително причината да е тютюнът. Спокойно би могло да се дължи и на това, че ядат много зеленчуци. Нямало доказателства. Популярен лозунг от онова време бил Лекарите пушат „Камел“. Хъмфри Богарт и Лорън Бекол били издигнати като сериозни аргументи в подкрепа на това колко е готино да се пуши. И все пак… подозрението се загнездило в умовете на хората, а това не е малко. Британското министерство на здравеопазването открило, че смъртността от рак на белия дроб се е увеличила петнайсет пъти за две десетилетия, а група лекари от Каролинския институт в Стокхолм решили да проучат въпроса с помощта на близнаци. Със своето идентично ДНК те са идеален обект за изследвания. За две години бил съставен регистър, включващ повече от единайсет хиляди близнаци. Те били интервюирани относно употребата на цигари и алкохол и резултатите допринесли значително за тъжното прозрение, че в крайна сметка не е толкова хубаво да се пие и пуши.

Хилда се засмя тъжно, дръпна дълбоко от цигарата си и довърши още една чаша от топлото розе.

— Но не се спряло дотам — продължи тя. — Регистърът бивал допълван. Появявали се още близнаци, включително такива, които не живеели заедно. През трийсетте години няколкостотин близнаци в Швеция били разделени при раждането, най-вече поради бедност. Много от тях се срещнали с братята или сестрите си чак след като пораснали. Те представлявали безценен научен материал и изследователите започнали да проучват не само нови болести и техните причини, ами си задали и класическия въпрос: кое е това, което ни формира? Доколко е наследствеността и доколко средата?

— Чел съм за това — каза Микаел — и знам за Шведския регистър на близнаците. Но тяхната дейност е напълно законна, нали?

— Абсолютно, там се провеждат важни и стойностни изследвания. Просто се опитвам да ти дам по-пълна картина. Докато Регистърът на близнаците се разраствал, Институтът по расова биология си сменил името, станал Институт по медицинска генетика и бил зачислен към Университета в Упсала. Последният му директор, Ян Арвид Бьок, от професор по расова биология станал професор по медицинска генетика. Всъщност не било въпрос само на семантика. Господата постепенно започнали да се занимават с нещо, което поне наподобявало наука. Едновремешните измервания на черепи и глупостите за чистотата на шведско-германската раса били изоставени.

— Но старите регистри на ромите и другите малцинства останали?

— Да, но освен тях се запазило и нещо друго, много по-лошо.

— Какво?

— Представата за човека. Може и да няма раса, по-добра от останалите. Може би изобщо не съществуват човешки раси. Но все пак… някои доморасли шведи са по-трудолюбиви и талантливи от други. Защо? Може би защото са получили хубаво, стабилно шведско възпитание. И дали тогава не бихме могли да разберем как да създадем идеалния швед — такъв, който не пуши „Голоаз“ и не се налива с розе?

— Не звучи добре.

— Не, духът на времето се промени, но хората, които някога са били крайни в една посока, лесно стават крайни в съвсем друга, нали? Скоро въпросната шайка в Упсала започнала да вярва във Фройд и Маркс така, както преди това вярвала в расовите биолози. Вярно, мястото се наричало Институт за медицинска генетика, така че не отхвърляли значението на гените, ни най-малко. Но преди всичко вярвали в социалните и материалните фактори. В което няма нищо лошо, разбира се, особено сега, когато класовите бариери често са като непробиваеми стени. Но от тази групичка — в която водещата фигура беше професорът по социология Мартин Стейнберг — считали, че влиянието на обкръжението малко или много се подчинява на определени закони. Даден тип майка и даден тип социални и културни фактори автоматично трябвало да създадат даден тип човек. Само че не е така, изобщо. Хората са значително по-сложни. Но господата искали да направят експеримент и да опитат да установят какво възпитание и каква социална среда са нужни, за да се оформи един отличен швед. Били в тясна връзка с Регистъра на близнаците и следели техните изследвания, а освен това се срещали и с Роджър Стафорд, американския психоаналитик.

— Четох за това.

— Чух, но не си го виждал на живо, нали? Беше невероятно харизматичен. Където и да отидеше, ставаше център на вниманието. Но по-важното е, че направил дълбоко впечатление на една жена от групата. Жената се казва Ракел Грейс и е психиатър и психоаналитик и… Бих могла да ти разкажа много за нея. Тя не просто хлътнала до уши по Роджър Стафорд, ами била обсебена и от работата му и искала да я продължи. В някакъв момент, не съм сигурна точно кога, тя и групата взели решение умишлено да разделят близнаци, еднояйчни и двуяйчни, и да ги пращат в диаметрално противоположни в социално отношение семейства. Но тъй като целта от самото начало била елитарна — да се създадат добри, забележителни шведи — групата внимавала с клиентелата. Търсели под дърво и камък. Разровили се даже в старите регистри на роми, номади и сами, като се оглеждали за изключително талантливи хора, които даже старите расови биолози не биха стерилизирали принудително. Сред тях подбирали родители, на които са им се родили близнаци. Искали, ако мога да се изразя цинично, първокласен материал за изследвания.

Микаел отново се замисли за виртуозния китарист, споменат от Лисбет.

— И Лео Манхеймер и Даниел Брулин били едни от тези близнаци?

Хилда фон Кантерборг замълча, загледана през прозореца.

— Да, и това е причината да седим тук, нали? — каза тя. — Това, което си разказал на Лота, звучи налудничаво: че Лео вече не е Лео. Честно казано, не вярвам. Просто не мога. Знаеш ли, Андерш и Даниел Брулин, както се казваха тогава, имат номадски корени. Идваха от изключително музикално семейство. Майката, Росана, била фантастична певица. Има я на запис. Пее Strange Fruit на Били Холидей просто сърцераздирателно. Но умряла от родилна треска само няколко дни след раждането. Дори не посещавала гимназия, но оценките й отпреди това били отлични. Първа в класа по всички предмети. Бащата се казвал Кенет и имал маниакална депресия, но бил гениален китарист. Не бил зъл или студен човек, по-скоро чистокръвен невротик, който не се справял с грижите за близнаците. Затова ги пратил в детски дом в Гевле, където Ракел Грейс ги открила и почти веднага ги разделила. Дори не искам да знам как са подхождали Ракел и Мартин, докато търсят семейства за всички близнаци. Но с Даниел и Андерш, или Лео, както го прекръстиха, беше особено ужасно.

— В какво отношение?

— Толкова е несправедливо. Даниел прекара няколко години в детския дом. После попадна при зъл, лишен от въображение селянин в Хюдиксвал, който си търсеше помощници за фермерската работа. Вярно, в началото имаше съпруга, но тя бързо се омете и от тогава насетне говорим за чиста проба детски труд. Даниел и доведените му братя работеха здраво от сутрин до вечер и често дори не ходеха на училище. А Лео, от друга страна… той живееше в заможно и влиятелно семейство в Нокебю.

— При Херман и Вивека Манхеймер.

— Именно, а Херман беше важна клечка с непреклонен характер. Мартин Стейнберг не могъл да му устои. Най-ключовото условие в експеримента беше осиновителите да не знаят нищо за произхода на детето и най-вече това, че то има близнак. Но Херман Манхеймер държал да знае. Вероятно се е възползвал от положението си, а може да е разполагал и с неофициални механизми, чрез които да повлияе на групата. Във всеки случай Мартин се огънал. Пречупил се. Разказал му под секрет за произхода на Лео, което беше достатъчно лошо само по себе си. Но стана още по-зле. Херман започна да се колебае. Винаги бе изпитвал неприязън към „татари“ и „паплач“, както се изразяваше. Без знанието на Ракел и Мартин, той помолил бизнес партньора си Алфред Йогрен за съвет.

— Разбирам — каза Микаел. — И по някакъв начин синът Ивар също разбрал за това.

— Да, но това стана много по-късно. Към момента, когато узнал истината, Ивар вече завиждаше на Лео, който беше считан за много по-обещаващ и умен. Не бива да забравяме, че той винаги е правел всичко възможно, за да излезе начело и да накисне Лео. Двете семейства сякаш бяха обградени от минно поле и моят колега Карл Сегер беше повикан, за да помогне.

— Но ако Херман Манхеймер е имал такива идиотски предразсъдъци, защо е взел момчето?

— Като цяло, Херман беше просто стар реакционер. Не мисля, че беше безсърдечен, въпреки случилото се с Карл. Но Алфред Йогрен… той беше истинска свиня и расист. Категорично посъветвал Херман да откаже. Всичко щеше да пропадне, ако не бяха докладите, че детето се развива много бързо в двигателно отношение и така нататък. В крайна сметка това натежа, а и Вивека беше очарована от Лео.

— Значи са го приели, защото е бил преждевременно развит?

— Общо взето. Лео беше на седем месеца, имаше бистър поглед и очакванията към него бяха големи още отрано.

— В гражданското му досие пише, че е биологичен син на семейство Манхеймер. Не разбирам как родителите са успели да убедят другите хора в това, след като момчето е било осиновено толкова късно.

— Най-близките приятели и съседи са знаели истината, разбира се. Но за тях това е било въпрос на чест. Знаели колко я боли Вивека от това, че не може да има собствени деца.

— Самият Лео знаел ли е, че е осиновен?

— Разбрал го на седем или осем години, когато синовете на Йогрен започнали да му се подиграват. Вивека била принудена да му разкаже. Но го помолила да го пази в тайна — заради честта на семейството.

— Разбирам.

— Да, не им е било лесно.

— Лео страда от хиперакузис.

— И не само това. Днес бихме го описали като свръхчувствителен. Беше изключително емоционален. Светът просто беше твърде суров за него и той се отдръпна встрани. Беше много самотно дете. Понякога си мисля, че Карл беше единственият му истински приятел. В началото Карл, аз и останалите млади психолози нямахме цялостен поглед върху ситуацията. Мислехме, че просто изследваме група надарени деца. Дори не ни бяха казали, че работим с близнаци. Бяхме разпределени по такъв начин, че да срещаме само едно от децата. Но постепенно разбрахме как стоят нещата — и постепенно се примирихме, макар и в различна степен, трябва да отбележа. От всички нас на Карл му беше най-трудно да приеме, че близнаците са били разделени умишлено. Може би защото беше толкова близък с Лео. Останалите деца като че ли нямаха усещането, че са били отделени от някого. Но с Лео беше различно. Той също не знаеше, че има едноличен близнак, а само, че е осиновен. Но подозираше нещо и често казваше, че се чувства като половин човек. За Карл ставаше все по-трудно. Казваше, че не издържа, и постоянно ме питаше за Даниел: „И той ли се чувства така?“. Отговарях му, че и той не е добре, че е самотен. Споменах му, че Даниел понякога проявява признаци на депресия. „Трябва да им разкажем“, каза ми Карл, а аз отвърнах, че не можем, че по този начин ще навредим на всички ни. Но Карл продължаваше и накрая направи най-голямата грешка в живота си. Отиде при Ракел и…

Хилда отвори втората бутилка, въпреки че първата още не беше съвсем празна.

— Ракел Грейс изглежда сериозна и коректна — продължи тя. — Успя да залъже Лео. Двамата продължиха да поддържат контакт. Виждат се по Коледа и така нататък. Но в действителност тя е студена като лед и именно заради нея съм тук с фалшиво име и треперя и пия. Тя ме държи под око от години и ту ме ласкае, ту ме заплашва. Беше се запътила към апартамента ми, когато побягнах. Видях я на улицата.

— И Карл е отишъл при нея — каза Микаел.

— Изпъчил гърди и й казал, че смята да говори с Лео, пък да става каквото ще. Няколко дни по-късно беше мъртъв. Застреляха го като дивеч в гората.

— Искаш да кажеш, че е бил убит?

— Не знам. Винаги съм го отричала, отказвах да приема, че съм участвала в проект, който може да доведе до нечия смърт.

— Но в действителност винаги си подозирала обратното, не е ли така? — попита Микаел.

Хилда не отговори. Просто отпи от розето си и се загледа през прозореца.

— Четох материалите от разследването — продължи Микаел. — Още тогава станалото изглеждаше съмнително, а сега изведнъж се оказва, че е имало и мотив. Не виждам друго обяснение, освен всички да са били замесени — Манхеймер, Йогрен, Грейс. Рискували са да бъдат разкрити и асоциирани с дейност, която е разделяла братя и сестри като с… меч. Били са принудени да се отърват от заплахата, която би могла да завлече всички им в калта.

Хилда фон Кантерборг изглеждаше изплашена и за известно време се умълча.

— Във всеки случай цената беше висока — каза тя. — Лео така и не се съвзе. Въпреки парите и всички инвестиции в него той никога не се почувства щастлив. Самочувствието му си остана ниско. Включи се неохотно в семейния бизнес, където го мачкаха кретени като Ивар.

— А братът, Даниел?

— В известен смисъл той беше по-силен, може би защото ножът беше опрял до кокала. Всички неща, с които Лео бе окуражаван да се занимава — да чете, да учи, да свири — Даниел трябваше да прави скришом. Животът му беше ужасен. Доведените му братя го тормозеха и биеха и той се чувстваше различен и отхвърлен.

— Какво е станало с него?

— Избяга от фермата и изчезна от полезрението на Регистъра. Макар че ме изритаха малко след като стана това, така че не съм съвсем сигурна за второто. Последното, което направих за него, беше да му кажа за едно музикално училище в Бостън. Оттогава не съм говорила с него, чак до…

Микаел усети, че нещо се е случило. Видя го в начина, по който тя държеше чашата, разчете го в блуждаещия й поглед.

— Да?

— Седях у дома и пиех. Беше сутрин, декември месец, преди година и половина. Бях си наляла една чаша и четях вестник. Тогава звънна телефонът. В Регистъра имахме строго правило никога да не казваме истинските си имена. Но аз… още тогава пиех и явно съм се изпуснала, защото Даниел успя да ме открие още когато избяга, а ето че толкова години по-късно отново ми се обади ненадейно и каза, че е разбрал.

— Разбрал е какво?

— Че Лео съществува и че двамата са еднояйчни близнаци.

— Огледални, нали?

— Да, но тогава още не го е знаел, пък и нямаше значение, поне на този етап. Беше страшно разгневен, пита ме дали съм знаела. Дълго се колебах. Накрая казах „да“ и той замълча. Каза, че никога няма да ми прости, после затвори. Искаше ми се да изкрещя, да падна на земята и да умра. Обадих се на номера, от който ме беше потърсил. Свързах се с хотел в Берлин, но там не бяха чували за Даниел Брулин. Опитах да се свържа с него по всякакви начини. Не успях.

— Мислиш ли, че се е срещнал с Лео?

— Всъщност не, въпреки всичко.

— Защо смяташ така?

— Защото такива събития се разчуват. Няколко от двойките близнаци, които наблюдавахме, се срещнаха като големи. Неизбежно е в днешната цифрова ера. Някой вижда снимка във Фейсбук или Инстаграм и казва, че човекът прилича на този или онзи. Хората започват да говорят и историята често стига до медиите. Журналистите обичат такива новини. Но никой от нашите близнаци не знае цялата истина. Винаги има обяснения — фалшиви обяснения, подготвени от самото начало. Освен това вестниците се концентрират просто върху необикновената среща. Никой не е стигал до дъното на историята. Не разбирам как ти си я надушил, честно казано. Поверителността в проекта беше строга до нелепост.

Микаел също отпи от розето, макар че не му харесваше. Зачуди се как да се изрази.

— Мисля, че това е пожелателно мислене, Хилда — каза той, запазвайки съчувствения си тон. — Според мен много неща сочат, че двамата са се срещнали. Има нещо, което не се връзва. Един мой приятел добре познава Лео — за всеки случай Микаел реши да говори за Малин в мъжки род — и напоследък го наблюдава внимателно. Напълно е убеден, че Лео е започнал да си служи с дясната ръка, както казах и на сестра ти. Освен това за нула време е станал много добър китарист.

— Значи е сменил и инструмента! — Хилда се сви напрегнато в стола си. — Нима намекваш, че… — продължи тя.

— Просто питам какви заключения би си извадила, ако се опиташ да мислиш непредубедено.

— Тогава, ако казаното от теб е вярно, бих предположила, че Лео и Даниел са си сменили самоличностите.

— Защо?

— Защото… — Тя търсеше правилните думи. — Защото са много меланхолични и изключително надарени личности. Лесно биха могли да сменят обстановката. Може би за тях това би било нещо ново и вълнуващо. Карл все повтаряше, че Лео се чувства като затворник, който трябва да играе роля, която не харесва.

— А Даниел?

— Не знам… за него сигурно би било фантастично да се озове в света на Лео.

— По телефона си се сблъскала със силен гняв, нали така каза? — продължи Микаел. — За Даниел сигурно е било ужасно болезнено да осъзнае, че неговият близнак е израснал в заможен дом, докато той самият бил ратай във ферма.

— Да, но…

Хилда погледна към бутилките вино, сякаш се боеше, че няма да й стигнат за дълго.

— Трябва да разбереш, че тези момчета са нечувано чувствителни и рядко способни на емпатия. Но също така и самотни. С Карл често сме го обсъждали. Двамата бяха като създадени един за друг и ако наистина са се срещнали, предполагам, че е било невероятно изживяване — може би най-хубавото, което им се е случвало.

— Значи не смяташ, че е възможно да се е случило нещо неприятно?

Хилда поклати глава, по-скоро конвулсивно, отколкото убедено, или поне така се стори на Микаел.

— Каза ли на някого, че Даниел ти е звънял?

Хилда фон Кантерборг се колеба прекалено дълго. Но от друга страна не беше лесно да тълкува реакциите й. Тя си запали нова цигара с фаса на старата и каза:

— Не. Вече нямам връзка с Регистъра. С кого бих могла да говоря?

— Каза, че Ракел Грейс те посещава от време на време.

— На нея не бих казала и дума. Винаги съм внимавала как се държа пред нея.

Микаел потъна в мисли и след малко продължи по-строго, отколкото бе възнамерявал.

— Трябва да ми отговориш на още един въпрос — каза той.

— За Лисбет Саландер ли става дума?

— Как разбра?

— Не е тайна, че двамата сте близки.

— Тя беше ли част от проекта?

— Лисбет бе детето, което тревожеше Ракел Грейс повече от всички останали, взети заедно.

 

 

Декември, година и половина по-рано

Лео Манхеймер влезе в дома си с човека, който изглеждаше като него самия. Мъжът носеше овехтяло черно палто с бяла кожена яка, сиви официални панталони и червеникавокафяви ботуши, които, изглежда, бяха видели свят. Свали шапката и палтото си и остави китарата. Косата му беше по-разрошена, бакенбардите по-дълги, а бузите по-обветрени. Но това само подсилваше вледеняващата прилика.

Беше като да се наблюдава в нова форма. По тялото му изби студена пот и Лео усети, че му се гади. Осъзна, че е изплашен до смърт. Подът под краката му сякаш се бе разтворил. Но чувствата, които го обзеха, не бяха толкова прости. Погледна ръцете и пръстите на мъжа, после своите собствени и му се прииска да вземе огледало. Искаше да сравни всеки милиметър, всяка бръчица по лицата им. Но още повече му се искаше да пита, да пита и никога да не спре. Замисли се за музиката, която бе долетяла от стълбището, и за думите на мъжа, че не се чувствал цял — точно като него самия. В гърлото му се образува буца.

— Как е възможно? — попита той.

— Мисля… — започна мъжът.

— Какво?

— Че сме били част от експеримент.

Лео едва успя да възприеме казаното. Спомни си Карл и бащините стъпки, които долетяха от стълбите в онзи есенен ден. Олюля се и седна на червения диван под картината на Брур Юрт. Мъжът се настани на съседния фотьойл и дори само в движението и стойката на тялото му имаше нещо зловещо познато.

— Подозирах го — каза Лео. — Че нещо не е наред.

— Знаеше ли, че си осиновен?

— Майка ми ми разказа.

— Но си нямал представа, че съществувам?

— Не, никаква, или…

— Какво?

— Мислил съм си. Сънувал съм. Представял съм си всичко възможно. Къде си израснал?

— В една ферма до Хюдиксвал. После се преместих в Бостън.

— Бостън — промълви Лео.

Чу туптенето на сърце. Помисли, че е неговото, но беше на мъжа, неговия близнак.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита Лео.

— Ще ми е нужно.

— Шампанско? Става ли? Влиза директно в кръвта.

— Звучи добре.

Лео се изправи и тръгна към кухнята, но се спря, без да знае защо. Беше твърде объркан и развълнуван, за да осъзнава какво върши.

— Извинявай — каза той.

— За какво?

— Така се шокирах на вратата. Дори не си спомням как се казваш.

— Дан — каза мъжът. — Дан Броуди.

— Дан? — повтори Лео. — Дан.

После отиде и взе бутилка „Дом Периньон“ и две чаши. Може би всичко започна още тогава, а може би не точно. Разговорът продължи да бъде сюрреалистичен и непонятен още известно време. Но навън валеше сняг, беше петък вечер и от коли и апартаменти долитаха гласове, смях и музика. Двамата братя се усмихваха, вдигаха чаши и се отпускаха все повече. Скоро говореха така, сякаш имаха да наваксват за цял живот мълчание.

Обсъждаха всичко и впоследствие никой от тях не можеше да преразкаже разговора и посоките, които бе поел. Всяка нишка, всяка тема бе прекъсвана от въпроси и вмятания. Думите като че не стигаха, двамата сякаш не успяваха да говорят достатъчно бързо. Настъпи нощ, после нов ден, а те само от време на време правеха пауза, за да ядат, спят или свирят. Свиреха с часове и за Лео това бе най-значимото.

Той беше самотник. Свиреше на пианото всеки ден още от дете, но винаги сам. Дан от своя страна беше свирил със стотици музиканти — аматьори, професионалисти, виртуози, некадърници, такива, които са се отдали само на един жанр, такива, които са овладели всички, и такива, които могат игриво да сменят тоналността по средата на песните и с лекота да доловят всяка промяна в ритъма. Но въпреки това никога не бе свирил с човек, който да го разбира толкова интуитивно и непосредствено. Това не беше просто джем сешън, двамата общуваха и обменяха опит чрез музиката си, а Лео от време на време се качваше на някой стол или маса и отправяше тост:

— Как се гордея с теб! Толкова си добър, свириш фантастично!

Изпитваше такова поразително щастие от това да свири с брат си, че самият той засвири по-добре и започна да проявява повече творчество в солата си. Разбира се, Дан беше по-умел, но и той си възвърна страстта в музиката. Понякога двамата говореха и свиреха едновременно.

Говореха за живота си така, сякаш го правеха за пръв път. От устите им излизаха изречения и мисли, които не бяха формулирали по-рано. Оставиха историите си да се смесят и украсят взаимно. Вярно бе, макар и Дан да не го каза, че не всички чувства бяха взаимни. Понякога го изгаряше завист и той си спомняше как бе гладувал като дете. Сещаше се и за бягството от фермата и думите на Хилда фон Кантерборг: „Работата ни е да изучаваме, без да се намесваме“.

В такива мигове изпитваше гняв и понякога, когато Лео се оплакваше как не посмял да се отдаде на музиката, а бил принуден да стане съсобственик в „Алфред Йогрен“ — принуден да стане съсобственик! — несправедливостите му се струваха повече, отколкото може да понесе. И все пак това беше изключение. През този декемврийски уикенд Дан живя безкрайно щастливо.

Беше истинско чудо да срещнеш не просто своя брат близнак, ами човек с твоите мисли, чувства и слух. Колко ли дълго обсъждаха само това? Звуците! Задълбаха в темата като същински нърдове. Беше зашеметяващо да обсъждаш нещо, което никой друг не разбира. Понякога Дан също се качваше на стол, за да вдигне наздравица.

Обещаха си да поддържат връзка. Заклеха се да не се разделят. Казаха си много грандиозни и красиви неща. Разговаряха подробно за хората, които ги бяха изследвали като деца, за тестовете и филмите и въпросите. Дан разказа за Хилда фон Кантерборг, а Лео за Карл Сегер и Ракел Грейс, с която бе поддържал контакт през годините.

— Ракел Грейс — каза Дан. — Как изглежда тя?

Лео му каза за родилния белег на врата й и Дан изтръпна. Осъзна, че и той я е срещал. Това беше решителен момент. Беше седемнайсети декември, неделя, единайсет вечерта. На улицата бе тъмно и тихо и вече не валеше сняг. Единственият шум идваше от далечни снегорини.

— Грейс не си ли пада малко вещица?

— Държи се ужасно хладно — каза Лео.

— Направо ме караше да настръхвам.

— Аз също никога не съм я харесвал.

— Но си продължил да се виждаш с нея?

— Никога не съм можел да й се опълча — каза Лео, сякаш за да се оправдае.

— Понякога сме малко слаби — успокои го Дан.

— Такива сме. Но освен това Ракел беше връзката ми с Карл. Винаги ми е разказвала хубави истории за него. Такива, каквито съм искал да чуя, предполагам. Другата седмица ще обядвам с нея.

— Някога питал ли си я за произхода си?

— Хиляди пъти и тя все казва…

— … че някой те е оставил в детски дом в Гевле, но не се знае кои са биологичните ти родители.

— Даже звънях в проклетия дом и оттам потвърдиха информацията.

— А как се връзва това с расистките обиди?

— Тя казва, че това са просто слухове.

— Лъже.

— Очевидно.

По лицето на Лео се изписа мрачна гримаса.

— Ракел Грейс е нещо като паяка в мрежата, не мислиш ли?

— Вероятно.

— Трябва да ги накажем!

В апартамента на Флурагатан се разпали диво желание за мъст и когато неделната вечер премина в нощ, а после и в понеделнишка сутрин, двамата се бяха разбрали да си мълчат и да не казват на никого за срещата си. Лео щеше да се обади на Ракел Грейс, да отмени обяда, да я покани тук и да я накара да се почувства в безопасност, докато Дан се крие в съседната стая. Ракел Грейс щеше да се види в чудо. Братята крояха план.

* * *

Хилда фон Кантерборг пиеше чаша след чаша, но въпреки това не изглеждаше пияна. Ръцете й обаче трепереха. Цялата беше в пот. Шията и гърдите й бяха мокри.

— Ракел Грейс и Мартин Стейнберг искаха в проекта да има и еднояйчни, и двуяйчни близнаци, както е прието. И двете групи са нужни, за да се направи сравнение. Лисбет Саландер и сестра й Камила бяха вписани в един от регистрите на Института за медицинска генетика. Двете бяха идеални. Никой не изпитваше кой знае какъв респект към Агнета. Но баща им беше…

— Чудовище.

— Много надарено чудовище, трябва да отбележа, а това правеше дъщерите крайно интересни. Ракел Грейс искаше да ги раздели. Беше обсебена от тази идея.

— Въпреки че момичетата са имали дом и майка.

— Въпреки това. Наистина не искам да защитавам Ракел, нито за миг. Но все пак… Тя имаше аргументи и от чисто човешка гледна точка. Бащата, Залаченко, беше агресивен и алкохолизиран.

— Знам всичко това.

— Знам, че знаеш. Но искам да го изтъкна в наша защита. Онзи дом беше като излязъл от ада, Микаел. Не говоря само за насилието и тормоза. Бащата освен това фаворизирал Камила, така че отношенията между сестрите били катастрофални още в началото. Те са родени, за да бъдат врагове.

Микаел се замисли за Камила и убийството на колегата му Андрей Зандер. Стисна здраво чашата си, но не каза нищо.

— Действително имаше причини — самата аз смятах така преди време, Лисбет да бъде пратена в друго семейство — продължи Хилда.

— Но тя е обичала майка си.

— Знам, повярвай ми. Научих много за тяхното семейство. Когато си беше у дома, Залаченко смазваше Агнета от бой и наглед това я беше пречупило. Но когато ставаше дума за дъщерите й, тя беше боец. Предлагаха й пари. Заплашваха я. Връчваха й неприятни писма с правителствени печати. Но тя отказваше да приеме. „Лисбет остава при мен, казваше. Никога няма да я изоставя.“ Бореше се със зъби и нокти, процесът се проточи и всъщност вече беше твърде късно да разделяме момичетата, особено според представите от онова време. Но за Ракел въпросът беше принципен, направо фикс идея, и аз бях повикана, за да посреднича.

— И какво стана?

— Оставах все по-впечатлена от Агнета. По онова време общувахме много и на практика се сприятелихме. Опитах да й помогна да задържи Лисбет. Наистина се борех за това. Но Ракел не се остави да бъде победена толкова лесно и една вечер се появи с личния си великан, Бенямин Форш.

— Кой е това?

— Обикновен социален работник, само че работи за Ракел от цяла вечност. Мартин Стейнберг се погрижи той да бъде назначен при нея. Бенямин не е свръхинтелигентен, но е едър и лоялен. Ракел му е помагала в множество трудни моменти, включително когато той изгуби сина си при автомобилна катастрофа. В замяна Бенямин би направил всичко за нея. Сигурно вече е на повече от петдесет и пет години, но е висок над два метра и е в изключителна физическа форма. Донякъде изглежда мил, има топъл, тъжен поглед и рошави вежди, които понякога го карат да изглежда малко комично. Но може да бъде и груб, ако Ракел поиска това от него. А онази вечер на Лундагатан…

Хилда се поколеба и отпи от розето си.

— Да?

— Случило се скоро след смъртта на Карл Сегер и точно по това време аз съм била на помен — продължи тя. — Вероятно не е съвпадение, операцията е била внимателно планирана. Било студен октомврийски ден. Камила щяла да спи при приятелка, така че Агнета и Лисбет останали сами вкъщи. Тогава Лисбет беше на шест. Рожденият й ден е през април, нали? С Агнета седели в кухнята, пиели чай и ядели сухари. Над Шинарвиксбериет се виела буря.

— Откъде знаеш тези неща?

— Имам три източника — нашия собствен официален доклад, който вероятно е най-малко достоверното описание на събитията, както и версията на Агнета. Впоследствие обсъждахме станалото с часове.

— А третият източник?

— Самата Лисбет.

Микаел я погледна учудено. Знаеше колко е затворена Лисбет, когато става дума за живота й. Самият той не бе чувал нищо за тази случка, дори от Холгер.

— Как си я накарала да проговори? — попита той.

— Беше преди около десет години — каза Хилда. — Лисбет се намираше в период, в който искаше да узнае повече за майка си. Разказах й каквото знаех. Казах, че Агнета е била силна и интелигентна личност. Пролича си, че това я зарадва. Седяхме дълго у дома и си говорихме, а накрая тя ми сподели тази история. Беше като удар в корема.

— Лисбет знаеше ли, че работиш за Регистъра?

Хилда фон Кантерборг отвори третата бутилка вино.

— Не — каза тя. — Нямаше представа. Дори не знаеше името на Ракел. Мислеше, че всичко е просто във връзка с попечителството — принудителна мярка от страна на социалните. Не знаеше нищо за изследването на близнаците, а аз…

Хилда завъртя чашата в ръка.

— Премълчала си истината.

— Следяха ме, Микаел. Бях положила клетва за мълчание. Знаех какво се е случило с Карл.

— Разбирам — каза той и в известен смисъл наистина го мислеше.

На Хилда не й е било лесно. Достатъчно смело постъпваше, като разговаряше с него в момента. Нямаше защо да я съди.

— И какво е станало? — попита той.

— Онзи път на Лундагатан ли?

— Да.

— Имало буря, както казах. Бащата се отбил в апартамента предния ден и съответно Агнета имала синини и болка в корема и гениталиите. Пиела чай с Лисбет в кухнята. Тогава на вратата се позвънило и както можеш да се досетиш, двете се ужасили. Помислили си, че Залаченко се е върнал.

— Но била Ракел Грейс.

— Ракел и Бенямин, което не е много по-добре. Обяснили високопарно, че ще вземат Лисбет съгласно този или онзи закон, за да я защитят. После станало страшно.

— Как така?

— Лисбет сигурно се е почувствала предадена. Била е толкова малка. В началото, докато Ракел идвала да й прави различни тестове, Лисбет се надявала, че тя може да им помогне. За Ракел Грейс могат да се кажат много неща, но тя излъчва власт и уравновесеност. Изглежда даже царствено, с изправената си стойка и белега на врата. Мисля, че Лисбет си е мечтаела тя да ги спаси и да се погрижи баща й да се махне от живота им. Но после осъзнала, че Ракел е като всички останали.

— Които просто оставяли тормозът да продължава.

— Които го оставяли да продължава — повтори Хилда. — И изведнъж Ракел на всичко отгоре поискала да отведе Лисбет, за да я предпази. Нея! Ракел дори извадила спринцовка със стесолид. Смятала да приспи момичето и да го вземе със себе си. Но тогава Лисбет подивяла. Захапала пръста на Ракел, качила се върху масата до стената във всекидневната, отворила прозореца и скочила. Живеели на първия етаж. Но до земята все пак имало два метра и половина, а Лисбет била малко, кльощаво момиченце. Не носела обувки, само чорапи, дънки и някаква блуза, а навън бушувала буря и валял дъжд, ако не се лъжа. Приземила се на крака, но залитнала напред и си ударила главата. Въпреки това веднага се изправила и се затичала в мрака. Тичала ли, тичала. Наляво-надясно, към Слусен^[1] и после Гамла стан. Накрая стигнала до площад „Мюнтториет“ и Двореца, премръзнала и подгизнала. Мисля, че е спала в някакъв вход. Нямало я два дни.

Хилда замълча за миг.

— Моля те…

— Какво?

— Днес съм в окаяно състояние. Дали не би могъл да изтичаш до рецепцията и да поръчаш няколко бири? Трябва ми нещо по-студено от тази помия — каза тя и посочи розето.

Микаел я погледна раздразнено. Накрая все пак кимна, излезе от стаята и слезе при младото момиче на рецепцията. Но за своя изненада не просто купи шест бутилки „Карлсберг“, ами изпрати и криптирано съобщение на Лисбет, което може би не беше много мъдър ход. Чувстваше обаче, че й го дължи.

Написа следното:

Жената с родилния белег на врата, която е искала да те отведе като малка, се казва Ракел Грейс. Тя е психоаналитик и психиатър и една от отговорните фигури в Регистъра.

После се качи обратно при Хилда фон Кантерборг и изслуша остатъка от историята.