Давид Лагеркранс
Мъжът, който търсеше сянката си (14)

Глава 13. 21 юни

Лисбет Саландер бе напуснала отделението с повишено ниво на сигурност за последен път. Сега се намираше в караулното помещение, където я обискираше момче на нейните години, с къса коса, зачервена кожа и малки, арогантни очи.

— Микаел Блумквист звъня и питаше за теб — каза момчето.

Лисбет дори не вдигна поглед, игнорирайки информацията. Беше осем и половина сутринта и тя просто искаше да се махне оттук. Подразни я бумащината, която трябваше да се отметне. Надраска няколко нечетливи реда в бланките, които й подадоха, взе лаптопа и мобилния си телефон и най-накрая я пуснаха.

Мина през портата в желязната ограда, прекоси железопътните релси и седна на олющената червена пейка до шосето, където зачака автобус 113 към Йоребру. Сутринта беше гореща, ясна и безветрена. Около Лисбет кръжаха две мухи. Тя вдигна лице към слънцето, наслаждавайки се на времето, но въпреки това не изпита особено силно щастие от свободата.

Но се радваше, че отново разполага с лаптопа. Както си седеше на пейката, облечена с черни дънки, които лепнеха по краката й, Лисбет сложи компютъра в скута си и се логна. Провери дали Аника Джанини й е изпратила полицейското разследване на смъртта на Джамал Чаудъри, както беше обещала. Материалът беше в пощенската й кутия, което беше добре. Лисбет смяташе да го изчете по пътя към Стокхолм.

Аника Джанини имаше теория. Подозрение, което се основаваше на любопитния факт, че Фария Кази бе мълчала по време на всички разпити, както и на кратък видеозапис от метростанция „Хорнстул“, който Аника бе обсъдила с имам от Бутшюрка на име Хасан Фердуси. Имамът смяташе, че Аника може да е на прав път. Идеята беше Лисбет, със своите компютърни познания, също да провери теорията. Ето защо отвори видеозаписа, прикачен към разследването. Но преди да го пусне, се загледа към пътя и пожълтелите полета и се замисли за Холгер Палмгрен. Бе мислила за него, кажи-речи, цяла нощ. „Говори с Хилда фон…“

Единствената „Хилда фон“, за която Лисбет се сещаше, беше Хилда фон Кантерборг, старата Хилда с характерните енергични жестове, която вечно седеше в кухнята у дома на Лундагатан и която беше една от малкото приятелки на майка й по времето, когато целият й живот се разпадаше. Хилда просто ги подкрепяше, не криеше някакви тайни, или поне Лисбет така си мислеше. Това беше и причината да я потърси един път преди десетина година. Двете цяла вечер разговаряха и пиха евтино розе, защото Лисбет искаше да научи повече за майка си. Хилда й разказа доста, а Лисбет от своя страна сподели с нея това-онова за себе си; довери й неща, които не бе казвала даже на Холгер. Вечерта беше дълга. Вдигнаха чаши в чест на Агнета и всички жени, чийто живот беше разрушен от задници и гадняри.

Но Хилда с нищо не бе показала, че знае за Регистъра. Да не би да бе премълчала най-важното? Първоначално Лисбет отказа да го повярва. Обикновено усещаше, когато има нещо заровено под повърхността. Но, разбира се, сломената фасада на Хилда можеше да я е подвела. Спомни си файловете, които свали от компютъра на Алвар. В документите имаше инициали. Х. К. Възможно ли бе това да е съкращение от Хилда фон Кантерборг? Лисбет написа името в няколко търсачки и разбра, че Хилда е била по-влиятелен психолог, отколкото си бе мислила. Това я жегна, но реши да изчака с присъдата си.

Автобус 113 към Йоребру се зададе по пътя, вдигайки облак прах и чакъл след себе си. Лисбет плати на шофьора и седна най-отзад. Изгледа записа от метростанцията, заснет точно след полунощ на десети октомври преди близо две години. Постепенно един дребен детайл я заинтригува. Имаше нещо специфично в ръката на заподозрения мъж. Дали това означаваше нещо? Не беше сигурна.

Знаеше, че разпознаването на движенията е млада наука. Не се съмняваше, че жестовете на всеки човек имат свое математическо съответствие. Но засега това беше трудно за измерване. Всяко леко движение съдържа огромно количество информация и не е строго детерминирано. Всеки път се почесваме по темето по различен начин. Жестовете ни винаги са сродни, но никога напълно идентични. Нужни са сензори, сигнални процесори, жироскопи, акселерометри, проследяващи алгоритми, хармонични анализи, измервания на честота и разстояние, за да могат движенията да се опишат и сравнят с точност. Вярно, в нета имаше доста програми, които можеше да свали. Но не, не вярваше, че има смисъл. Щеше да отнеме твърде много време. Вместо това й хрумна нещо друго.

Замисли се за приятелите си от Републиката на хакерите и дълбоката невронна мрежа, ДНМ, над която Чумата и Тринити работеха от толкова дълго време. Дали не можеше да се пригоди за нуждите на Лисбет? Не звучеше неправдоподобно. Вярно, трябваше да намери по-голям регистър с движения, които ДНМ да изучи. Но това би трябвало да е възможно.

Захвана се за работа във влака и накрая й хрумна налудничава идея. Това не би се понравило на Службата за лишаване от свобода, особено още на първия ден от освобождаването й. Но това нямаше нищо общо. Лисбет слезе на централната гара в Стокхолм, взе си такси до Фискаргатан и продължи да работи.

* * *

Дан Броуди остави китарата — чисто нова „Рамирез“ — на масата, отиде в кухнята и си направи двойно еспресо, което изпи толкова бързо, че си изгори езика. Беше десет и десет. Времето летеше. Беше зациклил на „Спомен от Алхамбра“ и сега закъсняваше за работа. Не че на някого му пукаше толкова, но не искаше да бъде небрежен. Ето защо излезе от кухнята и отвори гардероба в спалнята. Избра бяла риза, тъмен костюм и черни обувки „Чърч“. После се забърза надолу по стълбите и откри, че навън вече бе ужасно горещо. Лятото беше дошло с пълна сила, което не го радваше особено.

Костюмът не подхождаше на сезона. Под ярката слънчева светлина дрехите му се сториха твърде строги. Само след няколко метра гърбът и мишниците му вече се бяха изпотили. Това засили усещането му за отчуждение. Загледа се към работниците в Хумлегорден. Звукът от косачките го измъчваше и Даниел продължи с бързо темпо надолу към площад „Стюреплан“. Все още се чувстваше неспокоен, но забеляза с известно задоволство, че по улиците има и други мъже с костюми и потни чела, които също изглеждаха измъчени. Жегата бе дошла внезапно след дълъг дъждовен период. Малко по-нататък по Бириер Ярлсгатан^[1] видя линейка и се замисли за майка си.

Тя бе починала при раждането му. Дан се беше появил на този свят с името Даниел Брулин. Баща му беше пътуващ музикант, който никога не се бе интересувал от него и почина рано от цироза на черния дроб след продължително пиянство. Даниел израсна в детски дом в Гевле, а по-късно, от шестгодишен, заживя като едно от четирите приемни деца в селска ферма северно от Хюдиксвал. Трудеше се здраво още от малък, помагаше с животните, прибирането на жътвата, почистването на обора и клането и разфасоването на прасетата. Приемният му баща Стен, стопанинът, не криеше, че е взел приемните деца — все момчета — за работна ръка. По времето, когато получи попечителството над децата, Стен беше женен за червенокоса, ниска жена на име Кристина. Тя обаче рано-рано се махна оттам и повече не се обади. Казваха, че се е преместила в Норвегия. Никой, който познаваше Стен, не се учудваше, че се е уморила от него. Той не беше отблъскващ. Напротив, беше висок и внушителен и имаше добре поддържана брада, която рано посивя. Но в устните и челото му имаше нещо мрачно, което плашеше хората. Рядко се усмихваше, не обичаше да общува или да приказва излишно и мразеше всичко претенциозно и засукано.

Все повтаряше: „Не се правете на важни. Не си мислете, че сте нещо“^[2]. Когато в пристъп на веселие изтърсеха, че като пораснат, искат да станат футболисти или адвокати, или милионери, Стен винаги изръмжаваше: „Човек трябва да си знае мястото!“. Беше стиснат на хвалби, поощрения и пари. Вареше си домашен алкохол, ядеше месо от животни, които сам е застрелял или заколил, и беше почти независим от околния свят. Не купуваше нищо, което не е на промоция, част от разпродажба или с изтекъл срок на годност. Мебелите взимаше от битпазара или от съседи и роднини. Къщата беше боядисана в крещящо жълто. Никой не проумяваше защо, докато не стана ясно, че Стен е получил боята без пари, понеже била в излишък.

Стен нямаше вкус към литературата. Никога не четеше книги или дори вестници. Но това не пречеше на Даниел. Имаха си библиотека в училище. По-голям проблем беше непоносимостта на Стен към всякаква музика, която не е шведска и жизнерадостна. От биологичния си баща Даниел бе наследил единствено фамилията си и една китара „Левин“^[3] с найлонови струни, която дълго време стоя захвърлена на тавана. Когато стана на единайсет обаче, Даниел я свали в стаята си и не след дълго я обикна. Не само защото инструментът сякаш през цялото това време бе чакал именно него. Даниел почувства, че е роден да свири.

Бързо научи основополагащите акорди и хармонии и осъзна, че може да свири песни, които е чул един-единствен път по радиото. Дълго време репертоарът му беше обичайният за момче от неговото поколение: Tush на ЗиЗи Топ, баладата на Скорпиънс Still Loving You, Money for Nothing на Дайър Стрейтс и разни други рок класики. Но после се случи нещо. Един студен есенен ден Даниел се изниза от обора. Беше на четиринайсет и по това време училището беше ад. Лесно му бе да учи, но не издържаше да слуша учителите. Шумът и виковете около него го смущаваха и той непрестанно копнееше за тишината и спокойствието на фермата, макар че мразеше работата и дългите дни. Скатаваше се доколкото беше възможно и опитваше да отделя време за себе си.

През онзи ден — часът беше пет и половина — той отиде в кухнята и пусна радиото, откъдето зазвуча някаква сладникава песен. Даниел завъртя копчето за смяна на честотата и улови Р2^[4]. По принцип не слушаше този канал, мислеше, че е за стари чичковци. Това, което чу, само потвърди предубежденията му. Изнервящо соло за кларинет, което звучеше като пчела или алармен сигнал.

И все пак той се заслуша и след малко се случи нещо. Засвири китара — колеблива, игрива китара. Даниел потръпна. Стаята бе изпълнена с нещо непознато, с някакво чувство на преклонение, и въздухът вътре сякаш се сгъсти. Даниел не чуваше нищо друго, нито доведените си братя, които ругаеха и се караха, нито птиците, тракторите и далечните автомобили, нито дори приближаващите се стъпки. Просто стоеше, обзет от внезапно и неочаквано щастие. Опита се да разбере защо тоновете се различават от всички други, които някога бе чувал, и защо го докосваха толкова силно. В следващия миг усети остра болка в скалпа и врата си.

— Проклет мързеливец, да не мислиш, че не съм забелязал как се измъкваш от работа?

Беше Стен, който го дърпаше за косата, крещеше и псуваше. Но Даниел не му обръщаше внимание. Беше съсредоточен само в едно: да изслуша песента докрай! Музиката сякаш му разкриваше нещо ново и непознато, по-богато и всеобхватно от досегашния му живот. Макар да не разбра кой изпълнява песента, Даниел впери поглед в стария кухненски часовник над зиданата печка, докато Стен го влачеше навън. Знаеше, че е важно да запомни точния час. На следващия ден помоли да ползва телефона в училище и се обади на Шведското национално радио.

Никога преди не бе чувал нещо подобно. Липсваха му енергията и самоувереността на тази музика. Даниел беше момче, което дори не вдигаше ръка в класната стая, въпреки че знаеше отговорите. Винаги се бе чувствал нищожен, когато общуваше с градски хора, особено ако работата им беше свързана с нещо толкова бляскаво като радиото или телевизията. Но ето че все пак позвъни. Свързаха го с Шел Брандер от редакция „Джаз“. Даниел попита на пресекулки коя песен е звучала по радиото вчера точно след пет и половина вечерта. За всеки случай изтананика малко от нея. Това спести на Шел Брандер всякакви колебания.

— Ти да видиш! Хареса ли ти?

— Да — отвърна Даниел.

— Значи, имаш добър вкус, млади човече. Това е Nuages на Джанго Райнхарт.

Даниел, когото никога преди не бяха наричали „млади човече“, помоли Шел да му каже как се пише името и още по-притеснено попита:

— Кой е това?

— Един от най-добрите китаристи в света, бих казал. При все това е свирил солата си само с два пръста.

Впоследствие Даниел не беше сигурен какво му е разказал Шел Брандер още тогава и какво е научил сам по-късно. Постепенно обаче разбра, че зад музиката има история, която още повече увеличаваше стойността на чутото. Джанго бил беден. Израснал в Либерши в Белгия и често крадял пилета, за да оцелее. Още от малък свирел на китара и цигулка и бил считан за обещаващ талант. На осемнайсет години обаче обърнал една свещ в караваната, където живеел. Хартиените цветя на жена му — тя се препитавала, като ги продава — се запалили. Джанго получил тежки изгаряния и дълго време никой не вярвал, че ще може да свири отново, особено след като се оказало, че няма да може да използва два от пръстите на лявата си ръка. Но с помощта на нова техника той продължил да се развива, станал световноизвестен и придобил култов статус.

Но преди всичко Джанго бил циганин, или ром, както вече бе прието да се казва. Самият Даниел също беше ром. Идваше от номадския народ. Беше го разбрал по най-трудния възможен начин — чрез болката, която изпитваше, когато другите го изолираха и го наричаха татарин. Дори за миг не се беше съмнявал, че да си ром е ужасно срамно. Благодарение на Джанго вече можеше да се гордее с произхода си. Вярно, беше различен, но от това можеше пък и да излезе нещо. Щом Джанго бе станал най-добрият в света с изгорена ръка, значи и за Даниел имаше надежда.

Взе пари назаем от една съученичка, купи си сборен албум на Джанго Райнхарт и научи всичките му класики, Minor Swing, Daphne, Belleville и Djangology, всичките, и за нула време промени стила си на свирене. Изостави блус гамите и вместо това се обърна към минорните арпеджио акорди с добавена секста, а в солата си ползваше минорно-мажорни и умалени акорди с добавена септима. С всеки изминал ден страстта му нарастваше. Упражняваше се, докато по върховете на пръстите му не се образуваха мазоли. Свиреше с плам, който не утихваше дори през нощта. Сънуваше китарата. Не мислеше за нищо друго и веднага щом му се удадеше шанс, отиваше в гората, сядаше на някой камък или пън и часове наред импровизираше. Постоянно попиваше нови знания и влияния, не само от Джанго, ами и от Джон Скофийлд, Пат Метини и Майк Стърн, всички велики модерни джаз китаристи.

Отношенията му със Стен се влошаваха право пропорционално. „Мислиш се за нещо, а? Само че си просто едно малко лайно“, ръмжеше Стен за щяло и за нещяло и отбелязваше, че Даниел „винаги е вървял с вирнат нос“. За Даниел, който цял живот се бе чувствал по-долен и нищожен, тези думи бяха непонятни. Опитваше да угажда на Стен, доколкото беше възможно, въпреки че нито искаше, нито можеше да се отдели от китарата. Скоро започна да яде шамари. Получаваше и юмручни удари, а понякога се включваха дори доведените му братя. Удряха го в корема и по ръцете или го стряскаха със силни звуци, като стържеха метал в метал или блъскаха капаци от тенджери. Даниел започна да изпитва яростна, страдалческа омраза към работата на полето, особено лятно време, когато нямаше къде да избяга и трябваше да тори, оре, бранува и сее.

През лятото момчетата често работеха от рано сутрин до късно вечер. Даниел се трудеше здраво, за да се хареса на останалите и те отново да го приемат. Понякога успяваше. Вечер свиреше каквито песни поискат братята му и понякога получаваше аплодисменти и известен статус. И все пак знаеше, че им е в тежест. Не пропускаше възможност да се измъкне от задълженията си.

Един следобед, докато слънцето изгаряше врата му, Даниел чу в далечината да пее кос. Тогава беше на шестнайсет. През есента щеше да започне втората година в гимназията и вече мечтаеше за осемнайсетия си рожден ден, когато щеше да стане пълнолетен и да се махне оттук. Планираше да кандидатства в Музикалната академия или да стане джаз музикант и да работи толкова усърдно и амбициозно, че един ден да запише албум. Мечтите занимаваха ума му ден и нощ. А понякога, като сега, чуваше някакъв звук сред природата, който сякаш го улавяше в примка и го откъсваше от полето.

Свирна с уста в отговор на коса. В мислите му вариацията на птичата песен се разви в мелодия. Пръстите му почнаха да се движат по грифа на невидима китара и внезапно Даниел потръпна. По-късно, като възрастен, често щеше да копнее за тези мигове, когато имаше усещането, че ще изгуби нещо безвъзвратно, ако не седне да композира. В такива моменти нищо на този свят не можеше да му попречи да избяга някъде с китарата си. Даниел още си спомняше забраненото вълнение в гърдите, когато бос, с развят анцуг и стиснал китарата в ръка се втурна надолу към езерото Блакосшернен, седна на разнебитения кей и засвирука с уста мелодията, която му беше хрумнала преди малко, акомпанирайки си с китарата. Това бяха прекрасни минути. Винаги щеше да си ги спомня така.

Но не продължиха дълго. Явно някое от момчетата го беше видяло да се изнизва и го бе издало. Стен изникна до него по къси панталони и гол до кръста. Беше побеснял и Даниел, който не знаеше дали да се извини, или просто да побегне, се колеба прекалено дълго. Стен хвана китарата и я дръпна от ръцете му с такава сила, че падна назад и си удари лакътя. Не беше сериозно. Но нещо в него преля. Той се изправи с почервеняло лице и разби китарата в кея. След това изглеждаше шокиран, сякаш не осъзнаваше какво е направил. Но това не променяше нещата.

Даниел се почувства, все едно от тялото му е бил изтръгнат жизненоважен орган. Изкрещя „свиня“ и „идиот“ — думи, с които никога преди не се беше обръщал към Стен. После хукна през полето, нахълта в къщата, напъха плочите си и малко дрехи в една раница и избяга от фермата.

Стигна до магистрала Е4 и вървя с часове, докато един тираджия не го качи на стоп до Гевле. Продължи на юг и спа в гората. Крадеше ябълки и сливи и ядеше каквито горски плодове намери. Една възрастна жена му даде сандвич с шунка и го откара до Сьодертеле. Млад мъж пък го почерпи обяд и го метна до Йоншьопинг. Късно вечерта на двайсет и втори юли Даниел пристигна в Гьотеборг. Няколко дни по-късно получи нископлатена черна работа на пристанището, а след шест седмици, през които живееше, кажи-речи, на магия и понякога спеше по входовете, Даниел си купи нова китара. Не „Селмер Макафери“, китарата на Джанго, ами „Ибанез“ втора ръка.

Реши да се хване на работа на един кораб до Ню Йорк. Но не беше така лесно, както бе чел и слушал. Нямаше паспорт и виза, а човек вече не можеше просто да се присъедини към екипажа на някой кораб, дори като чистач. Една ранна вечер, след края на работния му ден на пристанището, една жена го чакаше на пристана. Казваше се Ан-Катрине Лидхолм, беше пълна, облечена в розово и имаше дружелюбен поглед. Работеше в социалните служби и каза, че е получила обаждане във връзка с него. Едва тогава Даниел разбра, че е обявен за изчезнал и го издирват. Неохотно последва жената до офиса на социалните на площад „Йернториет“.

Ан-Катрине обясни, че е говорила със Стен по телефона и е останала с добро впечатление, което още повече засили подозренията на Даниел.

— Липсваш му — каза тя.

Той отговори „глупости“ и каза, че не може да се върне. Щяха да го бият. Животът му щеше да се превърне в ад. Ан-Катрине го остави да й разкаже за фермата, след което му предложи няколко варианта. Никой от тях не му се понрави. Ан-Катрине каза, че той е твърде млад и има нужда от подкрепа и напътствия. Тогава Даниел се сети за стокхолмчаните, както ги наричаше тайно. Стокхолмчаните бяха психолози и лекари, които го посещаваха всяка година, докато беше малък. Мереха височината и теглото му, задаваха му въпроси, водеха бележки и му даваха да решава всевъзможни тестове.

Тестовете никога не му бяха харесвали особено и Даниел понякога плачеше след посещенията на стокхолмчаните. Чувстваше се самотен и изложен на показ. В тези мигове мислеше за майка си и за живота заедно с нея, който така и нямаше да изживее. В същото време не ги мразеше. Те му се усмихваха окуражително, хвалеха го и му казваха, че е талантлив и умен. Никой от тях не бе изричал лоша дума. Освен това Даниел не намираше нищо странно в посещенията. Смяташе за естествено, че властите искат да знаят как се справя в приемното си семейство, и нямаше проблем да пишат за него в протоколите и списанията си. По-скоро възприемаше това като знак, че въпреки всичко животът му означава нещо. Понякога, в зависимост от това кой правеше тестовете, посещенията всъщност бяха приятно разсейване от работата във фермата, особено през последните години, когато стокхолмчаните започнаха да проявяват интерес към музиката му и го снимаха как свири на китара. Няколко пъти, когато му се струваха смаяни и ги чуваше да си шепнат, Даниел се размечтаваше как записите се разпространяват и стигат до ръцете на музикални агенти или директори на продуцентски компании.

Психолозите и лекарите — често посетителите бяха различни — винаги казваха само първото си име и той не знаеше нищо за тях. Освен за една жена, която, вероятно погрешка, един ден му стисна ръката и се представи с цялото си име. Но той не си я спомняше само заради това. Беше очарован не само заради формите й, дългата червеникаворуса коса и високите токчета, които бяха толкова неподходящи за меките алеи пред къщата. Жената му се усмихна така, сякаш наистина го харесваше. Казваше се Хилда фон Кантерборг, носеше изрязани блузи и рокли, имаше големи очи и плътни, червени устни, които Даниел си мечтаеше да целуне.

Именно за нея се сети в офиса на социалните служби в Гьотеборг, когато каза, че иска да позвъни по телефона. Взе един указател на стокхолмския регион и го запрелиства нервно. В продължение на минута бе убеден, че името е било просто прикритие, което беше и първият път, когато му хрумваше мисълта, че стокхолмчаните не са били обикновени служители от шведската бюрократична система. Но накрая откри името и каталога и набра номера. Не получи отговор, но остави съобщение.

Когато се върна на следващия ден, след като нощува в „Стокхолмс Стадсмишун“^[5], Даниел научи, че Хилда е върнала обаждането му и е оставила друг номер. Този път вдигна и като че ли се зарадва да чуе името му. Той веднага разбра, че тя знае за бягството му от фермата. Каза, че „много съжалява“, и го нарече „изключително талантлив“. Даниел изпита непоносима самота и потисна импулса да заплаче.

— Тогава ми помогни — каза той.

Тя отвърна:

— Мили Даниел, бих направила всичко. Но работата ни е да изучаваме, без да се намесваме.

През годините Даниел щеше многократно да си припомня тази реплика. Тя щеше да допринесе за това да си създаде нова самоличност, която да защитава с всички сили. Но в онзи момент го обзе крайно неприятно усещане и той възкликна: „А? Какво имаш предвид?“. Хилда очевидно се притесни. Заговори за други неща — как той трябвало да завърши гимназия и да не взима прибързани решения. Даниел каза, че просто иска да свири на китара. Хилда фон Кантерборг отвърна, че можел да учи музика. Той каза, че искал да отплава с кораб за Ню Йорк и да свири в джаз клубовете там. Тя настоятелно се опита да го разубеди. Каза: „Не на твоите години и с твоите предпоставки“.

Двамата продължиха да обсъждат въпроса чак докато Ан-Катрине и останалите социални служители започнаха да губят търпение. Тогава Даниел обеща да си помисли. Каза, че се надява да я види. Тя отвърна, че се надява да види него. Но това така и не стана. Даниел нямаше да я срещне никога повече, нито пък щеше да има време да мисли за бъдещето си.

Беше споменал, че иска да се качи на кораб и да свири в Ню Йорк, и без да разбере как точно стана, едни хора се появиха и му помогнаха да си набави паспорт и виза, и му уредиха място като кухненски помощник и сервитьор на един товарен кораб, собственост на морския превозвач „Валениус“. Корабът нямаше да го откара в Ню Йорк, ами в Бостън. Към трудовия му договор имаше бележка, прикрепена с кламер, на която беше написано с химикалка: „Музикален колеж «Бъркли», Бостън, щата Масачузетс. Успех! Х.“.

Животът му никога повече нямаше да бъде същият. Щеше да стане американски гражданин на име Дан Броуди и да преживее много фантастични и вълнуващи неща, но дълбоко в сърцето си винаги щеше да се чувства самотен и разочарован. В началото на кариерата си наистина за малко да пробие. Един ден, когато беше едва на осемнайсет, имаше джем сесия в джаз клуб „Райлис“ на улица „Хемпшир“ в Бостън. Изсвири соло, което беше в духа на Джанго, но в същото време в него имаше нещо ново и различно. През публиката премина шепот. Хората започнаха да говорят за него и той се срещна с някои мениджъри и представители на звукозаписни компании. Но всички смятаха, че нещо му липсва, може би смелост и самоувереност. Нещата все се проваляха на финалната права. През целия си живот той щеше да бъде изпреварван от не толкова талантливи, но по-напористи хора. Щеше да му се наложи да се задоволи с живот в сянката на звездите. Все нещо нямаше да му достига. Все повече щеше да му липсва страстта, която бе изпитал, докато свиреше на кея при Блакосшернен.

* * *

Лисбет бе открила няколко по-големи бази данни с движения на длани, които се използваха за медицински проучвания и разработване на роботи. Въведе данните в дълбоката невронна мрежа на Републиката на хакерите и се захвана за работа. Беше толкова съсредоточена, че забрави да яде и да пие, въпреки жегата. Накрая вдигна поглед от монитора и започна да пие, но не вода, от каквато тялото й имаше нужда. Пиеше „Туламор Дю“.

Копнееше за алкохол. Копнееше и за секс, слънчева светлина, джънк фуд, мириса на морето и шума на баровете и усещането за свобода. Но засега се задоволи с уиски. Помисли си, че няма лошо, ако мирише на пияница. Хората не очакваха много от алкохолиците. Обърна се към Ридарфиерден и затвори очи. После ги отвори, изпъна гръб и остави алгоритмите на невронната мрежа да работят и да се самообучават, а тя самата отиде в кухнята и си стопли пица в микровълновата. После позвъни на Аника Джанини.

Аника не се зарадва много, когато чу плановете й. Опита се да я разубеди, но след като не успя, каза, че Лисбет може да заснеме заподозрения, но нищо повече. Препоръча й да се свърже с имама Хасан Фердуси. Той можеше да й помогне с „по-човешките аспекти“. Лисбет не я послуша. Но това нямаше голямо значение. Аника се свърза с имама от нейно име и го прати във Валхолмен.

Лисбет пък изяде пицата си, пи уиски и хакна компютъра на Микаел. Остави следното съобщение:

У дома. Пуснаха ме днес.

Хилда фон е Хилда фон Кантерборг. Открий я.

Провери и Даниел Брулин. Той е китарист, талантлив. Аз имам друга работа. Ще се чуем.

* * *

Микаел видя написаното от Лисбет и се зарадва, че са я пуснали. Опита да й се обади, но тя не вдигна. Микаел изруга и се замисли над съобщението й. Значи тя също знаеше, че става дума за Хилда фон Кантерборг. Какво означаваше това? Познаваше ли я? Или пък се беше добрала до информацията благодарение на хакерските си умения? Нямаше представа. Но едно беше сигурно: нямаше нужда от увещанията на Лисбет, за да тръгне по дирите на Фон Кантерборг. Отдавна се бе съсредоточил изцяло върху това.

Само че не разбираше какво общо има въпросният Даниел Брулин. Откри всички мъже с това име в интернет, но никой от тях не беше китарист или дори музикант. Може би и не вложи достатъчно усилия в търсенето. Беше твърде зает с други неща.

Започна се вчера вечерта със статията, за която му подшушна сестрата на Хилда фон Кантерборг. В нея нямаше нищо забележително. На първо четене му се стори твърде обща, за да съдържа някаква ексклузивна или експлозивна информация. Темата беше старата класика — наследство и обкръжение. Кое от двете ни оформя?

Хилда фон Кантерборг пишеше под псевдонима Леонард Барк, това, което Микаел вече знаеше твърде добре — че въпросът отдавна е политизиран. Лявото, разбира се, предпочита да смята, че преди всичко социалните фактори осигуряват житейските предпоставки на хората, докато дясното се застъпва за силата на гените.

Хилда фон Кантерборг считаше политизирането за злощастно обстоятелство и отбелязваше, че науката винаги тръгва в грешна посока, когато се ръководи от идеологически подбуди. Във въведението се усещаше известна напрегнатост, сякаш авторката се канеше да каже нещо шокиращо. Но като цяло, статията беше балансирана, макар че полемизираше със старото поколение марксисти и психоаналитици и показваше, че наследствените фактори оформят личността повече, отколкото изследователите и обществеността през шейсетте и седемдесетте години са си представяли.

В есето обаче нямаше нищо детерминистично. Не се казваше, че гените предопределят съдбата ни. Споменаваше се само, че някои качества като интелигентността и когнитивните ни способности имат силно наследствен компонент, особено в зряла възраст. Но като цяло, се твърдеше, че генетиката и средата ни се отразяват в еднаква степен. Микаел горе-долу това и очакваше да прочете.

И все пак едно нещо го изненада. Социалните фактори, за които се твърдеше, че ни оформят най-много, не бяха тези, които си беше представял: характерът на родителите ни, отношенията ни с тях и начинът, по който ни отглеждат. Хилда фон Кантерборг пишеше, че майките и бащите често са убедени, че са имали решаваща роля за развитието на децата си. „Но се самоласкаят.“

Това, което очертава съдбата ни, според Фон Кантерборг, е по-скоро така наречената от нея уникална среда — тази, която не делим с никого, дори с братята и сестрите си. Това е средата, която сами търсим и създаваме, например когато открием нещо, което ни забавлява и впечатлява и то ни тласне в определена посока. Донякъде като онзи път, когато Микаел гледа филма „Цялото президентско войнство“ като момче и бе споходен от силно желание да стане журналист.

Наследството и средата винаги работят заедно, пишеше Фон Кантерборг. Търсим събития и дейности, които стимулират гените ни и им помагат да разцъфтят, а в същото време бягаме от нещата, които ни плашат или ни карат да се чувстваме неудобно. Именно това, а не по-общите взаимовръзки, оформят характера ни в най-голяма степен, пишеше тя. Културните и финансовите предпоставки, разбира се, ни дават различни възможности да развиваме талантите си, а и със сигурност прихващаме оценките и начина на мислене на обкръжението си. Но най-много ни оформят преживелиците, които не делим с никого. На пръв поглед те може да са незабележими, но в дългосрочен план са от голямо значение и малко по малко ни бутат напред в живота.

За основа на заключенията си Фон Кантерборг бе използвала редица научни трудове, измежду които MISTRA, Minnesota Study of Twins Reared Apart^[6], както и изследвания на Шведския регистър на близнаците към Каролинския институт. Еднояйчните, или така наречените монозиготни близнаци, имат на практика идентичен набор от гени. Ето защо са идеален обект за изследване, ако искаме да разберем значението на наследствеността и обкръжението.

По света има хиляди еднояйчни близнаци, които са израснали отделно едни от други или защото един от тях е бил осиновен, или защото в някои злощастни случаи са били разменени в родилните отделения. Често ставаше дума за сърцераздирателни човешки истории, но те бяха дали на учените уникална възможност да изследват факторите, влияещи на развитието ни.

Групите от еднояйчни близнаци, разделени при раждането, са били сравнени с близнаци, израснали заедно, както и с двуяйчни близнаци, които споделят само половината си ДНК и които също са били разделени като малки или пък отгледани в едно семейство. Всички научни трудове стигаха горе-долу до едно и също заключение: личността ни се оформя на първо място от наследствените фактори в комбинация с уникалната ни среда.

Микаел с лекота можеше да отправи критични контрахипотези, а освен това виждаше някои проблеми при тълкуването на събраните резултати. Въпреки това обаче намираше статията за интересна в най-общ смисъл. Покрай нея прочете и няколко малко или много фантастични истории за еднояйчни близнаци, които израсли в различни семейства, но се срещнали като възрастни и били поразени от това колко си приличат не само на външен вид, ами и като поведение. Попадна и на историята за така наречените близнаци Джим от Охайо, САЩ, които независимо един от друг пушели цигари „Сейлъм“, гризели си ноктите, страдали от мигрена, имали дърводелски работилници в гаража, кръстили кучетата си Той, оженили се на два пъти, като и в двата случая съпругите им имали еднакви имена, кръстили синовете си Джеймс Алън и какво ли още не.

Микаел разбираше защо вестниците, търсещи сензации, бяха толкова въодушевени от историята. Той самият не й отдаде голямо значение. Знаеше колко лесно е човек да попадне в плен на приликите и съвпаденията. Сензационното и набиващото се на очи винаги се задържа в съзнанието ни за сметка на обикновеното, което може би именно по силата на по-скромното си естество говори много по-точно за реалността.

Въпреки това Микаел разбираше, че всички тези изследвания на близнаци са довели до промяна на парадигмата в епидемиологията. Изследователската общност бе придобила повече вяра в силата на гените и в тяхната заплетена взаимовръзка със социалната среда. По-рано, най-вече през шейсетте и седемдесетте години, бе съществувала по-голяма увереност във влиянието на обкръжението ни. Мнозина учени били повлияни от водещите идеологии по онова време и вярвали, че хората могат да бъдат моделирани в най-различни форми. Разпространени били редица повече или по-малко механични представи за човека. Смятало се, че определени среди на развитие или методи на отглеждане почти неизбежно водят до оформянето на определен вид индивиди. Много изследователи си мечтаели да успеят да потвърдят тази хипотеза научно и може би дори да разберат дали бихме могли да създаваме по-добри и щастливи хора. Това била една от причините тъкмо тогава да бъдат проведени толкова много изследвания на близнаци, включително няколко, които Хилда фон Кантерборг описваше с уклончивата формулировка „преднамерени и радикални“.

Някъде там Микаел се сепна и реши да проучи въпроса по-подробно. Нямаше представа дали е на прав път. Но се зарови по-надълбоко в темата. Пробва също така да комбинира именно думите „преднамерени и радикални“ с изследвания на близнаци. Така попадна на името Роджър Стафорд.

Роджър Стафорд беше американски психоаналитик и психиатър и професор в Йейл. Бе имал близки работни взаимоотношения с дъщерята на Фройд, Ана, а хората го описваха като харизматичен и чаровен. Имаше негови снимки с Джейн Фонда, Хенри Кисинджър и Джералд Форд. Беше се движил сред популярните кръгове и самият той приличаше малко на филмова звезда.

Но Стафорд беше най-известен с нещо не толкова ласкаещо. То бе свързано именно с „преднамереното и радикалното“. През септември 1989 от „Уошингтън Поуст“ бяха разкрили, че в края на шейсетте Стафорд е установил връзка с пет жени, директори на осиновителни бюра в Ню Йорк и Бостън. Три от тях имали психологическо образование, а за две се смятало, че са били в любовни отношения с него. Възможно беше Стафорд да ги е използвал с користни цели. От друга страна, това едва ли е било необходимо. По онова време той бил голям авторитет. Няколко от книгите му присъствали в справочните библиотеки на осиновителните бюра. В една от тях, „Егоистичното дете“, той твърдеше, че едноличните близнаци се чувстват по-добре и стават по-самостоятелни, ако израснат без своя близнак. Впоследствие се оказало, че това заключение е напълно безпочвено, но по онова време било разпространено сред терапевтите по източното крайбрежие и директорките имали основание да му се доверят.

Стафорд се уговорил с тях да му се обаждат, когато се появяват близнаци за осиновяване. След консултация с него децата били пращани в отделни семейства. Ставало дума за общо четиресет и шест пеленачета, от които двайсет и осем били еднояйчни близнаци, а осемнайсет двуяйчни. Никое от приемните семейства не знаело, че детето им е близнак и има брат или сестра. В същото време били задължени да разрешават на Стафорд и екипа му ежегодно да преглеждат децата и да им правят редица личностни тестове. Казвали, че било за тяхно добро.

Твърдеше се, че родителите били избирани изключително грижливо. Бяха се изприказвали куп хубави работи. И все пак беше очевидно, че зад цялата работа са стояли други интереси. Една от директорките — жена на име Рита Бърнард — сметнала за странно, че Стафорд настоявал близнаците да бъдат осиновени от родители, които се различават по обществен статус, образование, религиозна принадлежност, темперамент, характер, етнос или възпитателни методи. По думите й Стафорд като че не се интересувал толкова от доброто на децата, колкото искал да проведе изследване върху наследствеността и социалната среда.

Стафорд не криеше, че е извършвал научна дейност и си е водил записки. Считал това за отлична възможност да научи повече за оформянето ни като индивиди. Казваше, в пристъп на гордост и самозащита, че работата му ще се превърне в „безценен научен ресурс“. Но категорично отричаше, че не е поставял бъдещето на децата на първо място. Отказал да публикува материалите си „от съображения за поверителност“ и вместо това ги дарил на Детския изследователски център към Йейл, като поставил изискването до тях да бъде осигурен публичен достъп чак през 2078, когато всички замесени ще бъдат мъртви. Казваше, че не искал да експлоатира съдбите на децата.

Това, разбира се, звучеше благородно, но не липсваха и критици, които твърдяха, че Стафорд е засекретил материалите, защото не са отговаряли на очакванията му. Повечето хора бяха единодушни, че експериментът е крайно неетичен и че Стафорд е лишил близнаците от щастието да израснат заедно. Колега психиатър от Харвард даже беше сравнил дейността му с експериментите на Йозеф Менгеле в Аушвиц. Стафорд отвърнал на удара гордо и бурно, с помощта на двама или трима адвокати. Не след дълго дебатът приключил. Погребението на Роджър Стафорд след смъртта му през 2001 протекло не без помпозност и в присъствието на няколко знаменитости. В специализираните издания и сутрешните вестници бяха публикувани хубави некролози. Експериментът не бе очернил наследството му може би защото децата, разделени така брутално, до едно идваха от долните слоеве на обществото.

В онези години често ставаше така, Микаел го знаеше отдавна. Човек можеше да злоупотребява с етнически или други малцинства в името на науката и на обществото и да му се размине. Ето защо, също като много други, Микаел отказваше да приеме експеримента на Стафорд за изолиран феномен. Стигна до дъното на историята и откри, че Роджър Стафорд е посещавал Швеция през седемдесетте и осемдесетте години. Имаше негови снимки с тогавашните водещи психоаналитици и социолози: Ларш Малм, Биргита Едберг, Лиселоте Седер, Мартин Стейнберг.

По онова време не се знаело нищо за експеримента на Стафорд и може би той бе посещавал Швеция по други причини. Но Микаел продължи да се рови. През цялото време си мислеше за Лисбет, разбира се. Тя също беше близначка, имаше двуяйчен кошмар на име Камила. Микаел знаеше, че когато е била малка, някакви държавни служители са се опитвали да я изследват и тя е мразела посещенията им. Замисли се и за Лео Манхеймер, за високото му IQ и за информацията от Еленор Юрт, че той може да произлиза от номадския народ, както и за казаното от Малин, според която Лео вече не бил левичар. Този път не отхвърли твърдението като неправдоподобно, напротив.

Разтърси се за медицински феномени, които биха могли да обяснят промяната, и се задълба в една статия в „Нейчър“, където се обясняваше защо оплодената яйцеклетка в матката може да се раздели и да доведе до появата на еднояйчни близнаци. После стана от бюрото си и в продължение на една-две минути стоя като вкопан, мърморейки си нещо. После отново позвъни на Лота фон Кантерборг и й разказа какво мисли. Или по-точно рискува, представяйки й новите си, налудничави подозрения като факти.

— Звучи болно — каза тя.

— Знам. Но ще го предадеш ли на Хилда, ако ти се обади? Кажи й, че ситуацията е критична.

— Обещавам — каза Лота фон Кантерборг.

* * *

Микаел си легна, като остави мобилния си телефон на нощното шкафче. Но никой не звънна. Въпреки това той почти не спа и сега, на следващия ден, отново седеше пред компютъра. Проучваше хората, с които Роджър Стафорд се беше срещал в Швеция, и за своя изненада се натъкна на името на Холгер Палмгрен. Холгер и професорът по социология Мартин Стейнберг бяха работили заедно по време на съдебен процес преди повече от две десетилетия. На Микаел не му се вярваше това да означава нещо — в крайна сметка Стокхолм е малък. Все се натъкваме едни на други.

Въпреки това си записа номера и адреса на Мартин Стейнберг, който явно живееше на остров Лидингьо, и продължи да се рови в миналото му. Но вече не беше толкова съсредоточен. Чувстваше се разкъсан между няколко желания. Дали да не прати криптирано съобщение на Лисбет, за да й разкаже какво е открил? Или да потърси Лео Манхеймер и да опита да разбере дали е на прав път? Изпи още едно еспресо и изведнъж усети, че Малин му липсва. За нула време присъствието й в живота му се бе наложило като нещо съвсем естествено.

Отиде в банята и се качи на кантара. Беше наддал и реши да направи нещо по въпроса, а също и да се подстриже. Косата му стърчеше във всички посоки и той опита да поприглади перчема си. Но бързо се отказа и се върна при бюрото си, откъдето позвъни на Лисбет, изпрати й имейл и есемес и й остави съобщение в специално създадения за целта файл в компютъра си:

Обади ми се! Мисля, че открих нещо!

Погледна изреченията. Не му звучаха добре, пък и я имаше думата „мисля“, разбира се. Лисбет не беше по половинчатите неща. Изтри ги и вместо това написа: Открих нещо. Надяваше се, че казва истината. После отиде до гардероба, сложи си изгладена памучна риза, излезе навън и тръгна към метростанция „Марияториет“.

Щом се озова на перона, извади бележките си от снощи и отново се зачете в тях. Стигна до въпросителните и спекулациите и се зачуди да не би да е откачил. После погледна електронната табела над главата си и видя, че влакът пристига. Точно тогава телефонът му звънна. Обаждаше се Лота фон Кантерборг. Дишаше тежко.

— Говорих с нея — каза тя.

— С Хилда?

— Каза, че онова за Лео Манхеймер не може да е вярно.

— Разбирам.

— Но иска да се срещне с теб — продължи тя. — Иска да ти каже какво знае. Вярвам й. В момента тя се намира… Може би не бива да го казвам по телефона.

— Звучи разумно.

Микаел предложи да се срещнат в „Кафебар“ на Санкт Паулсгатан още сега, след което се забърза нагоре по стълбите.