Давид Лагеркранс
Мъжът, който търсеше сянката си (12)

Глава 11. 20 юни

Затворничките в отдела с повишена сигурност бяха приключили с вечерята и напуснали столовата. Някои тренираха. Две-три пушеха и клюкарстваха на двора. Други гледаха филм — май че „Бандата на Оушън“. Останалите обикаляха из коридора и стаята за развлечение или си шепнеха нещо по килиите, чиито врати бяха широко отворени. На пръв поглед денят изглеждаше като всеки друг. Но всъщност всичко беше различно. Отделението никога вече нямаше да бъде същото.

Не само че имаше повече надзиратели от обикновено, ами никой нямаше право да приема посещения или телефонни разговори, а вътре беше непривично горещо и задушно. Самият директор Рикард Фагер беше там. Присъствието му изнервяше пазачите, които и без това се чувстваха обезпокоени от настроението сред затворничките.

Чувството за освобождение сякаш вибрираше във въздуха. В стъпките и усмивките се усещаше забравена лекота, а глъчката, която винаги кипеше от заплахи и страх, сега звучеше облекчено и развълнувано, като след падането на тиранин. От друга страна, отново като при падането на тиранин, в отделението се забелязваха признаци на тревога и вакуум във властта. Някои, като Тине Грьонлунд, изглежда се страхуваха да не им забият нож в гърба. Навсякъде и по всяко време се обсъждаше какво се бе случило и какво предстоеше да се случи.

Макар че много от приказките бяха лъжи и митове, затворничките все още знаеха повече от пазачите. Всички бяха наясно, че Лисбет е разбила лицето на Бенито и че животът й е в опасност. Носеха се слухове, че близките на Лисбет вече са на мушка и че отмъщението ще бъде ужасяващо, особено сега, когато се твърдеше, че лицето на Бенито е обезобразено завинаги. Освен това всички знаеха, че за главата на Фария Кази е обявена награда, зад която стоят богати ислямисти и шейхове.

Всички съзнаваха, че веднага щом оздравее, Бенито ще бъде преместена в друг затвор, така че се очакваха големи промени. Дори самото присъствие на директора беше знаково. Рикард Фагер беше най-мразеният човек в пандиза — с изключение на две жени в отделение „С“, които бяха убили собствените си деца. Сега за пръв път затворничките го гледаха не само с омраза, ами и с известна надежда. Кой знае, може би преместването на Бенито щеше да им донесе някои облекчения?

Директорът на затвора погледна ръчния си часовник и отпрати една от затворничките, която дойде да се оплаче от жегата. Рикард Фагер беше на четиресет и девет години и доста красив, макар и в погледа му да имаше нещо празно. Носеше сив костюм, червена вратовръзка и нови обувки „Алдън“. Хората от ръководството обикновено не се обличаха показно, за да не провокират затворничките, но Фагер често правеше обратното, за да подсили авторитета си. Днес обаче съжаляваше за избора си. От челото му се стичаше пот, а сакото и залепналите за бедрата му крачоли го дразнеха.

Проведе един разговор по вътрешната линия, отиде при временния главен надзирател Хариет Линдфорш и зашепна в ухото й. После двамата отидоха до килия номер седем, където вчера вечерта бяха изолирали Лисбет Саландер.

* * *

Лисбет седеше на бюрото си и правеше изчисления върху един конкретен аспект на така наречените примки на Уилсън, които придобиваха все по-централно значение в опитите й да създаде теория на примковата квантова гравитация, когато чу Рикард Фагер и Хариет Линдфорш да влизат в килията й. Не видя причина да вдига поглед и да прекъсва работата си. Затова и не забеляза как директорът сръчква Хариет и я подканва да обяви пристигането му.

— Директорът на затвора е дошъл да говори с теб — каза Хариет, едновременно остро и неохотно.

Чак тогава Лисбет се обърна и погледна Рикард Фагер, който тупаше ръкавите на сакото си, все едно се боеше да не би да се е изцапал тук вътре. Движеше незабележимо устни и мижеше, сякаш се опитваше да потисне гримасата си. Изглежда, не харесваше Лисбет кой знае колко, и добре правеше. Тя също не го харесваше. Беше прочела твърде голяма част от кореспонденцията му.

— Имам добри новини — каза той.

Лисбет мълчеше.

— Добри новини — повтори той.

Тя отново не каза нищо, което очевидно раздразни Рикард Фагер.

— Да не си глуха? — попита той.

— Не.

Лисбет гледаше в пода.

— Аха, хубаво — каза той. — Е, от присъдата ти остават девет дни. Но ще те освободим още утре. Сега ще бъдеш разпитана от комисар Ян Бублански от Стокхолм и искаме да се държиш отзивчиво.

— Значи не искате да оставам тук?

— Няма значение какво искаме, имаме си директиви, а и персоналът потвърди… — На Рикард Фагер като че му беше трудно да продължи. — … че си се държала добре, а това е достатъчно за преждевременното ти освобождаване.

— Не съм се държала добре — каза Лисбет.

— Така ли? Получих доклади…

— Напудрени глупости, нищо повече. Точно като твоите собствени доклади.

— Какво знаеш пък ти за моите доклади?

Лисбет продължаваше да гледа надолу. Отговори бързо и формално, все едно четеше отнякъде.

— Знам, че са лошо написани и твърде многословни. Често използваш грешни предлози и пишеш надуто. Но преди всичко докладите ти са твърде украсени, издават невежество и понякога са лъжливи. Премълчаваш информация, с която безспорно разполагаш. Погрижил си се да заблудиш Службата за лишаване от свобода, че ситуацията в отделението е просто върхът. Това е сериозно, Рикард. Допринесъл си за превръщането на престоя на Фария Кази тук в ад. Това за малко да й струва животът, което наистина ме вбесява.

Рикард Фагер не отговори. Просто зяпаше, а челюстта му потръпваше. Кръвта се оттече от лицето му, но той все пак опита да каже нещо. Прокашля се и заговори разпокъсано:

— Какво говориш, момиче? Какво имаш предвид? Чела си докладите ми? За някой публичен документ ли говориш?

— Някои от тях може и да са били публични.

Рикард Фагер не беше на себе си, когато полусъзнателно отвори уста.

— Лъжеш!

— Не лъжа. Чела съм ги, не е нужно да знаеш как.

Цялото му тяло се тресеше.

— Ти си…

— Какво?

На Рикард Фагер като че ли не му хрумна достатъчно силна дума.

— Искам да ти припомня, че освобождаването ти може да бъде отменено на мига — изръмжа вместо това.

— Ами отменяй го. Интересува ме само едно нещо.

По устните на Фагер изби пот.

— И какво ще да е то? — попита той безучастно.

— Фария Кази да получи подкрепа и помощ и да бъде държана в абсолютна безопасност, докато адвокатът й, Аника Джанини, я изкара оттук. След това ще трябва да бъде включена в програма за защита на свидетелите.

Рикард Фагер изрева:

— Не си в позиция да изискваш каквото и да е!

— Тук грешиш, а и самият ти изобщо не би трябвало да имаш позиция — отвърна Лисбет. — Ти си лъжец и измамник, който е оставил гангстери да превземат най-важното отделение в затвора.

— Не знаеш за какво говориш — изтърси той.

— Не ми пука какво мислиш, разполагам с доказателства срещу теб. Искам просто да знам какво ще стане с Фария Кази.

Погледът на Фагер блуждаеше неконтролируемо.

— Ще се погрижим за нея — измърмори той. Изглежда, се засрами от думите си и добави заплашително: — Може би трябва да добавя, че Фария Кази не е единствената, срещу която има сериозна заплаха.

— Изчезвай оттук — каза тя.

— Предупреждавам те, няма да толерирам…

— Вън!

В продължение на секунда-две Рикард Фагер стоеше като парализиран. После дясната му ръка се разтрепери, а устните му помръднаха. Очевидно искаше да каже още нещо, но вместо това се обърна и нареди на Хариет да заключи, след което тресна вратата, а подметките му зачаткаха по коридора.

* * *

Фария Кази чу стъпките и се замисли за Лисбет Саландер. Многократно си бе припомняла атаката на Лисбет и сгромолясването на Бенито. Почти не можеше да се съсредоточи върху нещо друго. Сцената се разиграваше пред очите й отново и отново, а понякога пораждаше асоциации, които отвеждаха Фария към други спомени. Спомени за всичко онова, поради което сега се намираше тук.

Припомняше си например как няколко дни след разговора с Джамал лежеше в стаята си в Сикла и четеше стихотворенията на Тагор. Башир мина да я нагледа към три часа следобед и изръмжа, че момичетата не бивало да четат, защото тогава ставали курви и вероотстъпнички, след което й заби един шамар. Но този път тя нито се ядоса, нито се засегна. По-скоро почерпи сила от удара, изправи се и обиколи апартамента, проследявайки малкия си брат Халил с поглед.

Плановете й се променяха с всяка изминала минута. Обмисляше да помоли Халил да я пусне навън, докато никой не гледа. Или пък можеше да го накара да се обади на социалните, на полицията, на старото й училище. Можеше да го убеди да се свърже с някой журналист или с имама Фердуси, или с леля Фатима. Щеше да му каже, че ще си пререже вените, ако той не й помогне.

Но не направи и не каза нищо. В пет часа отвори гардероба си. Там не беше останало почти нищо освен воали и домашни дрехи. Роклите и полите отдавна бяха нарязани или изхвърлени. Все пак Фария все още притежаваше чифт дънки и черна блуза. Облече ги, обу си кецовете и отиде в кухнята, където бяха Башир и Ахмед. Двамата я зяпнаха подозрително. Фария искаше да се разкрещи и да изпочупи всички чаши вътре. Но вместо това остана неподвижно и се заслуша. Чу стъпките на Халил, който отиваше към външната врата. Реагира незабавно и сякаш обгърната от някаква нереална мъгла извади един кухненски нож от чекмеджето, скри го под блузата си и отиде във всекидневната.

Халил стоеше до вратата, облечен със синия си анцуг. Изглеждаше окаян и объркан. Сигурно я бе чул да идва, защото се мъчеше изнервено да пъхне ключа в ключалката.

Фария каза задъхано:

— Трябва да ме пуснеш да изляза, Халил. Не мога да живея така. По-скоро бих се самоубила.

Халил се обърна и я погледна толкова нещастно, че Фария отстъпи назад. В същия миг чу Башир и Ахмед да стават от местата си в кухнята. Извади ножа и каза тихо:

— Престори се, че съм те заплашила, Халил. Каквото и да е, само ме пусни!

— Ще ме убият — каза той и Фария си помисли, че всичко е свършило.

Нямаше да се получи. Не искаше да плати такава цена. Башир и Ахмед се приближаваха, а тя чу гласове и откъм стълбите. Край. Беше сигурна. И все пак се случи. С все същото нещастно изражение Халил отвори вратата, при което Фария пусна ножа на пода и се втурна навън. Мина на бегом покрай баща си и Разан, които бяха в коридора отвън, и се спусна надолу по стълбите. Известно време не чуваше нищо, единствено собствените си крачки и дишане. После горе забоботиха гласове и след нея тръгнаха тежки, гневни стъпки. Фария си спомняше как побягна. Беше толкова странно. Не беше излизала от месеци. Почти не се бе движила и съвсем логично беше в ужасна форма. Но есенният вятър и освежаващият хлад навън сякаш я понесоха напред.

Тичаше така, както не бе тичала през целия си живот, на зигзаг между къщите, надолу към Хамарбюхамнен^[1] и после обратно нагоре по моста към Рингвеген^[2]. Там се качи на един автобус, който я откара до Васастан, където Фария продължи да тича и от време на време да пада. Лактите й кървяха, когато стигна до входа на Уплаидсгатан, изкачи три етажа и позвъни на звънеца вдясно.

Стоеше пред вратата и след малко чу някой да се приближава. Изпълнена с надежда, тя затвори очи и отправи молитва. После вратата се отвори и Фария се изплаши до смърт. Джамал носеше халат посред бял ден, беше рошав и небръснат и изглеждаше стреснат и неориентиран. За миг Фария си помисли, че е направила грешка. Но Джамал просто беше шокиран. Едва успяваше да повярва на очите си. Накрая каза:

— Слава на Бога!

Фария цялата се разтресе, падна в прегръдките му и не искаше да го пусне. Джамал я поведе навътре и заключи вратата. Тук също имаше допълнителна ключалка, която обаче накара Фария да се чувства в безопасност, за разлика от ключалката в дома й. Дълго време двамата не продумаха. Просто се сгушиха в тясното легло, а часовете минаваха. Постепенно започнаха да говорят, да се целуват, да плачат и накрая да се любят. Напрежението в гърдите й бавно се разсея. Страхът изчезна и двамата с Джамал се сляха по съвършено нов за нея начин. Това, което не знаеше — или по-скоро не искаше да знае — бе, че в дома й в Сикла се случва промяна. Семейството имаше нов враг и този враг беше малкият й брат Халил.

* * *

На Микаел му беше трудно да разбере какво се опитва да каже Малин Фруде. От друга страна, беше толкова съсредоточен в това да открие Хилда фон Кантерборг, че почти не я слушаше. Возеше се в такси по Вестербрун^[3], на път към Рутгер Фухсгатан. Долу в парка хората се приличаха на слънце. Във водата фучаха моторници.

— Слушай, Мике — каза Малин. — Моля те, наистина. Все пак ти ме забърка в тази каша.

— Знам, съжалявам. Просто съм малко разсеян. Да караме поред. Става дума за онази нощ, когато Лео е пишел в офиса си, нали?

— Точно, знаех си, че в случката има нещо странно.

— Каза, че си си втълпила, че пише завещание.

— Само че въпросът не е какво е писал. А как.

— Какво имаш предвид?

— Той пишеше с лявата ръка, Микаел. Изведнъж ми просветна, че Лео винаги е бил левичар. Пишеше с лявата ръка, хващаше ябълки, портокали, каквото и да е, все с лявата. Но сега е станал десничар.

— Звучи доста странно.

— Но е вярно. Вероятно подсъзнателно съм се замислила за това още когато видях Лео по телевизията преди известно време. В откъса, който показаха, той правеше PowerPoint презентация. И държеше дистанционното с дясната ръка.

— Извинявай, Малин, но това не може да ме убеди.

— Още не съм свършила. Аз също не му отдадох голямо значение, всъщност едва го забелязах. Но впоследствие нещо започна да ме гложди, затова днес наблюдавах Лео особено внимателно във „Фотографиска“. Знаеш, че с него се сближихме към края на престоя ми в „Алфред Йогрен“, и тогава обръщах внимание на всякакви неща — включително как държи предметите и така нататък.

— Разбирам.

— По време на лекцията правеше всичко по същия начин, само че огледално. Като всеки десничар, Лео хвана бутилката на масата с дясната ръка и отвинти капачката с лявата, а после отново използва дясната, за да хване чашата, докато си налива вода. Именно тогава мисълта ми хрумна за пръв път. След лекцията отидох при него.

— И разговорът не беше от най-сполучливите.

— Абсолютно. Той просто искаше да се отърве от мен. Но го видях да взима чашата вино от бара с дясната ръка. Направо настръхнах.

— Възможно ли е да е нещо неврологично?

— Самият той казва нещо такова.

— Какво? Попитала си го?

— Не аз. Но след срещата направо се смахнах. Отказвах да повярвам на очите си. Изгледах всички телевизионни клипове, които успях да намеря в мрежата. После се обадих на бившите си колеги, но разговорите просто потвърдиха, че съм откачила. Никой не беше забелязал такова нещо. Хората никога не забелязват нищо, замислял ли си се? Но после се свързах с Нина Вест. Тя е валутен брокер, умът й сече и знаеше за какво говоря. Досещаш се как се зарадвах да го чуя. Нина е говорила с Лео по този въпрос.

— И той какво й е казал?

— Засрамил се и започнал да мънка. После казал, че е амбидекстър.

— Какво е това?

— Да можеш да си служиш с двете ръце еднакво добре. Проверих. Около един процент от хората са така. Някои доста успешни спортисти са амбидекстри, като например Джими Конърс, ако си го спомняш.

— О, да.

— Лео казал, че след смъртта на майка си внезапно сменил ръцете, че това било част от освобождението му. Търсел нов начин на живот, като цяло.

— Това не е ли правдоподобно обяснение?

— Не знам. Хиперакузис и амбидекстрия едновременно? Идва ми малко в повече.

Микаел помълча за момент, загледан към Синкенсдам.

— Напълно е възможно да притежава две необичайни качества. Но… — Той помисли още малко. — Може и да си права, че в тази история има нещо гнило. Няма ли да се видим скоро?

— Разбира се.

Затвориха и Микаел продължи към Сканстул^[4] и Хилда фон Кантерборг.

* * *

С годините Ян Бублански беше развил силна симпатия към Лисбет Саландер, но въпреки това не се чувстваше особено комфортно в нейно присъствие. Знаеше, че тя не обича органите на властта, и макар това да бе разбираемо с оглед на миналото й, Бублански не обичаше такива заключения.

— Занапред трябва да се научиш да разчиташ на хората, Лисбет, включително на полицаите. Иначе ще ти е трудно — каза той.

— Ще опитам — отговори тя сухо.

Той седеше пред нея в стаята за посещения в отделение „Н“ и се въртеше нервно в стола си. Стори му се, че Лисбет изглежда странно млада. Долавяше червени нюанси в черната й коса.

— Първо искам да изразя искрените си съболезнования за кончината на Холгер Палмгрен. Това сигурно е било тежък удар за теб. Спомням си, когато изгубих съпругата си…

— Skip it!^[5] — прекъсна го тя.

— Окей, да караме по същество. Имаш ли представа защо някой би искал да убие Палмгрен?

Лисбет Саландер вдигна ръка към рамото си, малко над гърдите, където имаше стар белег от прострелване. След това заговори със странен хлад в гласа, което накара Бублански да се почувства още по-неудобно, но пък казаното от нея имаше едно голямо преимущество — беше сбито и точно, а това в известен смисъл беше мечтата на всеки човек, който води разпит.

— Преди две седмици Холгер е бил посетен от възрастна дама на име Май-Брит Турел, която е била секретарка на професор Йоханес Калдин, бившият шеф на детското отделение към психиатричната клиника в Упсала.

— Там, където си лежала ти?

— Тя прочела за мен във вестниците и оставила на Холгер голям брой документи. Първоначално той сметнал, че в тях няма нищо ново, но все пак се оказало, че потвърждават плановете, за които всъщност винаги сме знаели, без обаче да осъзнаваме обхвата им: съществували са сериозни планове да бъда пратена в приемно семейство като малка. Винаги съм вярвала, че това е плод на заблудена доброжелателност поради ситуацията с онази свиня баща ми. Но в действителност тези планове са били част от научен експеримент, проведен от държавна институция, наречена Регистър за изследвания на генетиката и социалната среда. Институцията е тайна и не успях да открия имената на отговорните лица, което ме подразни. Затова се обадих на Холгер и го помолих да прочете документите по-подробно. Нямам представа какво е открил. Знам само това, което ми каза Микаел Блумквист по телефона — че Холгер е мъртъв, може би убит. Така че съветът ми е да се свържете с Май-Брит Турел. Тя живее в Аспуден^[6]. Може би има копия или бекъп на документите. Също така би било добре да я наглеждате известно време.

— Благодаря — каза той. — Това беше полезна информация. С какво се е занимавал този Регистър?

— Мисля, че името говори достатъчно.

— Имената могат да са подвеждащи.

— Има един мръсник на име Телебориан.

— Разпитахме го.

— Разпитайте го пак.

— Имаш ли представа какво да търсим?

— Може да пробвате да притиснете шефовете на Центъра по генетика в Упсала. Но се съмнявам, че ще постигнете нещо в тази насока.

— Би ли могла да бъдеш малко по-конкретна, Лисбет? За какво става дума?

— За наука — или по-скоро псевдонаука — и за идиоти, които са си въобразявали, че могат да разберат как ни се отразяват социалното обкръжение и генетичното наследство, като пращат деца в други семейства.

— Не звучи добре.

— Правилна оценка, бих казала — отвърна Лисбет.

— И няма други следи?

— Не.

Бублански не й вярваше съвсем.

— Сигурно знаеш, че последните думи на Холгер са били „Говори с Хилда фон…“, това говори ли ти нещо?

Говореше й. Проговори й още вчера, когато й се обади Микаел. Но засега реши да не споделя нищо. Имаше си причини. Не спомена нищо и за Лео Манхеймер или жената с родилния белег. Отговори лаконично на останалите въпроси на Бублански, след което се сбогува и бе отведена в килията си. В девет часа на следващата сутрин щеше да си вдигне чукалата и да се махне от „Флудберя“. Предполагаше, че Рикард Фагер все още иска да се отърве от нея.