Саманта Йънг
Единственото истинско нещо (4)

4.
Купър

Хартуел, Делауер

— Алтернаторът ти е, Ейд — заключи Купър, загледан надолу в двигателя. Преструваше се, че не усеща притиснатите в гърба му гърди на най-добрата приятелка на сестра му.

— Наистина ли? — ахна тя. — И какъв беше този виещ звук, който издаде точно преди да угасне окончателно?

— Вероятно ремъкът трябва да бъде сменен — отдръпна се и направи крачка встрани от нея.

Ейдън беше хубава жена, но Купър си имаше правило. Не спеше с жени, които биха се обидили от липсата на обаждане на следващия ден. Още по-малко се канеше да се забърква с най-добрата приятелка на Кат. Не само защото не желаеше да вбесява Кат, но и защото Ейдън в момента беше уязвима. Мъжът й избяга година по-рано и я остави сама с дъщеря в тийнейджърска възраст на име Анджела. Едва смогваше да свърже двата края. Именно заради това прие да ремонтира колата й — за да не се налага да плаща за сервиз.

Но Купър знаеше от Кат, че Ейдън иска да има стабилен мъж в живота си.

Купър не беше този мъж.

Засега странеше от сериозни връзки.

Въпреки факта, че живееха в малък град и всички бяха наясно, че Купър не проявяваше интерес да се обвързва отново, явно Ейдън беше решила да изпробва шансовете си.

Когато се появи пред дома й да изтегли колата до притежавания от него голям сервиз в покрайнините на Хартуел, мигом му стана ясно, че ставаше нещо. Досети се заради късата дънкова пола, прилепналото бюстие и червените обувки на висок ток, които носеше тя.

Ейдън обикновено се обличаше с доста по-удобни дрехи. Беше я виждал в пола и на високи токове единствено когато като по-млади с Кат излизаха на лов за мъже.

По дяволите.

— Наистина оценявам това, което правиш, Купър — обади се Ейдън и отново се долепи до него. Прокара върховете на пръстите си по голата му ръка. — Може пък да те поканя на вечеря, за да ти се отблагодаря.

По дяволите.

— Разбира се. Ти, аз, Анджела, Кат и Джоуи — отговори той, като умишлено спомена дъщеря й и своя племенник. — Семейна вечеря звучи отлично.

Лицето й посърна.

— Ами, аз всъщност мислех…

— Не би трябвало да ми отнеме твърде дълго да набавя частите за колата ти. Веднага щом пристигнат, ще намеря време и ще я ремонтирам. А сега трябва да отида да отворя бара. Ще те върна обратно до града.

Понечи да я отмине, но тя го стисна за ръката.

— Купър… Наистина ще се радвам да дойдеш на вечеря. Само ти. Анджела ще прекара следващия уикенд при приятелка.

О, дявол го взел.

Тя се взираше в него с красивите си сини очи, сякаш само с една своя дума Купър можеше да й предостави света. Почувства се като истински негодник, задето не й даваше, каквото иска. Тя заслужаваше свестен мъж в живота си. Купър просто не беше този мъж. Протегна се и потърка с палец меката й буза.

— Ако беше, която да е друга жена, щях да съм у вас на секундата. Но не и най-добрата приятелка на сестра ми.

Тя се изчерви и сведе поглед.

— Това е дипломатичен начин да кажеш, че не проявяваш интерес.

— Хей — повдигна внимателно брадичката й, така че тя да го погледне отново. — Ейд, ти си прелестна и сладка, но си наясно, че не съм в позицията да захващам каквото и да било.

Този път тя му се усмихна съчувствено.

— Разбирам го. Знаеш, че точно аз го разбирам.

— Добре. Значи всичко между нас е наред? — усмихна й се широко.

Тя завъртя очи.

— Знаеш, че никоя жена не може да ти се ядоса с тази усмивка.

Намигна й и я чу да се смее, докато го следваше към колата му.

Изпълни го облекчение.

— Как е Анджела? — поинтересува се, докато пътуваха обратно към града.

— О, много добре. Намери си работа за лятото в увеселителния парк и помага много. Добро момиче е.

— Няма спор — Купър се усмихна. — Справяш се отлично, Ейд.

Тя му се усмихна уморено.

— Правя, каквото мога.

— Което е повече от онова, за което си дават труда някои хора — спря пред малката й къща. Намираше се в най-окаяния район на Хартуел. Двете с Анджела се бяха преместили тук девет месеца по-рано. Живееха през четири къщи от Купър, когато онзи мръсник бившият й мъж ги напусна и ги остави без средства да плащат наема на по-хубавата къща.

— Благодаря, че го казваш, Купър — отвори вратата. — Благодаря още веднъж за ремонта на колата.

— Не е проблем. Ще ти се обадя, като е готова.

Тя му помаха през рамо и Купър потегли.

— Позвъни на Кат — нареди на компютъра в колата си. Сестра му вдигна на третото позвъняване.

— Какво има?

— Беше ли ти известно, че Ейдън се кани да се пробва с мен? Сестра му изпухтя в слушалката.

— О, моля те, кажи ми, че не е.

— Ще ми се да можех да го направя.

— Е, не се чувствай специален. Тя има списък с подходящи мъже и ти си последният в него. Вероятно е предприела нещо само защото й се е отворила възможност.

Купър се ухили.

— Винаги знаеш как да ми повишиш самочувствието.

— Сякаш е нужно да помпам егото ти.

Пренебрегна думите й и се поинтересува за племенника си.

— Как е Джоуи?

— На училище е. Това е последната му седмица, така че ти е ясно как е — повече от добре. Свръх добре.

— Утре ще намина да ви видя.

— Чудесно. Ако искаш, ще поговоря с Ейдън.

— Всичко е наред. Вече го направих.

— Не си се държал гадно с нея, нали?

Това дори не заслужаваше отговор.

— Добре — заключи тя. — Глупав въпрос.

— Спирам пред къщата. Ще говорим пак.

— До скоро.

* * *

Бившите съпруги бяха истински ад.

Или поне според опита на Купър.

Предполагаше се например че той ще е свободен и далече от неговата. Такава беше целта на развода, нали така? Тогава защо, по дяволите, като се показа от къщата си, готов да поеме към бара, завари на колата му да се подпира Дейна Келърман, допреди осемнайсет месеца бивша Лоусън?

За негово съжаление това не беше първата им среща, откакто се бяха развели. Допреди няколко седмици наистина беше свободен от предателския демон от женски пол. Най-неочаквано Дейна пак започна да се навърта около него, искаше да разговарят и мрънкаше за помирение.

Единственото, което Купър имаше да каже по въпроса, беше, че сигурно си е изгубила ума.

Въздъхна ядосано, слезе по стълбите на предната си веранда и пое по алеята пред къщата, като напълно пренебрегна нейното съществуване, докато се качваше в колата си. Усещаше изгарящия й поглед върху лицето си. Някога беше смятал същите тези очи за невероятни. Сега, като я погледнеше, наистина не можеше да си спомни какво изобщо е видял у нея.

Купър реши, че това е нещо напълно естествено, след като Дейна се беше чукала зад гърба му с неговия най-добър приятел.

Потегли, без да обръща внимание на блъскането й по колата му и крясъците. Реши, че ядосването на обажданията й и появата й в дома му и в бара е безсмислено, защото така все пак показваше реакция. Тя явно тълкуваше емоциите му като знак, че още чувства нещо към нея.

Сега си беше поставил за цел да й даде да разбере, че не дава пет пари за нея. Може би тогава щеше да се разкара и да го остави на мира.

Кръвта му кипна от раздразнение, но Купър възнамеряваше да прогони това чувство и да отклони мислите си от бившата си съпруга. От жената, която и без друго беше монополизирала прекалено голяма част от живота му.

Когато стигна до бара на дъсчената алея, вече се чувстваше по-добре. Крачеше по дъските с ясното съзнание, че бизнесът му беше тук, на единственото място в света, където желаеше да бъде. Соленият въздух, чистите леки пръски на водата, смесените аромати на сладкиши, хотдог, бургери, сол и кафе му бяха така познати, че почти никога не се замисляше за тях по друга причина, освен колкото да отчете, че така ухаеше домът му.

Купър едва беше отключил бара, когато на вратата се почука. Още не беше отворил. Не започваше да работи преди дванайсет, когато сервираха обяд през седмицата. Готвачът му, Кросби, нямаше да дойде в следващия час.

Купър знаеше кой е на вратата.

Без да си прави труда да пита, сипа на Вон от любимия му скоч и плъзна чашата по бара към мястото, където се беше настанил.

Бизнесменът беше собственик на съседния хотел „Парадайз Санд“. Хотелът беше по-ефектен от всичко, изниквало преди на дъсчената алея. Вон беше купил старата сграда и напълно я беше обновил до високо класен хотел и конферентен център. Някои от жителите на града твърдяха, че бил прекалено натруфен за дъсчената еспланада на Хартуел; хората, които почиваха в града, не търсеха съвременен лукс, а по-скоро мъничко запазена традиция. Някак си обаче Вон беше накарал нещата да проработят. Конферентният център неизменно беше натоварен и хотелът се радваше на успех.

Купър не беше особено изненадан. Роденият в Манхатън бизнесмен притежаваше множество хотели и беше син на изключително заможен президент на международна строителна компания.

Местната общност не показа особено топли чувства към нюйоркчанина. Никой не успяваше да си обясни защо някой като него е избрал точно Хартуел за свой дом. Той не даваше обяснения, а на тукашните това не им допадаше особено. Честно казано, Вон не допринасяше кой знае колко за имиджа си. Но през последната година идваше в бара на Купър всяка седмица, за да пийне чаша уиски и той го опозна по-добре. У Вон Тримейн определено имаше нещо повече от онова, което се виждаше на пръв поглед.

— Благодаря — промърмори Вон. — Тази сутрин наистина имам нужда.

— Тежка нощ?

— Вчера имаше конференция на стоматолозите. Тези мръсници умеят да се веселят. Един от тях налетял на нощния ми управител. Откарахме до късно.

— Боже. Добре ли е управителят ти?

— Да. Слава богу, само подуто око.

— Ами зъболекарят?

— Изритахме го от хотела. Бог знае къде отиде.

Купър се ухили.

— Нима…

Беше прекъснат от почукването на вратата.

Дейна?

— Купър, Бейли е.

Забеляза как Вон се напрегна и се подсмихна леко.

Идиот.

Купър пренебрегна реакцията на Вон към Бейли Хартуел и забърза да я пусне в бара.

— Купър, Дейна е на дъсчената алея — заговори Бейли леко задъхано. Косата й бе разрошена, което навеждаше на мисълта, че е тичала. — Вървях към моя хотел и тъкмо приближавах естрадата, когато видях кучката да крачи насам и затова затичах. Убедена съм, че й е ясно как съм избързала, за да те предупредя за нея.

Той се засмя заради бъбренето й, но все пак затвори щорите и заключи вратата.

Като се обърна, за малко не се засмя отново заради реакцията на Бейли към присъствието на Вон в бара. Цялото й тяло се беше сковало.

— Госпожице Хартуел — обади се Вон и вдигна чашата си с насмешка.

Никога не наричаше Бейли с малкото й име. Купър знаеше, че това докарваше Бейли до лудост и имаше сериозни подозрения, че Вон също беше наясно и именно затова го правеше.

Двамата влязоха в сблъсък от първия момент, когато се срещнаха. Нямаше как да съществуват хора, които повече да се различават един от друг. Ако Вон Тримейн беше принцът от Горен Ийст Сайд, то Бейли Хартуел беше принцесата на дъсчената алея на Хартуел. Потомка на основоположниците на града, Бейли беше наследила намиращия се в северния край на дългата километър и половина дъсчена еспланада „Хартс Ин“. Хотелът беше последният останал имот от недвижимата собственост, някога принадлежала на изключително заможния род Хартуел. Но семейството, в което се беше родила Бейли, не беше заможно. Трудеха се усърдно, за да управляват хотела и когато брат й и сестра й заминаха да живеят другаде, родителите на Бейли й повериха ръководството и се оттеглиха във Флорида.

При тази конкретна принцеса нищо не се случваше с лекота и не можеше да се каже, че имаше желание да се сприятелява с арогантен и богат бизнесмен, който й се явяваше конкуренция.

И понеже беше любимката на дъсчената алея, специално при тази вражда повечето хора застанаха на нейна страна.

Купър намираше цялата история за адски забавна. Двамата участваха в комедиен скеч, без да го съзнават.

— Господин Загубеняк — отговори Бейли.

Вон само се изсмя и допи скоча си.

Бейли се завъртя и замята мълнии към Купър. Сигурно заради проявата на дързост да сервира на Вон, особено пък при затворен бар.

— Лоусън, не ми казвай, че съм затворена тук с този идиот.

Бравата на бара беше натисната и затрака настоятелно.

Последва силно думкане.

— Купър! Знам, че си вътре — изкрещя Дейна.

— Да — произнесе тихо. — Блокирана си.

— Трябва да отида в хотела. Може ли да се измъкна през задната врата?

Той кимна.

— Върви. Ако я видиш…

— О, ще поваля кучката на земята, но няма да я пусна вътре — увери го Бейли и се обърна да си върви.

— Идвам с теб — Вон стана от бар стола, след като остави пари за скоча. — Купър.

— Вон.

Бейли хвърли ужасен поглед през рамо към Вон.

— Прелестно.

— Наистина ще е добра идея да престанеш да флиртуваш с мен, госпожице Хартуел — заключи Вон и пое към нея. — Малко е неуместно.

Тя присви очи, готова да изсипе огън и жупел отгоре му, но Купър отвлече вниманието й.

— Благодаря за предупреждението, Бейли.

— Няма за какво. И не забравяй, услугата ми шамаросване на кучки винаги е на разположение.

— Колко вземаш? — чу Купър въпроса на Вон, докато излизаха през служебния вход.

— О, теб ще те шамаросам безплатно.

— Извратено.

— Такъв си загубеняк.

— Струва ми се, че е наложително да намериш нова дума.

— Лайно.

— Внимателно, зрелостта ти започва да се проявява.

Купър се засмя тихо, но развеселеността му се изпари заради неспиращото думкане по вратата.

— Купър! — писна Дейна.

Лицето му се изкриви от крясъците. Ама сериозно, какво беше видял у нея?

— Купър! Отвори!

— Добре, достатъчно с това — смъмри я познат глас.

Айрис.

Купър се напрегна.

Айрис и Айра бяха собствениците на италианска пицария в съседство с „Парадайз Сандс“. Бяха я отворили преди двайсет и пет години и я бяха нарекли „Антониос“, защото според тях никой не би пожелал италианска храна от „Айрис и Айра“.

Айрис и Айра му бяха като семейство.

— Айрис, това не ти влиза в работата — тросна се Дейна.

— Купър ми е като син, така че ми влиза в работата. Вече нанесе достатъчно щети. Повече няма да тормозиш това момче. Върви си. Не си желана.

— Трябва да поговоря с него. Купър!

— Както изглежда, той не желае да говори с теб, така че тръгвай. Върви си, преди да съм повикала ченгетата.

— Не се бъркай в това, нахална кучко.

Тази капка преля чашата. Кръвта му стигна до точката на кипене и той прекоси помещението. Нямаше да се укрива в собствения си бар, докато тя си позволяваше да говори така на Айрис.

Отвори вратата със замах, перна лакътя на Дейна с нея и тя политна назад.

— Купър.

— Да не си посмяла да говориш така на Айрис. Чу ли ме?

Тя облиза нервно устни — сигурен знак, че според нея беше паднал в капана.

— Купър, моля те. Просто наистина имам нужда да поговорим.

— За какво, Дейна? За събиране? Полудяла ли си?

— Купър, ако ми простиш…

— Вече не става въпрос за прошка. Не те искам. Гледам те и съм така благодарен, че вече съм свободен от теб. Схващаш ли? Не те искам.

По лицето, което някога беше намирал за красиво, се стекоха сълзи, от устните й се откъсна ридание и тя избута Айрис, за да избяга. Подтичваше на десетсантиметровите си токове по дъсчената алея, а Купър се ядоса на себе си, че все още изпитва бегла вина.

— Крокодилски сълзи.

Насочи поглед обратно към Айрис, която се взираше настоятелно в него.

— Да не си посмял да чувстваш каквато и да било вина, Купър Лоусън. Всичко, което прави тази жена, е да манипулира.

Напомнянето смекчи гадното чувство до известна степен и той пристъпи напред да целуне Айрис по челото.

— Благодаря ти.

Тя му се усмихна с ведро пламъче в очите.

— Знаеш, че винаги съм на линия, нали.

— Също и аз. Пожелай на Айра приятна сутрин от мен — отвори вратата на бара.

— Ще го направя. До по-късно.

Купър се разходи из празната кръчма в опит да се освободи от напрежението в мускулите. Извади бира от един от хладилниците и седна.

Беше на трийсет и шест. На цели трийсет и шест години. Малко над десет от тях прекара с Дейна. Десет години от живота му си бяха отишли. Разведен на трийсет и шест. С луда бивша жена. Без деца. Без баща. Без майка.

Но имаше сестра си.

Имаше племенника си.

Озърна се наоколо.

Имаше бара си.

А освен това имаше приятели, които му бяха като семейство.

Явно беше неблагодарен, за да смята, че нещо в живота му липсва.

Или просто човек.

Купър допи бирата си и остави всички гадости от сутринта да се изпарят от главата му. Междувременно се появи Кросби и започна да готви за обяд. Барът започна да се пълни още с отварянето. Туристическият сезон още не беше в разгара си, но мястото никога не бе напълно празно. Имаше си своите редовни посетители и докато тези хора изпълваха заведението му, празнотата в него нямаше как да победи.