Саманта Йънг
Единственото истинско нещо (30)

Епилог
Джесика

Да обобщя, че служителите в отдел „Лицензи“ явно се чувстваха крайно неудобно от онова, което имахме да заявим с Купър, би било крайно меко казано.

— Мога да ви уверя, че никой от служителите ми не би приел подкуп — заяви категорично Кристин Ротуел.

— Убедена съм, наясно сте, че онова, за което говорим, не е извън границите на невъзможното — отвърнах аз.

Тя сведе поглед към бюрото си.

— И кой смятате, че е подкупвал някого в отдела?

Това, че избягваше погледа ми, ми се стори доста смущаващо. Надявах се, че който и да е онзи взел подкупа, да не е била точно председателката на борда.

— Наясно сте, че не можем да кажем кой е бил — намеси се Купър. — Това ни прави уязвими за клевета.

— Нека изясня — Кристин се облегна на стола си. — Всеки, подписал тази петиция — посочи към бюрото си, — ще затвори врати, ако лицензът за алкохол на господин Купър не бъде подновен.

Точно така.

— Това е изнудване. Можете да бъдете арестувани за такова нещо.

— Може и да е така — съгласих се. — Но освен до огромен удар по градската икономика, ще се стигне и до медийна лудост. От медиите, както и от полицията, ще разгледат причините за тревогата ни и не съм напълно убедена, че ще ви хареса да разследват борда.

— Нямаме нищо за криене — тя вирна предизвикателно брадичка.

— Убедена ли сте в това? Защото ние сме сигурни, че някой тук е взел подкуп и също така знаем кой е дал подкупа. И сме склонни да рискуваме всичко. Вие готова ли сте?

Кристин се загледа в нас, а очите й преливаха от гняв.

— Дайте ми минута да отворя файла ви, господин Лоусън.

Чакахме търпеливо, докато тя пишеше на клавиатурата си.

Зачете намиращото се на екрана и веждите й се сключиха.

— Подали сте молба за подновяване на лиценза преди няколко седмици… — Стрелна ни с поглед. — Отказано ви е.

Купър се напрегна до мен.

— Посочват ли се причини?

— Заявено е, че в бара няколко пъти е викана полиция заради антисоциално поведение.

— Това са глупости — отсече Купър като прозвуча по-спокоен, отколкото знаех, че е.

Изгледах гневно Кристин Ротуел.

— Сигурна съм, че всичко, което трябва да сторите, е да проведете няколко разговора с полицията, за да отрекат тези обвинения.

— И всичко, което трябва да стори господин Лоусън е да подаде молба до щатските служби за подновяване на лиценза.

— Това са месеци в съда — заключи Купър, като вече звучеше по-малко търпелив. — Може би година. Не мога да се лиша от приходи за цяла година, госпожице Ротуел.

— Това е законовият начин да се свърши това — захапа го тя. — А не да се изтърсвате в офиса ми и да ме изнудвате.

— Не ви изнудваме — отвърнах. — Отправяме ми предупреждение. Чували ли сте за Вон Тримейн и хотел „Парадайз Сандс“? Той също подписа петицията.

— Разбира се — тя кимна, явно крайно недоволна да види името му там.

— Склонен е да допълни приходите на „Купърс“ и тези на останалите, затворили врати. Ще го прави за периода, през който Купър ще бъде в съда и ще оправя тази каша. Но както вече посочих, всичко това ще доведе до разкриване от страна на полицията кой е подписал — посочих към компютъра й. — Кой е взел подкуп, за да го стори. И тогава целият ви отдел ще бъде разследван.

Остана загледана в нас, а после кимна.

— По случайност съм приятелка с шериф Кинг. Ще му позвъня. Можете да изчакате отвън, докато го сторя.

С Купър изпълнихме, каквото поиска, и зачакахме нетърпеливо пред офиса й, като разменяхме притеснени погледи. Двайсет минути по-късно Ротуел ни повика обратно в офиса, като изглеждаше затормозена и леко пребледняла.

— Седнете.

След като се настанихме, тя направи измъчена физиономия.

— Шериф Кинг потвърди, че не е имало подобни оплаквания или позвънявания във връзка с бара ви. Заяви, че сте почтен бизнесмен, господин Лоусън.

— Винаги съм харесвал Джеф Кинг. — Купър се ухили към мен и аз отвърнах с облекчена усмивка.

— Да. Ами, мога да ви уверя, че тази петиция не е необходима. Лицензът ви ще бъде одобрен — махна към компютъра си.

— Ами приелият подкупа? — поинтересувах се.

Тя присви очи към мен.

— Доколкото виждам, това е чиновническа грешка. При всички случаи въпросът е от вътрешно естество.

Което значеше, че щеше да уволни гадината, но нито въпросният човек, нито Девлин щяха да отговарят пред закона, защото тя не желаеше отделът й да бъде разследван от полицията.

Купър явно долови възмущението ми, защото стисна ръката ми по-здраво.

— Това беше всичко, което целяхме, госпожице Ротуел — надигна се и протегна ръка към нея. — Благодаря за отделеното време.

Тя кимна сковано и двамата си тръгнахме, но аз не спирах да се ежа.

— Ще им се размине — възнегодувах, щом Купър ме изведе от сградата.

— Това не е наша битка, докторе — задържа й вратата на джипа отворена. — Нашата битка е с Девлин. И повярвай ми, това ми е повече от достатъчно.

Докато пътувахме обратно към бара му, аз позволих на думите му да достигнат съзнанието ми.

За съжаление имаше право. Ако Иън Девлин беше склонен да стигне толкова далече, колкото беше стигнал, та да открадне заведението на Купър, тогава се налагаше да се съсредоточим върху сражението си с него, преди да се тревожим за каквото и да било друго.

Мобилният ми телефон звънна и наруши обикновено комфортната тишина, в която изпадахме. Намръщих се, защото не разпознавах номера.

— Ало. Джесика Хънтингтън е на телефона.

— О. Доктор Хънтингтън — заговори познат мъжки глас. — Обажда се Пол Дуган.

Сърцето ми мигом затуптя малко по-бързо.

— Доктор Дуган, радвам се да ви чуя.

Купър ми хвърли поглед и аз му се ухилих развълнувано. Той ми намигна и насочи внимание обратно към пътя.

— Съжалявам, задето минаха няколко дни, но се налагаше да проверя препоръките ви.

— Ясно — зачаках нервно.

— Последният ви работодател не е особено доволен — произнесе меко и сърцето ми прескочи удар.

— И аз така подозирах — усетих очите на Купър върху себе си заради натъжения ми тон.

— Въпреки всичко обаче ви признава за добър лекар… докато не сте си тръгнали без предупреждение.

— Доктор Дуган, мога да обясня…

— Не се налага. Това е малък град, доктор Хънтингтън, и мълвата е, че нещата между вас с Купър са доста сериозни.

— Така е — уверих го.

— Ще се надявам това да ви задържи тук. И истината е, че никой толкова квалифициран като вас не е кандидатствал за мястото.

Духът ми мигом се повиши отново.

— Предлагате ми поста?

— Да. Приемате ли?

— Да! — изписках и той се засмя на жизнерадостността ми. Усмихнах се широко, а Купър се протегна и стисна коляното ми, видимо доволен заради мен.

— Тогава ще се видим в клиниката в неделя в десет, за да ви въведа в курса. Започвате в понеделник сутринта.

— Ще бъда там. — Почувствах облекчение. Толкова силно облекчение, че чак не можех да обясня. — Благодаря ви.

— За нищо.

Затворихме и аз започнах да подскачам на място.

— Имам работа.

— Чух — отвърна развеселено Купър.

— Пак ще бъда лекар.

Той ми отправи поглед, изпълнен с нежност.

— Никога не си спирала да бъдеш лекар, Джесика.

Отпуснах се назад на седалката си, устремих поглед навън към отминаващия ни град и се усмихнах.

— Днес е хубав ден.

— Да — съгласи се Купър.

* * *

От тавана на „Антониос“ висеше транспарант с надпис, гласящ: „На добър път, Джордж!“

Ресторантът беше пълен с хора, които се въртяха около шведската маса, пиеха и просто се наслаждаваха на последната вечер в присъствието на Джордж Бекуит, преди той да отпътува за Нова Скотия.

— Не мога да повярвам, че ти устроих това парти, Джордж Бекуит, само за да установя, че си продал имота си на готвач. Готвач! Като че ни е нужна още конкуренция — изломоти Айрис.

Шумният й ропот ме накара да отклоня поглед от Арчи и Анита. Седяха в един ъгъл с хора, които не разпознавах. Анита изглеждаше из кльощавяла и уморена, но все пак беше излязла и аз приех това за признак на сили. Добър знак.

Колкото до Арчи… Той пиеше газирана вода.

Наклоних се към Купър.

— Отивам да спася Джордж.

Той кимна и ме пусна с неохота, а после насочи внимание обратно към Бейли и Том. Забързах към мястото и отпуснах ръка върху рамото на Джордж.

— Как си?

— О, слава богу — промърмори той. — Спасение.

— Джордж! — изпухтя Айрис.

— Съжалявам, Айрис, тази красива дама се нуждае от питие — бързо ме поведе надалече от Айрис по посока на шведската маса. — Тази жена винаги ме е ужасявала — призна.

Изсмях се.

— Властна натура е.

Той изсумтя и си взе наденичка в бекон.

Вгледах се в него и изведнъж изпитах някаква меланхолия.

Не само че за това кратко време се бях привързала към него, но те със Сара бяха причината да съм тук.

Може би Бейли и останалите жители на града бяха прави за това място и съдбата.

Почувствах се, сякаш съдбата ме беше довела тук под дегизировката на писмата на Сара.

И се бях влюбила на дъсчената еспланада.

Беше приятно да си мисля, че все пак легендата може би беше истинска.

— Съжалявам, че заминаваш.

Джордж ми се усмихна мило.

— Благодарих ли ти, задето ми донесе писмата на Сара? Защото наистина съм ти благодарен, Джесика. Никога няма да разбереш от колко голямо значение е това.

Устремих поглед към Купър, а той сякаш долови взора ми и насочи към мен така сините си, така топли и любящи очи.

— Мисля, че разбирам — отроних.

— Може би все пак не е било за нищо — промърмори Джордж.

Думите му привлякоха погледа ми обратно върху него и установих, че мести очи между нас с Купър.

— Какво?

Усмихна се.

— Може би в крайна сметка не е било напразно. Това между нас със Сара.

Все още озадачена, аз поклатих глава.

Това го накара да се усмихне още по-широко.

— Общата картина, Джесика. Общата картина. Понякога една отделна история представлява важна част от по-голяма история.

Най-накрая схванах и това извика сълзи в очите ми.

Той забеляза и кимна към виното.

— Питие?

— Не мога — отвърнах със съжаление. — Утре доктор Дуган ще ме въвежда в работата в клиниката.

— О! — чух глас зад гърба си и се обърнах, за да установя, че Сейди избутва някакъв мъж, за да се добере до мен. — Чух, че ти си новата ни лекарка.

Примигнах изненадано, понеже не бях забравила как два пъти я залавях да флиртува с моя мъж.

— Да.

— Докторе — подхвана Сейди. — Имам малък проблем. Чудех се дали не можеш да хвърлиш един поглед, ако имаш минутка.

— Проблем ли? — Намръщих се.

— Ами, ето виж — събу сандала си. — Погледни палеца ми. Не ти ли се струва подут? Боли ужасно. Май съм го счупила, докторе. Ти как мислиш?

Изведнъж си припомних какво ми беше казала Бейли.

— Мисля, че трябва да си обуеш сандала, да си запишеш час и да дойдеш да ме видиш в кабинета ми.

Тя ми се намръщи.

— Заради Купър ли е? Защото аз вече се дръпнах.

Едва успях да прикрия усмивката си.

— Не, Сейди. Причината е, че съм на парти, а не на работа.

— О, ясно. Просто реших да попитам. — Повдигна рамене и се отдалечи, без да куца, ако мога да добавя.

Джордж се изхили до мен.

— Свиквай с това, доктор Хънтингтън.

— Да, Бейли ме предупреди.

— Мислиш ли, че ще го понесеш? Животът в малкия град?

Огледах хората, появили се да се сбогуват с Джордж, а после очите ми се спряха върху Купър, който беше заобиколен от сестра си, Джоуи и приятели. Единствените, които липсваха, бяха Еймъри и Вон, но се надявах това да се промени през следващите няколко месеца.

В „Антониос“ беше шумно, експанзивно, преливащо от енергия.

Нямаше нищо общо с успокояващия звук от прибоя, разбиващ се в брега.

И все пак, докато стоях на място с поглед, вперен в този на Купър Лоусън, заобиколена от хората на Хартуел, се почувствах като онзи първи път, когато стоях на балкона в хотела на Бейли.

В покой.

Най-накрая.

— Да — промълвих. — Определено ще го понеса.