Саманта Йънг
Единственото истинско нещо (21)

21.
Джесика

От оркестрината звучеше музика и караше балерината на сцената да се носи във въздуха. Наблюдавах я, а гърдите ми бяха на път да се пръснат от гордост.

Джулия.

Щастието, облекчението, всепоглъщащата потребност да се втурна на сцената и да я стисна здраво ме изненадаха. Все едно нея бях виждала от години, а не от седмици.

Почувствах очите ми да парят от сълзи, заради красотата, която сътворяваше тя; разказваше трагичната история с цялото си тяло. Превъплъщаваше една наистина ефирна и завладяваща Одет.

Никой не можеше да откъсне очи от нея.

Натрапчивата ми потребност да я видя, да я прегърна, ме изтръгна от магията и аз седях нетърпеливо сред публиката в очакване завесата да се спусне в края на първо действие.

След като свърши, забързах към гримьорните, като блъсках грубо хората и пренебрегвах недоволното им мърморене. Джулия беше уговорила да получа достъп и скоро, но както на мен ми се стори, след векове, си проправях път сред балерини към гримьорната на сестра ми.

Когато най-накрая се добрах, поех дълбоко въздух, а цялото ми тяло трепереше.

Защо имах усещането, че не съм я виждала от безкрайно много време?

— Джулс? — произнесох меко, щом отворих вратата.

— Влез.

При прозвучаването на гласа й почувствах силна болка дълбоко в гърдите си.

Прииска ми се да вия в агонизираща наслада.

Тя стана от стола си в малката гримьорна. Втренчих се в стъпалата й с ясното съзнание, че под обувките те бяха червени и наранени. Потреперих. Нямах представа как търпеше болката през всички тези години.

Джулия се понесе към мен.

Или поне на мен така ми изглеждаше.

Виждах я така от много години.

Балерините вървят по различен начин от нас, с приплъзване, с грация, с изправени гърбове. Походката й беше самоуверена, царствена, излъчваща сила. Такава невероятна сила.

Очите ми обходиха красивата ми сестра. Имаше меки черти също като мен, но нейните бяха по-закръглени. Носле като копче. Уста като напъпила роза. Единствената прилика се изразяваше в големите ни лешникови очи.

Но мекотата на лицето й, уязвимостта, четяща се в кръглите й очи, бяха в контраст със силата, която притежаваше тялото й. По фигурата на сестра ми нямаше един грам тлъстина. Беше изключително слаба и всеки неин крайник беше изваян от мускул.

Не познавах друг човек с такова силно тяло като това на Джулия.

След като… Ами… тя се фокусира толкова много върху танцуването, тялото й се промени и музиката я правеше все по-силна и по-силна.

Но само трябваше да се вгледам дълбоко в очите й, за да ми е ясно, че душата й е слаба и наранявана зад тази стоманена клетка.

Избутах мисълта от главата си и се втурнах към нея. Тя се засмя и мигом ме прегърна. Беше по-висока от мен. Още от дванайсет вече стърчеше над мен. Имахме си шега, че всъщност аз съм нейната малка сестра, а не обратното.

Почувствах се задушавана от необяснима болка и я стиснах по-здраво.

— Хей — тя ме стисна в отговор. — Добре ли си?

— Беше толкова красива там на сцената, това е всичко — обясних и се отдръпнах, та да запечатам в съзнанието си лицето й. В момента то беше покрито със сценичен грим. Намръщих се. — Трябва да махнеш това нещо от себе си веднага щом изпълнението ти свърши.

Тя се усмихна и кимна, а после се обърна към огледалото да провери дали косата и гримът й са наред. Щом вече беше с гръб към мен, попита:

— Мама и татко тук ли са?

Гневът, болката и разочарованието не бяха нови чувства за мен, ала потръпнах вътрешно, когато казах:

— Не, миличка. Този път не. Но леля Териза е тук.

Родителите ни никога не са били част от живота на някоя от двете ни, но знаехме, че се гордеят с Джулия, защото всъщност присъстваха на някои от представленията й. Тази вечер беше най-голямото изпълнение в живота й, вечерта, в която сред публиката имаше хора от Американската балетна академия. Това беше прослушването на Джулия за училището на мечтите й.

Исках да й обясня колко съжалявам, задето родителите ни не успяват да се осъзнаят, та да са там и да я подкрепят, но знаех, че това само би я накарало да се чувства по-зле. Поне имахме Териза, по-малката сестра на майка ни. Тя винаги беше до нас, дори когато родителите ни не бяха.

Джулия се обърна към мен, а от очите й се излъчваше обич.

— Благодаря, че си тук. Наясно съм колко си заета с твоето учене.

— Не бих го пропуснала за нищо на света.

— Знам — втурна се към мен и ме прегърна силно. — Знаеш, че те обичам повече от всеки друг, нали?

Притиснах я по-здраво.

— И аз те обичам повече от всичко на света — неохотно се освободих от хватката й. — Най-добре да се връщам на мястото си.

Тя стисна ръцете ми.

— Мислиш ли, че ще вляза?

Да доловя тревога в тона й винаги ме правеше неспокойна. Част от мен мразеше, задето е така погълната от танците, но друга част беше благодарна, че именно те й помогнаха да преодолее преживяната травма.

— Знам, че ще влезеш.

Тя ми се усмихна треперливо и аз я оставих да се приготвя.

Пренебрегнах намръщените физиономии на хората, които бях избутала по-рано, заех мястото си и зачаках разтревожено завесата да се вдигне отново. Ще ми се да знаех кои бяха представителите на балетната школа.

Сърцето ми пърхаше в гърдите заради сестра ми и седях напрегнато на мястото си, когато музиката зазвуча отново и започна второ действие.

Джулия беше съвършена балерина.

В това нямах съмнения.

Така че не го очаквах.

Не забелязах да се задава.

По-късно научих от преподавателката й, че се е запънала на поредица от стъпки, нещо, което не бях забелязала, и това явно е разстроило Джулия.

Това, което успяхме да заключим, когато го обсъдихме впоследствие, беше, че грешката я е сринала напълно.

Именно заради това наблюдавах с ужас, когато тя залитна при приземяването си, след като изпълни гран жете. Хората до мен поеха рязко въздух, когато тя се изправи и премина към следващото движение. Забих пръсти в подлакътниците на седалката.

И тогава се случи.

Джулия изпълни трудно движение, при което трябваше да снижи протегната си ръка по време на арабеска, докато ръката й не достигнеше почти до земята във висока арабеска. Беше ми обяснявала колко много вътрешен контрол и сила се изискват.

Стомахът ми се преобърна, когато тя се олюля, изгуби равновесие… и падна.

Исках да се разплача, докато гледах как сестра ми просто седи на сцената и изглежда ужасена и съсипана.

Продължаваше да не помръдва и една от другите балерини се втурна към нея. Не даваше вид да я чува. Партньорът й Мика я вдигна и слезе забързано от сцената с нея в ръце.

Чувах мърморенето сред публиката, но бях прекалено заета да напусна залата възможно най-бързо, та да му обръщам внимание.

Трябваше да се добера до сестра си.

С препускащо сърце затичах по коридорите на театъра, като избутвах хора от пътя си.

Влетях вътре, а вратата се затръшна след мен, но нея я нямаше вътре.

Страх, необясним страх, сграбчи гърдите ми. Завъртях се и отворих рязко вратата. Но като пристъпих навън, се сринах в тъмнината с крясък.

Тялото ми се удари в нещо твърдо, но не почувствах никаква болка.

Докато не отворих очи.

Намирах се в мазето на родителите ми.

Не.

Така и не се бяха преместили, въпреки че беше редно да го сторят.

Така че аз никога не се бях връщала в мазето.

Досега.

Страхът, който изпитвах, ме парализираше.

Но после дочух издайническо скърцане.

Не го исках, но се налагаше, така че бавно се обърнах.

И целият ми свят рухна.

Скърцането беше издавано от въже, завързано за тръба, минаваща по тавана на мазето. От него висеше тялото на сестра ми и го караше да проскърцва с олюляването си.

Взирах се във въжето около шията й и в синия цвят около устните й.

И закрещях.

Крещях и крещях, докато гласът ми не пресекна и всичко, което чувах, бяха крясъците в главата ми.

Джесика.

Потрепнах при прозвучаването на гласа.

Не.

НЕ.

НЕ, НЕ, НЕ!

Стиснах здраво очи, защото почувствах дъха му върху ухото си.

— Сега тя е моя завинаги — прошепна той.

Отворих рязко очи.

Взрях се в тавана на стаята, в която се намирах, а далечният звук на прибоя ми помогна да си припомня къде съм, че съм в безопасност.

Че бяха минали години.

Като се надигнах, очите ми пареха от сълзи. Бях покрита с пот и треперех заради адреналина от онова, което бе отчасти спомен, отчасти кошмар.

Отчасти спомен и отчасти кошмар.

— Всичко беше кошмар — прошепнах.

Взех телефона от нощната си масичка и светнах екрана.

4:44 сутринта. И датата… Годишнината от смъртта на Джулия.

Като по часовник. Кошмарите ми се явяваха точно като по часовник.

Сестра ми се самоуби седмици след изпълнението, което унищожи шансовете й да влезе в Американската балетна академия.

Бях се прибрала у дома от колежа и я открих в мазето на родителите ми.

Всяка година оттогава насам на този ден имах един и същ кошмар.

И обикновено за около седмица след това той се повтаряше всяка нощ.

Замислих се за Купър.

Ако прекарах деня с него, щеше да усети, че нещо не е наред. За щастие днес щях да работя през целия ден. Бих могла да го убедя, че съм уморена и можем да се видим утре.

Като се имаше предвид, че преди Купър никога не бях спала в едно легло с друг, не знаех дали издавам звуци, като сънувам лоши сънища. Би трябвало да го избягвам, докато всичко не приключеше.

Но за моя изненада не го исках.

Исках да си легна с него до мен и да се чувствам в безопасност.

Бях склонна да опитам с надеждата, че присъствието му щеше да прогони призрака на сестра ми.

— Знаеш, че те обичам най-много от всичко на света, нали? — чух я да казва. Постоянно я чувах да го казва.

— И аз те обичам най-много от всичко на света — прошепнах в тъмнината на стаята си.