Саманта Йънг
Единственото истинско нещо (14)

14.
Джесика

Преди по-малко от петнайсет минути бях напълно изтощена, плисках със студена вода лицето си и гълтах кафе, за да се почувствам достатъчно будна да се видя с Анита.

Предишната вечер обаче си струваше недоспиването.

Последния път, когато бях седяла цяла нощ да говоря с някого, беше със съквартирантката ми в колежа, с която изгубихме връзка впоследствие, щом постъпихме в различни университети.

Понякога просто животът го налага.

Както и да е, никога не бях посвещавала цяла нощ да разговарям с мъж за всичко и нищо. Това ми създаваше усещането, че намирането на писмата на Сара е било орисия.

Бейли беше довела Анита до стаята ми и само в рамките на минути аз бях напълно будна… и доброто ми настроение автоматично се изпари.

— Не исках да притеснявам Арчи, защото знаех, че вероятно не е нищо кой знае какво. Банков касиер съм и съм била такава през целия си живот, така че прекарвам половината ден приведена над компютъра — обясни Анита.

Беше висока жена с уморени кафяви очи и бледа кожа. По високите й скули и все още плътните устни личеше, че някога е била красавица.

— Значи не си казала на Арчи за болката в гърба?

— Не — изкриви лице.

Когато прегледах шията й, установих, че лимфните й възли бяха подути. А когато се прехвърлих на кръста й, изплака от болка при допира.

— Анита, имаш ли някакви други оплаквания?

Тя кимна предпазливо.

— Да… Понякога чувствам нещо странно в краката. Нещо като слабост, дори изтръпналост, но от известно време ме мъчи грип, затова предположих, че това е причината…

— Грип ли? — безпокойството ми се усили значително и изведнъж си припомних, че Арчи го спомена предишната вечер.

— Да.

— Какви са симптомите?

Тя направи физиономия.

— Обичайното. Повръщане, температура, тресе ме и не мога да се храня, така че свалих тегло, което е плюс — усмихна ми се несигурно.

Надявах се да ме е приела напълно сериозно, когато казах:

— Анита, бих искала да посетиш личния си лекар. И настоявам да запишеш час още днес.

В очите на Анита се прокрадна тревога.

— Значи не мислиш, че е грип?

Нямах желание да я стряскам, в случай че грешах.

— Притеснявам се, че съществува вероятност да е нещо различно от грип. Искам да запишеш час при лекаря си, за да направи преглед.

Тя кимна видимо замаяна.

— Добре.

— Анита?

Погледна към мен.

— Да?

— Ще запишеш час, нали?

— Разбира се — не срещна погледа ми.

Хм.

— Защо не позвъниш още сега оттук?

— Сериозно ли говориш?

Вместо отговор си придадох възможно най-сериозен вид.

Тя изпухтя, но отвори чантата си и измъкна мобилния си телефон. С поглед, прикован в мен, натисна един бутон и вдигна апарата до ухото си.

— Здравей, Лив — заговори и се наложи да прочисти гърло, когато думите й прозвучаха като изграчване. — Анита е. Дали доктор Дуган има възможност да ме види днес?… О… Не…

Направих физиономия.

Тя схвана какво означаваше физиономията ми. Пое дълбоко въздух.

— Може да се каже, че е важно, Лив… Разбирам… Имам симптоми, които смущават новата лекарка… Да… Точно тя… Да, предполагам, че това е самата истина… Можеш ли? Добре… Не, ще дойда… Ще се видим в десет — затвори. — Успя да ме вмести — Анита се изправи и ми се усмихна уплашено. — Благодаря, че ми отдели време. Както става ясно, репутацията ти те предшества. Лив знае коя си.

— Лив рецепционистката ли е?

— Да, в кабинета на доктор Дуган на Мейн стрийт.

Кимнах. Припомних си, че Бейли спомена как е говорила с доктор Дуган за мен. Това май се явяваше като уместно напомняне, че да се заселя в малък град означаваше да се примирявам хората да се месят в делата ми. При тази мисъл изпитах моментна паника.

— Благодаря отново. Не харесвам кабинета на лекаря… Надявах се да заключиш, че не е нищо и няма да ми се налага да ходя — засмя се безрадостно.

— Просто искам второ мнение — постарах се да я успокоя.

— Да — кимна, но очите й преливаха от страха, който се ужасявах да зърна в погледа на пациент.

Изпратих я навън от хотела и й пожелах всичко най-хубаво с ясното съзнание, че Хартуел беше достатъчно малко населено място, та дори тя лично да не ме държеше в течение, пак щях да науча как се развиват нещата.

— Изглеждаш разтревожена — отбеляза Бейли, като влязох в трапезарията, където вече ме чакаше храна. Закуската беше във вихъра си и помещението беше шумно заради гостите.

Поверителността между лекар и пациент ми попречи да й опиша колко много се тревожех, че симптомите на Анита може би сочеха към нещо лошо.

— Просто… Анита може да е последният ми пациент за известно време. Може би завинаги.

Очите на Бейли се разшириха.

— Добре, първо се нахрани, а после ще обясниш — изражението й ми даде да разбера, че нямах друг избор и се подсмихнах сама на себе си, а тя продължи с неохота по пътя си, за да обърне внимание на други гости.

Закуската допринесе за разбуждането ми, макар че отне известно време да започна да се храня, защото не само бях подвластна на това странно замаяно чувство на празнота, като си недоспал, но също така ме мъчеше тревога за Анита.

Два часа по-късно бях в стаята си и се чудех откъде да се захвана. Предстоеше ми да напусна работа, да освободя апартамента си, да намеря работа тук, както и жилище.

Точно когато на вратата се почука, получих съобщение на телефона си.

От Купър.

Как се чувстваш тази сутрин, докторе?

Усмихнах се и бързо отговорих, като едновременно с това крачех към вратата.

Уморена. Но снощната вечер си струваше.

— Обясни — подкани Бейли, която влетя в стаята ми с отварянето на вратата.

Телефонът ми отново избипка.

Радвам се, че мислиш така. Планирам да ти осигуря още безсънни нощи в бъдеще.

Ухилих се и почувствах тръпки между бедрата си.

Телефонът изпищя отново.

Повярвай ми. Определено ще си струва.

Само като си мислех за това и започвах да се задъхвам леко.

Не се съмнявам и нямам търпение, написах в отговор.

— Би ли престанала да флиртуваш с Купър и да обясниш онова, което каза — настоя Бейли, скръсти ръце пред гърдите си и изпъшка ядосано.

— Как разбра, че флиртувам с Купър?

— По глуповатата усмивка на лицето ти.

По дяволите. Изчервих се.

— Кара ме да се държа като тийнейджърка.

— Добре — тя се усмихна широко и се тръшна на леглото. — Да се чувстваш като тийнейджър е нещо добро.

Засмях се и седнах до нея.

— Около него се чувствам лекомислена.

— Обзалагам се, че се чувстваш повече от лекомислена. Съучениците му от гимназията го наричаха Разтопяващия гащички.

— Не! — ахнах.

Бейли се изкиска.

— Не са. Обаче ако аз бях в класа му, щяха да му казват точно така. Когато беше в последния клас, аз бях едва в първия на гимназията. Кръстих го така, но се разпространи само сред моите приятели.

— Падаше ли си по него? — можех да си представя как Бейли въздиша по по-големия и така популярен Купър.

— Беше куотърбек от най-горния клас в гимназията, имаше невероятни очи и на всичко отгоре винаги е бил свестен. Джак Девлин беше същият. Всяко момиче, което познавах, плюс няколко момчета си падаха по Купър и Джак.

— Купър наясно ли е с това?

Тя направи физиономия.

— Ти как мислиш?

Засмях се, понеже знаех колко е пряма.

— Знае.

— Сигурно е заради любовното писмо, което му пратих в началото на първата ми година в гимназията. И заради цветята и поканата за бала в десети клас. Или заради онзи път през последната ми година като гимназистка, когато се нафирках до козирката и оповестих за любовта си към него пред всички, които се возеха на виенското колело. Той беше на двайсет и беше извел на среща Бранди Сомърс от Ню Йорк. Родителите й притежаваха къща в южната част на дъсчената еспланада и идваха всяко лято. Тя беше красива и стилна и с нея наоколо нямах никакви шансове.

Намръщих се.

— И какво стана?

— Той се притесняваше за мен, понеже бях толкова пияна. Двамата с Бранди ме изпратиха до къщи.

— Боже! — вдигнах ръце. — Не е ли идеален?

Бейли се изсмя.

— Не. Просто е наистина добър човек.

— Два въпроса: кога превъзмогна увлечението си и какво стана с Бранди?

Тя ме изгледа многозначително.

— Няма за какво да се тревожиш. Сега Купър ми е повече като брат. Просто пораснах, започнах да изпитвам истинска любов вместо похот и с течение на времето станахме приятели. Истински приятели. Колкото до Бранди… Тя беше момичето за лятото на Купър в продължение на четири години. Докато не се появи Дейна.

— Престанал е да се среща с Бранди заради Дейна?

Бейли изкриви уста.

— Хм — изведнъж изражението й стана предпазливо, докато изучаваше моето. — Чуй ме, по онова време можех да го разбера. Дейна… Тя беше една година по-малка от мен, така че Купър не й обръщаше особено внимание. Освен това тя се срещаше с едно момче от Дувър през цялото време в гимназията. После постъпи в колеж, отпадна, върна се в Хартуел и привлече вниманието на Купър… защото… — направи физиономия. — Колко и да не ми се ще да го призная, Дейна Келърман е вбесяващо великолепна.

Сега беше мой ред да направя физиономия.

— Великолепна?

Тя кимна.

— Спокойно би могла да е модел.

— Ох.

— Хей, но тя е кучка — побърза да ме успокой Бейли. — Сега вече Купър е наясно с това. Просто казвам, че като бяха млади, причината ми беше ясна… Вероятно е бил опиянен от красотата й и така е успяла да го върже.

Нищо от това не ме караше да се чувствам по-добре.

Като повечето жени и аз си имах своите съмнения за външността ми, но общо взето нямах големи оплаквания. Чувствах се уверена, че съм физически привлекателна. Но не бях „вбесяващо великолепна“.

— Пфу.

— Не трябваше да казвам нищо. Просто… След като реши да останеш, трябва да бъдеш подготвена, че ще срещнеш Дейна. Защото това е неизбежно. А не исках да я видиш и да се почувстваш застрашена, защото не бива. Цялата тази красота прикрива нещо наистина грозно. Ти… Ти си красива във всяко отношение, Джесика. Купър го вижда.

Въздъхнах тежко.

— Ти си толкова мила. И благодаря, задето ми повдигаш духа — сега обаче ми се щеше да знам точно как изглежда Дейна, защото в главата ми беше придобила образа на Кейт Ъптън.

— Та, обратно на темата… Обясни какво имаше предвид като каза, че „Анита може да е последният ти пациент за известно време. Може би завинаги.“

Съобщих й за решението си да си взема почивка от медицината.

За разлика от Купър, който пожела да чуе всички подробности зад моето решение, Бейли просто го прие. Това ме изненада, като се има предвид как изобщо не проявяваше разбиране към „загадъчното“ решение на Вон Тримейн да се задържи в Хартуел.

— Добре, разбира се, че можеш да кажеш не, но как ще се чувстваш да работиш за мен за известно време, докато решиш какво имаш желание да правиш? — тя се усмихна широко и закима развълнувано заради идеята си.

Бях изненадана от предложението.

— Какво да работя за теб?

— Том все ми опява да наема някого да ми помага — да поделя с друг човек отговорността. В общи линии ще вършиш същото като мен. Заплатата обаче няма да е като тази, на която си свикнала. — Посочи ми колко ще изкарвам и то беше доста по-малко от получаваното в затвора.

— Осъзнаваш, че преди никога не съм работила в хотелиерския бизнес, нали?

— Лекар си, Джес, а това предполагам значи, че си наистина умна. Убедена съм, че ще се справиш с ръководството на хотел.

Тази мисъл накара у мен да се надигне вълнение. Все пак Бейли наистина обичаше работата си тук. А аз наистина обичах хотела. Може би търсех точно това.

— Добре — усмихнах се широко. — Добре, приемам.

— Иха! — Бейли заподскача на леглото. — Добре. Почивката ти свършва след два дни, така че ще започнем тогава.

— Отлично. Благодаря ти.

— За какво са приятелите?

— Имам толкова за вършене. Като за начало трябва да напусна работа.

Бейли се намръщи.

— Ами ако не ти дадат препоръки, задето напускаш без предупреждение?

— Вероятно няма да ми дадат препоръки — бях наясно, че е редно това да ме смущава, предвид, че съществуваше шанс да поискам да се върна към медицината, но изведнъж се почувствах ужасена от перспективата да се върна в Уилмингтън. Върнех ли се обратно на работа, за да спазя двуседмичното предупреждение, знаех, че съществува вероятност да започна да се убеждавам отново и отново как животът ми там е онова, което заслужавам. Щях да дам на заден и нямаше да пристигна обратно в Хартуел.

— Може би е редно да се върнеш за няколко седмици. Ще запазя мястото ти тук.

Поклатих непреклонно глава.

— Не мога да се върна там.

Изведнъж върху лицето на приятелката ми се изписа решително изражение.

— Случва ли се нещо, за което да не знам? Боиш ли се да се върнеш там?

Да. Но не по причините, които може би сглобяваше в главата си тя.

— Върна ли се там, знам, че е възможно да дам на заден. Ако се върна обратно, може да се откажа. Имам предвид да не напусна. Съществува възможност да реша да остана.

Бейли се успокои.

— Схващам. Знам, че бях опиянена и развълнувана, задето оставаш, но също така осъзнавам какво сериозно решение е това. Съвсем естествено е, че част от теб се пита дали не е налудничаво. Така че разбирам. Аз също не бих се върнала.

— Благодаря. Чувствам се ужасно, че погаждам такъв номер на хората в затвора, но не съм единственият лекар, който работи там…

— В живота понякога се налага да проявиш малко себичност.

У мен се надигна чувство на вина.

— Да.

* * *

— Какво имаш предвид с това, че няма да се върнеш, по дяволите? Как така напускаш и искаш да опразня апартамента ти вместо теб? — крещеше Фатима в слушалката няколко часа по-късно.

Вече се бях обадила на завеждащия личен състав да му съобщя, че ще пратя по факс молбата си за напускане. Не остана особено доволен, но аз се опитах да смекча чувството си за вина, като си напомних, че в затвора има и двама други лекари, които можеха да поемат задълженията, докато наемат друг общопрактикуващ. Всъщност доктор Уитъкър сигурно щеше да ликува.

Все пак това не ме остави с приятно чувство. През целия си живот на възрастен човек не бях подхождала безотговорно.

— Какво имаш предвид, по дяволите? — повтори Фатима въпроса си в отговор на моето мълчание.

Прочистих гърло.

— Имам предвид, че оставам в Хартуел.

— Защо, дявол го взел?

— Тук ми харесва. Хората ми допадат. Начинът на живот е много различен от онова, към което бях привикнала в Уилмингтън. Бързо завързах приятелства. Първо, тази шантаво очарователна собственичка на хотел, също и милата и сладка Еймъри, тя е собственик на книжарница, и този наистина секси и свестен — толкова безбожно свестен — собственик на бар. Също и Стария Арчи, Айрис и Айра, и Том, и Вон, които е крайно интересна птица, а освен това искам да се запозная с Кат и Джоуи, и с Далия, и…

— Божичко, жено, това място да не е блокирано във водовъртеж на времето или какво? Нима три седмици за мен са били три години за теб?

Засмях се, но прозвуча някак тъжно.

— Ти си единственият човек, който ще ми липсва, Фатима.

— Боже мой, значи си сериозна, така ли?

— Преди да пристигна тук, ти се опитваше да ми кажеш нещо. Мъчеше се да ми посочиш, че животът ми е празен. И се оказва, че си била права. Не мога да направя нищо по въпроса обратно в Уилмингтън. Но ми се струва, че съществува шанс тук, в Хартуел, да запълня живота си с хубави неща.

Тя мълча известно време, докато обмисли чутото.

— Казваш значи, че си получила работа в хотела, в който си отседнала?

— Да.

— Мислиш ли, че ще успееш да уредиш отстъпка?

Усмихнах се и настроението ми се разведри.

— Вероятно.

— Тогава аз ще ти направя услуга да опаковам вещите ти. Но това не е сбогуване, Джес. Като си взема отпуск, пристигам да видя какво му е толкова забележително на това място, та успя да те спечели.

— Звучи чудесно.

— Да напуснеш работа и да се преместиш в нов град едва след три седмици заради някакъв секси тип — да, тази част я чух добре… Ти си побъркана жена. Най-побърканата. Как така ми е убегнало колко си луда? Пълна откачалка.

Оставих я да нарежда, като през цялото време се смеех вътрешно.

Бях я изненадала.

Но нещо повече от това, изненадах себе си. И усещането беше хубаво.

* * *

— Ох — произнесе Бейли в мига, щом се появих в кухнята долу.

За пръв път влизах в нея, но стигнах до извода, че след като щях да работя тук, беше редно да опозная работната среда.

До Бейли стоеше закръглена жена с черна коса и се взираше в мен. Това беше Мона, готвачката, която бях засичала за кратко в рамките на изминалите седмици. Беше трудно да пропуснеш Мона. Всеки път, когато я видех, носеше на главата си шал с голям възел на върха. Също така носеше гигантски очила с черни рамки, яркочервено червило и когато не беше в бялата си униформа на готвач, обличаше гащеризон. Приличаше на слязла от пропаганден плакат за фабрични работнички от четирийсетте години.

И на нея този вид й подхождаше.

Също така в кухнята бяха Ники и Крие — помощник-готвач и стажант готвач.

— Тя е в моята кухня — отбеляза Мона с оскърбен вид. — Един от гостите е влязъл в кухнята ми.

— Укроти се — отвърна Бейли. — Вече ти казах, че ще започне работа тук.

— Но дотогава все още е гост и се намира в моята кухня.

Започвах да си създавам впечатлението, че Мона е малко придирчива по отношение на кухнята си и правилата в нея.

— Може би ще е добре да излезем навън.

Бейли завъртя очи в гримаса, но ме последва навън от помещението, преди да каже нещо повече.

— Полагам усилия да я отуча от вманиачените й правила и закони. Трябваше да останем вътре. Ще работиш тук и персоналът трябва да свиква с теб.

Спрях при бюрото на рецепцията, където имахме някакво уединение.

— Това може да е, а може и да не е проблем. На този етап не съм сигурна.

— Какво имаш предвид?

— Преглеждах имотите тук и хм… Доста са скъпи.

Бейли направи физиономия.

— Крайбрежен град.

— Да. И така, човек би помислил, че като лекар съм сложила нещо настрана, но истината е, че още изплащам студентския си заем и със заплатата тук не съм убедена, че ще се справя.

Струваше ми много да го призная, защото за дълго време най-позитивното, което можех да кажа за себе си беше, че съм жена с успешна кариера. За известно време нямаше да има хубави бижута и дизайнерски чанти.

— О — Бейли разшири очи. — Ясно. Не помислих за това.

— Не мога да си позволя наемите на апартаменти тук — тръснах се в едно кресло. Ако исках да остана в Хартуел, в крайна сметка най-вероятно щеше да се наложи да продължа с лекарската професия.

— Може и да е така… — тя изведнъж се усмихна широко. — Но не е проблем. Можеш да отседнеш при мен. Имам сгъваем диван.

— Не — отсякох, въпреки че се чувствах благодарна за предложението. — Наистина го оценявам. Но Том прекарва много време в апартамента ти и… Не мога да си позволя да ви се натрапвам така.

Бейли въздъхна тежко.

— Добре. Ами, пазя за себе си една стая тук в хотела, в случай че се наложи да преспя. Не е голяма и няма гледка, но има собствена баня и е твоя без заплащане, ако я искаш. Ще ти я покажа.

Поведе ме към задната част на хотела в скромна, но хубава стая. Един прозорец гледаше към градината отстрани и в едно ъгълче надничаше малка част от плажа и водата. Другият прозорец гледаше към паркинга отзад.

Но беше безплатна и със сигурност щеше да свърши работа, докато организирах нещо по-постоянно.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

Прегърнах я с всички сили, което я накара да политне назад и да се засмее изненадано.

— Благодаря.

Бейли също ме стисна здраво в прегръдка.

— Ще накараме нещата да се подредят за теб, Джес. Само почакай.

Въпреки уверенията й, малко по-късно обратно в настоящата ми стая почувствах силна паника заради решенията, които бях взела този ден.

Бях изтощена от недостига на сън, а това утежняваше тревожността ми и предполагам именно така прозвучах, когато Купър ми се обади късно същия следобед.

— Фатима ще опразни апартамента ми, Бейли ми даде работа и стая, докато успея да намеря нещо друго, а от затвора не са особено възторжени, но вече е свършено, така че предполагам… О, и ще се наложи да намеря къде да складирам вещите си. Надявам се да открия някой евтин склад и…

— Докторе — прекъсна ме Купър. — Звучиш, все едно откачаш.

— Може би съм на ръба — признах.

— Чуй, вече е свършено, плашещо е и сега е време да живееш с решенията си. Колкото до склад, аз имам голям гараж в покрайнините на града. Преди го използвах да ремонтирам там коли, но напоследък нямам време и в общи линии стои празен. Можеш да прибереш всичките си неща там.

— Наистина ли? — боже, харесвах този мъж.

— Наистина. Сега си почини. Като поспиш, нещата ще ти изглеждат по-добре.

— Добре. Благодаря.

— Няма проблем. До скоро.

Затворих и както лежах на леглото, всичко за което си позволих да мисля, беше гласът му, неговите уверения… и просто така угаснах като лампа.