Саманта Йънг
Единственото истинско нещо (12)

12.
Джесика

— Джесика… добре… ли си?

Вдигнах устремения си към незапалената камина в книжарницата на Еймъри поглед и я заварих да стои до мен със загрижено изражение на лицето.

— Не знам — отговорих откровено.

Тя отклони очи, видимо несигурна, а после пое огромна глътка въздух и ги насочи обратно към мен.

— Говори ли ти се за това?

Усмихнах се на щедрото й предложение.

— Свързано е с мъж.

Очите й просветнаха заинтригувано.

— Любовни отношения?

— Може би.

Еймъри седна срещу мен, като изглеждаше по-нетърпелива, отколкото я бях виждала някога изобщо.

— Несподелена любов?

— Не — поклатих глава. — Снощи обърнах гръб на мъж, който има желание да изследва химията помежду ни.

— Не е ли добър човек?

— Всъщност ми се струва изключително добър човек — прекалено добър за мен.

— Тогава какъв е проблемът?

— Ами, налице е фактът, че аз не живея тук, а той да. Но по-големият проблем е, че не ме познава, както според мен си мисли, че ме познава. Съществува сериозна вероятност да е изградил в съзнанието си представа за мен, която не е вярна и ако научи коя съм в действителност… — гърдите ми се стегнаха при тази мисъл. — Ще го изгубя — напрегнах се, понеже не бях възнамерявала да споделям толкова много и не желаех да отговарям на неизбежните въпроси.

Да, не биваше да се изненадвам, когато Еймъри просто кимна.

— Според теб, ако си тръгнеш сега, преди нещата да са се задълбочили, няма да боли толкова силно, колкото ако той те изостави в бъдеще?

Отпуснах се заради проявеното от нея пълно разбиране на ситуацията.

— Именно.

Тя ми се усмихна тъжно.

— Ще ми се да можех да ти предоставя огромна доза насърчение, но ми се струва, че това би ме направило до голяма степен лицемерка. Бих постъпила точно като теб.

В този момент временно забравих собствените си проблеми, защото ме осени мисълта, че Еймъри говори повече от всякога. Както винаги любопитството ми се изостри. Какво криеше тя? Почувствах с нея родство, което не можех да обясня, и се боях, че то идваше от подобно тъмно място в миналото на двете ни.

Боже, надявах се да не е така. Еймъри Сондърс изглеждаше толкова мило създание.

— Кога си заминаваш? — попита изведнъж тя.

Отново усетих пробождане в гърдите и причината този път беше мисълта да оставя Хартуел зад гърба си.

— След няколко дни.

— Тук ти харесва — заключи.

— Много.

— Какво точно ти харесва?

Това беше нещо, което намирах трудно да формулирам в две думи. Най-накрая произнесох кротко:

— Тук чувствам покой.

Еймъри ми се усмихна тъжно.

— И на мен ми харесва заради това.

Затрогващият момент, който поделихме, беше прекъснат, когато камбанката над вратата издрънка и в книжарницата влетя Бейли, която забърза към зоната за четене. Разшири леко очи, като завари Еймъри да седи заедно с мен. Еймъри мигом скочи от мястото си.

— Еймъри — произнесе Бейли с мила усмивка. — Как си?

В отговор Еймъри също се усмихна свенливо.

— Благодаря, добре. А ти?

Бейли се постара да прикрие изненадата си.

— И аз съм добре. Радвам се да те видя.

— О. Аз също.

Бейли се тръшна на дивана до мен, а Еймъри се отдалечи забързано и се зае да върши нещо в книжарницата.

— Иха. Тя всъщност ми отговори.

Усмихнах се в смисъл „Казах ти“.

Изведнъж тя се начумери към мен.

— Какво се е случило между вас с Купър снощи?

Какво беше това по дяволите? Как изобщо знаеше, че се е случило нещо? Въздъхнах тежко.

— Преживях най-възбуждащата целувка в живота си.

— Е… — тя направи физиономия. — Това не е ли нещо хубаво? Най-възбуждащата целувка в живота е нещо добро, нали така?

— Не. Не е добро. След няколко дни се връщам в Уилмингтън.

Бейли присви очи.

— Осъзнаваш ли, че нито веднъж не го нарече у дома?

— Какво?

— Никога не каза прибирам се у дома. Никога не определи Уилмингтън като свой „дом“.

След като не отговорих нищо, защото не бях сигурна какво да е то, Бейли продължи:

— Не мисля, че там си щастлива, Джес.

Пак с това!

Нима носех неонов надпис гласящ: „Аз съм Джесика Хънтингтън и съм изключително нещастна!“.

— Няма да се преместя в Хартуел заради мъж, когото почти не познавам — произнесох отбранително, с цел да отклоня разговора.

Не подейства.

Тя ме изгледа ядосано.

— Не става дума за Купър. Ако Хартуел е една голяма торта, която искаш да изядеш, но си забраняваш, Купър е само черешката отгоре й.

— Какво?

Тя въздъхна драматично.

— Не го казвам, защото съм открила добра приятелка, която наистина не желая да изгубя. Казвам го, защото за краткото време, в което станахме наистина близки, ти почти никога не отвори дума за Уилмингтън или за работата ти там. Повечето хора, които познавам, нареждат за работата си или за мястото, където живеят, почти през цялото време. Не и ти, Джес. Все едно се натъжаваш дори да мислиш за това. Та моят въпрос е: „Щастлива ли си там?“ И щастлива ли си да бъдеш лекар?

Страхът накара гърдите ми да се стегнат и усетих, че дишането ми стана плитко и ускорено. Облегнах се на дивана и започнах да дишам бавно и спокойно.

— Джес, добре ли си?

Махнах към нея.

— Напълно. Ще се оправя.

Бейли зачака търпеливо. Когато най-накрая почувствах, че съм преодоляла малкия си пристъп на паника, погледнах към нея и я дарих със същата откровеност, която бях предоставила на Купър.

— Не знам дали съм щастлива. Но съм добра в работата си. Освен това имам ангажимент там. Налага се да се върна.

Изведнъж тя придоби възмутен вид.

— Дори да не си щастлива?

— Бейли, вече не сме деца. Понякога се налага да вършим неща, които не ни харесват. Такъв е животът.

— Не, това означава да живееш като мъченица — оспори. — На всички се налага да вършим неща, които не ни харесват, права си. И много хора нямат друг избор. Имат скапана работа и живеят в скапани домове, защото това е всичко, което някога ще имат и им липсват силите или възможностите да се стремят към нещо повече. Но ти не си от тези хора, Джесика. Образована си. Силна си. Тук имаш приятели. Имаш избор. Не се налага да работиш в затворнически лазарет, ако не го искаш. Не се налага да живееш в град, който не харесваш, ако не го искаш. Та кажи ми следното… Защо смяташ, че не заслужаваш да бъдеш щастлива?

Поех рязко въздух, шокирана до крайност от нейната проницателност.

Преглътнах с усилие, защото сега, когато Бейли беше наясно, че имам тайна, за мен всичко в Хартуел беше приключило. Не бих била в състояние да устоя на разпити на тема личния ми живот.

Поклатих глава, за да не допусна болката да проличи в очите ми.

Каквото и да беше онова, което видя Бейли, то накара изражението й да омекне.

— Никога не е прекалено късно да промениш пътя, по който си поела. Никога не съм вярвала, че ти е нужна престижна кариера и луксозно жилище, за да си щастлив човек. Всъщност Бон Тримейн е пример за това, че съм права. Добрите хора, Джес, добрите хора са онова, което прави едно място твой дом. Не ми е известна твоята история и, честно казано, не ми е нужно да я знам, защото познавам теб. Също така знам, че нямаш дом и няма абсолютно нищо срамно да го желаеш повече от всичко на света. Без значение от възрастта ти.

Почувствах очите ми да парят от сълзи заради милите й думи.

Объркваха ме до крайност. И нещо повече от това, вкараха ме във война със самата себе си.

— Приятелчето, с което се чукате, в момента седи на рецепцията ми — обяви внезапно Бейли.

Почувствах се напълно объркана и ми отне известно време да схвана точно какво ми казва. А в следващия момент шокът от изненадата, при това не приятна изненада, ме изправи на крака.

— Андрю е тук?

— Да — тя също се изправи и ме последва към вратата. — Между другото, какво виждаш у този мъж?

— Еймъри, трябва да тръгвам — провикнах се, докато отминавах щанда и пренебрегнах напълно думите на Бейли.

Еймъри се намръщи и попита:

— Ще те видя ли, преди да си заминеш?

Топлина измести част от неприятната изненада, сграбчила в плен гърдите ми.

— Със сигурност. Обещавам.

Разменихме си усмивки и се сбогувахме. Две секунди по-късно вече бързах по дъсчената алея.

— Иха, тя наистина разговаря с теб. И те харесва. Виждаш ли? Ето го знакът, Джесика Хънтингтън. Еймъри Сондърс е собственик на книжарницата от седем години и никога не се е сприятелявала с някого от местните. Но с теб… С теб се сприятели. Това е знак!

В крайна сметка се подсмихнах, защото колкото и да бях объркана по отношение на собствения си живот, не можех да недоволствам от факта, че Бейли и Еймъри ме харесваха достатъчно, та да искат да остана.

— Обратно на въпроса ми от по-рано: какво, за бога, виждаш у този тип Андрю?

— Много просто: сексапилното му тяло.

— Не съм убедена, че заради такова нещо си струва да се занимаваш с него.

— Разбираме се — това беше истина само отчасти. Осъзнах как по-голямата истина е, че Андрю ме задържаше свързана с нещо безопасно и студено.

Чувствах се удобно във връзка без чувства. Пълната удовлетвореност обаче беше нещо, към което никога не си позволявах да се стремя. Всичко опираше до това да се защитавам — и да не допускам нищо да ми оказва влияние.

* * *

Няколко часа по-късно вървях по Мейн стрийт заедно с Андрю. Когато стигнах до хотела, исках да тропна с крак също като малко дете и да настоявам да науча защо се натрапва на почивката ми. Не сторих подобно нещо, но не предложих и топло посрещане.

Бях шокирана от начина, по който ме прегърна и произнесе:

— Разтревожих се, като не отговори на съобщението ми. Днес и утре нямам операции, така че реших да дойда да проверя как си.

С други думи искаше да се озове в леглото ми.

Но само мисълта да правя секс с него ми носеше дискомфорт.

И не можех да се отърся от това усещане.

Плюс това, колкото повече време прекарвахме заедно в Хартуел този ден, толкова по-вбесяващ ставаше той.

— Не мога да повярвам, че дойде тук на почивка — направи физиономия, докато вървяхме по Мейн стрийт. — Сериозно, Джесика… Ако искаше истинска почивка, щях да те заведа на Бора Бора.

С цел да не стигам до разправия на обществено място, останах смълчана, а той предложи да се върнем в хотела. Очевидно беше приключил с разглеждането на местните забележителности.

И именно в този момент нещата се влошиха още повече.

Както вървяхме към естрадата, очите ми пробягаха по гол до кръста мъж, който подменяше стъпалата й. И после се върнаха обратно на него, защото разпознах профила му.

По дяволите.

Купър.

Той се изправи, взе бутилка вода и гърлото ми пресъхна само като го гледах как пие. Дявол го взел.

Голият Купър с неговите впечатляващи плочки беше гледка, която си струваше да се съзерцава. Да не споменавам за начина, по който коланът му с инструменти беше смъкнал джинсите му леко, но недостатъчно, че да успея да зърна задните му части. Това беше жалко. Наистина жалко.

Адамовата му ябълка подскачаше, докато преглъщаше водата и аз се почувствах хипнотизирана от начина, по който капките пот се търкаляха по шията и гърдите му. Изведнъж почувствах неудържима потребност да плъзна ръце по него.

Не бях допускала, че е възможно да се възбудя така само като гледам някой мъж.

— Познаваш ли го? — изтръгна ме от сладострастната мъгла резкият глас на Андрю.

— О… Ами…

— Докторе?

Застинах при прозвучаването на гласа на Купър и кимнах към Андрю.

— Да — отвърнах и отново погледнах към Купър. Той стоеше засенчил с длан очите си, та да може да ме види.

Заловена, нямах друг избор, освен да приближа до него редом с Андрю.

Купър стрелна Андрю с поглед и щом спряхме пред него, снижи ръка. Очите му останаха присвити към моя придружител.

— Какво правиш? — посочих към стъпалата на естрадата.

Той все така се взираше в Андрю, който от своя страна го наблюдаваше подозрително.

— Последния път, когато беше използвана естрадата, изпуснаха пиано, докато го местеха. Пианото беше съсипано, а също и няколко от стъпалата. Обещах да ги поправя и сега го върша.

Барман, механик, дърводелец… Имаше ли нещо, което този мъж не умееше да прави с ръцете си?

Спри да мислиш за ръцете му.

Прочистих похотта от гърлото си, преди да кажа:

— Бива те с ръцете, а?

Какво?

Защо изобщо споменах ръцете му?

Мигом се изчервих, щом Купър погледна към мен с блеснали развеселено очи и неприкрит намек за флирт.

— И представа си нямаш.

И мини оргазъм.

Андрю прочисти гърло в опит да прекрати надпреварата по взиране между мен и Купър. Подейства. Обърнах се засрамено към него.

— Няма ли да ме представиш?

Не.

— Купър Лоусън — Купър протегна ръка към него.

Андрю остана загледан в него за миг и, кълна се, бях готова да го зашлевя през лицето, ако не приемеше ръката на Купър.

Въздъхнах от облекчение, когато го стори.

— Доктор Андрю Ливингстън.

Забелязах как Купър видимо се напрегна, преди да ме стрелне с неособено развеселен поглед с ъгълчето на окото си. Почувствах се виновна, макар да не бях канила Андрю в Хартуел.

— Е, радвам се, че се запознахме — добави Андрю и обви раменете ми с ръка. — Но с Джесика наистина трябва да вървим.

Позволих му да ме отведе, разяждана от чувство за вина. Нещата само се влошиха, когато погледнах назад и установих, че Купър се взираше след нас. И определено не беше щастлив дърводелец.

Докато с Андрю крачехме към хотела, аз едва преборвах потребността да изтичам обратно при Купър и да обясня, макар да ми беше ясно, че за мен ще е най-добре да ме намрази.

Обаче аз не исках да ме мрази.

Сигурно отново се беше заел да поправя онези стъпала, гневен на мен, докато други жени точеха лиги за него. Сигурно техните ситуации не бяха така усложнени като моята и…

Престани!

Не бях на себе си от нерви. Първо трябваше да се справя с Андрю.

— Всъщност защо си тук? — събрах кураж да попитам най-сетне, когато вече се изкачвахме по стълбите на верандата пред хотела.

Той бутна вратата и спря с лице към мен в празната зона на рецепцията.

— Време е да променим нещата между нас. Да започнем истинска връзка. Без повече игрички, Джесика. Времето ни разделени ми позволи да погледна отстрани. Остаряваме за подобно нелепо поведение. Време е да се установим.

Тази мисъл ме накара да почувствам равни дози паника и раздразнение. Беше типично в негов стил да взема такива изключително важни решения без мен.

Тъкмо отворих уста да отбележа този факт, когато Бейли изскочи забързано от залата за хранене.

— Мона ще ме замести тази вечер и реших, че с Том и теб можем да заведем Андрю за по питие в „Купърс“.

Мисълта накара стомахът ми да се разбунтува. Изгледах ядосано Бейли. Защо правеше това?

— Не мисля…

— Имам нужда от скоч след този ден — намеси се Андрю, явно без да отчита споменаването на името на Купър. — Защо преди това не подремнем?

В смисъл на секс.

Не.

Осъзнах, че просто не бях в състояние.

— Защо ти не отидеш да подремнеш? — подадох му ключа от стаята си. — Ще се видим тук малко по-късно. Обещах на Еймъри да й помогна за нещо.

Тръгнах, преди да е успял да се възпротиви.

Всъщност никога в живота си не се бях движила така бързо.

Измъкнах телефона от чантата си и забелязах, че сувенирният магазин, собственост на приятелката на Бейли, работеше. Когато минах сутринта, все още бе затворен.

Далия трябва да се беше върнала.

Наистина исках да се запознаем веднага щом ми паднеше възможност. Бейли говореше за нея такива хубави неща.

Само дето скоро си тръгвах. Така че защо изобщо беше от значение?

Събух обувките си и слязох от дъсчената алея на плажа. Не се спрях, докато не открих спокойно местенце южно от еспланадата и надалече от хотела и останалите туристи.

Седнах на пясъка и натисках бутона за бързо набиране на телефона си.

След няколко позвънявания Матю отговори:

— Джес, наред ли е всичко, миличка?

При прозвучаването на гласа му мигом се поотпуснах.

— Моментът неподходящ ли е?

— Не, тъкмо приключвам за деня. Не звучиш особено добре. Какво е станало? Последния път, като се чухме, прекарваше чудесно.

— Ами ако да бъда лекар всъщност не ме прави щастлива? Ами ако просто съм убедила себе си, че е така? Тогава как да постъпя?

— О, боже, Джес… Казвал съм ти го и преди… Захвани се с онова, което те прави щастлива.

— Не е ли нелепо обаче да си задавам подобни въпроси на трийсетгодишна възраст? — засмях се заради абсурдността на ситуацията. — Чувствам се така ужасно изгубена, Матю.

Той мълча известно време и накрая каза:

— Така е от много време, Джесика.

Самото споменаване на миналото ме накара да се затворя. Не го обсъждах дори с Матю, единствения човек, на когото беше известна истината.

Той въздъхна заради мълчанието ми.

— Кажи ми какво става?

— Налага се да знам — произнесох, а думите излязоха от устата ми дори без да осъзнавам, че се каня да кажа това, — че ако започна някъде на чисто, няма да ме сметнеш за луда. Защото в този момент смятам, че съм луда дори изобщо да го обмислям.

— Добре… За ново начало в Хартуел ли става дума?

Повдигнах рамене, а после осъзнах, че съм на телефона и няма как той да ме види.

— Може би. Важното в случая е, че стигнах до осъзнаването как не съм щастлива в Уилмингтън. Постоянно се съпротивлявам на тази истина… Само че това е истината. Мислех, че нещата се развиват нормално — по начина, по който заслужавах, — но може би е време да порасна и да живея живота си, както го искам, мамка му. Нали така?

— Да — потвърди разпалено той. — Боже, Джес, да.

— Ненавиждам мисълта да изоставя жените от затвора, защото съм добър лекар за тях.

— Знам го.

— Но може би е време да поставя себе си на първо място. Може би.

— Не може би, Джес. Определено е така. Не мога да ти опиша колко съм щастлив да чуя това от теб.

— Значи не смяташ, че е налудничаво, безотговорно, незряло и…

— Не. Нищо от това. Понякога животът просто не се развива, както се надяваме, и без значение от възрастта настъпва момент да го променим. В офиса ми има четиридесетгодишен мъж, който работи като стажант. Петнайсет години е бил зъболекар и един ден решил, че е нещастен и иска да започне наново.

— Наистина ли? Да не си го измисляш, за да ме накараш да се чувствам по-добре?

— Името му е Майк Лоуъри. Ако искаш, мога да му подам телефона.

Засмях се.

— Добре. Вярвам ти.

Помълчахме известно време.

— Чувам вълните — отрони меко той.

Устремих поглед над дългата плажна ивица.

— Тук е красиво. Спокойно.

— Постъпи, както е нужно да постъпиш, миличка. А като си готова, ще доведа Хелена и Пери, за да сме сигурни, че всичко при теб е наред.

Преглътнах буцата в гърлото си.

— Никой никога няма да държи на мен колкото ти.

— Джес… Биха го направили, ако им дадеш шанс.

* * *

— Идеята ти е лоша — просъсках в ухото на Бейли и двете последвахме Том и Андрю в „Купърс“.

— Според мен е чудесна идея. Ще ти изясни това-онова — усмихна се. — О. Далия се е върнала — смени преднамерено темата. — Има да свърши разни неща, но обеща да се видим на по питие, преди да си заминеш. Нямам търпение да се запознаеш с нея.

— Добър опит — коментирах.

Тя само се подсмихна, но лицето й посърна леко, щом насочи внимание към бара.

Проследих погледа й.

Андрю и Том стояха до бара и изведнъж ме обзе желание да се втурна и да отведа Андрю. Лицето на Купър беше напълно безизразно, когато погледна към нас с Бейли.

— Това беше лоша идея — промърмори Бейли. — По дяволите.

— О, мислиш ли?

Тя пренебрегна сарказма ми.

— Мислех си, че ти помагам. Реших, че ако видиш Доктор Арогантност редом с невероятния Купър Лоусън, това най-накрая ще те накара да прогледнеш. Но нямам желание да наранявам Купър, за да ти помогна. По дяволите.

— Ъъ… Те вече се срещнаха по-рано днес — обясних и след това последното й изречение достигна до съзнанието ми. Да наранява Купър?

Но тя се насочи към бара, преди да съм успяла да получа отговор.

— Това е доктор Андрю — Том вече представяше Андрю на Купър, когато стигнах до тях. — Приятел е… на Джесика.

Купър кимна на моя… приятел.

— Да, вече се запознахме.

— Кажи ми, че зареждаш с „Макалан“ — каза Андрю вместо поздрав.

Купър само кимна.

— За мен два пръста върху лед.

— Да седнем в някое сепаре — Бейли затегли Том за ръката.

Той се намръщи озадачено.

— Но обикновено сядаме на бара.

— Тази вечер съм в настроение за атмосферата на сепаре — Бейли се усмихна ведро. Прекалено ведро. — Хайде — задърпа го още по-настойчиво. — Предложи ми малко романтика.

— Държиш се по-странно от обикновено — заяви Том и я последва.

Андрю ме хвана за ръка.

— Идваш ли?

Аз бях прекалено ангажирана да се взирам в Купър, който ме наблюдаваше с безизразни очи. Но сега вече го познавах по-добре. В тях се прокрадваше намек за нещо. При това не хубаво.

Още ми беше ядосан.

Това ме накара да поискам да се смаля и да намеря дупка, в която да се скрия.

— Купър — промълвих, защото изведнъж изпитах потребност той да бъде мил към мен.

Всичко, което получих, беше кимване и:

— Лили ще вземе поръчката ви.

Напълно разбита, аз се затътрих след Андрю. Той пусна ръката ми, за да обвие своята около кръста ми, а на мен ми се прииска отчаяно да се откъсна от хватката му. Но вече не бях тийнейджърка.

Сама се поставих в това положение и се налагаше да подходя като зрял човек.

Пренебрегнах жеста му като маловажен, като бързо се вмъкнах в сепарето до Бейли, та за Том и Андрю да останат местата срещу нас.

Дотук със зрялото държание.

Но да не нараня Купър засенчваше желанието да покажа зрялост.

Бейли се наклони към мен, все едно да ме прегърне.

— Съжалявам — прошепна в ухото ми.

Мигом й простих за детинската й постановка, защото знаех, че мотивите й са чисти. Стиснах ръката й успокоително.

— Това място е… старомодно — отсече Андрю, като се озърташе.

Том и Бейли се спогледаха по начин, който ясно показваше, че не са впечатлени от претенциозността на Андрю. Прищя ми се да го сритам под масата.

— На мен ми допада изключително много — уведомих го.

Той ми се усмихна снизходително.

— Скъпа, у дома си имаме добри барове в изобилие.

— Това беше изключително обидно — отбеляза Бейли.

За малко да прихна.

Андрю изглеждаше изненадан от избухването й.

— Целта не беше такава.

— Добре. Ще имам нужда от питие — Бейли изстреля ръката си във въздуха. — Лили, насам. Пронто!

Лили вдигна рязко глава заради крясъка на Бейли, записа набързо поръчката, която вземаше, и веднага се насочи към нас.

Усмихна ни се широко.

— Какво ще желаете?

— Два пръста „Макалан“ с лед — поръча Андрю, преди някой друг да е успял да отвори уста. — И чаша от най-доброто ви червено вино.

Поръча вместо мен.

Не бях изненадана.

Бейли обаче имаше вид, все едно иска да го зашлеви.

Том сподави смеха си и също поръча.

— Бира, Лили.

— Бейли? — обърна се Лили към Бейли.

Приятелката ми се отърси.

— „Лонг Айлънд“. И задраскай червеното вино — обърна се многозначително към мен. — Какво ще пиеш, Джесика?

Сега беше мой ред да удържам смеха си. Обърнах се към Лили, като избягвах погледа на Андрю.

— И за мен също „Лонг Айлънд“.

Имах усещането, че ще имам нужда от коктейла.

— Разбира се. О — приведе глава към мен. — Исках да ти благодаря. Купър каза, че ти си го посъветвала да обсъди с мен какво се случва… Трябваше да се обърна към него по-рано. Както и да е, благодаря ти. Наистина имам нужда от работата.

У мен се разля топлина.

— За нищо. Надявам се, че всичко е наред.

— Ще бъде. От полза е, че имам такъв невероятен шеф — усмихна се широко и изприпка към бара.

Насочих поглед към Купър. Смееше се на нещо заедно със Стария Арчи и стомахът ми се преметна. Обичах тази негова крива усмивка.

Хареса ми, че е последвал съвета ми и беше помогнал на Лили с проблемите й.

— Добре ли си? — попита Андрю и привлече вниманието ми обратно към себе си.

— Доктор Джес!

Подскочих при крясъка, който накара всички в бара да завъртят глави и да погледнат към Стария Арчи.

— Да? — извиках в отговор, леко разтревожена какво се канеше да каже, при положение че току-що беше говорил с Купър.

— Моята стара госпожа Анита има проблем с врата. Обещах да те помоля да го погледнеш. И като и без друго ще се занимаваш с нея, ще й дадеш ли нещо за проклетия грип, който я мъчи? Опитва се да се пребори сама с него.

Всички се обърнаха и се втренчиха в мен в очакване на реакция.

— Хм… Анита няма ли си лекар тук?

— О, мрази да ходи на лекар. Не понася да чака в онази неприятна чакалня. Описах й колко си мила и тя най-накрая се съгласи да бъде прегледана.

Долавях загрижеността на Стария Арчи, така че се озовах в позицията да кажа:

— Поръчай й утре сутринта да се отбие в хотела ми.

— Тя ходи на работа. 8 часът добре ли е за теб?

— Разбира се.

— Чудесно. Бих те почерпил питие, но имам достатъчно пари само за още четири бири.

Усмихнах се широко.

— Всичко е наред.

Обърнах се и установих, че Андрю се мръщи към мен.

— Какво? — повдигнах рамене.

— Домашни посещения? Сериозно ли?

Лили се появи и остави чашите ни на масата. Взех коктейла си и обясних:

— Той е приятел.

— Със сигурност си завъдила доста такива тук — отбеляза надменно.

— Да. Така е.

В бара, в хотела на Бейли, както и в „Еймърис“ и „Антониос“ имаше и други туристи и макар всички да бяха посрещани сърдечно, собствениците не се отнасяха към тях като към приятели.

Изведнъж осъзнах истината. Тези хора разбираха нещо, което аз бях прекалено голям инат да призная. Усещаха връзката, която бях изградила с техния град.

И това ме правеше за тях нещо повече от турист.

Това ме правеше свързана с тях.

Измъкнах се навън от сепарето, тъй като вече не бях в състояние да се преструвам, че ситуацията не е каквато е.

— Ела навън — наредих на Андрю. — Трябва да поговорим.

— Питиетата ни тъкмо пристигнаха — възпротиви се той.

Не казах нищо. Вместо това се завъртях на пети и поех към вратата с ясното съзнание, че ще ме последва, защото мразеше да се правят сцени.

Вълните се разбиваха в брега, а луната озаряваше прибоя. Облегнах се на парапета на дървената еспланада с ясната мисъл, че се канех да постъпя правилно. Може би първата ми правилна постъпка от много време насам.

— Какво става, по дяволите? — произнесе Андрю зад гърба ми. Бавно се обърнах, за да се изправя лице в лице с него, без да съм нито нервна, нито несигурна. Спокойна. И непоколебима.

— Налага се бъда откровена. Не искам да имам връзка с теб, Андрю. Съжалявам.

Той повдигна изненадано вежда.

— Защо не каза нищо по-рано?

— Не ми се отвори възможност.

— Ами — той се изсмя кротко. — Това е абсурдно. Заради мястото е. Заради хората. И онази жена — той изви палец над рамото си. — Толкова е агресивна. Като си надалече от нея и обратно у дома, ще се почувстваш различно.

Наежих се.

— Не, няма… защото няма да се връщам в Уилмингтън. Ще остана тук.

В мига щом произнесох думите на глас, усетих да ме изпълва облекчение.

— Полудя ли? — тросна се той и тръгна към мен. — Сериозно ли говориш?

— Не съм щастлива, Андрю. Не съм била щастлива… ами, не мога да си спомня последния път, когато съм се чувствала щастлива — признах тъжно.

— И си въобразяваш, че тук ще бъдеш щастлива? Тук си от съвсем скоро — присмя се той.

— Знам. Може и тук да не бъда щастлива, но знам със сигурност, че не съм щастлива да работя в онзи проклет затвор…

— Повтарям ти го вече от две години!

Пренебрегнах факта, че ме прекъсна.

— Не съм щастлива в празния си апартамент и вече не ме прави щастлива да имам приятелче за чукане.

— И именно по тази причина аз внасям промяна и започваме връзка — настоя той, като ме стисна за предмишниците.

Усмихна ми се в опит да ме приласкае.

— Не.

— Да.

— Не.

— Не?

Как можех да го направя, без да проявя жестокост?

— Ъъ… — наистина не мислех, че има начин да не бъда поне малко жестока, освен ако не си послужех с неоткровеност, а на този етап не вярвах, че съществува друг начин да го убедя, освен да бъда пряма. — Не искам да бъда във връзка… с теб.

— Но ти току-що каза…

— Казах, че вече съм на вълна да искам нещо повече от това да играя ролята на нечий непостоянен сексуален партньор. Но това не означава, че искам нещо повече с теб.

Той позволи на думите ми да достигнат до съзнанието му и после присви очи.

— Заради бармана неандерталец, по когото ти течаха лигите днес следобед ли е всичко това? Предпочиташ него пред мен?

Гняв накара кръвта ми да кипне.

— Той е собственик на бара.

— О, това го издига толкова много.

Арогантен гадняр!

— Дори не опира до него — отговорих и това беше самата истина. — Заради мен е. Тук ми харесва.

— С бармана? — изхили се той.

— О, ти наистина си мислиш, че си по-добър от него.

— Знам, че съм по-добър.

— Знаеш ли какво, Андрю, ето ти истината. Харесваше ми да правя секс с теб, но никога не съм те харесвала. Уважавам те, защото си превъзходен хирург и спасяваш човешки животи. Но дотам. Защото колкото и да е прекрасно, че вършиш всичко това… спокойно може да се каже, че си най-себичният, най-неделикатният и арогантен мръсник, когото съм познавала.

Устните му се разтвориха леко заради шока от бруталната ми откровеност.

И въпреки това по някаква причина аз не бях в състояние да млъкна.

— Купър не е себичен. Не е арогантен. Просто е един добър човек. Но твоят надменен задник е така високо в облаците, че вече не успяваш да видиш важните неща.

— Знаеш всичко това за човек, когото познаваш от вчера? — напълно пренебрегна частта за себе си, понеже не искаше да чува такива неща, просто се престори, че не ги е чул.

— Знам го заради начина, по който хората се отнасят към него. Всички го уважават. Искрено държат на него. Това говори повече за него от всичко останало.

Андрю поклати глава и издаде звучна въздишка.

— О, Джесика — устреми поглед към водата. — Ще ти простя всичко, което изрече току-що, защото… — обърна се обратно към мен. — Тревожа се за теб. Струва ми се, че преминаваш през нещо. Всичко е наред. Но като се измъкнеш, от каквато и да е тази криза на средната възраст, ще осъзнаеш, че току-що захвърли мен и кариерата си. Може и да си върнеш кариерата обратно. Но аз няма да чакам.

Не знаех дали да плача, или да се смея заради неговата помпозност.

— Не искам да чакаш, Андрю.

Изражението му стана ледено, докато ме изучаваше, както ми се стори цяла вечност. Най-накрая кимна рязко.

— Късмет, Джесика.

Проследих го с поглед как се отдалечава, изчезва от полезрението ми, и не почувствах нищо друго, освен облекчение. Дадох си няколко минути на свежия нощен въздух, за да се стегна, преди да се върна обратно в бара.

Нямах представа какво означаваше за нас с Купър внезапното ми решение да остана и дали изобщо съществуваше възможност за нещо помежду ни. Някак си той притежаваше властта да ме накара да искам да се откажа от независимостта, на която се радвах от толкова дълго, а това ме плашеше до смърт. Защото се боях, че на някакъв етап ще установи за мен нещо, което няма да му хареса, и ще го изгубя.

Но в същия този момент осъзнах, че се боя също толкова от това да не ми предостави втори шанс да разбера какво имаше между нас. Знаех, че ако влезех обратно в бара и той ми обърнеше гръб, щях да съжалявам през остатъка от живота си за действията ми от онази вечер.

Защото онова, което ми каза Купър тогава, беше истина. Никога не бях изпитвала нещо подобно.

Заредих се с кураж, запътих се обратно навътре и се насочих право към бара, където стоеше той. Пълнеше чаша с наливна бира и ме изгледа изпод мигли, щом спрях срещу него.

Бързо погледна обратно надолу към онова, което вършеше, но тонът му го издаде, когато попита:

— Къде е хирургът?

Кацнах на бар стола и се наведох малко по-близо, за да заявя:

— Казах му да си върви. Също така му казах, че между нас всичко приключва.

Той остави чашата наливна бира на бара, без да ме поглежда.

— Освен това му обясних, че не се каня скоро да напускам Хартуел.

Той вдигна рязко глава и се втренчи в мен изненадано.

— Прав беше — повдигнах рамене. — Не бях щастлива.

Купър просто продължи да ме гледа.

Обзе ме несигурност.

— Мислиш ли, че съм луда? Лошо решение ли беше?

Отговорът му беше да обгърне с длан тила ми и да ме дръпне над бара за целувка.

Не беше каква да е целувка.

Беше страстна и жадна.

Аз мигом се разтопих, точно както предишния път.

Никога не бях срещала мъж, чиято целувка ме разпалваше за толкова дълго.

До ушите ми достигнаха подвиквания и дюдюкания и Купър се отдръпна достатъчно, колкото да промърмори срещу устата ми:

— Добро решение, докторе.