Любомир Т. Пировски, Никола Л. Пировски
Власт и отрови (3) (Imperium et venena)

1. Биохимия и психо-физиология на властта като психично явление и поведение

Става ясно, че създаването, осъзнаването и дейността на човешката Личност, (Лидер, Мениджър), е сложен психо-био-социален процес, базиран на психичните явления (психични процеси, свойства и състояния, свързани с материални структури).

Всяко психично явление се разбира като система, представляваща организирано единство от компоненти, които на свой ред също са системи.

Съществуват три вида психични системи:

Психични процеси; Психични свойства; Психични състояния.

Психичните процеси получават и преработват информацията. Те са: сетивността, мисленето, въображението, преживяванията (емоции и чувства, които възникват преди и по време на удовлетворяване на потребностите — интерес, желание, надежда, вяра, и след удовлетворяване на потребностите — удоволствие и неудоволствие).

Психичните свойства съхраняват информацията. Те са системите на миналия опит, които в своето единство изграждат системата на личността (включваща система на знанията и системата на способностите). Сред общите способности е интелектът (глобална познавателна способност).

Психичните състояния използват информацията. Те са актуалната, в сегашния момент, организация на психиката, осигуряваща конкретното удовлетворяване на потребностите и според постигнатата или непостигнатата удовлетвореност имат полярни разновидности, напр. състояние на спокойствие и състояние на тревога. Фундаменталният механизъм при организиране на психичните състояния е взаимовплетеността на психичните системи. При общуването съществува т.нар. „класически триъгълник“ → „Аз-Ти-Той“, „Ние-Вие-Те“.

Психиката (К. Г. Юнг) е съвкупност от всички психични процеси, както съзнаваните, така и несъзнаваните, тоест психиката се състои от допълващи се, но противоположни по свойствата си сфери — съзнание и несъзнавано (лично и колективно свързано с архетиповете — отражения на инстинктивните реакции), които се отнасят една към друга компенсаторно. Аз-ът участва и в двете области. При това съзнанието съставлява една съвсем малка част от цялата психика. Съзнанието се дефинира като функцията или дейността, която поддържа връзката на психичните съдържания с Аз-а.

Управляването на психичните системи в човека и неговото поведение е метод, използван емпирично още от дълбока древност и до днес, от всички шамани, магьосници, религии, секти, икономически и политически дейци с неизменно максимална ефективност. Например „ритуалният транс“ (при молитви, религиозни обреди, мистерии, ритуални танци), теорията за който е формулирана от Бехтерев и се базира на принципа на Доминантата (23) и „ефекта на тълпата“ особено в комбинация с ритмична музика и осветление, при което в действие се включват и инстинкти повишаващи емоционалната индуктивност и внушаемост на всеки отделен човек в тълпата, което позволява масата от хора в определени ситуации да действа като единен организъм.

Както всеки метод позволяващ манипулиране на Личността, тоест външно управляване на индивидуално неповторимата композиция и вътрешна йерархия от основните (витални, социални, идеални) потребности на дадения човек, включително техните разновидности: за съхранение и развитие; и „за себе си“ и „за другите“, този метод съзнателно или користно откъснат от знанията, базиран на „сляпата“ вяра и водещ до поведенчески автоматизъм, е бил и продължава да бъде едно от най-ефикасните средства на всяка власт (24, 25).

Властта като вид човешкото поведение (26, 27) е процес на активно взаимодействие между Личността (субект на властта) и социалната среда или човекът (обект на властта), активна дейност, понякога изразявана и чрез „бездейственост“ (психическа активност на Личността, с параметри свързани със силата и продължителността на процеса вътрешно задържане) свързани с ценностните ориентации на Личността към различни обекти, цели и средства за тяхното реализиране.

При това „дейността на човека се определя от доминантните тенденции в структурата на Личността“ (Е. Фромм, 1990), а „целостността на Личността е постигната, когато главните двойки противоположности са относително разграничени, т.е. когато двете части на цялостната психика, съзнание и несъзнавано, са свързани една с друга и са в активна връзка по пътя към индивидуация“ (К. Г. Юнг, 1940). Нервнофизиологичните механизми за това доминиране са свързани с феномена — Доминанта на Ухтомски — временно господстваща рефлекторна физиологична система, функционално обединяваща различни нервни центрове от гръбначния мозък, подкоровите структури или кората на главния мозък, със задължително първично огнище на възбуда в един от отделите на централната нервна система, насочваща работата на нервните центрове в дадения момент и определяща вектора на поведение.

Формирането на доминантата често може да е скрито, подсъзнателно и не волево, базирано на лимитиращата функция на натрупания по-ранен видов и индивидуален опит. Способността на Доминантата да се включва от много широк кръг стимули (осъзнати, подсъзнателни, инстинктивни) се реализира с участието на хипокампа, реагиращ и на сигнали с ниска степен на вероятност за положителна подкрепа. Взаимодействията в мозъка между предните отдели на новата кора, хипокампа, амигдалния комплекс и хипоталамуса, основно свързани с принципа на Доминантата на Ухтомски, са необходимите и достатъчни взаимовръзки за организация на човешкото поведение в координатната система: „потребности — вероятност за тяхното удовлетворяване“ и имат важно адаптивно значение за организмите.

Вътрешните (от метаболизма) и външните (болка, миризма и др.) предизвикващи процес на възбуждане безусловни стимули (дразнители), активират мотивационните структури в хипоталамуса, който активира хипокампа и предните отдели на новата кора на мозъка (влиянието на хипоталамуса върху амигдалоидния комплекс в лимбичната система е по-слабо изразено). Благодарение на хипокампа, широкият кръг стимули усилва доминантното състояние, тоест хипокампа участва във формирането на мотивационна доминанта, докато определянето на доминиращата мотивация е свързано с дейността на друга лимбична структура — ядрата на амигдалоидния комплекс. В случай на съвпадане на външните стимули с действията подкрепящи безусловните дразнители, хипокампа се оказва първото място на среща на съчетаните аферентни стимули. При формирането на поведенческия акт, в резултат на съвместна дейност на хипокампа и фронталната кора се отбират тези външни стимули или техните енграми, които преди това са се съпровождали с удовлетворяване на дадената потребност. Чрез съпоставяне на мотивационното възбуждане с наличните стимули и с енграмите извлечени от паметта (най-вече от слепоочния дял на мозъчната кора), в амигдалоидния комплекс в лимбичната система се формира емоционално „оцветяване“ на тези стимули и енграми, което води до определянето на доминиращата мотивация подлежаща на приоритетно удовлетворяване. Създалата се във фронталната кора програма за действия постъпва в базалните ганглии, където чрез взаимодействие с теменната кора се „вписва“ в пространствените координати на предстоящото действие. От фронтно-стриатната система възбуждението през моторната кора отива към ефекторните органи, реализиращи целенасоченото поведение (28). Формираната Доминанта има четири типични свойства: 1. устойчива възбуда, 2. повишена възбудимост благодарение на която възниква основното свойство на доминантата, а именно — 3. способност към сумиране на най-различни дразнения с участието на хипокампа в мозъка можещ да реагира на сигнали с малка вероятност на реализация, и 4. изразена инерционност.

Властта като психо-физиологичен механизъм:

Формирането на Доминантите, както в субекта упражняващ власт, така и в обекта на властването, често може да е скрито, подсъзнателно и не волево, базирано на лимитиращата функция на натрупания по-ранен видов и индивидуален опит и функция на актуална в дадения момент потребност. С характерните черти на Доминантата ние се срещаме всеки път, когато наблюдаваме етапа на генерализация на условния рефлекс. Първият етап в създаването на всеки условен рефлекс е етапът на генерализация, за пръв път описан от И. П. Павлов: „Този участък от централната нервна система, който по време на безусловния рефлекс най-силно се дразни, насочва към себе си и по слаби дразнители идващи от външния или вътрешен свят едновременно върху другите участъци от централната нервна система, тоест благодарение на безусловния рефлекс към неговия участък се прокарва временен път за всички тези дразнители. Условията, които влияят на отварянето или затварянето на този път са вътрешен механизъм…, фино приспособяване на животинския организъм“ (29). Така в етапа на генерализация на условния рефлекс, чийто неврофизиологични механизми практически съвпадат с феномена — Доминанта на Ухтомски (30) може да се изгради рефлекторна реакция на стимули, които никога по-рано не са се съчетавали със съответното подкрепяне. С увеличаване на специализацията на условния рефлекс, особено в субекта упражняващ власт, Доминантата се асимилира от него и влиза в структурата на условния рефлекс като активираща обратна условна връзка. При това е налице и временно повишаване на клетъчната възбудимост при продължително, над едно денонощие, запазване повишената ефективност на синаптичните връзки — свидетелство за устойчивост (инертност) на биомембранната пластичност. Именно тази биомембранна пластичност на клетките, определя доминантните свойства на етапа на генерализация на условния рефлекс, придружен с паралелна промяна на клетъчната възбудимост в участъците от кората на мозъка обхванати от различните съчетани стимули (дразнения).

Ако механизма на Доминантата повишава възможността за адаптиране на субекта чрез рекомбинации на запазените в паметта следи и разширяване на асортимента на възприеманите външни сигнали, осъществявайки предварителен неосъзнат подбор на база доминираща мотивация, то вторичният съзнателен отбор е свързан с функционалната специализация на двете полукълба на главния мозък действащи в „диалог“ — лявото (индукция; планира, анализира като последователен процесор, опериращ с дискретни понятия съответстващи на цели класове обекти и установява отношенията между тях; дейността му се базира повече на бъдещото време; съдържа повече допамин, ГАМК, ацетилхолин; по-голяма чувствителност към невролептиците) и дясното (дедукция; осигурява цялостно синтезирано, аналогово описание на света; дейността му се базира повече на миналото време; съдържа повече серотонин и норадреналин; по-голяма чувствителност към алкохола). Асиметрията е необходимо условие за реализация на процесите на висшата нервна дейност, в т.ч. и доминантните свързани с динамиката в създаването на временните връзки в посока от асиметрия към симетрия и отново към асиметрия в дейността на главния мозък, чиято дейност е оптимална при синхронната дейност на двете му полукълба (31, 32, 33, 34).

Чрез съпоставяне на мотивационното възбуждане с наличните стимули и с енграмите извлечени от паметта, в амигдалоидния комплекс в лимбичната система се формира емоционално „оцветяване“ на тези стимули и енграми, което води до определянето на доминиращата мотивация подлежаща на приоритетно удовлетворяване. Тоест емоциите са важен фактор при формирането на поведенческия акт, още повече в светлината на схващането, че в основата на психотропното действие на веществата е влиянието им непосредствено на емоционалната сфера (35).

От друга страна те лесно се поддават на сугестогенни въздействия. Тези две страни на емоциите ги определят като много важен и достъпен инструмент за безвредно повлияване на поведението и предизвикване и управляване на Изменени Състояния на Съзнанието (ИСС), подкрепяни от Мозъчните системи за самостимулация чрез удоволствията.

Мозъчните системи за самостимулация чрез удоволствия, с чийто рецептори психофармакологичните средства взаимодействат, са:

I — обуславяща, подкрепяща и придружаваща действието — катехоламинова — норадреналин, адреналин, допамин-синтезирани от тирозин чрез Mg₂+-активирана аденозинтрифосфатаза и неспецифична ароматна L-амино-киселинна декарбоксилаза, с кофактор вит. В6 и метаболизирани от катехоламино-орто-орто-метилтрансфераза (КОМТ) и моноаминооксидаза (МАО).

II — (на опиоидните пептиди — енкефалини, ендорфини). Тя с метаботропни рецептори и с по-бавен и по-продължителен модулаторен ефект, водещ до намаляване амплитудата на функционалните отклонения в нервнотрансмитерните системи и поражда задоволство от постигната цел.

III — (серотонинова — 5НТР) — отслабваща действието на негативните въздействия. 5НТР се синтезира от триптофан чрез триптофан-5-монооксигенеза и Cu₂+ последвана от L-аминокиселинната декарбоксилаза и В6. Метаболизирането на 80% от 5НТР е чрез МАО и КОМТ. Серотонин-мелатониновата обмяна е специфична за Епифизата чрез хидроксииндол-0-метилтрансфераза (ХИОМТ), чиято активност се повишава на тъмно и от хиперицин, а се потиска от светлината. Мелатонинът, потиска гонадите (пряко и опосредствено чрез хипофизата), блокира половата активност, задържа еструса, забавя половото съзряване, предизвиква лека еуфория и сън. Дефицитът на серотонин и на рецепторите му води до депресията и депресивните разстройства на настроението, активността, имунитета, мисленето, разсъдъчната дейност, паметта, вниманието, съня, апетита, сексуалността и способността за изпитване на удоволствие (и до самоубийство).

IV — (холинергична — ацетилхолин). Той се синтезира от холин и оцетна киселина чрез холинацетилтрансфераза, и се разгражда от ацетилхолинестераза. Системата отключва и усилва емоционалните реакции;

V — (специфична, с потискащ медиатор ГАМК — синтезиран от глутаминова киселина чрез глутаминдекарбоксилаза) за нормален физиологичен покой на нервните структури, и с пре- и постсинаптични рецептори. Тяхното активиране влияе на освобождаването на допамин, ацетилхолин и на самата ГАМК в различните мозъчни структури. Модулира се и хормонната активност чрез отделянето от хипофизата на пролактина, растежния хормон, тиреотропния и гонадотропните хормони, АКТХ и вазопресин, и от хипоталамуса — α-MSH и кортикотропин-освобождаващия хормон. ГАМК усилва произвеждането на адреналин от надбъбреците чрез въздействие върху хипоталамо-симпатоадрена-линовата система и намалява съдържанието на катехоламините в мозъка.

Докато холинергичната система участва като отключващ (тригерен) механизъм в емоционалните реакции, катехоламинергичните и индоламинергичните, (серотонинергичните) системи на мозъка са звената на структурно-функционалната организация на емоциите, и емоционалната памет, които имат генетично закрепени анатомични връзки с други отдели на Ц.Н.С. Тяхното влияние се състои в положително или отрицателно емоционално възбуждане, което обуславя запаметяването на емоционално значимите събития (фактор във Формулата на емоциите, цитирана по-нататък). Формирането на емоционално — негативно състояние е свързано с преобладаване на норадренергичните механизми, а емоционално — позитивните състояния със серотонинергичната система. Едновременното понижаване на съдържанието на норадреналина и серотонина води до понижаване на реактивността към позитивно подкрепящите стимули, и повишаване към негативно подкрепящите. При намаляване съдържанието на норадреналина (т.е. относително преобладаване на серотонина), поведението в нова обстановка е по-активно, намалено е емоционалното напрежение. При понижаване нивото на серотонина в мозъка, се появява по голяма страхливост. Серотонинът играе роля в емоционално позитивни поведенчески реакции свързани с безопасността, а норадреналинът — при реакции свързани с търсене, бдителност и емоционално — позитивни поведенчески реакции, обуславящи целесъобразното поведение, особено при емоционален стрес.

Активността на различните медиаторни системи е тясно обвързана, като не е толкова важно нивото на отделен трансмитер в мозъка, колкото баланса между различните биологично активни вещества.

В това е и мъдростта на еволюцията, осигуряваща биохимичен, неврофизиологичен, емоционален и инстинктивен оптимум за продължаване съществуването и развитието на биологичния вид, чрез мотивация на различни нива действията на индивидите. Това е в пълно съгласие със законите на диалектиката; с представата за света, произтичаща от теорията на физичния вакуум и торсионните полета, обособяваща три свята на нашата реалност: на грубата материя, на фината материя и на висшата реалност; и с холограмно — информационния принцип на работа на мозъка.

Именно нервохимическите системи на мозъка са материалният субстрат, с който взаимодействат психофармакологичните средства (36).

Най-общо физиологичните функции на Допамина са свързани със системата на възнаграждаване, Норадреналинът — със системата за активиране на поведението, а Серотонинът — със системата за потискане на поведението и отслабваща действието на негативните въздействия. При това голяма част от регулативните функции на тези три моноамини се припокриват в някаква степен. С механизмите на действие на Норадреналина, Допамина и Серотонина са свързани: паметта и финото модулиране на заучаването и вниманието; регулиране на общото ниво на активация (бодростта и съзнанието) и изследователската, търсеща новости и стимули дейност; подбор на възприетите сетивни импулси и ориентация на поведението към положителни стимули; мотивация, удоволствия и подтици; настроение; цикъл „сън-бодърстване“; инстинкти; познание. При дефицит на Норадреналин, Допамин и Серотонин и намалена дейност на алфа-2 рецепторите в префронталния кортекс, расте честотата на замаяност, нарушена концентрация на вниманието и нарушения в работната памет, расте тревожното настроение (психична тревожност), депресивното настроение, загубата на интереси, уморяемостта и апатията, негативното мислене, анорексия, спад на либидото, липса на щастие (37).

Налице е характерната и определяща за токсиноманиите типична проява. При нея ендогенното производство (или постъпление) в мозъка на катехоламините (норадреналин, адреналин и особено допамин) и съотношението им със Серотонин и ниво на тестостерон е определящо, и свързано еволюционно с права връзка, с конкурентоспособността. Проявите на токсикоманията включва:

1. психична зависимост (усещането, че приемането на веществото е необходимо за максимално или нормално функциониране на човека);

2. физическа зависимост (физиологична адаптация на организма към хроничната употреба на веществото чрез формиране на толеранс и абстинентен синдром);

3. толеранс (нуждата от увеличаващи се дози вещество за достигане на желания ефект);

4. абстинентен синдром (комплекс от физически и/или психични симптоми, обратни на ефектите от действието на веществото, получаващи се при рязко намаляване на дозите или спиране приема на веществото).

5. Отслабване на волята (дори и логически аргументи не могат да предизвикат адекватна волева реакция).

6. Свръхценност (наркотика изисква все повече време и усилия, като конкурентно измества алтернативни източници на удоволствие, до момента, когато остава единствен) (38).

Всички норадреналинови ефекторни клетки са снабдени със специализирани адренорецептори — α (α1 и α2) и β (β1 и β2), подразделени според активността на адреналина и норадреналина. Алфа (α) рецепторите медиират контракции в гладките мускули; бета (β) рецепторите медиират релаксация на гладките мускули и позитивен инотропизъм в сърцето. Макар и повсеместни, норадреналиновите неврони са концентрирани главно в подкоровите структури на средния и междинен мозък, които контролират емоционалната сфера, особено чувството за глад и ситост, и поддържане на телесната температура, т.е. „системата за възнаграждения“ в мозъка. Към нея са и вентралната тегментална област и нуклеус каудатус, притежаваща гъста мрежа от допаминови рецептори.

Допаминът има централна роля за психичното и физическо здраве на човека. Той контролира мозъчните процеси отговорни за движения, емоционални състояния, възможност за изпитване на удоволствия и болка. При недостатъчност на ензима „Допамин-бета-хидроксилаза“, големите натрупвания на остатъчен Допамин се предполага да предизвикват шизофрения (39).

Определени източници на нервно възбуждение (хазарт, власт, вълнуващи дейности, новости, хронична и прогресивна мания за възбуждащи игри, бурни оргазми и др., както и някои психоактивни вещества — кокаин, амфетамини, тетрахидроканабинол, мононатриев глутамат, индоловите синтетични канабиноиди и др.) предизвикват отделянето на катехоламиновите невротрансмитери: норадреналин, по-мощния адреналин, както и техният предшественик допамин, които са медиатори или модулатори в Системата за самостимулация на „положителното“ подкрепяне — „награждаване“ от поведението на човека и висшите животни. Още повече че топографско анатомичното разположение на катехоламиновите неврохимически системи в мозъка, обхваща 92% от всички точки участващи в системата за самостимулация. По този начин катехоламиновите невротрансмитери са актуална потребност и „посредници на инициативността, стимул за действие“ водещи до удоволствие („положително подкрепяне“) от това действие или поведение, свързано предимно с изследователския инстинкт и инстинктът за доминиране — стремеж към лидерство, върховенство, състезателност, властност и суетност „Аз искам“.

Човекът, както и висшите животни, разполага с три мозъчни системи на удоволствието с права връзка: първата — катехоламиновата, предизвиква, отключва и придружава действието, втората — на опиоидните пептиди енкефалини и ендорфини — поражда задоволство от постигнатата цел, третата — ацетилхолиновата — отключва и усилва емоционалните реакции и две балансиращи системи с обратна връзка: четвъртата — серотониновата — контролира температурата, интензивността на усещанията и настроението, и петата — с потискащ медиатор ГАМК и възбуждащ — глутамат — контролират и метаболизма на храната и синтеза на енергийни молекули в клетките.

Наличието и функционирането на тези пет системи е биохимична актуална потребност за организмите, създадена целесъобразно в процеса на еволюцията.

Според първата за да действаме не е достатъчно да имаме причини, трябва да имаме желание за действие и фактът че сме активни да ни създава удоволствие, което води и до определянето на доминиращата мотивация подлежаща на приоритетно удовлетворяване. Когато личността е лишена от това удоволствие (инструмент на еволюцията!), тя остава бездейна, независимо от наличието на осъзнати или неосъзнати причини за действие.

След началото и едновременно с процеса на действие (властване, контролиране), чувството за задоволство от постигнатото се поддържа във времето от втората медиаторна система — на опиоидните пептиди енкефалини и ендорфини.

Ако и двете системи не са ефективно действащи, се стига до абстинентен синдром, който е обратна положителна връзка за оптимизиране на действието им по различни начини — както чрез източници на засилващо се нервно възбуждение предизвикващи отделянето на увеличаващи се дози катехоламини поради развит толеранс към тях (хазарт, власт, вълнуващи дейности, новости, хронична и прогресивна мания за възбуждащи игри, бурни оргазми и др., допаминови агонисти, мононатриев глутамат, както и някои психоактивни вещества — кокаин, амфетамини, тетрахидроканабинол, индоловите синтетични канабиноиди и др.), така и чрез действия предизвикващи отделянето на повече опиоидни пептиди (енкефалини и ендорфини) с техния последващ ефект във времето за намаляване амплитудата на функционалните отклонения в нервнотрансмитерните системи, което поражда емоции на задоволство от постигната цел, свързано с инстинкта за самосъхранение (особено чрез придобиването и алчното трупане на материални ценности), и в другия случай — с инстинкта за съхранение на достойнството — гордостта, принципиалността и с алтруистичния инстинкт.

Тези положителни емоции са свързани с удовлетворяването на три подсъзнателни потребности на човека упражняващ власт — от познания, от икономия на сили и енергия (лични или обществени) и от оптимални технологии за постигане на целите (лични или обществени). Когато Личността получава повече от това удовлетворяване от неосъзнато прогнозираното като усреднена норма, тогава се задейства мозъчната система на удоволствието на опиоидните пептиди енкефалини и ендорфини. Когато обаче, е налице несъответствие между действителната власт на Лидера с нейните актуални възможности и онова, което хората (обществото) очакват от него (а това е закономерно явление във времето), тоест конфликтите: „искам, но не мога“, „искам, но се страхувам“ и „не бива, не мога, но искам“, тогава за да се преодолее силният психически натиск върху Личността, се активизират преобладаващо балансиращите мозъчни системи с медиатори серотонин и ГАМК, и в много случай когато личността не успява да се адаптира, започва употребата и на психоактивни вещества — невролептици, транквилизатори, антидепресанти, алкохол и др. Те обаче също закономерно водят до характерна и определяща токсиномания с психична зависимост, физическа зависимост, толеранс и абстинентен синдром.

Биохимичната потребност и психо-физиологичните механизми са основа на властта, и особено Доминантата на Ухтомски, които принуждават властника да се подчинява на принципа „всичко или нищо“, така както действа отделния неврон. И затова властника властва и не може да се откаже от властта дори и след като тя води до отрицателни последици за него и обществото.

Биологичната същност, обаче, свързана с нервнотрансмитерните системи и с възможността за психична и физическа зависимост, формиране на толеранс и абстинентен синдром в конкретния човек или социална група, определя възможността за предозиране на властовото субективно въздействие върху обектите на властта, чрез средства, действие или бездействие. Поради предозирания си ефект, се нарушават структурите, връзките между тях и процесите в нормалното функциониране на дадена система, тоест това е токсичността и леталитета на властта и властника. И това закономерно се наблюдава във всяка исторически формирала се обществено-икономическа формация!

Съхраняването и стабилното развитие на системата може да се създаде чрез познаването и съзнателното управляване на психичните явления в човека (Цялостната Личност) и неговото поведение, в самовъзпитание и възпитание на Лидера (Мениджъра) към неговата социална страна и същност, към неговите съзнание и морал, характер и темперамент, лична хуманна ценностна система. За да оцеляват и се развиват както субекта, така и обекта на властта, задъжителен е контролиращ механизъм, базиран на закони и лична отговорност.

 

 

Емоции и власт

Очертаната психо-физиология на формирането на поведенческия акт и особено важната роля на емоциите при това, налага по-подробно разглеждане на психо-физиологичния феномен „емоция“.

Днес в понятието „емоция“ се включват два взаимносвързани процеса: субективно преживяване отразяващо отношението на дадена индивидуална личност към обкръжаващия свят и към самия себе си („емоционално състояние“), и паралелно възникващи съответни изменения в различните нива на соматичната и висцерална сфера („емоционално проявление“).

Според друго определение „емоцията“ представлява оценка на възможността за удовлетворяване на някаква актуална биологична или социална потребност на индивида, извършвана въз основа на фило-, и онто-генетичния му опит.

Сложната материална структура на функционалните системи в организма и социума, интегрирана от мозъка на човека и висшите животни, притежава собствена анатомия, неврохимия, неврофармакология, неврофизиология свързани с емоциите. В материалния субстрат на тези функционални системи, възникването и структурата на емоциите експериментално се обосновава в рамките на Потребностно — информационната теория за висшата нервна дейност (40).Според нея, най-общо правилото за възникване на емоция е по следната

Формула на емоциите: E = f — П(Ин-Ис),

където Е — емоция, нейната сила, качество, знак;

П — сила и качество на актуалната потребност в най-широкия смисъл (витални, социални, духовни);

(Ин-Ис) — оценка на вероятността (възможността) за удовлетворяване на потребностите въз основа на филогенетическия и по-рано придобит индивидуален опит;

Ин — информация за средствата и времето по прогноза, необходими за удовлетворяване на потребността;

Ис — информация за средствата и времето с които субекта разполага в дадения момент.

Терминът „информация“ е употребен в неговото прагматично значение, което се определя с изменението на вероятността за достигане на целта — f т.е. цялата съвкупност от средства за достигане на целта: знания, навици, ресурси и др. личен и наследствен опит, интелект.

Тази „Формула на емоциите“ експериментално е проверена от Price и Barrele, (1984 г.) в психологичен вариант, а по късно и в авиокосмическата, управленческата и педагогическата практика. Тя е влязла и в учебниците (41).

Тъй като вероятността за удовлетворяване на потребностите в голяма степен зависи от дейността на субекта, именно характера на действията му може да служи като класифициращ принцип за проявите на фундаменталните емоции.

Взаимодействието на субекта с обекта удовлетворяващ потребността, може да бъде или контактно, което субекта може да прекрати или да продължи, или дистанционно. Емоциите съответстващи на посочените типове взаимодействия са отразени в следната Таблица:

Големина на потребността П	Оценка на вероятността за удовлетворяване Ин—Ис	Контактно взаимодействие с обекта	Дистанционни взаимодействия и състояния
			Завладяване, притежаване на обекта	Защита, запазване на обекта	Преодоляване, борба за обекта
нараства	превишава наличната прогноза	наслаждение, удоволствие	възторг, щастие, радост	безстрашие, смелост, увереност	тържество, въодушевление, бодрост
не е голяма	висока	безразличие	спокойствие	отпускане, изтощаване	невъзмутимост
нараства	намалява	неудоволствие, отвращение, страдание	безпокойство, печал, мъка, отчаяние	заострено внимание, тревога, страх, ужас	нетърпение, негодувание, гняв, ярост, необузданост

В случай на едновременна актуализация на две или повече потребности, те могат да породят сложни емоционални акорди (чувства). Например — завистта, която се преживява като чувство за несправедливост в живота, и която е смес от враждебност, отвращение и презрение, принизяващи Аз-а.

Емоциите са интимно свързани и с инстинктите. Те са общият фундамент, който Природата е поставила в основата на Аз-ът. Те са базовите, еволюционно избрани и генетично фиксирани основни жизнени потребности.

Това са преди всичко потребностите за самосъхранение и за продължение на рода. Те се характеризират с понятието „искам“ (като неосъзната потребност или като осъзнато желание).

Основополагащото „искам“ е естествено и правомерно. То е най-великият стимул за живот на организмите, а при човека — основата на Аз—а, неговият извор. Стремежът към адаптация е стремеж към реализация на „Аз искам“, което е свързано и с по-нисък енергетичен праг. Това е свръхпотребност.

С „искам“, естествено взаимносвързано е и „не искам“ (също като неосъзната потребност или като осъзнато желание).

С тези две свръхпотребности (свръхмотиви) човек се ражда.

Надграждащо с тях, еволюционната конкуренция е утвърдила и фиксирала в инстинктите важните за социума и също толкова мощните алтруистични мотивации (потребности): „не трябва“ и „трябва“, чийто укрепване е чрез възпитанието, изграждащо основната ориентация на Аз-а към оценка, цели и методи и тяхното фиксиране в подсъзнанието му.

Така природата на човека, източниците на неговия Аз, са биологично — целесъобразни, естествени и следователно морални и нравствени, а всичко, което потиска човешкото в човека, е аморално, безнравствено.

Човекът в съвременното общество, отдалечавайки се от биологично — целесъобразния начин на живот, изпитва все повече емоции (и потребности), а социалното му приспособяване налага все по-голямото им овладяване (потискане).

Възниква борба между разума и емоциите, която на съвременен език се нарича „владеене на себе си“ и е в основата на вътрешен конфликт (противоречие) на личността. З. Фройд го е описал като конфликт между потиснатото либидо и нравствените принципи на човека, а невролога В. Н. Мясищев (42) — като конфликтите: „искам, но не мога“, „искам, но се страхувам“ и „не бива, не мога, но искам“. Всъщност конфликтите са: между инстинктите; между инстинктите и характера, ориентацията на Аз-ът, позицията на съзнанието му; между темперамента и характера; между характера и разума; между различните ориентации (например от бащата и от майката) заложени в личността чрез възпитанието; между ориентацията и разума с неговите позиции и ценности; между желаното, но безнравствено или опасно — конфликт (противоречие) в самото съзнание на човека.

Обикновено изборът, вземането на решение, разрешава конфликта и той не е опасен, а източник на мотивация и креативност. Но има и много силни и продължителни, трудно решими или неразрешими конфликти, които са болестотворни и опасни.

Проблемът с емоциите, инстинктите и конфликтите (противоречията), и ролята им в живота на човека, е база за неговото опознаване, а с това и за разбиране и повлияване на неговите чувства и психосоматичните синдроми на адаптация или дезазаптация, и в крайна сметка на живота и смъртта му.

Фундаменталните инстинкти в човека са седем: за самосъхранение; за продължаване на рода; изследователски; за доминиране; за свобода; алтруистичен; и за запазване на достойнство — съвкупност от моралните качества на Аз-ът и уважение на тези качества в самия себе си. Достойнството на човека определя неговото отношение (песимистично или оптимистично) към другите и към живота изобщо. Запазването на достойнството е фундаментална потребност. То е съставна част и от другите инстинкти — за доминиране, за свобода и изследователския.

Реализацията на инстинктите предизвиква особено и необикновено силно удовлетворение и удоволствие, а тяхното потискане или блокиране води до отрицателни преживявания обусловени от чувството на неудовлетвореност и предизвиква психосоматичен риск и дезадаптация.

Примери са опиянението от усещането за свобода, радостта от достигнатата изследователка цел чрез творческото мислене.

Пример за втория случай при потискане или блокиране на инстинкта за: самосъхранение е тревогата и страха; за продължение на рода — неудовлетвореност, агресивност, тъга; при алтруистичния — вина и мъка от съвестта; при изследователския — неудовлетвореност, агресивност, враждебност, презрение; при свободата — протест или депресия; при инстинкта за запазване на достойнството — гняв, отвращение или депресия.

Инстинктите най-силно се проявяват в екстремални състояния. Те са йерархични и различно силно проявени. Във всеки човек доминира един от инстинктите, което определя вродената насоченост на личността. Доминирането на един инстинкт над други се проследява в темпераментите: изследователския инстинкт — в холеричния темперамент; инстинкта за свобода — в сангвиничния; инстинкта за алтруизъм — във флегматичния.

От доминиране на едни или други инстинкти се формират и основните черти на характера на различните хора, от чиято съвместимост (еднаквост или различие) зависи близостта, „несамотността“, разбирането и оценяването, удовлетвореността на достойнството им, любовта между тях. Например, от доминирането на инстинктите за самосъхранение се формират егоизмът, тревожността, предпазливостта, консерватизмът. От доминирането на инстинкта за продължение на рода — повишена сексуалност, обичта към децата и семействеността; от алтруистичния инстинкт — алтруизъм, отзивчивост, търпимост; от изследователския инстинкт — любознателността, склонността към търсене на новото, към промяна на местата; от инстинкта за доминиране — стремежът към лидерство, върховенство, състезателността, властността и суетността; от инстинкта за свобода — любов към истината, бунтарството, антиконформизмът; от инстинкта за съхранение на достойнството — гордостта, принципиалността.

Интимната връзка на инстинктите с емоциите и чувствата (сплав на емоции с несъзнателни и съзнателни отношения към нещо или някой) се проявява във възникването във вътрешния конфликт (противоречие) в личността, описан по горе. Той причинява неудовлетвореност, която от своя страна ражда агресивно-протестна, а после и капитулативно-депресивна реакция. При тях протестира чувството за достойнство, а когато то капитулира възниква депресията и психосоматичното унищожаване на човека.

Една от всеобхватните най-опасните, опустошаващи и убиващи емоции и чувства е страхът, превърнал се от естествена емоционална сигнална реакция (при стрес) в мотивационна доминанта и състояние (при дисстрес). Обхванатият от такъв страх човек, вече не е пълноценна Личност. Неудовлетвореността, потиснатото чувство за достойнство, недостатъчните сили, знания, свобода, социално положение, пречупени през инстинктите, раждат страха. Тероризмът като средство на властта се използва както от опозицията, така и от доминиращата власт. Чрез предизвикването на страх в отделния човек и дебалансиране в обществото, в тълпата (обекти на властта), да наложи и утвърди принуждаващата политическа власт на подсъзнателно ниво. Страхът е един от токсичните ефекти на властта. Интересен пример за психо-физиологична проява на страха характерна за властниците е алчността — стратегическа подсъзнателна потребност на Аз-ът да се защити („Аз не искам да…“) от ограбване чрез изпреварващо и непрекъснато завоюване на материални и социални блага (43, 44).

Разбирането и управляването на емоциите и инстинктите от човешката Личност е възможно единствено чрез човешкото съзнание. Според нас Човешкото Съзнание е: осъзнато, езиково детерминирано, двупосочно „Аз ↔ не-Аз“, динамично, адаптационно психично явление. То, чрез образуване на понятия и образи, и опериране с тях по определени правила, създава и поддържа по холографски принцип, хармонични енерго-информационни (на молекулно, клетъчно, тъканно, церебрално и социално ниво) и емоционални (на поведенческо и социално ниво) взаимовръзки между отворени неравновесни самоорганизиращи се, самообновяващи се и самозапазващи се материални структури. Тези структури са свързани във функционална система от системообразуващ фактор — удовлетворяване на актуални човешки потребности (биологични, социални и идеални), които са базирани на седемте фундаментални инстинкти в човека (45).

Стратегията в поведението на организмите, в т.ч. и човека, се определя от стремежа им да оцелеят, да се развиват, да се адаптират към средата, а при човека — съзнателно да адаптират средата към своите потребности. Под това се разбира цял комплекс от инстинктивни (а при човека и осъзнати!) реакции, насочени към подобряване условията на обитаемата среда, намирането на храна, продължението на рода, запазване на достойнството (фундаментална потребност определяща отношението към другите и към живота изобщо) често като проява на инстинкта за доминиране — стремежът към лидерство, върховенство, състезателността, властността и суетността. Тази стратегия би могла да остане неизпълнена, ако не се подкрепяше от приятни усещания — наслади, удоволствия. Дарът на еволюцията се състои именно в това, че мозъкът фиксира като награда всичко онова, което е било избрано от организма като полезно или задоволяващо негова актуална потребност. За овладяването и използването от Личността на тези инструменти и на властта — емоциите и удоволствията, от решаващо значение е нейната социална страна и индивидуална същност на човека, неговите съзнание и морал, характер и темперамент. Личността, (Лидерът, Мениджърът), трябва да излезе от своята анонимност и да си даде сметка за самия себе си — точно това, което изисква от другите, тоест ролята му е активна намеса, изискване, указване на посоката, лично ангажиране, а от тук — голямото значение на Личността, на нейната форма и широта, на нейната чистота и сила (К. Г. Юнг), тъй като „всеки водач на душите може да заведе водените от него само дотам, където сам е стигнал!“ Наличието на кауза, вяра, знания, твърда и хуманна ценностна система е основата на Харизматичната Личност!

Затова Субекта (Личността) упражняващ власт, трябва да започне управляването най-напред на своя поведенческият акт, а чак след това и на поведението на Обекта на властването. При всички случаи това трябва да започва с пренасочване и намаляване устойчивостта и силата на повишената възбудимост в рефлекторните системи в мозъка от съществуващата Доминанта на Ухтомски както в субекта, така и в обекта на властването, и създаване в субекта и в обекта на нова целесъобразна Доминанта, разположена най-напред на нивото на временна координация на функциите — в периода на т.н. „еластичност на Ц.Н.С“. Става ясно какво е упражняването на власт чрез своето поведение, което е ориентирано или към дейността на организацията (създава, прилага и контролира процедури за осъществяването на отделни дейности от подчинените си), или към членовете на организацията (изграждане на сплотени работни групи и осигуряване на удовлетвореност на подчинените си при осъществяване на дейностите в организацията), или чрез комбинация от двата начина.

Инструмент за това е холистичният био-психо-социалният системен подход, обхващащ както емоционални и социално-икономически средства, така и средствата на психотерапията, хипнозата, самовнушението, автогенния тренинг и физиотерапията, и препарати за поетапно пренасочване и намаляване устойчивостта и силата на съществуващата доминанта и създаване на нова. Такива много важни и сравнително безвредни са фитопсихофармакологичните препарати (и растенията за тях) с тяхното многостранно и едновременно повлияване на най-важните жизнени системи в организма и възможност за едновременно регулиране на задръжните и възбудните процеси в мозъка.

Фитопсихофармакологичните препарати, въздействайки на централната нервна система и на периферната нервна система, модифицират (чрез невротрансмитери, невромодулатори, хормони и ензими) възприятията, чувствата, мислите и поведението при условно здрави хора — субекти и/или обекти на властта. За фитопрепаратите от значение е правилният подбор на растенията и технологиите за производство им от тях, съобразно природоклиматичните, агроекологичните и икономическите условия, което е възможно и оптимално само чрез „фармакотаксономичния“ метод, базиран на системния подход.