Любомир Т. Пировски, Никола Л. Пировски
Власт и отрови (2) (Imperium et venena)

ІІ. Свързани понятия, цел и методология:

Властта като съзнателното контролиране и променяне на околната среда, включително и поведението на други същества за удовлетворяване на актуални потребности на дадена система (в т.ч. и на човека, и на социума), е възникнала като осъзната необходимост много отдавна.

Според нас Власт (Imperium) е система от двупосочно взаимно обвързани:

1. психично явление — психо-физиологична личностна субективна потребност за влияние, въздействие върху себе си, върху нещо или някого, подкрепяно положително от мозъчните неврохимични системи за самостимулация чрез удоволствия, при което цел на властта става самото властване.

2. социално поведение — процес на личностно или групово властване, господарстване, владеене, контролиране на нещо или някои, като обективна социална потребност свързана с конкуренцията, който се осъществява чрез:

2.1. действия основани на комбинации от сила, заплаха, налагане и спазване на установени правила-закони (принуждаваща власт, свързана и с негативни последици), включително политическо насилие, имащо за цел предизвикването на страх в обществото(терорът като средство на властта и властта като предпоставка и фактор за терор, вкл. биотероризъм);

2.2. контрол върху информацията и съзнанието чрез променяне на начина на мислене, възприятията и ценностната система (условна власт), функционираща на равнище на идеи, като възприемането на авторитета и властта се превръща във висше предпочитание на подчиняващите се;

2.3. обещание, предлагане, придобиване и предоставяне на материални или други ценности като положително възнаграждение (компенсаторна власт), водещи до доброволно подчинение.

 

 

Конкуренцията (Гълбрайт Джон К), като движеща сила и стимул за властване, както и като инструмент за лишаване от власт, (а в икономиката и за повишаване качеството и ефективността на дейността на фирмите) е динамичен процес на съперничество между отделни лица или групи, заинтересувани да постигнат една и съща цел. Конкуренцията е проявление на законите на диалектиката за единство и борба на противоположностите, за преминаване на количествените изменения в качествени и за отрицание на отрицанието.

Освен конкуренция, в природата съществуват и процесите на симбиоза (форма на взаимоотношения, съжителство, между различни организми, продиктувана от необходимостта за взаимно осигуряване на различните им ресурсни потребности) и на синергизъм (съвместни комбинирани действия, ефективността на които превишава сумата от ефектите от действието на всяко от тях поотделно), които властта като поведение също може да използва, „запазвайки взаимовръзката и единството на противоположностите с цел хармонично единство в различията, тоест колкото повече любов даваш от себе си на другите и колкото повече свобода оставяш на себе си и на това, което те заобикаля, толкова повече ред ще има“_(Лао Дзъ)_. Сътрудничеството(симбиозата и синергизмът)според нас е възможно само ако икономиката стане ресурсно ориентирана с основен ресурс Знанието, а не финансово ориентирана както е сега, и основният приоритет стане качеството на хората, а не количеството на парите им.

„Като намалява необходимостта от суровини, труд, време, пространство, капитал и други вложения, познанието се превръща в централен ресурс на една модерна икономика. По този начин стойността му стремително се повишава.“

(Тофлър А., Х.Тофлър, Новата цивилизация. Политиката на Третата вълна, „Военно издателство“, София, 2002 г.)

 

 

Източниците на властта, взаимообвързани в система, са (12):

1.Индивидуалността или качествата на водача (лидера) — качества на ума, изказа, моралната убеденост, физиката, способността да убеждаваш или да внушаваш доверие, вярата в собствената си правота и изключителност(харизма) и др.

2.Собствеността или богатството, които осигуряват влиятелно положение, сигурен успех, купуване на подчинение.

3.Организацията, характеризираща се с постоянна и широко разпространена достъпност и задължително убеждение и свързаната с него подчиненост на целите на организацията от членовете на тази организация.

Бихейвиориският подход (13) характеризира властта като „доминираща черта на човешката психика и съзнание и следователно определяща форма на политическата активност на човека. Политическият човек е човек, който се стреми към властта като върховно благо и властта е изходен пункт и крайна цел на политическото действие. При това хазартността и удовлетвореността присъщи на борбата за власт, могат да изместят като мотивация, материалните изгоди от властта“.

Най-задълбочено политическата власт се изследва от позициите на психологията, като се поставя акцент върху нейното субективно съдържание, свързано с личностното предразположение (авторитаризма и мотивацията) на субектите и на обектите на властта. При психологичния анализ на властта се очертава нейна специфична структура, включваща три основни вида отношения и взаимодействия между нея и отделните обществени сфери: социално-политически, политико-управленски и политико-идеологически (14).

 

 

Система, в случая „власт — психично явление — поведение — източници на власт“, (според „Синергетиката“ — съвременната теория за самоорганизация на системите) се нарича определено множество от взаимносвързани елементи, образуващи устойчива съвкупност, цялост, която е повече от сумата елементи, явяващо се в същото време част от друго по-обширно множество. Най-важното в общата теория на системите е, че всеки обект е обект-система, а всеки обект-система принадлежи, макар и само на една система, обекти от един и същи род. Това е закон на природата, който позволява да се установи на пръв поглед парадоксално, а в действителност дълбоко единство между обектите и явленията, които като че ли външно не са свързани един с друг. В различните системи се проявяват еднакви закономерности. Една от тях е законът за системните преобразувания. Според него всеки обект-система се преобразува в друг от същия род, само по седем начина: чрез изменения в количеството на елементите си, в качеството на елементите си, в отношенията между елементите си, или в едно от четирите възможни съчетания между тези признаци, а ако се разглеждат преобразувания на съвкупности от обекти, то начините се изчисляват на 255. Системността е една от фундаменталните и универсални характеристики на обективната реалност. За нея е характерен т. н. „системен изоморфизъм“. Най-общо той допуска множество реализации на едно и също, чрез различни първични елементи, отношения на единство, композиционни закони. Изоморфизмът допуска системно организирано многообразие в единството. Самоорганизацията е едно от основните свойства на движещата се материя. Това понятие обхваща всички процеси на самоструктуиране, саморегулиране и самовъзпроизвеждане на системи от различна природа. За самоорганизацията на дадена система, особено на биологичните живи системи, е характерно: сложно, нелинейно движение; откритост на системата, т.е. обмяна на енергия, вещество и информация с околната среда; кооперативност (самосъгласуваност) на извършващите се в системата процеси; термодинамична неравновестност, т.е. притока на външна енергия не само спира растежа на ентропията, но и намалява ентропията. Началото във всеки случай на самоорганизация е някаква флуктуация, мутация, след което се включва процесът на отбор.

Структурата е обект, имащ устойчивост и способност в определени граници да се съпротивлява на външни или вътрешни изменения, без да се променя цялостно. Хаосът не е отсъствие на структура, а също е структура, но от друг тип. Структурите са два типа: пространствени и пространствено-времеви. Структури, създадени при голяма термодинамична неравновестност се наричат дисипативни. В тях под действието на термодинамични сили и локални концентрационни или други нееднородности, т.е. източници на енергия в активна среда с реагенти, спонтанно и самопроизволно възникват и се самоподдържат сложни пространствени и пространствено — времеви структури, така наречените вълнообразни пространствено-времеви дисипативни структури или автовълнови процеси и структури на Жаботински-Белоусов (15). Днес са изучени четири типа автовълнови структури: неподвижни и устойчиви — от струпвания на промеждутъчни вещества в реакционна среда; движещи се вълнови структури; спирално въртящи се вълни; хаос — възникващ в автовълнов процес при взаимодействие между обикновени вълни и автовълни, което води до режим приличащ на турбулентност. Тъй като всяка структура носи и запазва определена информация, то и автовълновите структури могат да бъдат акумулатори и преносители на информация.

Живият организъм (в т.ч. и на човека, и на социума) са отворени многокомпонентни сложно организирани вероятностни системи, в които на различни нива (субклетъчно, клетъчно, органно, функционално-системно, организмово, популационно) успоредно и едновременно се осъществяват различни процеси свързани с динамичното относително постоянство на вътрешната им среда, въпреки промените в обкръжаващата ги среда. Връзките между тях се осъществява от актуалните му потребности, в чиято пресечна точка са т.н. случайности.

Потребността (16) е специфичната (същностна, фактическа) витална, духовна и социална сила на живите организми, осигуряваща тяхната връзка с външната среда за самосъхранение и саморазвитие. Потребността е причина и източник на активност на живите системи в обкръжаващия свят. Тя се трансформира в мотивация, превръщайки се в „овеществена потребност“. За мотивите е характерно, че никога не могат да се наблюдават непосредствено, а само чрез думите и делата на човека. Те невинаги са осъзнати. Много от постъпките са мотивирани безсъзнателно. Мотивите имат прогностично значение за делата на човека. Положителната страна на мотивите, респективно на потребностите е, че не тласка Аз-а към деструктивни за него и за другите начини за задоволяването им, характерно за отрицателната им страна, при която Аз-ът става зависим от собствените си потребности. Потребностите са: витални (биологични) — гарантират индивидуалното и видово съществуване и икономия на енергия при постигането им; социални — стремеж за принадлежност към социална група, общност, и заемане на определено място в тази група, гарантиращо разбиране, внимание, уважение и любов; идеални (познавателни) — познания за обкръжаващата реалност и мястото на Аз-а в нея, за смисъла на съществуването чрез усвояване на съществуващите културни ценности и откриване и създаване на нови. При това така наречените „материални потребности“ имат вторичен, производен характер, тъй като те са само средство за осъществяване на основните потребности. Освен това в пресечната точка между виталните и социалните потребности възникват етническите потребности, а между социалните и идеалните — идеологическите, нормиращи удовлетворяването на другите потребности. Виталните, социалните и идеалните потребности съдържат по две разновидности: за съхранение и за развитие, които взаимодействат на ниво на индивидуално поведение на човека и носят диалектически противоречивия характер на самоорганизацията на живата природа, където запазването на индивида, популацията, вида съвсем не са единствената тенденция в еволюционния процес, а по-скоро са необходимо условие за тяхното развитие и усъвършенстване. Именно диалектиката при съхранението и развитието е довела до формиране в процеса на еволюцията на две основни разновидности на емоциите — положителни, които субектът се стреми да засили, да продължи, да повтори, и отрицателни, които — да отслаби, да прекъсне, да предотврати, работещи балансирано и паралелно. Социалните потребности обикновено са доминиращи в ценностната система на повечето хора. Те могат условно да се разделят на две групи: „за себе си“ и „за другите“, които не се противопоставят, тъй като всяка от тях има своя социално-полезна функция. Първата поражда чувството за собствено достойнство, независимост в разсъжденията, самостоятелност в мисленето, а втората — прави човека способен към съчувствие, към състрадание и сътрудничество. Съществува и смесената форма " за нас", включваща „за себе си“ и „за другите“ в единна мотивационна структура. Изобщо потребността „за себе си“ се осъзнава от субекта като полагащи му се права, докато потребността „за другите“ отразява представите за задълженията му. Съотношението между права и задължения лежи в основата на понятието „справедливост“, което е различно не само при различните индивиди, но и при различните обществени групи, класи и съсловия. Според Теорията за функционалните системи на П. К. Анохин, която е базирана на водещата роля на полезния за системата (и за организма, вида, социума) приспособителен резултат играещ ролята на системообразуващ фактор, неадекватните фактори на средата обуславят формирането във висшите регулаторни центрове не само изпреварваща стратегия на поведението, но и оценка на вероятните морфо-функционални и енергийни изменения в системата. Точно тази оценка е важен фактор в избора на адаптационните реакции на биосистемата, която по такъв начин изпреварващо отразява и вероятната цена за тяхното реализиране. Постоянното инстинктивно, подсъзнателно, съзнателно или свръхсъзнателно съпоставяне на тези две прогнозни програми, определя избора на адаптивното поведение на биосистемата. В резултат, адаптационните реакции се създават и разполагат най-напред на нивото на временна координация на функциите („еластичност на Ц.Н.С“.) и чак след това възникват обменни, енергийни и структурни изменения („пластичност на Ц.Н.С.“).

Нарушаването на структурите, връзките между тях и процесите в нормалното функциониране (тоест оптимална адаптация за удовлетворяване на актуални потребности) на дадена система чрез предозиран ефект от средства, действия или бездействия, е нейното „отравяне“.

 

 

Отрови, Токсини (Venena) в по-общия смисъл, според нас са: средства, действие или бездействие, или комбинации от тях, с предозиран ефект, нарушаващи структурите, връзките между тях и процесите в нормалното функциониране на дадена система („отравяне“), и водещи до интоксикация или/и смърт на системата.

Токсична доза — най-малкото количество отрова за единица количество от дадена система, което причинява интоксикация.

Летална доза — най-малкото количество отрова за единица количество от дадена система, което причинява смърт.

Хронични и остри екзогенни отравяния в зависимост от доза и продължителност на приемане на отровите(токсините).

Идиосинкразия — спрямо нормалната реактивност на организма — удължен, скъсен, засилен или отслабен ефект; генетично детерминиран нов ефект.

Отровите, токсините, отравянията, токсо-алергичните състояния, профилактиката и лечението с екзогенни токсични вещества (неорганични и органични съединения, лекарства, бойни отровни вещества, растения, гъби, храни, животни), всичко това е предмет на Токсикологията. Основен съвременен раздел на токсикологията е Токсикокинетиката (фармакокинетиката), чийто предмет са постъпването, транспортът, разпределението, биотрансформацията, метаболизмът, и екскрецията на отровите, както и протичането на тези процеси във времето, тоест тяхната кинетика. Дозата, видът на формата за внасянето им в организма и технологичният режим за приготвянето им (фармацевтична фаза), до голяма степен определя скоростта и степента на освобождаване и резорбция (фармакокинетична фаза — резорбция, разпределение, метаболизъм, екскреция). Те са предмет на Технологията на лекарствата и Биофармацията. В тази връзка са понятията: фармацевтична наличност (количеството активно вещество, което се освобождава от носителя, формата, и се предоставя на организма във вид удобен за резорбция); биологична наличност(количеството активно вещество, което достига в непроменен вид общото кръвообращение и скоростта, с която протича този процес); пътят за въвеждане в организма (ентерален — през устата и парантерален — през кожа, лигавици, ректален, инжекционен, интравенозен; през въздухоносните пътища и белия дроб). Третата фармакодинамичната фаза(механизъм на действие и ефект), е свързана с взаимодействието на биологично-активното вещество (БАВ) с рецепторите в прицелната тъкан или други молекулни механизми на взаимодействие (йонни, метаболитни, осмотични, енерго-информационни и др.). При едновременното прилагане на няколко БАВ, те могат да си взаимодействат помежду си във всяка от тези три фази както извън организма (химични или физикохимични взаимодействия), така и особено в организма, който опосредства тези взаимодействия. Така се стига до ефекти на синергизъм или антагонизъм, до нови ефекти, до засилване или отслабване на ефекта от една и съща доза, толеранс, до токсично действие или антидотна терапия.

Особено интересно и важно е свойството на определени вещества да проявяват избирателна токсичност, по същество молекулна фармакология, тоест въздействие върху само определен тип клетки и да не влияят на друг тип клетки, съседни или контактни с първите (17). Избирателна токсичност имат много вещества — повечето лекарствени средства, всички фунгициди, инсектициди, хербициди, общите и местните анестетици, миорелаксантите, антагонистите на хистамина и невромедиаторите и др.

Изброените частни научни фармацевтични понятия и връзки между тях, методологично чрез структурна и функционална аналогия при сравняване по сходни белези и различия, могат да разширят границите си в био-психо-социална посока (според теорията за самоорганизация на системите „Синергетика“) и в системата: „власт — психично явление — поведение — източници на власт“, което послужи за формулирането на целта на тази научно-приложна разработка.

Тя е: „Профилактика на «отравянията» свързани с властта, чрез създаване на предпоставки за съзнателен информиран избор от Личността, базиран на научна информация за психо-физиологичните, психофармакологичните и токсикологичните механизми, методи и средства на властта.“

В така очертаната рамка на поставената цел в нейната основа стои човешкото поведение, което според нас (18) е сложен био-психо-социален холистичен процес (от английски whole, wholeness–цялостен), за разлика от бихейвиоризма (Е. Торндайк, Дж. Уотсън и др.), при който поведението е мускулни и секреторни реакции определени от външни стимули.

Затова от огромно практическо значение е цялостното и поетапно психо-физиологично разбиране, оценяване и регулиране на поведението, особено когато то е свързано с властта. Много често, почти закономерно при прилагането на власт, в нейния субект и/или в обекта й, настъпва дезадаптацията на човека при разминаване в неговата индивидуална Личност и Съзнание между мотивацията на поведението му и резултатите от него, и в резултат — психосоматично нарушаване на равновесието във връзките между ендокринната, нервната и имунната системи, които са в основата на регулирането на хомеостазата, тоест нарушава се цялостната психо-социо-биологичната основа на здравето, а от там и на поведението (19).

Целта ни е по-скоро да очертаем проблематиката и да дадем кратък холистичен обзор по вечно актуалната тема „Власт“ като психично явление, което да позволи на всеки интересуващ се човек да се задълбочи в изучаването й. За целта е удачно посочените системни понятия: Личност; Лидерство; Поведение; Обществено-икономическа формация; Тълпа; Емоции; Изменени Състояния на Съзнанието; Власт; Тероризъм; Отрови, да се включат като структурни елементи в една Мега система като взаимносвързаната съвкупност, съгласувано организирана по начин, по който се постига задоволяване на конкретни потребности на човека и обществото, и със системообразуващ фактор — „актуална потребност от власт“, и да се разгледат както сами за себе си, така и в техните прави и обратни системни взаимовръзки. Съгласно био-психо-социалният системен холистичен подход, тази Мега система е:

„Личност, Лидерство, Поведение ↔ Общество, Тълпа, Емоции ↔ Власт“

Личността е категория в социологията и психологията, която означава човекът като обществен индивид с определено положение в обществото, с права и задължения, обект и субект на био-социални специфични и индивидуално неповторими функции и конкурентни отношения в активното преобразяване на себе си и на света, съгласно доминиращата потребностно — мотивационна сфера, тоест Лидер.

Лидерът (Мениджърът) е водач, който има последователи и съзнателно и активно води другите към постигане на определена цел. Лидерството е явление от областта на междуличностното взаимодействие на хората, свързано с поляризиране влиянието около някои членове на групата, което прави възможно управляването на поведението на останалите нейни членове. Лидерството е социално-психологичният аспект на самоорганизацията на живите системи.

Факторите за успешно лидерско поведение са: доверие към подчинените; развитие на въображението; хладнокръвие; окуражаване на риска; експертно мислене; критична нагласа; опростяване на нещата; действия според ситуацията.

Лидерът (Мениджърът) упражнява власт чрез своето поведение, което е ориентирано или към дейността на организацията (планира, създава, прилага и контролира процедури за осъществяването на отделни дейности от подчинените си), или към членовете на организацията (изграждане на сплотени работни групи и осигуряване на удовлетвореност на подчинените си при осъществяване на дейностите в организацията), или чрез комбинация от двата начина.

Най-съществената характеристика на Личността (Лидерът, Мениджърът) е способността на човешкия индивид да господства над случайности и да променя жизнени обстоятелства съобразно със свои цели и задачи, както и съзнателно да управлява самия себе си.

С понятието Личност се означава социалната страна и същност на човека, неговите съзнание и морал, характер и темперамент. Личността е това, което е мое, но за другите, и изградено в процеса на социалната дейност и общуването с околните. Понятието Личност, исторически се свързва с притежаването на частна собственост. В онтогенетичен план началото на Личността е свързано преди всичко с втората година на човешкия живот и е продукт на конкретни обществено-исторически, психически и социални условия (20).

Съвременната обобщена „Аз — концепция“ (21), свързана със знанието на човека за своя вътрешен свят чрез процесите на самовъзприемане, самопредставяне, самооценяване и стремежа му за постигане на вътрешна цялост, е под формата на неповторима Личност — цялостния образ на човека, в който духовността овладява всички душевни и телесни проявления.

За разлика и в допълнение на цитираното определение за Личност, дълбочинната психология на К. Г. Юнг, определя Цялостната Личност като обща среда на връзката между двете психични частни системи — съзнанието и несъзнаваното (22). Изходната позиция на К. Г. Юнг е абсолютната реалност на всичко психично. Психиката е съвкупност от всички психични процеси, както съзнаваните, така и несъзнаваните, тоест психиката се състои от допълващи се, но противоположни по свойствата си сфери — съзнанието и т.н. несъзнаваното (лично и колективно — свързано с архетиповете, които са отражения на инстинктивните реакции, универсални символи с общо значение за всички хора), които се отнасят една към друга компенсаторно. Нашият Аз участва и в двете области. При това съзнанието съставлява една съвсем малка част от цялата психика. Съзнанието се дефинира като функцията или дейността, която поддържа връзката на психичните съдържания с Аз-а. Под „Аз“, Юнг разбира „комплекса от представи, който за мен е центърът на полето на моето съзнание и притежава висока последователност и идентичност със самия себе си“. Целостността на личността, според Юнг, е постигната, когато главните двойки противоположности са относително разграничени, т.е. когато двете части на цялостната психика, съзнание и несъзнавано, са свързани една с друга и са в активна връзка по пътя към индивидуация. Компенсаторното отношение на взаимно допълване на противоположните функции е вътрешен закон на структурата на психиката. Насилственото свръхдиференциране на някоя от тях, с течение на времето почти винаги води до напрежения и същински проблеми, особено във втората половина на живота, чийто решаване, тоест връщане към равновесие, е една от основните задачи през този период. За психологическото характеризиране на човека, освен принадлежността му към определен функционален тип, е важен и начинът, по който човек реагира на онова, което го засяга отвън и отвътре, тоест неговия общ тип нагласа — екстровертност или интровертност. За екстровертността е характерно позитивно, а за интровертността — негативно отношение към обекта. Формата на приспособяване и реакция на екстравертния човек е насочена повече към външните, колективно действащи норми, към съответния дух на времето и т.н. Поведението на интровертния човек, от своя страна се определя предимно от субективни фактори. С това е свързано неговото често неуспешно приспособяване към външния свят. Екстровертността и интровертността също се отнасят една към друга компенсаторно. Ако съзнанието е екстравертно насочено, то несъзнаваното е интровертно и обратно. Докато функционалният тип задава вида на специфичното разбиране и оформяне на материала от преживяванията, типът нагласа, екстровертността или интровертността, характеризират общото психологическо поведение, тоест посоката на общата психична енергия, която за Юнг е либидото — съвкупността от силите, които пулсират и свързват всички форми и дейности на психичните системи, тоест интензивността на психичните процеси водещи до постигането на резултат(задоволяване на актуалната потребност!). Нагласата на съзнанието се запазва в живота до тогава, докато индивидът не попадне в ситуация, в която неговата едностранчивост прави невъзможна адаптацията му към реалността. Много често тази ситуация се състои в това, че съответният човек влиза в тесен контакт с обект от противоположен тип. Тогава противоположностите се конфронтират една с друга, хората не се разбират, вината се прехвърля върху другия, защото той притежава онези качества, които човек не вижда и не е развил у себе си и които поради това притежава само в непълноценна форма. Често истинската психологическа причина за брачни проблеми, трудности между деца и родители, търкания в приятелски и служебни отношения, дори за социални и политически различия е именно противоположностите на типовете. Всичко, което човек не съзнава в собствената си психика, в такива случаи се появява проецирано върху обекта и докато човек не разпознае проецираното съдържание у себе си, обектът остава изкупителна жертва. Затова моралната задача на всеки е да реализира в себе си противоположната нагласа, която структурно е налице у всеки човек. Чрез нейното осъзнато приемане и развитие индивидът не само ще си върне равновесието, но и ще разбира по-добре другите. Ето защо психотерапията на Юнг не е аналитичен метод, а дава и пътя, и средствата за да доведе конкретния човек до неговото „избавление“, до онова познаване и завършеност на собствената личност, които са цел на всеки духовен стремеж. Психотерапевтичният метод на Юнг е диалектичен като процес, при който чрез представянето съдържанията на съзнанието на съдържанията на несъзнаваното, т.е. егото на не-егото, се предизвиква борба между тези две психически реалности, която цели и прераства в преминаване на двете в нещо трето, т.е. в синтез на Личност. При това Личността (Лидерът, Мениджърът), трябва да излезе от своята анонимност и да си даде сметка за самия себе си — точно това, което изисква от другите, тоест ролята му е активна намеса, изискване, указване на посоката, лично ангажиране, а от тук — голямото значение на Личността, на нейната форма и широта, на нейната чистота и сила.

При Юнг, Личността играе далеч по-важна и активна роля, отколкото при всички други дълбинно-психологически методи, поради което Юнг изисква като conditio sine qua non (условие, без което не може) задълбочено анализиране на аналитика. Защото тук повече откъдето и да било е в сила една мисъл: всеки водач на душите може да заведе водените от него само дотам, където сам е стигнал!