ТРЕТА СВЕТОВНА КОНФЕРЕНЦИЯ ПО СЕВЕРНО-АМЕРИКАНСКИЯ ПЕРИОД НА КАРАНТИНАТА

ЦЕНТЪР ЗА ИЗУЧАВАНЕ НА ЧОВЕШКИТЕ КУЛТУРИ И КОНФЛИКТИ

Университетът на Нови Южен Уелс, Индо-Австралийска република, 16–21 април, 1003 г. сл.в.

Препис от Пленарно заседание 1

Встъпително слово на доктор ЛОУГЪН МАЙЛС

Председател на катедрата по Хилядолетни изследвания, Университет на Нови Южен Уелс, и директор на Програмата за изследване и заселване на Северна Америка

Добър ден и добре дошли. Радвам се да видя сред публиката толкова много изтъкнати колеги и скъпи приятели. Програмата ни е натоварена, а и знам, че нямате търпение да започнете с презентациите, затова встъпителното ми слово ще е кратко.

На тази трета конференция са се събрали учени от всички населени територии и от всички клонове на науката. Сред нас има специалисти по антропология, системна теория, биостатистика, биоинженерство, епидемиология, математика, икономика, фолклор, сравнителни религии, философия и много други. Представители сме на различни школи. Но ни обединява една цел. Надявам се, че тази конференция ще послужи не само като трамплин на нови програми за сътрудничество, но и като възможност да обсъдим — всеки за себе си и всички заедно — много по-дълбоките хуманни въпроси, които историята на Северноамериканската карантина поставя. Това е особено важно сега, в началото на новото хилядолетие, когато проектът за заселване на Северноамериканската територия под ръководството на Транс-Тихоокеанския съвет и според Бризбейнското споразумение навлиза в своята втора фаза.

Преди хиляда години човечеството за малко да изчезне. Вирусната пандемия, известна като Великата катастрофа, убива повече от седем милиарда души и почти изличава човешкия род от лицето на земята. Според някои от присъстващите епидемията е възникнала случайно — като начин природата да се пречисти. Всеки биологичен вид, колкото и успешно да е развитието му, в крайна сметка се сблъсква с по-мощна сила, а тогава просто е бил дошъл ред на човека. Според други катастрофата е предизвикана от самите хора, последствие от ненаситното издевателство върху биологичните системи, които поддържат съществуването ни. Повели сме война с планетата и планетата се е защитила.

Но има много хора — и аз се причислявам към тях — които виждат във Великата катастрофа не само история за страдания, смърт и арогантност, но също така за надежда и прераждане. Как и къде се е появил вирусът, учените още не са установили. Защо е изчезнал? Дали все още спи някъде? Може никога да не разберем отговорите на тези въпроси, а що се отнася до последния, аз лично се моля никога да не узнаем. Известно ни е обаче, че човешкият вид е оцелял. На отдалечен остров в южната част на Тихия океан се заселили група оцелели и впоследствие разпръснали семето на преродената цивилизация из цялото Южно полукълбо и поставили началото на нова епоха за човечеството. Борбата е продължителна и тежка и ни предстои дълъг път. От историята знаем, че за нищо няма гаранции и че не бива да пренебрегваме уроците, които Великата катастрофа ни дава. Но примерът на предците ни е също толкова важен. Инстинктът ни за оцеляване е несломим; ние сме биологичен вид с непобедима воля и неизчерпаема надежда. И ако отново настъпи ден, в който силите на природата въстанат срещу нас, човечеството няма да се предаде без бой.

Доскоро се знаеше съвсем малко за предците ни. Според Писанието те са дошли тук от Северна Америка и са носели със себе си предупреждение, че Северна Америка се е превърнала в земя на чудовища; ако се върнат някога там, по земята отново ще плъзне смърт. Никой не бивало да стъпва там, преди да минат хиляда години. Това предупреждение е в основата на нашата цивилизация, втъкано е в законовите и религиозните ни институции от самото създаване на републиката. Досега не разполагахме с научни доказателства в подкрепа на твърдението, дори не знаем кой е източникът му. С други думи, приемаме го като въпрос на вяра. Но то е в основата на всичко, което представляваме.

През последните няколко години настъпиха големи промени. С откриването на древния ръкопис, известен като „Книга на Дванайсетте“, научихме нови неща за миналото. Скрит в пещера на най-южния от Свещените острови, този текст от неизвестен автор, за пръв път предостави исторически доказателства за народните предания, но в същото време постави нови въпроси за нашия произход. Датиращ от втори век сл.в., „Книга на Дванайсетте“ разказва за битката на Северноамериканския континент между група оцелели и расата от същества, наречени вирали. В центъра на тази битка било младо момиче на име Ейми — Момичето от Никъде. Ейми притежавала уникална сила на тялото и духа и повела другарите си — Питър, Мъжът с Дните; Алиша Ножовете; Майкъл Умния; Сара Лечителката; Лушъс Вярващия и други — в битка за спасение на човечеството. Разбира се, легендата и действащите лица са известни на всички ни. Няма друг документ в нашата история, който да е бил изследван толкова задълбочено и да е довел до толкова много хипотези и предположения. На части от него, разбира се, трудно може да се вярва и те, изглежда, са по-скоро от компетенцията на религията, а не на науката. Но в мига, в който ръкописът бе открит, всички бяха единодушни, че е изключително важен. Фактът, че бе намерен на Свещените острови, люлката на цивилизацията ни, е първото неоспоримо доказателство, че има връзка между Северна Америка и преданията, на които се уповаваме вече цяло хилядолетие.

Аз съм историк и работя с факти, с доказателства. Кредото на професията ми гласи, че истината за миналото може да бъде разбудена само чрез призмата на съмнението и търпеливата работа. Но ако има едно, което да съм научил през годините, дами и господа, то е, че във всяка легенда се съдържа частица истина.

Бихте ли пуснали първия диапозитив?

От завръщането ни в Северна Америка преди трийсет и шест месеца, научихме много за състоянието на континента преди Карантината. На тези диапозитиви ще видите две много различни Америки. Разликите са поразителни. Отляво виждаме възстановка на континента в последните години на Американския империалистически период. По двата бряга има милионни градове. Заради унищожаващи природата селскостопански практики обработваемата земя във вътрешността на континента била почти изцяло неизползваема. Тежката промишленост и употребата на изкопаеми горива направили цели региони необитаеми, почвата и водата били замърсени с тежки метали и химични отпадъци. Макар да били останали места с дива природа, предимно във високопланинските части на Апалачите, по северното тихоокеанско крайбрежие и из планините на Средния Запад, няма никакво съмнение, че тамошната цивилизация постепенно се е самоунищожавала.

На изображението отдясно виждате състоянието на Северна Америка в момента. Данните, събрани от въздушни платформи, разположени отвъд тристакилометровата линия на карантината, показват чиста природа със забележително биологично разнообразие. На мястото на някогашните пренаселени градове и промишлени комплекси сега растат гори. Обработваемите полета във вътрешността на континента са заменени от изобилстващи от живот степи. Най-важното е, че повечето крайбрежни метрополии, включително Ню Йорк, Филаделфия, Бостън, Балтимор, Вашингтон, Маями, Ню Орлиънс и Хюстън, са почти изцяло потопени от повишеното морско равнище. Природата си е възвърнала земята и е заличила следите от империалистическата сила, обитавала някога бреговете на континента.

Въздействащи изображения, но не и изненадващи. Най-впечатляващото откритие беше направено на земята.

Следващият диапозитив, ако обичате.

Тези мумифицирани трупове, единият мъжки, другият женски, бяха намерени преди двайсет и три месеца в подножието на планината Сан Хасинто в Южна Калифорния. Неоспоримо е, че приличат на чудовища. Обърнете внимание на издължените кости, особено тези на ръцете и краката; омекотената лицева костна структура, което говори за почти пълна липса на отличителни черти; огромната челюст и измененията в зъбната структура. Изненадващото в случая е, че генетичните тестове показаха, че това са хора — мутирали човешки същества, притежаващи физиологични характеристики, които се срещат при най-опасните хищници в природата. Намерени са на дълбочина едва два метра заедно с много други останки, което говори за масова смърт, вероятно случила се към края на първи век сл.в., — същия период, от който след въглеродно датиране бе установено, че е „Книга на Дванайсетте“.

Дали това са „виралите“, за които предупреждават предците ни? И ако са те, как е настъпила драстичната промяна? Засега нямаме отговор на този въпрос.

Следващият диапозитив, моля.

Отляво виждате щам ЕС–1 на вируса ВК, открит в тялото на така наречения „замръзнал мъж“, полярен изследовател, повален от заразата преди хиляда години. Смятаме, че това е основният биологичен агент, довел до Великата катастрофа — микроорганизъм толкова устойчив и смъртоносен, че е убил заразения само за няколко часа и на практика е унищожил населението на цялата планета за по-малко от осемнайсет месеца.

Сега погледнете вируса отдясно. Той е извлечен от тимусната жлеза на трупа, открит в района на Лос Анджелис. Смятаме, че това е прекурсорът на щама ЕС–1. Докато вирусът отляво съдържа значително количество генетичен материал от птичи източник — по-конкретно Corvus corax, обикновен гарван, — този отдясно не съдържа такъв материал. Вместо това откриваме генетичен материал, който свързваме със съвсем различен биологичен вид. Макар екипите от учени все още да уточняват произхода му, той е сходен с гените на Rhinolophus philippinnensis или подковонос прилеп. Нарекохме този вирус СА–1, или Северна Америка–1.

С други думи, Великата катастрофа не е причинена от един, а от два вируса: един в Северна Америка и втори, производен щам, разпространил се впоследствие по целия свят. Благодарение на този факт учените съставиха приблизителна хронология на епидемията. Вирусът първо се появил в Северна Америка и заразил хората чрез неизвестен вирусоносител, вероятно някакъв вид прилеп; на по-късен етап вирусът СА–1 се изменил, след като се смесил с птича ДНК; този втори щам, много по-агресивен и смъртоносен, се разпространил от Северна Америка по целия свят. Засега можем само да гадаем защо щамът ЕС–1 не предизвикал промените, които предизвиквал СА–1. Може би е имало случаи, в които е водел до същите промени. Но основната хипотеза е, че просто е убивал жертвите си по-бързо.

Какво означава това за нас? Казано накратко, „виралите“ от „Книга на Дванайсетте“ не са измислица. Не са, както твърдяха някои, литературна метафора за ненаситната култура на Северна Америка в периода преди вируса. Виралите наистина са съществували. В „Книга на Дванайсетте“ те са описани като израз на недоволството на всемогъщо божество от човечеството. Дали това описание е вярно, всеки сам ще реши за себе си. Същото важи и за историята на човека, наречен Нула, и дванайсетте престъпници, които били заразени първи. Аз лично още не съм решил какво да мисля по въпроса. Но междувременно знаем какво са представлявали виралите: обикновени мъже и жени, жертви на заразна болест.

Ще попитате за човечеството. Ще попитате за Ейми и другарите й. Сега ще поговоря и за тях.

Следващия диапозитив, ако обичате.

Предполагахме, че в началото на Периода на карантината в Северна Америка между Екваториалния провлак и Границата Хъдсън след Година нула не са останали никакви обитатели. Смятахме, че разрушението на биологичната среда и социалната инфраструктура на континента е било толкова пълно, че хората просто не биха оцелели.

Сега вече знаем — искам отново да отбележа колко важни открития направихме през изминалата година — че представите ни за Периода на карантината са непълни. Имало е оцелели. Може никога да не узнаем колко на брой. Но въз основа на последните открития, смятаме, че е напълно възможно да са били десетки хиляди, разпръснати в няколко селища в планинските райони на Запада и в равнините на Юга.

Размерите и конфигурацията на тези селища се различавали значително — от планинско селце с няколкостотин обитатели до голям град в Централен Тексас. Но всички те доказват, че на континента е имало оцелели дълго след обезлюдяването. Селищата също така имат някои общи характеристики, най-вече култура, основана на класическите норми за оцеляване и дълбоко внимание към човешките социални норми. В тези защитени селища мъжете и жените, оцелели при Великата катастрофа, както и поколения техни потомци, живеели, женили се, раждали деца. Имали управление и търговия. Строели училища и храмове. Записвали преживяванията си — говоря за добре известни на всички ни документи, като „Книга на Сара“ и „Книга на Леля“ — и може би дори са търсели контакт с други хора отвъд стените на изолираните им поселения.

Следвайки „Книга на Дванайсетте“, учените идентифицирали три селища, споменати в ръкописа: Кървил в Тексас; Розуел в Ню Мексико, където станало така нареченото „Клане в Розуел“; и селището, наречено Първата колония в планината Сан Хасинто в Южна Калифорния.

Следващото изображение, ако обичате.

Това е схема на Първата колония, която за целите днес можем да разглеждаме като „типично“ човешко селище от Периода на карантината. Разположено върху плато на две хиляди метра надморска височина и защитено на запад от естествена бариера от гранитни скали, издигащи се на още хиляда и петстотин метра височина, селището прилича на ограден със стена средновековен град — с неправилна форма и площ от приблизително пет квадратни километра. Стената била висока двайсет метра и, изглежда, е била издигната по времето на Великата катастрофа. Тези факти съответстват на информацията в „Книга на Дванайсетте“, в която пише, че Първата колония била построена, за да приюти децата, евакуирани от град Филаделфия на източното крайбрежие. В момента теренът е обрасъл със смесица от високопланинска гора и пустинни храсти, но проби от почвата извън стените показват, че склонът е унищожен от пожар преди едва петдесет години, а през първи век от Периода на карантината гората там е била почти изцяло изсечена.

Изглежда, цялото селище е било обрамчено от натриеви лампи, захранвани с акумулатори, свързани чрез прокаран под земята електропровод с вятърни турбини, също датиращи отпреди Периода на карантината, разположени на два километра на север в прохода Сан Горджино. Сеизмичната дейност е изменила значително северния склон на планината и все още не сме намерили самия електропровод, свързващ Първата колония с основния й източник на енергия. Но се надяваме скоро и това да стане.

Зад стената има няколко различни зони на човешка дейност, подредени пръстеновидно около центъра. Външният пръстен, който е най-добре проучен, е служил за осигуряване на защита. Там намерихме различни артефакти, сред които, в най-дълбоките слоеве, различни огнестрелни оръжия отпреди Периода на карантината, които постепенно в по-горните слоеве са заменени от ръчно изработени оръжия като ножове, лъкове и арбалети. Макар и по-примитивни, тези оръжия са изненадващо сложни като изработка. Стрелите са с върхове, подострени до ширина от едва петдесет микрона — достатъчно, за да пробият удебелената плът на гърдите на заразените.

По-навътре от стената открихме райони за хигиенни нужди, земеделие, животновъдство, занаятчийство и жилища. В източния и северния край на селището има по-големи жилищни постройки, които вероятно са служели за жилища на семейства. Върху основата, която открихме близо до центъра, вероятно е имало училище, датиращо отпреди Периода на карантината, но преустроено от жителите на Първата колония за други нужди. Смятаме, че тази сграда, най-голямата постройка в селището, е била предвидена за убежище, в случай че стената бъде разрушена. Но във всекидневието, изглежда, е служела за детска градина или болница.

Тези открития са забележителни и сами по себе си. Но това не е всичко. Според „Книга на Дванайсетте“ Първата колония е мястото, от което Ейми и другарите й поемат на изток, където установяват контакт с други оцелели, включително с армейска част от Тексас, наречена Експедиционния корпус. Има ли археологически доказателства за тези твърдения?

Обърнете внимание на голямата празна площ в центъра и по-точно на обекта в северозападния й край.

Следващия диапозитив, ако обичате.

Този обект, който нарекохме Камъка на Първата колония, се намира на основното място за публични събирания в селището. Самият камък е обикновена гранитна скала, характерна за планината Сан Хасинто. Висок е три метра, а радиусът на основата му е около четири метра. Върху него намерихме три групи надписи. Първата група, съдържаща най-много надписи, започва с дата през 77 г. сл.в. и съдържа списък от 206 имена в четири колони. Както виждате, те са разпределени по семеен признак и включват седемнайсет различни фамилни имена. Макар по този въпрос все още да се водят спорове, заради подредбата им предполагаме, че това са имената на хора, които вероятно са умрели наведнъж, може би при силното земетресение в Калифорния горе-долу по това време.

Отдолу виждате втора група от три имена, които се четат ясно: Айда Джаксън, Елтън Уест и лице, наречено „Полковника“, явно военен ръководител. Под тях пише „Ще ги помним“. Предполагаме, че тези лица са загинали в битка, решаваща за съдбата на Колонията.

Най-интересна обаче е третата група. Както виждате, те са по-непохватно издълбани и природните стихии са направили имената неразличими с невъоръжено око. Анализите датират тези надписи от 350 г. сл.в., дълго след като селището е било изоставено. И по този въпрос има известни различия, но преобладаващото мнение е, че и тези надписи като другите са мемориални. След компютърна обработка открихме, че имената са ни добре известни.

Следващия диапозитив, моля.

Не се споменава за Ейми, Момичето от Никъде. Може би никога няма да научим коя е била, ако изобщо е съществувала.

Все още не са ни ясни много неща. Не знаем кои са били тези хора. Не знаем каква роля са изиграли в унищожението на мутиралата раса на виралите. Не знаем какво е станало с тях и как са умрели. Надявам се, че тази конференция ще ни даде нов тласък в разбулването на загадките им. Най-много се надявам обаче, че всички ще си тръгнем оттук с по-дълбоко разбиране за фундаменталните въпроси на нашето съществуване. Историята не е просто набор от данни и факти, не е просто наука. Тези неща са средства, с които постигаме по-висша цел. Историята е разказ — разказа за нас, хората. Откъде идваме? Как сме оцелели? Как да избегнем грешките от миналото? Какво място заемаме на тази земя?

Ще задам въпроса по друг начин: Кои сме ние?

Изучаването на Северноамериканския период на карантина не е просто академично изследване на миналото. То е — и мисля, че всички присъстващи ще се съгласят — важна стъпка в опазването на човека. И е особено важно сега, когато предстои човечеството да се завърне на страховития пуст континент.