Джъстин Кронин
Градът на огледалата (88)

Осемдесет и седем

Кръстиха момиченцето Кейт, а момченцето Питър.

Минаха два месеца. Радостта на заселниците бързо бе заменена от грижи как да направят острова обитаем. Организираха групи, които ходеха на лов, събираха ядливи растения, ловяха риба с мрежи и сечаха дървета за построяване на колиби. Откриха много нови неща. Банани. Кокосови орехи. Огромни диви прасета с големи бивни, които, макар и опасни, веднъж повалени, осигуряваха огромни количества месо. В джунглата, на стотина метра от плажа имаше водопад, спускащ се от планината, в чийто басейн водата беше сладка и толкова студена, че те заболяваше глава от нея.

Холис предложи първо да построят училище. Разумно предложение; ако не се занимаваха с нещо, децата щяха да подивеят. Холис избра парцел, събра група работници и се залови за работа. Когато Кейлъб отбеляза, че разполагат с много малко книги, едрият мъж се засмя:

— Е, явно ще трябва да напишем нови.

Спомените от предишния им живот започнаха бързо да избледняват. Това беше най-удивителното. Всичко наоколо бе ново: храната, въздухът, шумоленето на палмите на вятъра, дължината на дните. Сякаш в живота им имаше рязка граница — преди и сега. Духовете на хората, които си бяха отишли, оставаха с тях. Но навсякъде, в джунглата и на плажа, непрекъснато звънтеше детски смях.

Ролята на водач естествено се падна на Лор. В началото тя заяви: Че какво разбирам от управление на град? Но в очите на хората тя си оставаше капитанът на кораба, който бе докарал хората живи и здрави на брега. Гласуваха и въпреки възраженията й, които ставаха все по-вяли, я избраха единодушно. При обсъжданията каква титла трябва да носи Лор избра да бъде „кмет“. Сара щеше да отговаря за медицинските грижи; Джени и Холис щяха да ръководят училището; Ранд и Кейлъб се заеха със строителството на къщите; Джок, който се оказа отличен стрелец с лък, щеше да организира ловните дружини.

Тепърва щяха да изследват острова, който се оказа много по-голям, отколкото си мислеха първоначално. Решиха да изпратят две групи, които да обиколят планината от двете страни, докато се срещнат. Ранд водеше едната, Кейлъб другата. Върнаха се след седмица и съобщиха, че се намират на най-южния от група острови. От скалите на северния бряг се виждали два други острова, а в далечината имало и трети. Не бяха намерили следи от предишни обитатели. Това не означаваше, че островът винаги е бил необитаем; може би един ден щяха да намерят доказателства, че тук и преди са живели хора. Но засега дивата природа наоколо изглеждаше недокосната от човешка ръка.

Онези първи дни бяха изпълнени с надежда. Чакаше ги много работа, но вече бяха поставили основите.

 

 

В продължение на седмици Пим размишляваше какво да прави с книгата си. Творбата беше завършена. Разбира се, историята не беше завършена; Пим не знаеше какво предстои в бъдеще. Но се беше постарала да опише подробно какво се бе случило до момента.

Постепенно, с известна изненада, й хрумна да я зарови или да я скрие някъде. Преди си мислеше, че все някога ще я покаже на другите. Но с течение на времето осъзна, че я е написала не за хората от сегашното поколение, а с някаква много по-важна цел. Това й подсказваше интуицията, която я бе подтикнала да започне да пише преди години. Една сутрин, малко след като Кейлъб се върна от обиколката на острова, Пим се събуди, обзета от пълен покой. Кейлъб и децата още спяха. Тя стана тихо, взе дневника и обувките си и излезе навън.

Първите слънчеви лъчи се показваха на хоризонта. Скоро селото щеше да се събуди, но в момента Пим беше сама на плажа. Ако човек се научеше да се вслушва, щеше да открие, че светът му говори. Тя постоя за момент да се наслади на тишината и да чуе какво ще й каже светът тази сутрин.

Обърна се с гръб към водата и влезе в джунглата.

Нямаше конкретна цел; краката й щяха да я отведат където трябва. Измина около двеста метра през гъстата растителност. Тази местност вече бяха изследвали, разбира се. От листата капеше роса; изгряващото слънце обагряше гората в зелена светлина. Земята беше неравна, осеяна с камъни. На места се налагаше да се катери по тях. Когато изкачи едно възвишение, зърна от другата му страна малка падина, оградена от три страни със скали, обвити от лиани. По отсрещната скала се стичаше вода и се събираше в дупка в основата. Пим слезе внимателно. Мястото й се стори някак си мистично и свято. Клекна при малкия вир и отпи вода от шепата си. Имаше чист и приятен вкус.

Стана и се огледа. Усещаше, че тук има нещо, което й е писано да намери.

Очите й спряха върху пролука сред растителността. Приближи се и установи, че е входът на пещера. Отмести лианите. Идеално място да скрие дневника си. Бръкна в джоба на роклята си извади кибрит — един от последните. Запали клечка и освети пещерата. Не беше голяма, горе-долу колкото стая. Пламъкът опари пръстите й. Тя угаси клечката, запали втора и влезе навътре.

Веднага разбра, че пещерата не е просто природно образувание, а нечий дом. Имаше маса, голямо легло и два стола, изработени от грубо нарязани дъски, завързани с лиани. По пода бяха пръснати и други, също толкова примитивни предмети: каменни инструменти, кошници, изплетени от сухи пръчки, глинени чинии и чаши. Запали нова клечка и отиде до леглото. На него лежеше човек, завит с грубо одеяло. Пим отметна одеялото и под него се показа скелет с изсъхнали кафяви кости и дълга коса, легнал на една страна със свити към гърдите ръце. Не беше ясно дали е мъж, или жена. На стената над него имаше резки, издълбани в камъка. Трийсет и две на брой. Какво означаваха? Дни? Месеци? Години? Леглото беше прекалено голямо за един човек: имаше и два стола. Вероятно наблизо щеше да открие гроба на другия обитател на пещерата.

Пим излезе навън. Ясно й беше, че трябва да скрие дневника тук; пещерата беше храм на миналото. Но искаше да разбере повече за тези хора. Кои бяха? Откъде бяха дошли? Как бяха умрели? Застанала до изворчето, усети присъствието на духовете им. Заобиколи стената. Постепенно, сякаш от очите й падаше було, зърна и други предмети. Парчета глина. Дървена лъжица. Подредени в кръг камъни, които явно служеха за огнище. От другата страна на изворчето имаше гъсти храсти, от които се подаваше нещо.

Лодка — по-точно спасителна лодка от фибростъкло, дълга шест метра, затънала дълбоко в пръстта. Почти не се виждаше от лианите; по дъното й имаше гъста органична маса, от която се подаваха дребни растения. Колко ли дълго бе стояла тук и бе потъвала бавно в джунглата? Години, десетилетия, може би и по-дълго. Пим тръгна да обикаля лодката в търсене на някакви следи. Откри нещо чак при кърмата — частично скрита от растителността дървена табела, избеляла, чуплива и прогнила, с почти изтрит надпис. Пим клекна и отмести лианите.

Така се стъписа, че известно време не помръдна. Как бе възможно? Но с течение на минутите започна да си припомня разни неща. Бурята и виещият вятър, които ги довяха до острова, когато бяха изгубили всяка надежда. Думата „съдба“ дори не можеше да опише силата, която пропиваше всичко на този свят. След известно време Пим стана и се върна на полянката. Действаше изцяло инстинктивно. Отново клекна при изворчето. В спокойната вода видя отражението на лицето си: младо, с гладка кожа. Знаеше обаче, че с времето това ще се промени. Децата й щяха да пораснат; тя и всички, които познаваше, щяха да си отидат и да се превърнат в спомени, след това в спомени за спомени и накрая да изчезнат. Тъжна мисъл, която обаче я изпълни и с ново усещане за щастие. Този остров бе убежище, предназначено за тях. Чакал ги бе да пристигнат, за да поставят ново начало на човешката история. Това й бяха казали думите на табелата.

Може би щеше да дойде време, когато да сподели откритието си с останалите. Тогава щеше да ги доведе при лодката и да им покаже. Но още беше рано. Засега — също като историята в дневниците й — лодката щеше да е тайна, послание от миналото, гравирано върху стара спасителна лодка.

Бергенсфиорд

Осло, Норвегия