Джъстин Кронин
Градът на огледалата (85)

Осемдесет и четири

Фанинг се свести постепенно. Първо усети под краката си студен пясък; след това чу спокойното плискане на вълни. Мина известно време и започна да долавя и други подробности. Беше нощ. По черното като кадифе небе сияеха безброй звезди. Въздухът беше хладен и неподвижен все едно цял ден бе валял дъжд. Над него, върху стръмен хълм, обрасъл с треви, имаше къщи; белите им фасади сияеха слабо на лунната светлина.

Фанинг тръгна по плажа. Ръбовете на крачолите му бяха мокри; изглежда, си беше изгубил някъде обувките или пък бе дошъл тук бос. Вървеше безцелно, с усещането, че ситуацията налага да върви. Странната обстановка не го тревожеше. Напротив: всичко му се струваше успокояващо предопределено. Установи, че не помни нищо, случило се преди да се озове тук. Знаеше кой е, но не помнеше конкретни събития от миналото си. Знаеше, че някога е бил дете. Но и този период от живота му, както всички останали, бе свързан само с абстрактни емоции и впечатления. Например не помнеше майка си и баща си като отделни личности, а ги свързваше с усещане за топлина и уют. Градът, в който беше израснал, не представляваше пълна картина на къщи и улици, а прозорец, през който вижда как летен дъжд барабани по листата на дърветата. Струваше му се много странно, но не приятно, а просто неочаквано, особено като се има предвид, че не помнеше нищо от живота си като възрастен. Знаеше, че е изпитвал радост и тъга; че дълго време е бил ужасно самотен. Но опиташе ли да си припомни подробности, виждаше само часовник.

Улисан в тези мисли, той стигна до водата. Луната се бе издигнала над хоризонта. Приливът заливаше пясъка по необятното небе. В далечината зърна силует. Тръгна към него и известно време имаше чувството, че не се приближава, но след това постепенно започна да скъсява дистанцията.

Лиз седеше на пясъка, обгърнала с ръце коленете си, и се взираше във водата. Облечена бе с бяла рокля от тънък плат, подобна на нощница; и нейните крака бяха боси. Спомни си смътно, че нещо й се беше случило, нещо ужасно, не знаеше какво точно; заминала беше някъде, но сега се бе завърнала. Страшно се зарадва да я види и макар тя да не даде знак, че го е забелязала, той имаше чувството, че го чака.

— Здравей, Лиз.

Тя го погледна; очите й искряха на звездната светлина.

— Ето те и теб — отвърна с усмивка тя. — Чудех се кога ще дойдеш. Носиш ли ми нещо?

Наистина й носеше нещо. Държеше очилата й в ръка. Колко интересно.

— Ще ми ги дадеш ли?

Той й даде очилата, а Лиз обърна лице към водата и си ги сложи.

— Така е много по-добре — каза тя доволно. — Без тях съм сляпа като къртица. Не виждах нищичко от тази красота.

— Къде сме? — попита той.

— Седни до мен.

Той седна на пясъка до нея.

— Отличен въпрос — каза Лиз. — Очевидният отговор е, че сме на плажа.

— Откога седиш тук?

Лиз докосна устните си с пръст.

— Интересно. Преди няколко минути щях да отговоря, че съм тук отдавна. Но сега, след като ти дойде, не ми се струва толкова дълго.

— Сами ли сме?

— Да, така мисля. — По лицето й се изписа игриво изражение. — Нищо тук не ти е познато, нали? Не се тревожи, нужно е известно време да свикнеш. Повярвай ми, когато пристигнах, нямах представа какво се случва.

Той се огледа. Лиз беше права; идвал бе тук и преди.

— Често се чудех — продължи Лиз — какво ли щеше да стане, ако през онази нощ ме беше целунал. Колко ли различен щеше да е животът ни. Но не бива да се самосъжалявам. Аз съм виновна за всичко.

Фанинг си спомни. Намираха се на плажа до къщата на родителите й в Кейп Код. Именно тук много отдавна бе съсипал живота си, като не каза на глас какво чувстваше.

— Как така сме… тук?

— О, мисля, че въпросът не е „как“.

— Какъв тогава е въпросът?

— Въпросът, Тим, е „защо“.

Лиз се взираше в очите му. Несъмнено целеше да го успокои, сякаш беше болен. Хванала го бе за ръка, без той да усети. Кожата й беше топла.

— Не се тревожи — каза тя тихо. — Забрави за миналото.

Изведнъж в главата му нахлуха спомени. Видя лица; припомни си дни; преживя мига на раждането си и всичко след това. Задави се; не можеше да си поеме дъх.

— Точно така, отърси се от миналото.

Лиз го прегръщаше. Той трепереше и плачеше както не бе плакал в живота си заради цялата скръб, цялата си болка, заради ужасните неща, които беше извършил.

— Всичко е простено, любов моя. Всичко е простено. Всичко, което си обичал, ще ти се върне. Затова си тук.

Фанинг изхлипа и поклати глава. Отметна глава назад и нададе вой до небесата. Вълните се движеха с безкрайния си ритъм; звездите го огряваха с древната си светлина.

Тук съм, казваше неговата Лиз. Всичко приключи, всичко е наред. О, любими мой, аз съм с теб.

Плака дни, седмици, години. Но това не беше важно. Те щяха да минат само за миг. Всичко остана в миналото с изключение на едно — любовта.