Джъстин Кронин
Градът на огледалата (82)

Осемдесет и едно

Време е за приказка.

На света се ражда момиченце. То е само, а с течение на времето познава и приятелство, и предателство. Това момиче е натоварено с тежко бреме. Скита из пустошта, съкрушено от скръб и измъчвано от сънища. Няма минало, а само дълго неясно бъдеще; прилича на затворник с неизвестна присъда, когото никой никога не е посещавал в самотната килия. Подобна съдба би прекършила всеки друг, но това момиче не се отчайва; то се надява, че не е само. Това е мисията му, ролята, отредена му от жестоката съдба. То е последната надежда на тази земя.

И тогава става чудо: явява й се град, светъл, обграден със стена град на хълм. Някой е чул молитвите й! Като фар в тъмата, този град е част от изпълнено пророчество. Ключът пасва в ключалката; вратата се отваря широко. Зад стените тя открива чудна раса от мъже и жени, които също като нея са оцелели. В очите на това безмълвно дете най-прозорливите сред тях виждат отговор на най-важните въпроси; също като нея, те разбират с облекчение, че не са сами.

Поемат на пътешествие. Мрачната истина за света се разкрива. Момичето пораства и извежда спътниците си до победа. То разпръсва искрици надежда по цялата земя; надежда за нов живот. Но не знае, че това е само илюзия, кратка почивка. Никога няма да са в безопасност; триумфът й е повърхностен. Дълбоко под повърхността се крие черно ядро. Плътната му тежест е невероятна; то е по-старо от самото време. То е част от тъмнината, предшестваща сътворението, когато безформената вселена съществувала в състояние на хаос.

Момичето се колебае. Става нерешително, дори изпитва страх. Допуснало е най-фаталната от всички грешки. Привързало се е към живота. Дръзнало е, крайно неразумно, да се влюби. Започва да поставя под съмнение съдбата. Нима е просто кукла на конци в ръцете на безумец? Роб или господар е на съдбата? Нима трябва да обърне гръб на всички хора, които обича? А тази любов, която изпитва, отражение на някакво по-висше предопределение ли е? Романтична любов, братска любов, любовта на родител към дете — те огледало на Бог ли са, или горчива жлъч в бушуващ космос, която не означава нищо?

Ако питате мен: в живота ми имаше време, когато пропъдих всякакви съмнения и вдъхнах уханието на райското цвете. Какъв сладък аромат! Какъв балсам за наранената ми душа! Фактът, че скъпата ми Лиз умираше, не помрачи радостта ми; Лиз бе дошла при мен като ангел, за да ми разкрие смисъла на живота. Открай време се опитвах да разнищя градивните частици на живота, но го правех грубо, без да осъзная истинския си мотив. Взирах се в най-малките организми и процеси в природата, търсех божествения отпечатък. А намерих доказателството не през окуляра на микроскоп, а в лицето на стройната умираща жена и в докосването на топлата й ръка над масата в нюйоркско кафене. Започнах да гледам на безкрайната самота — също като теб, Ейми — не като на изгнание или затвор, а като на изпитание, което бях преминал. Някой ме обичаше! Мен, Тимъти Фанинг от Мърси, Охайо! Обичаше ме жена, обичаше ме Бог — велик, благосклонен Бог, който бе отсъдил, че заслужавам да бъда обичан. Не бях на този свят напразно! И не просто бях обичан; потеглях към рая. Към синьото Егейско море, където някога бяха живели богове и герои; бялата варосана къща, до която се стига по стълби; скромното легло и домашно изтъканите завивки; глъчката на селото и терасата с изглед към малинови дъбрави и морето отвъд тях; меката бяла светлина на безметежни сутрини. Представях си ясно всичко това. Лиз щеше да си отиде от този свят в обятията ми и да премине в отвъдния, който вече бях убеден, че съществува, след като най-накрая бях познал любовта.

Няма и час след като тялото й изстинеше в прегръдката ми, аз щяха да я последвам. И това бе част от плана ми. Щях да изпия последните хапчета, онези, които пазех за себе си, и да я последвам във вечността на неуязвимата вселена. Решимостта ми беше непоклатима. Не изпитвах и капчица съмнение. И така, в уречения час аз застанах под часовника и зачаках пристигането на моя ангел. В куфара ми инструментите за пренасянето ни в отвъдното спяха непробудно. Как да знам, че това е предзнаменование за по-масова разруха — че забързаните пътници около мен не подозират, че сред тях се намира принцът на смъртта.

Три пъти се родих, три пъти бях предаден. Ще получа удовлетворение.

Ейми, ти дръзна да обичаш, както някога дръзнах аз. Ти си символът на надеждата, а аз съм неин заклет враг. Аз съм гласът, ръката, безмилостният пратеник на истината. И двамата бяхме създадени от безумец; изпод неговите ръце пътищата ни се разделиха като пътеки в тъмна гора. Винаги е било така, още откакто природата създала първите живи организми.

Идвате при мен; нямам търпение. Знам, че той е с теб, Ейми. Та как иначе? Мъжът, който те направи човек, няма да те изостави.

Ела при мен, Ейми. Ела при мен, Питър.

Ела при мен, ела при мен, ела при мен.