Джъстин Кронин
Градът на огледалата (79)

Седемдесет и осем

Призори в открито море.

Бергенсфиорд стоеше на котва, за да си починат двигателите. Небето беше прихлупено, водата неподвижна, а в далечината над Мексиканския залив валеше дъжд. Повечето пасажери спяха на палубата, налягали където сварят. Намираха се на сто и шейсет километра от сушата.

Ейми и Питър стояха на носа на кораба. Мислите й бяха объркани. Антъни беше мъртъв. Тя беше последната надежда.

Момиченцето се казваше Ребека. Майка й загинала при атаката, а баща й починал преди няколко години. Ейми все още усещаше топлината и тежестта на вкопчилото се в нея по време на скока дете. Струваше й се, че това усещане никога няма да я напусне. В онзи момент бе видяла на кея не само Ребека, но и себе си като малка, когато беше също толкова самичка, изоставена и чакаща някой да я спаси.

Десетина минути никой от двамата не проговори. Питър също се взираше замислено в морето, в светлото утринно море, изпълнено с покой.

Тишината наруши Ейми.

— Трябва да говориш с нея.

В малките часове на нощта взеха решение; Ейми и Алиша не можеха да заминат с тях. Ако оцелелите искаха да си изградят нов живот, трябваше да заличат всички спомени за преживения ужас. Сега най-важното бе другите да се съгласят.

— Тя не е виновна, Питър.

Питър я погледна, но не каза нищо.

— Ти също не си виновен — добави Ейми.

С цялото си сърце искаше той да й повярва, но знаеше, че е невъзможно.

— Трябва да се помириш с нея, Питър. Заради двама ви.

Слънцето изгряваше зад пелената от облаци; сивкавото небе се сливаше с хоризонта. Дъждът обаче не приближаваше. Майкъл ги увери, че няма да ги застигне буря; той разбираше от тези неща.

— Е, явно нямам друг избор — въздъхна Питър.

Той слезе в спалнята на екипажа. Въздухът във вътрешността на кораба миришеше на мокър метал и ръжда. Повечето от хората на Майкъл хъркаха по койките. Използваха спирането, за да си починат, преди да потеглят отново.

Алиша лежеше на долно легло в края на помещението. Питър придърпа стол и се покашля.

Тя не го поглеждаше.

— Кажи първото, което ти хрумне.

Питър не бе съвсем сигурен какво иска да й каже. Извинявай, че се опитах да те удуша. Или: Какво си въобразяваше? А може би: Върви по дяволите.

— Дойдох, за да ти предложа примирие.

— Примирие — повтори Алиша. — Прилича ми на нещо, което би хрумнало на Ейми.

— Опита се да се самоубиеш, Лиш.

— И щях да успея, ако Майкъл не беше решил да се прави на герой. Само да ми падне в ръцете.

— Да не си помисли, че водата ще те трансформира?

— Ще се успокоиш ли, ако отговоря с „да“? — Тя въздъхна. — За съжаление, е невъзможно. Фанинг беше пределно ясен по въпроса. Възнамерявах, напълно съзнателно, да се самоубия.

— Не мога да повярвам.

— Питър, какво искаш? Ако си дошъл да ме съжаляваш, по-добре си върви.

— Не съм дошъл за това.

— Тоест трябвам ти за нещо.

Той кимна.

— Да.

— И при дадените обстоятелства е най-добре да се помирим? Не бива да допускаме разделение сред редиците?

— В общи линии.

Алиша обърна бавно глава към него.

— Знаеш ли какво си мислех, докато ме душеше?

— Ще разбера, ако благоволиш да ми кажеш.

— Мислех си: „Ако ще умра така, то се радвам, че ще го направи старият ми приятел Питър“.

Изрече думите без горчивина; просто излагаше факт.

— Не бях прав — каза Питър. — Не заслужаваше да умреш по този начин. Не разбирам отношенията ти с Фанинг. Честно казано, никога няма да ги разбера. Но постъпих недостойно.

Алиша премисли внимателно думите си, след което сви рамене.

— Добре де, издъни се. Ще приема това за извинение.

— Не се и съмнявам.

Алиша му хвърли предупредителен поглед.

— Мога да те заведа там. Но хвърляш живота си на вятъра.

— Не съм съгласен.

Алиша понечи да се разсмее, но се закашля. Затвори очи от болка. Питър я изчака да се успокои.

— Лиш, добре ли си?

Бузите й се зачервиха; по устните й имаше слюнка.

— Да ти изглеждам добре?

— Като цяло май си по-добре.

Алиша поклати глава като майка, отчаяна от детето си.

— Не се променяш, Питър. Познавам те от петдесет години и си все същият. Може би затова не мога да ти се сърдя дълго.

— Ще го приема за комплимент. — Той стана. — Имаш ли нужда от нещо, преди да тръгнем?

— Ново тяло. Това е доста очукано.

— Освен това.

Алиша се замисли за миг и се усмихна.

— Не знам… може би вкусен заек?

 

 

Питър намери сина си на палубата, седнал върху дървен сандък, да наблюдава последните приготовления на Майкъл.

— Може ли? — попита Питър.

Кейлъб му направи място.

— Къде е Пим?

— Спи. — Синът му се обърна и го изгледа сурово. — Обясни ми, ако обичаш.

— Не знам дали мога.

— Тогава защо? Вече няма значение.

— Един ден хората ще се завърнат. Ако Фанинг е още жив, всичко ще започне отначало.

— Правиш го заради нея.

Питър онемя от изненада.

— О, не се преструвай. Знам от години.

Питър не знаеше какво да каже. В крайна сметка му оставаше единствено да си признае.

— Добре, прав си.

— Разбира се, че съм прав!

— Остави ме да довърша. Решението ми е свързано отчасти с Ейми, но тя не е единствената причина. Най-добрият начин да ти обясня е да ти дам за пример една случка с баща ти. В Колонията имахме традиция, наречена даване на Милост. Когато виралите ухапеха някого, негов роднина го чакаше на стената всяка вечер. Приготвяхме клетка с агне в нея като примамка. Чакахме седем нощи и ако ухапаният се прибереше, задължение на неговия роднина бе да го убие. Обикновено задачата се възлагаше на най-близкия роднина от мъжки пол, затова когато баща ти изчезна, аз трябваше да го чакам на стената.

Кейлъб го гледаше съсредоточено.

— На колко години беше?

— На двайсет или двайсет и една. Още дете.

— Но той не се е върнал. Отведен бил в Рая.

— Да, но аз не знаех. Седем нощи, Кейлъб. Това е много време, в което да мислиш как ще убиеш човек, особено собствения си брат. В началото се чудех дали изобщо ще мога да го направя. Родителите ни бяха починали и Тео беше едничкото останало ми на света. Но нощ след нощ започнах да осъзнавам нещо. Има по-лоша съдба от тази да го убия — да оставя друг да го убие. Ако бях на негово място, нямаше да искам друг да сложи край на живота ми. Повярвай ми, не исках да го правя, но му дължах поне това. Аз трябваше да поема тази отговорност. — Питър остави Кейлъб да помисли върху думите му. — И сега е така, синко. Не знам защо трябва да го направя точно аз. Не мога да отговоря на този въпрос. Но няма значение. Ти трябва да се погрижиш за Пим и децата. На този свят си, за да ги браниш до последен дъх. Това е твоята задача. Трябва да ми позволиш да изпълня своята.

На борда на Наутилус Майкъл даваше нареждания на екипажа, който приготвяше лодката за пускане на вода. Щяха да я вдигнат чрез система от макари от мястото й и да я спуснат от кораба. Щом достигнеше водата, щяха да отрежат въжетата, да вдигнат мачтата и да потеглят към Ню Йорк.

— Той ще те убие — каза Кейлъб.

Питър мълчеше.

— Дори да успееш, Ейми не може да замине. Сам го каза.

— Вярно е.

— Тогава какво.

— Тогава ще доживея живота си. Точно както ти ще изживееш своя. — Когато синът му не каза нищо, той сложи ръка на рамото му. — Трябва да го приемеш, синко.

— Не е лесно.

— Знам.

Кейлъб вдигна лице към небето, преглътна и рече:

— Когато бях малък, приятелите ми непрекъснато говореха за теб. Някои от нещата, които казваха, бяха истина, други — пълни глупости. Интересното беше, че ми ставаше жал за теб. Радвах се на вниманието, разбира се, но освен това знаех, че не обичаш хората да говорят по този начин за теб. Не разбирах защо. Та кой не би искал да е голяма клечка, да е герой? И един ден осъзнах защо. Заради мен. Избрал си да се грижиш за мен и всичко друго останало на втори план. Не те е било грижа дали обществото ще забрави за теб.

— Точно така.

— Извадих невероятен късмет. Когато започна работа при Санчез, си помислих, че всичко ще се промени, но грешах. А сега искаш от мен да те оставя да заминеш. Не мога. Но те разбирам.

Известно време седяха смълчани. Около тях пасажерите се събуждаха. Примигваха озадачено на непознатата морска светлина. Онова, което преживяхме, наистина ли се случи? Наистина ли сме на кораба? Вероятно са много объркани от спокойната обстановка, помисли си Питър. Започнаха да се разнасят гласове — предимно на деца, за които страшната нощ неочаквано бе отворила път към нов живот. Заспали бяха в един свят, а се събудиха в друг, напълно различен. Докато ги слушаше, го заляха спомени.

Майкъл дойде при тях. Той погледна крадешком към Питър, за да прецени ситуацията, след което се обърна към него. С помръдващи нервно в джобовете ръце каза тихо, с почти извинителен тон:

— Натоварихме всичко. Готови сме.

Питър кимна:

— Добре. — Не понечи обаче да стане.

— Искаш ли… да съобщя на останалите?

— Да, благодаря ти.

Майкъл се отдалечи. Питър се обърна към сина си.

— Кейлъб…

— Всичко е наред. — Той стана от сандъка сковано, все едно бе ранен. — Ще доведа Пим и децата.

 

 

Всички се събраха около Наутилус. Лор и Ранд управляваха макарата, с която пренесоха Алиша, завързана за носилката, на лодката. Майкъл и Питър я занесоха в малката каюта, след което се качиха при изпращачите: Кейлъб и семейството му; Сара и Холис; Гриър, който се беше възстановил достатъчно, за да излезе на палубата, макар да стоеше нестабилно, с превързана глава, подпрял се с една ръка върху Наутилус. Всички пасажери бяха вперили погледи в тях; историята се бе разчула. Часът беше 8:30.

Започнаха сбогуванията. Ейми прегърна Лушъс и двамата си казаха тихо нещо, което другите не чуха. След това Сара и Холис, който изглеждаше най-смазан от всички, прегърнаха Ейми.

Спокойствието на Сара, разбира се, беше привидно. Тя не отиде при Майкъл; нямаше сили да се сбогува с него. Накрая той отиде при нея.

— Проклет да си, Майкъл — каза тя съкрушено. — Защо непрекъснато ме измъчваш така?

— Това е талантът ми.

Тя го прегърна. От очите й се търкулнаха сълзи.

— Излъгах те, Майкъл. Нито за миг не изгубих вяра в теб.

Той се обърна към Лор.

— Е, май сме готови да тръгваме.

— Нямаше никакво намерение да заминеш с нас, нали?

Майкъл не отговори.

— О, по дяволите — продължи Лор. — Подозирах от самото начало.

— Грижи се за кораба ми — рече той. — Разчитам на теб.

Лор го погали по бузата и го целуна нежно.

— Пази се, Майкъл.

Той се качи на борда на Наутилус. В подножието на стълбата Питър стисна ръка на Гриър, после на Холис и прегърна силно Сара. Вече се беше сбогувал с Пим и децата. Остави сина си за накрая. Кейлъб стоеше настрани. Едва сдържаше сълзите си. Изведнъж Питър изпита усещането, че отива на сигурна смърт. В същото време изпита и силна гордост. Отгледал бе силен мъж. Кейлъб. Неговото момче. Питър го прегърна. Не го държа дълго, иначе нямаше да има сили да го пусне. Децата правят живота ни пълноценен, помисли си той, без тях сме за никъде, не оставяме следа на този свят. След няколко секунди отстъпи назад.

— Обичам те, сине. Много се гордея с теб.

Питър се качи по стълбата и застана на палубата при останалите. Ранд и Лор завъртяха макарата, вдигнаха лодката, преместиха я встрани през перилата на кораба и я спуснаха във водата.

— Добре, задръжте така! — провикна се отдолу Майкъл.

Прерязаха въжетата. Питър и Ейми закачиха веригите, а Майкъл опъна въжетата, с които се вдигаше мачтата. Лодката се отдалечаваше от Бергенсфиорд. Когато всичко беше готово, Майкъл започна да върти макарата. Мачтата се издигна; той я застопори и развърза платното. Вече се намираха на петдесет метра от Бергенсфиорд. Подухваше топъл ветрец. Двигателите на големия кораб забръмчаха. Разнесе се дрънчене на вериги. Котвата на кораба се издигна от водата с пръски. Всички пътници се бяха стекли при перилата, за да гледат; някои им помахаха.

— Готови сме — каза Майкъл.

Вдигнаха основното платно. То увисна, но Майкъл завъртя румпела по посока на вятъра. С плющене платното се опъна.

— Ще вдигнем кливера, когато се отдалечим.

Лодката се понесе с изненадваща за Питър скорост. Носът пореше плавно водата. Бергенсфиорд започна да се смалява на фона на лазурното небе.

Постепенно се отдалечаваха и изведнъж големият кораб се скри от поглед: останаха сами.