Джъстин Кронин
Градът на огледалата (77)

Седемдесет и шест

2:30 ч.: Почти се беше стъмнило, а конвоят пъплеше едва-едва.

Движеха се по крайбрежието покрай ниски храсти, по неравен, осеян с дупки път. Чейс караше съсредоточено, стиснал здраво волана и вперил поглед напред. Ейми седеше отзад.

Питър се обади по радиостанцията на Гриър, който караше цистерната в края на колоната.

— Още колко остава?

— Десет километра.

Десет километра с трийсет километра в час. Слънцето почти напълно се беше скрило.

— След малко би трябвало да видим моста — добави Гриър. — Провлакът се намира южно от него.

— Трябва да побързаме — заяви Питър.

Увеличиха скоростта на петдесет и пет километра в час. Питър се обърна назад, за да се увери, че останалата част от конвоя не изостава. Настигаха ги. Кабината на хъмвито се освети, когато първият автобус в колоната пусна фаровете.

— Да увелича ли още скоростта? — попита Чейс.

— Не засега.

Минаха през голяма дупка и автомобилът подскочи с трясък.

— Автобусите ще се разпаднат — каза Чейс.

На хоризонта пред тях се появи светлина: луната. Тя изгря над източния хоризонт, пламтяща и кръгла. В мига, в който зърнаха силуета на моста в далечината, Питър отново вдигна радиостанцията.

— Шофьори, виждате ли нещо обезпокоително?

Всички отговориха отрицателно.

 

 

През прозореца на лоцманската кабина Майкъл и Лор наблюдаваха шлюзовете на дигата. Левият се беше отворил без проблем, но десният не успя. Спрял беше под ъгъл от 150 градуса спрямо дока. От два часа се опитваха да го отворят докрай.

— Повече нищо не мога да измисля — каза по радиостанцията Ранд от кея. — Явно няма да успеем да приберем преградата повече.

— Ще успеем ли да минем? — попита Лор. Вратата тежеше четирийсет тона.

Майкъл нямаше представа.

— Ранд, слез в машинното, трябваш ми.

— Съжалявам, Майкъл.

— Няма защо. Направи каквото можа. — Той закачи радиостанцията на таблото. — Мамка му!

Лампичките на таблото угаснаха.

 

 

На четирийсет и пет километра на изток същата лятна луна беше изгряла над Шеврон Маринър. Оранжевата й светлина огряваше палубата и блещукаше над мръсната вода в лагуната.

Капакът отхвърча нагоре с гръм като от експлозия и се издигна във въздуха, сякаш по своя воля. Полетя в нощното небе и като човек, потънал в мисли, спря за момент във връхната точка от полета. За миг застина, сякаш притежаваше магически сили, неподвластни на гравитацията. Но след това полетя надолу и цопна във водата.

След него се появи Картър. Той се приземи с тупване на палубата и клекна; подпря се с ръка, сякаш се готвеше за атака. Подуши въздуха, ухаещ на свобода. Бризът погали тялото му. От всички страни го заляха гледки и звуци. Погледна към луната. С необикновено острото си зрение забеляза и най-дребните детайли по повърхността й — кратерите и каньоните, възвишенията и падините — почти триизмерно. Почувства кръглата й форма, каменистата й повърхност — сякаш си стискаха ръце.

Време бе да потегля.

Качи се на покрива на офис сградата. Високо над наводнения град Картър огледа сградите и подобните на фиорди канали между тях. Състави си маршрут, видя го свръхестествено ясно. Сто метра до първия покрив, още петдесет до втория, двеста до третия, но той беше с петнайсет метра по-нисък и съответно щеше да се наложи да промени скоростта си с…

Отиде до единия края на покрива. Най-важното беше да се засили достатъчно и да отскочи в точния момент. Приклекна.

Десет дълги крачки и полетя. Издигна се на фона на огряното от луната небе като комета. Приземи се на първия покрив; остана му предостатъчно място. Претърколи се, засили се отново и скочи.

Събирал бе сили цяло столетие.

 

 

В ремаркето на третия камион в колоната, сред другите ранени, Алиша лежеше завързана с дебели ремъци за носилката през раменете, кръста и коленете; четвърти ремък минаваше през челото й. Десният й крак беше шиниран от глезена до хълбока; едната й ръка, дясната, беше завързана за гърдите й. Цялата беше в бинтове, шевове и превръзки.

Тялото й се възстановяваше бързо. Но процесът беше сложен и несъвършен заради многобройните наранявания и особено заради раздробената бедрена кост. Тялото й на вирал бе способно на много подвизи, но не можеше да подреди пъзел. Можеше да се каже, че Алиша Донадио още диша само по навик — заради решимостта си да довършва докрай всичко, с което се захване. Но всякакво желание за действие се беше изпарило. Всеки изминал час на друсане по неравния път й се струваше като наказание и доказателство, че Питър беше прав. Предателка. Знаела си. Ти ги уби.

Сара седеше на една от пейките до нея. Алиша осъзнаваше, че Сара я мрази; виждаше ненавистта в очите й, в начина, по който избягваше погледа й, докато преглеждаше раните, мереше температурата и пулса и наливаше отвратителната отвара в устата й, за да намали болката и да я държи упоена. На Алиша й се искаше да каже нещо на жената, чиято омраза напълно заслужаваше. Съжалявам за Кейт. Или: Няма нищо, аз самата изпитвам достатъчно силна омраза към себе си. Но ако проговореше, само щеше да влоши нещата. По-добре да си мълчи.

Освен това вече нямаше значение; Алиша спеше и сънуваше. В съня си се намираше на лодка, а докъдето й стигаше погледът, се виждаше само вода. Морето беше спокойно, обгърнато от мъгла. Хоризонтът не се виждаше. Тя гребеше. Единствените звуци бяха скърцането на греблата и плясъкът им във водата. Водата беше гъста и малко лепкава. Накъде отиваше? Защо не се страхуваше от водата? Чувстваше се като у дома си. Гребеше със стегнати, ефективни движения, без да пилее сили. Никога не беше гребала, но й се удаваше с лекота, сякаш благодарение на мускулна памет.

Греблата разделяха елегантно тъмната вода. Усети, че нещо се движи под повърхността — зърна огромен силует. Като че ли я следваше, поддържаше минимална дистанция. Присъствието му не й се стори опасно; приличаше по-скоро на нормална част от околната среда, която нямаше да я изненада, ако се беше замислила предварително.

— Лодката ти е много малка — каза Ейми, седнала на носа. От лицето и косата й се стичаше вода. — Знаеш, че не можем да заминем.

Алиша се озадачи от думите.

— Къде не можем да заминем?

— Носим вируса — отвърна Ейми с равен тон. — Трябва да останем тук.

— Не разбирам за какво говориш.

Силуетът във водата започна да обикаля около лодката и да я клати.

— Напротив, знаеш. Ние сме сестри, нали? Сестри по кръв.

Лодката се разклати още по-силно. Алиша извади греблата от водата и се хвана за планшира. Сърцето й се смрази; в устата си усети вкус на жлъчка. Защо не бе предвидила опасността? Намираха се в открити води с мъничка лодка. Тя се издигна над водата върху огромно синьо туловище, от което се стичаше вода.

— Знаеш кой е това — каза Ейми безпристрастно.

Кит. Намираха се върху главата на грамаден, грозен кит. Издигаха се все по-нависоко. Само с едно плясване на огромната си опашка щеше да ги прати във водата, да се стовари върху тях и да разбие лодката на парчета. Обзе я истински съдбовен ужас. Ейми въздъхна отегчено.

— Толкова ми омръзна от него — каза тя.

Алиша се опита да изпищи, но писъкът спря в гърлото й. Издигаха се, морето се отдалечаваше под тях, китът се изправяше…

Събуди се изведнъж. Примигна и се опита да фокусира картината. Беше нощ. Лежеше в ремаркето на камиона, който друсаше силно. Сара се надвеси над нея.

— Лиш, какво има?

Алиша отвърна завалено:

— Те… идват.

От края на конвоя се чуха изстрели.

 

 

Мамка му. Мамка му. Мамка му. Майкъл слезе по стълбите от лоцманската кабина, като прескачаше по три наведнъж, прекоси на бегом палубата и едновременно крещеше по радиостанцията:

— Ранд, ела веднага!

Стигна до пътеката към машинното отделение, хвана се за колоната на стълбището и се спусна надолу. Двигателите бяха замлъкнали. Не работеха. Ранд се появи над него.

— Какво стана?

— Захранването прекъсна.

От радиостанцията се разнесе гласът на Лор:

— Майкъл, тук горе чуваме изстрели.

— Моля?

— Изстрели, Майкъл. В момента гледам надолу по провлака. От сушата се приближават светлини.

— Фарове или вирали?

— Не съм сигурна.

Трябваше да открие къде е повредата. Отиде при електрическото табло и прехвърли диагностиката към резервния генератор. Лампичките светнаха.

— Ранд? — провикна се Майкъл. — Какво виждаш?

Ранд стоеше пред контролния пулт в другия край на помещението и следеше датчиците.

— Изглежда, помпите са се задръстили.

— Това няма да прекъсне захранването! Погледни по-нататък по веригата!

След кратко мълчание Ранд зави:

— Открих проблема. В единия компресор няма налягане. Явно това е спряло цялата система.

Лор се обади:

— Майкъл, какво става при вас?

Майкъл си сложи колана с инструменти и подхвърли радиостанцията на другия мъж.

— Ти говори с нея.

— И какво да й кажа? — попита объркано Ранд.

— Кажи й да има готовност да пусне витлата директно от лоцманската кабина.

— Не трябва ли да изчакаме налягането да се изравни? Може да гръмне някой колектор.

— Просто стой при таблото и когато ти кажа, включи системата обратно към основното захранване.

— Майкъл, обади се — настоя Лор. — Положението е сериозно.

— Сега — каза Майкъл на Ранд и се спусна назад, включи фенера си, легна по гръб и се пъхна под компресора.

Тази проклетия ще ми вземе здравето, помисли си той.

 

 

Конвоят навлезе в провлака със сто километра в час. Автобусите подскачаха по неравния път. Цистерната, последна в колоната, изоставаше. Виралите приближаваха. Фаровете осветиха бариерата от бодлива тел.

Питър извика по радиостанцията:

— Не спирайте!

Минаха право през бариерата. Чейс скочи на спирачките и отби встрани, а останалите автомобили в колоната префучаха на косъм от хъмвито. Питър, Чейс и Ейми слязоха.

Къде беше цистерната?

Видяха я в началото на пътя през водата да се носи към тях със светещи фарове и ревящ двигател, като ракета на забавен кадър. След като взе завоя, започна да ускорява. Два вирала се бяха вкопчили в покрива на кабината. Чейс вдигна пушка и се прицели.

— Чейс, недей — предупреди го Питър. — Ако уцелиш резервоара, камионът ще се взриви.

— Тихо, ще се справя.

Изсвистя куршум. Единият от виралите падна. Форд се прицелваше във втория, когато той скочи върху предния капак.

— Мамка му!

От кабината прогърмяха два бързи залпа; прозорецът се разби на парченца. Спирачките изпищяха. Виралът падна по гръб на земята и предните колела го прегазиха.

Цистерната изведнъж се завъртя и започна да се пързаля; кабината й се озова под прав ъгъл спрямо пътя, а задните колела докоснаха водата. Задницата изгуби скорост и кабината полетя в другата посока. Намираше се на по-малко от сто метра. Питър виждаше как Гриър се опитва да овладее волана, но усилията му бяха напразни; камионът се носеше по инерция.

Прекатури се на една страна. Цистерната се откачи от кабината и я блъсна отзад с трясък на метал и стъкло. След като се пързаля с пронизително свистене още известно време, камионът спря под ъгъл от четирийсет и пет градуса спрямо пътя.

Питър хукна към него, а Чейс и Ейми го последваха. От цистерната шуртеше бензин; от шасито излизаше черен пушек. Виралите приближаваха в провлака; щяха да пристигнат след секунди. Кръпката беше мъртъв, главата му беше смазана отзад; тялото му — проснато върху таблото. Гриър лежеше върху него, подгизнал от кръв. Негова ли беше, или на Кръпката? Гледаше нагоре.

— Лушъс, скрий очи.

Питър и Чейс разбиха с ритници предното стъкло. Ейми влезе вътре и хвана Гриър за раменете. Питър го хвана за краката.

— Добре съм — промълви Гриър, сякаш се извиняваше. Изнесоха го тъкмо преди първите пламъци да обхванат кабината.

Чейс и Питър го подхванаха от двете страни и всички хукнаха да бягат.

 

 

Пътниците се бяха събрали при тесния трап и се блъскаха, за да минат. Паникьосани писъци раздираха въздуха. Мъже се опитваха да откачат веригите, които държаха кораба. Много от децата изглеждаха зашеметени и пристъпваха на дока като стадо овце под дъжда.

Пим и момичетата вече бяха на кораба. В горния край на трапа Сара помагаше на най-малките деца да се качат; Холис и Кейлъб бяха най-отзад и подканваха децата да побързат. Един мъж се опита да изблъска Холис. Кейлъб го сграбчи и го хвърли на земята.

— Ще си чакаш реда.

Нямаше да успеят, мислеше си Кейлъб. Много хора се опитваха да се покачат по веригите. Една жена се изпусна и падна с вик във водата. Изплува за миг, размаха ръце и отново потъна: явно не умееше да плува.

Къде бяха баща му и останалите?

От пътя през водата се чу експлозия; всички се обърнаха. В небето се издигаше огнена топка.

 

 

Майкъл се опитваше да установи откъде идва тихото съскане на въздух. Запази спокойствие, каза си той. Проверявай всичко, едно по едно.

— Откри ли го? — попита Ранд.

— Не ми помагаш.

Нямаше смисъл. Течът беше твърде малък; явно изпускаше от часове.

— Донеси ми сапун, разтворен във вода — нареди той на Ранд. — И четка.

— Откъде да ги намеря?

— Не ме интересува! Измисли нещо.

Ранд излезе тичешком от машинното отделение.

 

 

Ударната вълна го блъсна и ги събори на земята. Покрай главите им се разхвърчаха отломки: гуми, части от двигателя, остри като нож метални парчета. Обгърна ги топлина и Питър чу вик, трясък на метал и разбито стъкло.

Лежеше с лице в калта, зашеметен. От лявата му страна имаше неподвижна парцалива фигура. Чейс. От дрехите и косата му се издигаше пушек. Питър пропълзя до него; очите на Чейс бяха изцъклени. Повдигна главата му и усети нещо мокро. Обърна го на една страна.

Черепът на Чейс беше разбит.

Хъмвито гореше. Задушлив дим изпълваше въздуха. Питър се задави. С всяко вдишване пушекът полепваше под дробовете му.

— Ейми, къде си? — Той тръгна с олюляване към хъмвито. — Ейми, отговори ми!

— Тук съм!

Ейми издърпваше Гриър от водата. Двамата се проснаха на брега, целите покрити с кал.

— Къде е Чейс? — По лицето и ръцете й имаше розови следи от изгаряне.

— Мъртъв е — отвърна Питър и се обърна към Гриър: — Можеш ли да ходиш?

Гриър се държеше за главата. Вдигна очи и се огледа, после попита:

— Къде е Кръпката?

Горящата цистерна щеше да спре виралите за известно време, но щом огънят угаснеше, ордата щеше да нахлуе. Те тримата нямаше с какво да се отбраняват, като се изключи мечът на Ейми, който все още беше в ножницата на гърба й.

Заслепи ги бяла светлина; към тях идваше пикап. Питър засенчи очи. Колата спря.

— Качвайте се — каза Кейлъб.

 

 

Алиша виждаше само небето. Небето и тила на мъж. Усети, че наоколо има много хора. Носилката й се клатеше, чуваха се гласове, плач, суматоха.

Оставете ме. Тялото й беше в окаяно състояние. Аз съм една от тях. Мястото ми не е при вас.

Стъпките на мъжете отекнаха по трапа.

— Оставете я там — каза някой.

Носачите оставиха носилката на палубата и си тръгнаха. До нея седеше жена, притиснала до гърдите си вързоп. Мърмореше си нещо; някаква повтаряща се фраза, която Алиша не разбра, но имаше напевния ритъм на молитва.

— Хей — каза Алиша.

Само една сричка, а имаше чувството, че повдига пиано. Жената не й обърна внимание.

— Хей — повтори тя.

Жената вдигна глава. Вързопът се оказа бебе. Жената го стискаше здраво, все едно се страхуваше, че някой може всеки момент да й го вземе.

— Помогни… ми.

Жената сбърчи чело.

— Защо? — Тя отново сведе лице към бебето. — О, боже, защо не тръгваме още?

— Моля те… чуй ме.

— Защо говориш с мен? Дори не те познавам. Не те познавам.

— Аз съм… Алиша.

— Виждала ли си съпруга ми? Само преди миг беше тук. Някой да е виждал съпруга ми?

Алиша осъзна, че трябва да привлече вниманието й.

— Как… се казва?

— Моля?

— Как се казва… бебето?

Жената я изгледа, сякаш никой досега не й бе задавал този въпрос.

— Кажи… ми… името й.

Жената изплака.

— Момче е. Казва се Карлос.

Жената продължи да плаче. Алиша изчака. Наоколо цареше хаос, но имаше чувството, че с непознатата млада жена са сами.

Роуз, скъпа Роуз. Не успях да ти дам живот, помисли си Алиша.

— Ще ми… помогнеш ли?

Жената избърса нос с ръкава си.

— Как да ти помогна? — попита тя отчаяно. — Нищо не мога да направя.

Алиша облиза устни; езикът й бе сух и натежал. Щеше да я боли много; трябваше да пази силите си.

— Отвържи… ремъците.

 

 

Картър се движеше със скокове към провлака. По конусовидните покриви на цистерни. По покривите на сградите. По извисяващите се отломки на индустриална Америка. Движеше се бързо, неуморно, като мощен двигател.

Видя пред себе си силуета на моста. Полетя нагоре и се хвана за парче стърчащ метал точно под потрошеното шосе на моста. Залюля се, оттласна се и скочи отново. Този път се хвана за метална верига, засили се и се метна на перилата.

Пред очите му се разкри хаотична сцена. Корабът и тълпата, която се опитваше да се качи на него; пикапът, движещ се бясно по пътя през водата; барикадата от пламъци и ордата от вирали зад нея. Картър килна глава, за да изчисли траекторията; трябваше да се качи по-нависоко.

Изкачи се на върха на едната кула. Водата сияеше под моста като стъкло; като огромно огледало за луната. Почувства несигурност, дори мъничко страх, но ги пропъди. Усъмнеше ли се дори за миг, щеше да падне. Трябваше да е напълно концентриран, за да прелети на толкова голямо разстояние. Да изпълни скока с душата си, да се слее с пространството.

Приклекна. Насъбралата се в корема му енергия се разпростря към крайниците.

Ейми, идвам.

 

 

От лоцманската кабина Лор наблюдаваше ордата вирали с бинокъл. Спрели пред горящата барикада, те приличаха на линия пулсираща светлина, която се простираше далеч назад и се разливаше по сушата.

Лор вдигна радиостанцията пред устата си.

— Не искам да те пришпорвам, Майкъл, но трябва незабавно да поправиш повредата!

— Опитвам се!

Нещо ставаше с ордата; виралите се олюляваха като вълна, но в същото време сякаш се готвеха за атака. Движението започна отзад и премина напред, като набираше скорост по пътя си към пламъците. Горящият камион лежеше напряко на пътя. Какво ставаше?

Началото на колоната се заби в горящата цистерна като стенобойно оръдие. В небето изригнаха огън и дим. Цистерната се помести. Горящи вирали падаха във водата, изблъскани от настъпваща зад тях орда.

Лор погледна надолу през перилата. Веригите, с които корабът беше завързан, бяха откачени; десетки хора пляскаха безпомощно във водата. Поне сто, включително деца, още чакаха на дока. Чуваха се паникьосани викове: „Махай се от пътя ми!“, „Вземете дъщеря ми!“, „Моля ви, умолявам ви!“.

— Холис! — провикна се тя.

Холис вдигна глава. Лор посочи към провлака. Веднага осъзна грешката си. Хората на дока също се обърнаха. Тълпата започна да се блъска още по-яростно. Биеха се, падаха, тъпчеха други хора. От центъра на мелето прозвуча изстрел. Холис се спусна напред, с размахани като на плувец ръце, и проправи пътека в блъсканицата. Прогърмяха още изстрели; тълпата се разпръсна и разкри мъж с пистолет и два трупа на земята. Мъжът стоеше вцепенено, сякаш не можеше да повярва какво е сторил, но след миг се обърна и хукна нагоре по трапа. Твърде късно: не направи и пет крачки, преди Холис да го настигне. Хвана го за яката, дръпна го назад, вдигна го над главата си — мъжът размахваше ръце и крака като преобърната костенурка — и го метна във водата.

Лор грабна радиостанцията:

— Майкъл, тук положението става напечено!

 

 

Появиха се мехурчета. Ранд подаде на Майкъл еднометров маркуч и кутия с грес. Майкъл махна стария маркуч, смаза краищата на новия и го постави. Ранд се върна при контролния пулт.

— Превключвай! — провикна се Майкъл.

Лампите примигваха; апаратурата забръмча. Налягането се повиши.

— Готово! — извика Ранд.

Майкъл се измъкна от пролуката. Ранд му подхвърли радиостанцията.

— Лор.

Всичко угасна отново.

 

 

Провали се. Армията й бе загинала. С цялото си сърце Ейми искаше да се качи на кораба и повече да не се връща тук. Но нямаше как да замине нито с този кораб, нито с друг. Щеше да го изпрати с поглед от дока.

Искаше ми се да изживеем живота си заедно, Питър, помисли си тя. Съжалявам. Ужасно съжалявам.

Кейлъб караше с бясна скорост на изток, а Питър, Ейми и Гриър седяха в ремаркето. Светлините на дока се приближаваха; Ейми се обърна и видя как горящата цистерна се помества. Първите вирали минаха през освободената пролука. Горяха. Тръгнаха напред с олюляване. Приличаха на факли с човешки размери. Пролуката се разширяваше и накрая зейна като отворена врата.

Ейми се обърна към прозореца на кабината.

— Кейлъб.

Той погледна в огледалото за обратно виждане.

— Видях ги!

Кейлъб натисна педала за газта докрай и Ейми падна назад. Удари глава в металния под на ремаркето и я прониза болка. Легнала по гръб с лице към небето, тя видя звезди. Стотици, хиляди звезди, а една от тях падаше. Ставаше все по-голям и Ейми се досети какво представлява.

— Антъни.

 

 

Картър улучи целта; камионът профуча и той се приземи зад него на пътя, претърколи се презглава и се изправи. Виралите тичаха към него. Той застана на пътя им.

Братя, сестри.

Усети объркването им. Кое беше това странно създание, което изникна изведнъж пред тях?

Аз съм Картър, Дванайсети от Дванайсетте. Убийте ме, ако можете.

 

 

— Какво, по дяволите, стана?

— Не знам!

Радиото изпращя: Лор.

— Майкъл, трябва да потегляме веднага!

Ранд проверяваше трескаво датчиците.

— Проблемът не е в компресора — трябва да е в електрическата система.

Майкъл стоеше пред таблото безпомощно. Чувстваше се победен. Корабът му, Бергенсфиорд, отказваше да съдейства. Отчаянието прерасна в гняв; гневът прерасна в ярост. Той удари с юмрук метала.

— Проклет кораб! Безсърдечно копеле! Защо ми причиняваш това?

С гневни сълзи в очите той грабна един гаечен ключ и започна да обсипва с удари таблото.

— Посветих… ти… живота… си!

Разнесе се боботене като от пастта на див звяр. Лампите светнаха; датчиците заработиха.

— Майкъл — попита Ранд, — как успя?

— Работи! — извика Лор.

Бръмченето се усили. Ранд извика заради силния шум:

— Налягането е стабилно! Осем хиляди оборота в минута! Дванайсет! Двайсет! Трийсет и пет!

Майкъл грабна радиостанцията от пода.

— Екипаж, по местата!

Бергенсфиорд потегли с оглушително стенание.

 

 

Стигнаха до товарната площадка. Ейми скочи от пикапа в движение.

— Ейми, чакай!

Но тя вече тичаше към пътя.

— Кейлъб, вземи Лушъс и се качвайте на кораба.

Синът му го погледна изумено.

— Върви! — нареди му Питър. — Не ни чакай!

Хукна след Ейми. Тичаше с всички сили и започна да стопява разстоянието между тях. Пет метра, четири метра, три метра. С един последен напън се спусна напред и я сграбчи през кръста, при което и двамата се търкулнаха на земята.

— Пусни ме! — Ейми се надигна на колене и се опита да се отскубне.

— Трябва да се качваме на кораба!

— Те ще го убият! — каза Ейми през сълзи.

Картър приклекна. Размърда пръсти с блещукащи нокти. Стъпи здраво на земята. Синкавата лунна светлина го обгръщаше като ореол.

Ейми протегна ръка напред и изпищя:

— Антъни!

Картър атакува.

 

 

Оставаха им още двеста и петдесет метра.

Водата около витлата бушуваше. От дока се чуха викове:

— Тръгват без нас!

Последните пътници се хвърлиха върху трапа, който застърга по кея със задвижването на кораба.

Пим стоеше на палубата и гледаше сцената, разиграваща се пред очите й сред тишина. Долният край на трапа наближаваше края на кея, скоро щеше да падне във водата. Къде беше съпругът й? Видя го. Слизаше тичешком по стълбите на кея и влачеше Лушъс. Пим започна да прави трескави жестове на хората наоколо: Това е съпругът ми! Спрете кораба!

Но, естествено, никой не я разбра.

На трапа беше пълно с хора, задържали се между перилата, които се промъкваха на палубата по един и по двама. Пим започна да стене. В първия момент не осъзна какво прави. Звукът излезе от гърлото й по своя воля, както преди двайсет и една години, когато ви в обятията на Сара като умиращо животно. Звукът се усили и започна да добива непозната за Пим Джаксън форма: думи!

— Кееей… лъб! Бъъързооо!

Краят на трапа стигна до издатък в края на кея, спря и започна да се завърта около оста си. Металът се изкривяваше, хвърчаха гайки. Кейлъб и Гриър бяха само на няколко крачки. Пим махаше и крещеше думи, които не чуваше, но усещаше с всяка фибра на тялото си.

Трапът започна да се чупи.

Хора падаха във водата, някои с примирено мълчание, други с жалостни викове. В долния край Кейлъб беше проврял една ръка през перилата, а с другата държеше Гриър, който от своя страна бе стъпил на най-долното стъпало. Бергенсфиорд набираше скорост и оставяше след себе си диря от кипяща вода. Когато кърмата достигна до падналите във водата хора, водовъртежът около витлата ги повлече надолу.

Майкъл тичаше с всички сили към горната палуба. Блъсна вратата и излезе на открито. Носът тъкмо минаваше през отвора в дигата.

Нямаше да успеят да минат. Невъзможно беше.

Той се качи по стъпалата към лоцманската кабина, като взимаше по три наведнъж и нахълта вътре.

— Лор…

Тя гледаше през предното стъкло.

— Знам!

— Завърти го малко!

— Мислиш ли, че не опитах?

Пролуката между стената и дясната страна на кораба се стесняваше. Двайсет метра. Десет. Пет.

— Божичко! — промълви Лор.

 

 

Питър и Ейми тичаха по дока.

Корабът заминаваше. От кърмата се разнесоха гърмежи, над главите им прелетяха куршуми; виралите пристигаха.

Разнесе се силен трясък.

Едната страна на Бергенсфиорд се блъсна в дигата и продължи напред по инерция с оглушително стържене. Корпусът потрепери, но не забави ход.

Огромното стоманено чудовище се отдалечаваше безсърдечно. След няколко минути щеше да излезе в морето. Нямаше как да се качат на борда. Питър видя нещо да виси отстрани: трапът, който все още бе закачен за кораба в горния си край. По него се катереха двама души.

Кейлъб и Гриър.

Синът му се държеше с една ръка за перилата, викаше към тях и сочеше към края на кея. Корабът беше подместил преградата на дигата и сега тя се намираше под прав ъгъл спрямо движещия се корпус. Когато трапът минеше покрай шлюза, разстоянието между тях щеше да е съвсем малко и можеше да се прескочи.

Но Ейми вече не беше до него; Питър беше сам. Той се обърна и я видя на трийсетина метра зад себе си с гръб към него.

— Ейми, ела!

— Приготви се да скочиш! — извика Кейлъб.

Виралите стигнаха до далечния край на кея. Ейми извади меча си и извика през рамо на Питър:

— Качвай се на кораба!

— Какви ги вършиш? Идвай!

Изведнъж Питър разбра: Ейми нямаше намерение да заминава.

И тогава видя момичето.

Клечеше зад гигантска макара, далеч от него. Рижава коса, вързана с панделка, драскотини по лицето, плюшена играчка в тънките й ръчички.

Ейми също я видя.

Тя прибра меча и се спусна напред. Виралите прииждаха по дока. Момиченцето стоеше, вцепенено от ужас. Ейми го вдигна под мишница и побягна. Със свободната си ръка тя помаха на Питър.

— Качвай се! Ще трябва да ни хванеш!

Питър хукна към шлюза. Долният край на трапа се намираше на десет метра и приближаваше. Кейлъб извика:

— Сега!

Питър скочи.

За миг му се стори, че е подранил и че ще падне в бурната вода. Но тогава ръката му стигна до парапета. Той се изтегли нагоре, стъпи и се обърна. Ейми се приближаваше. Трапът вече ги задминаваше; нямаше да успее. Питър протегна ръка, а Ейми се засили и скочи.

Не помнеше момента, в който хвана ръката й. Помнеше, само че я бе хванал.

 

 

Излязоха от дока. Майкъл изтича до перилата. Видя дълбока вдлъбнатина, дълга поне петнайсет метра, за щастие, високо над ватерлинията. Погледна към брега. На сто метра зад тях, в края на кея ордата вирали ги гледаше печално как се отдалечават.

— Помощ! — гласът дойде откъм кърмата.

— Някой е паднал!

Майкъл хукна нататък. Жена с бебе на ръце сочеше към водата.

— Не предполагах, че ще скочи.

— Кой? Кой беше?

— Жената на носилката. Едва ходеше. Каза, че името й е Алиша.

Огледа се и зърна навито на руло въже. Натисна копчето на радиостанцията.

— Лор, спри витлата.

— Моля!

— Спри ги!

Докато говореше, Майкъл се върза през кръста с въжето и тикна радиостанцията в ръката на жената, която го гледаше объркано.

— Къде отивате? — попита тя.

Майкъл прекрачи перилата. Далеч под него водата бушуваше. Спри ги, помисли си той. За бога, Лор, спри витлата.

Скочи.

С изпънати крака и вдигнати ръце Майкъл се заби във водата като копие; водовъртежът веднага го повлече надолу. Удари се в тинестото дъно и тръгна по него. Солта щипеше очите му; не виждаше нищо, дори ръцете си.

И се блъсна право в Алиша.

Двамата се прекатуриха и се повлякоха по дъното. Той я хвана за колана, притегли я към себе си и я прегърна през кръста.

Въжето се опъна и го дръпна рязко; Майкъл имаше чувството, че го е прерязало надве. Стиснал здраво Алиша, той се оттласна от дъното под ъгъл от четирийсет и пет градуса. Намираше се във водата вече от трийсет секунди и отчаяно искаше да си поеме въздух. Виталата бяха спрели, но нямаше значение. Корабът се движеше напред по инерция и ги дърпаше след себе си. Ако скоро не стигнеха до повърхността, щяха да се удавят.

Изведнъж се разнесе пронизителен звук: витлата се задвижиха. Не! И тогава Майкъл разбра какво става: Лор бе дала на заден ход. Въжето се отпусна. Поде ги нова сила и ги запрати напред към въртящите се витла.

Щяха да ги разкъсат на парчета.

Майкъл погледна нагоре. Високо над главата му сияеше повърхността. Откъде идваше тази загадъчна, примамлива светлина? Бръмченето на витлата внезапно секна; сега осъзна какво е целяла Лор. Направила бе така, че въжето да се отпусне достатъчно, за да успеят да изплуват. Майкъл започна да рита с крака. Алиша, не се предавай. Помогни ми. Иначе ще загинем. Но не се получи; продължиха да потъват като камъни. Светлината безмилостно се отдалечаваше.

Въжето отново се опъна. Някой ги дърпаше.

Когато изплуваха на повърхността, Майкъл отвори широко уста и вдиша дълбоко. Намираха се от дясната страна на извисяващия се корпус; светлината, която беше видял, се оказа пълната луна.

— Не се тревожи, извадих те — каза Майкъл. Алиша кашляше в обятията му; отгоре се спускаше спасителна лодка. — Всичко е наред. Всичко е наред.