Джъстин Кронин
Градът на огледалата (73)

Седемдесет и две

Наричаха ги дремльовци. Но приживе бяха съвсем различни.

Произхождаха от всички краища на континента, от всички щати и градове. Сиатъл, Вашингтон, Албъкърки, Ню Мексико. Мобил, Алабама. Замърсените блата на Ню Орлиънс, брулените от ветрове равнини на Канзас Сити и ледовитите каньони на Чикаго. Като цяло те представляваха мечтата на всеки статистик — съвършена представителна извадка на населението на Великата северноамериканска империя. Идваха от ферми, малки градчета, безлични предградия и огромни метрополии; имаха различни цветове на кожата и светогледи; живели бяха в каравани, къщи, апартаменти, имения с изглед към морето. В човешката си форма бяха обичали, мразили, страдали, копнели и плакали. Изпитвали бяха болка. Обграждали се бяха с материални предмети. Карали бяха автомобили. Разхождали бяха кучета и бяха люлели деца на люлки, чакали бяха на опашката в магазина. Казвали бяха глупави неща. Пазили бяха тайни, изпитвали бяха желание за отмъщение. Боготворили бяха различни богове или нито един. Будили се бяха през нощта от звука на дъжда. Бяха се извинявали. Бяха присъствали на церемонии. Разказвали бяха за битието си на психолози, свещеници, любовници и непознати в барове. Преживявали бяха толкова неочаквани изненади, че виждаха в тях намеса свише; копнели бяха някой да ги опознае напълно — и за част от тях това желание се бе осъществило.

Наследници на вирала Антъни Картър, Дванайсети от Дванайсетте, те не бяха толкова кръвожадни като събратята си; много хора бяха отбелязвали, че дремльовците утоляваха жаждата си безрадостно, като начин за оцеляване, и именно затова бяха по-лесно за убиване. Дори имаше израз: Муден като дремльо. Това беше вярно, но криеше по-дълбока истина. Те действително не обичаха да убиват невинни хора. Но притежаваха и потисната сила, която човечеството не виждаше. Повече от век те чакаха деня, в който ще получат знак да пуснат на воля тази скрита сила.

Приживе представляваха едно. След това се превърнаха в друго. Сега бяха армия.

Под осеяното със звезди тексаско небе те се надигнаха от запад като стена от шум и прах. Водеха ги двама ездачи. За Алиша усещането беше неочаквано; тя водеше и се оставяше да я водят, беше част от първична сила. За Ейми усещането беше друго — разширяване на съзнанието и сливането на души. В мига, в който Картър й предаде командването, те престанаха да бъдат отделни същества. Превърнаха се в продължение на нейното съзнание и воля: нейния Безброй.

Елате с мен. Елате с мен елате с мен елате с мен…

Пред тях, като светлини на далечен бряг, се появи обсаденият град.

 

 

— Пригответе оръжията!

По протежението на стената отекна зареждането на пушки и автомати. И последните слънчеви лъчи се бяха стопили. Цареше мрак.

Не чакаха дълго.

На изток се появи светеща линия. Секунда след секунда тя ставаше все по-дебела и се разпростираше. Над земята като мъгла надвисна усещане за съдбовност — пред лицето й градът изглеждаше нищожно малък.

— Идват!

Ордата се спусна към тях с удивителна скорост. Във въздуха прогърмяха откъслечни изстрели — паникьосани мъже, които не се удържаха да не натиснат спусъка.

Питър вдигна радиото пред устата си.

— Задръжте огъня! Изчакайте да влязат в обсег!

Огромните облаци прах, които виралите оставяха след себе си, скриха звездите. Армията се приближаваше в триъгълна формация.

— Явно няма да има преговори — каза Апгар.

Чуха се още паникьосани изстрели. Виралите настъпваха право към портата; щяха да я разбият на парчета.

— Чакайте малко — каза Апгар, след като погледна през бинокъла си. — Има нещо странно.

— Какво виждаш?

Апгар се поколеба за миг и отвърна:

— Движат се по различен начин. Къси скокове, дълги крачки между тях, както се движат по-старите вирали. — Той свали бинокъла. — Мисля, че това са дремльовци.

Нещо ставаше. Виралите забавяха ход.

От наблюдателницата се разнесе вик:

— Ездачи! На двеста метра!

Пригответе се!

Ейми дръпна юздите на Воин и премина в тръс.

Ще защитаваме този град. Ще пазим портата, мои братя и сестри по кръв.

Силите й се разпростряха като разливаща се течност. Ейми тръгна между тях. Не смееше да покаже страх; смелостта й щеше да им вдъхне кураж. Яздеше с изправен гръб, стиснала здраво юздите на Воин с една ръка и вдигнала другата за благословия като свещеник.

Някога те бяха хора като вас. Но последваха друг, Нула.

Армията не Ейми, разпростряла се на триста метра дължина и сто метра ширина, застана като предпазна бариера покрай северната стена и се обърна с лице към полето. На изток крайчецът на луната се появи над планината.

Не се колебайте, защото те са безмилостни. Избийте ги, братя и сестри, но с милост в сърцата.

Ейми усети погледите на войниците, вперени в нея, усети, че я държаха на мушка. Облаците прах се разсейваха.

Бъдете смели. Покажете им кои сте в действителност.

Спряха с конете пред редицата. Ейми извади пистолета от колана си, подаде го на Алиша и извади меча. Дръжката пасваше удобно в ръката й. Тя завъртя китка и описа кръг с него.

— Прекрасно оръжие, сестро.

— Сама го изковах.

Ейми беше спокойна, изпитваше страх, но също така облекчение, а и любопитство как ще се развият събитията.

— Досега не съм участвала в битка — каза тя. — Какво е усещането?

— Много… хаотично.

Ейми се замисли.

— Всичко се случва много бързо. Ще осъзнаеш какво е станало чак след това. Ще имаш чувството, че се е случило на друг човек.

— Логично звучи. Алиша, ако загина…

— Още нещо.

— Какво?

Алиша я погледна в очите.

— Не бива да говориш така.

 

 

На стената цареше бъркотия. Вестители тичаха напред-назад, всички чакаха напрегнато с пръсти върху спусъците, никой не знаеше какво да прави. Защо не стрелят? Това са вирали! И защо стоят с лице в другата посока?

— До всички постове! — извика Питър по радиостанцията. — Не стреляйте! — Той хвърли станцията на Апгар и се обърна към най-близкия вестоносец. — Редник, донеси ми обезопасително въже.

— Питър, не бива да излизаш навън — опита се да го спре Апгар.

— Ейми ще ме защитава. Сам виждаш. Тук са, за да ни пазят.

— Не ме интересува дори да са тук, за да поправят водопровода — загубил си си ума. Не ме карай да използвам физическа сила, защото ще го направя, ако се наложи.

Войникът поглеждаше ту към Питър, ту към генерала.

— Сър, да донеса ли въжето?

— Редник, ако направиш и една крачка, ще те метна от стената — заяви Апгар.

Един от съгледвачите извика:

— Конниците се откъсват!

Питър вдигна очи.

— Накъде отиват?

След кратко съвещание с някого, мъжът посочи на север.

— През полето, сър!

Питър отстъпи назад и вдигна бинокъла си.

— Гунар, виждаш ли това?

— Какво правят? — попита Апгар. — Предават ли се?

Ейми и Алиша спряха конете сред малък облак прах, Ейми вдигна меча. Не беше жест на капитулация, а на предизвикателство.

Щях да играят ролята на примамка.

 

 

— Фанинг, чуваш ли ме?

Думите на Ейми заглъхнаха в мрака.

— Ако ме искаш, ела да ме вземеш!

— Да отидем ли по-напред? — попита Алиша.

— В такъв случай може да не успеем да се измъкнем обратно. — Тя отново се провикна: — Чуваш ли ме? Тук съм, проклетнико!

Алиша чакаше. Нямаше отговор. Но след миг:

Браво на теб, Алиша.

Тя притисна длани върху ушите си — безсмислен рефлекс; гласът на Фанинг звучеше в съзнанието й.

Постигна всичко, което исках. Армията й е нищожна, мога да я помета. Ти ми осигури тази възможност.

— Замълчи! Остави ме на мира!

Ейми я гледаше.

— Лиш, какво има? Фанинг ли чуваш?

Усещаш ли ги, Алиша? Тонът на Фанинг беше насмешлив. Разбира се, че усещаш. Винаги си ги усещала. Обикаляше улиците, за да ги броиш. Те са част от теб, както аз съм част от теб.

Тогава Алиша чу звука. Не, не го чу: усети го. Дращене. Откъде идваше?

Тя трябва да дойде при мен съсипана. Това ще е истинското изпитание. Да почувстваш каквото чувствам аз. Да почувстваш каквото чувстваме ние, скъпа Алиша. Да разбереш отчаянието ми. Свят, лишен от надежда, лишен от смисъл.

— Алиша, какво става?

Знам какво сънуваш, Алиша. Обграденият от стени град и звуците на живот в него. Музиката и радостните възгласи на децата. Копнееш да си сред тях, но не можеш да отвориш вратата. Знаеше ли какво те очаква, Алиша?

Гласът му кънтеше по-силно. Пулсът й се ускори; догади й се.

Скъпа, Алиша, няма връщане назад. Усещаш ли ги?

Алиша дойде на себе си и се обърна на седлото. Отвъд армията на Ейми блестяха светлините на града.

Аз съм отвън, помисли си тя. Също като в съня.

— О, боже, не!

 

 

Сара едва дишаше.

В мазето имаше натъпкани сто и двайсет души. Запалените свещи и газени лампи хвърляха трептящи сенки. Сара държеше пистолета в скута си с ръка, поставена върху него — спокойно, но в готовност.

Джени и Хана организираха игра на „гърненца“, за да занимават децата. Други играеха с по някоя играчка, която бяха успели да внесат в укритието. Няколко от по-малките плачеха, макар вероятно да не знаеха защо; просто усещаха тревогата на възрастните.

Сара седеше на пода, облегнала гръб на вратата. Металната повърхност беше хладна върху кожата й. Ще удържи ли? Представяше си различни сценарии: как ще прозвучат удари по вратата, всички ще се отдръпнат назад с писъци, един последен трясък и смъртта ще погълне всички им.

Наблюдаваше Джени и Хана. Джени беше уплашена до смърт — емоциите бяха изписани по лицето й — но Хана се владееше. Именно тя беше предложила да играят. Сара познаваше и други хора, които притежаваха големи запаси от вътрешно спокойствие. Хана тичаше около седналите в кръг деца със заговорническа усмивка, гонена от малко момченце. Разбира се, щеше да го остави да я хване; предаде се демонстративно и момченцето се изкикоти радостно, което за миг изпълни Сара със спокойствие. Помнеше колко забавни бяха тези игри с простичка и невинна цел. Като малка беше играла същата игра, а после играеше с Кейт и приятелите й. Но в следващия миг приятният спомен бе помрачен от този за Кейт. Кейт, помисли си тя, къде си? Тялото ти е на леглото в далечния ти дом, но къде е отлетял духът ти? Загубена съм без теб. Загубена.

— Доктор, Уилсън, добре ли сте?

Грейс стоеше пред нея с малкия Карлос на ръце. Сара избърса сълзите си.

— Как е той?

— Бебе е. Не разбира нищо.

Сара й направи място до себе си и Грейс седна на пода.

— Тук на сигурно място ли сме? — попита.

— Да, разбира се.

След кратко мълчание Грейс сви рамене.

— Лъжете, но няма нищо. Просто исках да ме успокоите. — Тя се обърна към Сара. — Вие прехвърлихте правото си на раждане на родителите ми, нали?

— Явно са ти казали.

— Казаха ми само, че го е направила лекарка. Но не видях други доктори жени в болницата и се досетих, че сте вие. Защо го направихте?

Вероятно имаше основателен отговор, но на Сара не й хрумна нищо.

— Просто ми се стори, че е редно да постъпя така.

— Родителите ми бяха добри хора. Преживяхме тежки моменти, но ме обичаха силно. На вечеря винаги казвахме молитва за вас.

Карлос се прозя; скоро щеше да заспи. Сара и Грейс наблюдаваха играта мълчаливо, но изведнъж Грейс надигна глава:

— Какъв е този шум?

 

 

— Шести пост. Забелязвам движение.

Питър грабна радиостанцията.

— Повтори!

— Не съм сигурен — кратко мълчание. — Сега като че ли изчезна.

Шести пост се намираше в южния край на язовира.

— Останете в готовност! — извика Апгар.

Питър кресна по станцията:

— Какво виждаш?

Изпращяване, след което гласът отвърна:

— Не, сгрешил съм.

Питър погледна към Чейс.

— Какво има под пост 6?

— Само храсталаци.

— Достатъчно, за да се скрие някой?

— Горе-долу.

— Пост 6, докладвай. Какво виждаш?

— Нищо не виждам, казах ви вече — повтори гласът. — Изглежда, просто се е активирало свлачище.

 

 

От покрива на сиропиталището Кейлъб Джаксън не толкова чу звука, колкото го усети: с притеснително неясен произход, сякаш във въздуха жужаха рояци невидими пчели. Той огледа града с бинокъла си. Не забеляза нищо необичайно, но след миг започна да долавя други звуци, идващи от всички посоки. Изпукване от счупена дъска. Трясък от разбито стъкло. Кратко боботене. Хората около него започнаха също да го усещат; разговорите им замлъкнаха, тук-таме се чуха въпроси: Чу ли? Какво става? Кейлъб се взря в мрака с уморени от недоспиване очи. От покрива виждаше ясно Капитолия и централния площад. Болницата се намираше на четири пресечки на изток.

Свали радиостанцията от колана си.

— Холис, чуваш ли ме? — Тъст му пазеше входа на болницата.

— Да.

Нов трясък. Този път се разнесе от вътрешността на града.

— Чу ли това?

— Да.

— Виждаш ли някакво движение?

— Не.

Кейлъб погледна през бинокъла към Капитолия. Двата камиона и дългата маса, на която приемаха новобранците, още стояха на площада. Той отново вдигна радиостанцията.

— Сестро, чувате ли ме?

Сестра Пег чакаше при входа на укритието.

— Да, лейтенант.

— Става нещо, но не съм сигурен какво.

— Благодаря за информацията, лейтенант Джаксън.

Кейлъб закачи радиостанцията на колана си и стисна неволно пушката. Макар да знаеше, че е заредена, провери отново за всеки случай.

Радиостанцията изпращя: Холис.

— Кейлъб.

— Какво?

— Нещо се движи.

Пулсът на Кейлъб се ускори.

— Къде?

— Към северозападния край на площада.

Кейлъб отново вдигна бинокъла. Площадът дойде на фокус озадачаващо бавно.

— Не виждам нищо.

— Само преди секунда беше там.

Кейлъб продължи да оглежда и едновременно с това вдигна радиостанцията, за да се обади в командния щаб.

— Пост 1, обажда се пост 9…

Спря по средата на изречението; зърна нещо с крайчеца на окото си. Премести поглед назад.

Масата на площада беше преобърната; зад нея предницата на единия камион бе вирната във въздуха под ъгъл от четирийсет и пет градуса; задницата беше пропаднала в земята.

 

 

Свлачище. При това голямо.

Питър се обърна. Черните силуети на сградите се открояваха на фона на огряното от луната небе.

— Какво има? — попита Чейс.

Кожата му беше настръхнала: Всички нащрек.

— Пропускаме нещо — отвърна той и вдигна ръка. — Чакай малко. Чу ли?

— Какво? — Апгар присви очи и наклони глава настрани. — Да, да, чувам. — Все едно… в стената има плъхове.

— И аз го чувам — потвърди Чейс.

Питър грабна радиостанцията.

— Пост 6, чувате ли ме?

Не последва отговор.

— Пост 6, обадете се.

 

 

Сестра Пег влезе в килера. Пушката се намираше на един от горните рафтове, увита в мушама. Принадлежала беше на брат й, мир на праха му; той беше служил в Експедиционния корпус преди години. Сестра Пег помнеше деня, в който войникът бе дошъл в сиропиталището, за да й съобщи за смъртта му и да донесе вещите му. Никой не ги беше прегледал, иначе щяха да задържат пушката. Поне така предположи тогава. Повечето от вещите на брат й бяха безлични предмети и нямаше смисъл да ги пази. Но не и пушката, брат й я беше държал в ръцете си, беше се сражавал с нея. Не беше просто спомен, а подарък, сякаш я бе оставил, за да е тук, когато един ден потрябваше на сестра му.

Сестра Пег подпря стълба на етажерката, свали пушката и я остави на масата, на която месеха хляб. Поддържаше оръжието в изряден вид. Веднъж годишно, през май — месецът, в който бе загинал брат й — тя събличаше расото си, обличаше работнически дрехи и се качваше на автобуса до Оранжевата зона. Носеше пушката в сак. На полето подреждаше консервни кутии за мишени, понякога използваше пъпеши и ябълки или листове хартия, заковани за някое дърво.

Сега занесе заредената пушка в столовата. С годините оръжието й тежеше все повече, но все още се справяше, особено с отката. Това беше много важно за следващите изстрели. Тя зае позиция до капака към укритието, откъдето виждаше ясно коридора и прозорците от двете страни на помещението.

Помисли си, че е добре да каже молитва. Но с пушка в ръце традиционните молитви й се струваха неподходящи. Надяваше се, че Бог ще й помогне, но беше напълно убедена, че Бог предпочита хората да си помагат и сами. Животът представляваше изпитание; от теб зависеше дали ще се справиш с него. Тя вдигна пушката, подпря я на рамо и се прицели.

— Няма да ви дам децата си!

 

 

— Приближава конник!

На стената цареше напрежение. Бариерата от вирали се раздели и се образува коридор като предишната нощ. По него с галоп се приближи конник. Всички войници на стената го държаха на мушка. Заповедта да не стрелят беше ясна, но поривът да натиснат спусъците беше силен. Въпреки това конникът продължаваше напред. Ездачът — все още не се виждаше от какъв пол е — крещеше нещо неразбираемо. С едната ръка стискаше юздите, а другата размахваше над главата си. Какво означаваше това? Заплаха? Предаваше ли се?

На платформата на командния щаб Питър разбра какво ще се случи. Новобранците нямаха опит, липсваше им военна подготовка. В мига, в който Алиша стигнеше в обхвата на прожекторите, той нямаше да успее да ги удържи.

— Не стреляйте! — викаше той. Но не можеше да ги спре само с думи.

Алиша навлезе под светлината на прожекторите галопирайки.

— Това е капан!

Питър не разбираше какво има предвид.

Тя дръпна юздите на коня и спря.

— Устроили са ви капан! Вътре са!

От лявата страна на Питър някой извика:

— Това е жената от снощи!

— Тя е вирал.

— Да я застреляме!

Първият куршум прониза Алиша в дясното бедро и счупи бедрената й коса; вторият се заби в белия й дроб. Конят се подплаши и я хвърли, при което тя излетя напред. Единичните изстрели преминаха в залп. Алиша пропълзя зад мъртвото животно сред облак прах. Куршумите улучваха. Усещането беше като поредица от юмручни удари. В лявата й длан зейна дупка. Тазовата й кост се раздроби с експлозия. Още два куршума попаднаха в гърдите й, вторият рикошира от четвъртото ребро и разби втория лумбален прешлен. Опита да се скрие зад поваления кон. От гърдите й шуртеше кръв.

Всичко е изгубено, помисли си тя, когато мракът я обгърна.

 

 

По-голямата част от виралите излязоха от четири точки в града: централния площад, югоизточния край на язовира, една голяма дупка от свлачище и площада пред портата. Останалите бяха влезли през кухините под земята и се появиха на по-малки групи из целия град. Изникнаха през разбити подове на къщи; изоставени буренясали парцели, където някога бяха играли деца; по улиците на гъсто населени квартали. Проправили си бяха път с копане и пълзене. Минали бяха през канализацията. Действаха съобразително; търсеха най-слабите места. В продължение на месеци се движеха из естествените и изкуствените проходи под града като напаст от мравки.

Вървете, нареди господарят им. Изпълнете целта си. Подчинете се на командата ми.

На металната пътека на стената Питър нямаше време да се чуди върху предупреждението на Алиша. Сред пукотевицата — много от войниците вече стреляха неконтролируемо и по дремльовците — цялата конструкция се разлюля. Сякаш някой беше дръпнал металната решетка изпод краката му като килим. Догади му се, все едно страдаше от морска болест. Той се огледа, за да види какво става, и в същия момент чу писъците. Последва ново силно разклащане и платформата полетя надолу. Загуби равновесие и падна върху пътеката. Гърмяха пушки, кънтяха писъци. Покрай главата му свистяха куршуми. Портата, извика някой. Отварят портата! Стреляйте! Чу се стенание на огъващ се метал и металната пътека започна да се откачва от стената.

Питър се търкулна към ръба.

Не намери за какво да се хване и не можеше да спре. Покрай него в мрака падаха тела. Когато се изтърколи през ръба, с една ръка напипа гладък метал: подпорна колона. Тялото му се разлюля като махало. Нямаше да успее да се задържи, само забави падането. Под него градът се въртеше, осветен от картечен огън и оглушителни писъци.

— Хванете ръката ми!

Джок. Пъхнал се беше под парапета с протегната към него ръка. Пътеката се беше килнала под ъгъл от четирийсет и пет градуса спрямо земята.

— Хванете се!

Прозвуча поредица от изпуквания: изтръгването на последните болтове от стената. Пръстите на Джок се намираха само на няколко сантиметра, но на Питър му изглеждаха като на километри. Времето сякаш течеше на два потока. В първия кънтяха викове и гърмяха оръжия, във втория Питър сякаш се носеше по бавно течаща река. Ръката му се изплъзваше. Размаха другата в опит да се хване за Джок.

— Изтегли се нагоре!

Питър се изплъзна.

— Държа те!

Джок го сграбчи за китката. Над перилата се появи второ лице: Апгар. Той помогна на Джок и двамата изтеглиха Питър.

Пътеката започна да пада.

 

 

Клането започна.

Виралите наводниха града. Спуснаха се върху стената и започнаха да мятат хора надолу. Скачаха от покривите като фойерверки. Нахлуваха през подовете на укритията и избиваха всички. Извличаха обитателите на къщите от килери и изпод легла. Атакуваха портата, която макар и забележително здрава, не можеше да бъде отбранявана отвътре; само трябваше да откъртят закованите напреки железни греди, да дръпнат лоста и да натиснат.

Роякът, който излезе край язовира, също имаше конкретна мисия. През деня с чувствителните си сетива виралите усещаха стъпките на множество хора, отиващи в една и съща посока. Чуваха бръмченето на автомобили и рева на клаксони. Чуха думата „язовир“. Чуха думата „укритие“. Чуха думата „тръби“. Онези, които търсеха начин да проникнат в града през язовира, се озадачиха. Както Чейс беше казал, оттам нямаше как да влязат. Други, като основната атакуваща група, се насочиха към сграда наблизо. Пазеше я малък отряд войници, които умряха бързо и жестоко. Виралите огледаха вътрешността. Пълно беше с тръби. Тръбите означаваха вода; водата означаваше връзка с язовира. Слязоха по стълбите.

Озоваха се в коридор с мокри каменни стени. Други две стълби ги отведоха още по-надълбоко. Наблизо имаше много хора. Тръгнаха към тях.

Стигнаха до метална врата. Първият вирал, водачът, я отвори и се промъкна през нея, останалите го последваха.

В стаята се носеше наситена миризма на човеци. Редица шкафчета, пейка, маса с остатъци от набързо изоставена храна. Табло с шест кръгли крана с размерите на капаци за шахти беше свързано с плетеница от тръби и механизми.

Да, тези, каза Нула.

Водачът хвана първия кран, обозначен с надпис Тръба 1.

Завърти го.

Шест крана. Шест тръби.

Осемстотин предсмъртни вика.

 

 

С протегнат напред пистолет Сара отиде бавно до склада и открехна вратата с крак.

— Може да са просто мишки — прошепна Джени.

Отново се чу дращене. Идваше иззад купчините сандъци. Сара остави лампата на пода и хвана пистолета с две ръце. Сандъците бяха подредени на четири редици една върху друга. Един от най-долния ред се раздвижи и разклати другите.

— Сара…

Сандъците паднаха. Сара отскочи назад точно когато виралът изскочи през пода сред дъжд от трески, завъртя се във въздуха и кацна на тавана като хлебарка. Тя стреля напосоки. Виралът изобщо не се притесни от оръжието или просто знаеше, че Сара е твърде стъписана, за да се прицели точно. Патроните свършиха, Сара се обърна, избута Джени през вратата и хукна да бяга.

 

 

Алиша лежеше неподвижно в подножието на стената. Дишаше тежко и хрипливо; при всяко вдишване я пробождаше болка. Устата й беше пълна с кръв. Виждаше размазано. Изгубила бе всякаква представа за време. Не знаеше дали я бяха застреляли преди трийсет секунди, или преди един час.

Пред погледа й изникна тъмна фигура: Воин наведе глава към нея. Оставих те само за минута и виж какво стана, сякаш й казваше той. Топлият му дъх погали лицето й.

Доброто ми конче. Тя вдигна окървавена ръка и го погали по муцуната. Прекрасният ми, великолепен Воин, ужасно съжалявам.

— Сестро, какво ти сториха?

Ейми коленичи до нея. Раменете й се разтърсиха от силен плач и тя зарови глава в ръцете си.

— О, не. О, не.

Прожекторите угаснаха. Алиша чуваше гърмежи и викове, но далечни и заглъхващи. Започна да я обгръща милостив мрак. Ейми я държеше за ръка. Имаше чувството, че всичко случило се досега беше пътешествие, което свършваше тук. Настана тишина. Изведнъж я обгърна студ. Започна да губи съзнание.

Не.

Отвори очи. Духаше я вятър — силен и студен — и с него се разнесе боботене като от безконечна гръмотевица. Звукът се усилваше, вятърът вдигаше прах. Земята се разтресе; Воин изцвили, надигна се на задни крака и размаха предните във въздуха.

Армията й е нищожна. Ще я излича.

Алиша вдигна глава и ги видя да прииждат.

 

 

Питър, Апгар и Джок тичаха по пътеката, която падаше на части като плочки домино. Никой не изпълняваше заповедта на Питър да отстъпва към сиропиталището; всички бяха изпаднали в паника. Проблемът не беше само в срутващата се конструкция на пътеката, от която падаха войници. Виралите я бяха обсадили. Мятаха някои мъже надолу, а други разкъсваха сред отчаяни писъци. Трети пък ухапваха и оставяха настрани. Също като в новите селища, вирусът на Фанинг предизвикваше изключително бърза трансформация; все по-голяма част от бранителите на Кървил се обръщаха срещу другарите си.

На стотина метра от срутения команден пост Питър, Апгар и Джок се оказаха в безизходица. Зад тях пътеката продължаваше да пада парче по парче; срещу тях прииждаха вирали. Наблизо нямаше нито една стълба.

— По дяволите, мразя да се катеря.

Спуснаха въжетата от пътеката. Джок също не обичаше големи височини; след инцидента на покрива се страхуваше от високото до смърт. Но пък през последните двайсет и четири часа в него беше настъпила промяна. Открай време се смяташе за безволев човек, който се носи по течението. Но откакто се роди синът му, го изпълни неописуема обич и той откри в себе си душевна сила, каквато не бе предполагал, че може да притежава — животът започна да му се струва много по-важен. Така редник Джок Алвадо пропъди страха си, прехвърли се през парапета и се обърна с гръб към бездната; Питър и Апгар последваха примера му.

Скочиха.

Забавиха трийсетметровото падане единствено с размахване на ръце и се стовариха върху утъпканата земя. Питър и Апгар станах бързо, но Джок не успя: глезенът му беше изкълчен или счупен. Питър го вдигна и преметна ръката му през рамото си.

— Леле, много си тежък.

Побягнаха.

 

 

Мазето представляваше смъртоносен капан.

Докато Сара тичаше към вратата, зад гърба й отекна свистене като от рязане на метал и в помещението се разнесоха писъци. Носеше на ръце момиченце; взела го беше, без да се замисля. Можеше да носи още деца, ако трябваше, щеше да ги носи всички до едно.

Джени стигна първа до вратата. Зад нея прииждаха останалите и изведнъж я притиснаха към метала. Тя им викаше да се отдръпнат назад, но гласът й едва се чуваше. Децата пищяха пронизително.

Вратата се отвори с трясък; десетки хора се опитваха да минат едновременно през нея. Всички действаха по инстинкт — да избягат, да оцелеят на всяка цена. Някои падаха, тълпата тъпчеше деца. Виралите се стрелкаха из помещението от стена до стена, от жертва на жертва с отвратително задоволство. Един от тях носеше дете в устата си и го размахваше като куче — парцалена кукла. Когато Сара се промъкна през вратата, безлика жена грабна детето от ръцете й и я блъсна на пода в подножието на стълбите. Покрай нея тичаха хора. Сред хаоса изникна познато лице: Грейс с бебето на ръце. Седеше сгушена до стената. Горе се чуваха гърмежи. Сара дръпна Грейс за ръкава. Хвани ме за ръка.

Джени и Хана им махаха от върха на стълбите. Сара повлече Грейс към фоайето. Навън се водеше ожесточена битка. Пищяха деца, майки ги притискаха към себе си, никой не знаеше накъде да тръгне. Няколко души изтичаха в паниката си навън. Виралите се качваха по стълбите след тях.

Прозвуча силен трясък: фасадата на сградата избухна навътре. Разхвърчаха се тухли, стъкла, разцепени дъски. Във фоайето влетя военен камион. Зад волана седеше Холис.

— Качвайте се!

 

 

Ейми прегърна Алиша. Армията й умираше; усещаше как душите им я напускат. Не ме разочаровахте, помисли си тя. Аз сгреших. Почивайте в мир, най-накрая сте свободни.

Виралите на Фанинг пробиха редиците. Ейми зарови лице във врата на Алиша. Щеше да стане бързо, за миг. Последната й мисъл беше за Питър.

Имаше чувството, че я напада ято птици; сякаш във въздуха около тях пляскаха милиони криле.

 

 

Кейлъб гледаше как градът загива от покрива на сиропиталището.

Чу как пътеките покрай стената се срутват със страховит грохот. Имаше чувството, че наблюдава събитията отдалеч, че не е част от тях. Знаеше обаче, че когато стрелбата започне, това ще се промени. Двайсет и пет души: колко дълго щяха да удържат?

Престрелката затихна, уплашените писъци заглъхнаха. Градът потъваше в призрачна тишина. След миг обаче се разнесе нов звук. Кейлъб вдигна бинокъла. Армейски камион летеше с рев към болницата, съпроводен от две хъмвита. Мъжете по кулите стреляха неуморно, други се целеха в прозорците на кабината. В същото време Кейлъб зърна движение вдясно. От непрогледния мрак изникнаха двама души, които носеха трети.

Апгар.

Баща му.

Явно възнамеряваха да пресрещнат камиона пред входа. Краката на Кейлъб едва докосваха стълбата, докато слизаше. Едно от хъмвитата се отдели от другите автомобили; в покрива му се бяха вкопчили вирали. Преобърна се настрани и се затъркаля като животно, което се опитва да се отърси от рояк стършели. Камионът се движеше прекалено бързо; щеше да се блъсне в болницата. В последната секунда шофьорът завъртя рязко волана наляво и спря с пищящи гуми.

Холис слезе от кабината, Сара от ремаркето. Всички започнаха да прехвърлят деца през вратата. Кейлъб прескочи чувалите с пясък и хукна към баща си и генерала.

— Поеми го — каза баща му.

Кейлъб прихвана ранения мъж през кръста. Осъзна какво ще се случи: щяха да дадат последен отпор при сиропиталището. В трапезарията сестра Пег чакаше до отворения капак на укритието. Държеше пушка. Гледката беше толкова необичайна, че съзнанието на Кейлъб просто я отхвърли.

— Побързайте! — извика тя.

Баща му и Апгар наредиха на мъжете да заемат позиции покрай прозорците. Ръце се протягаха през отвора в пода, за да поемат децата, които слизаха в укритието болезнено бавно на фона на хаоса, който цареше наоколо. Жени пищяха, бебета плачеха. На Кейлъб му замириса на бензин. На пода лежеше преобърната празна туба, друга се търкаляше до вратата на килера. Наличието им се стори също толкова необичайно на Кейлъб, както пушката на сестра Пег. Войници хвърляха маси през прозорците. Други ги трупаха на барикади. Той зае позиция до най-близкия прозорец, насочи пушката си навън и започна да стреля.

 

 

Питър Джаксън, последният президент на Тексаската република, не бе очаквал да доживее утрото. Щом пътеката покрай стената започна да пада, той твърдо възнамеряваше да умре. Това бе единственият достоен изход. Ейми си бе отишла, приятелите му бяха загинали, градът беше опустошен и вината беше негова. Позорно би било да оцелее сред рухването на Кървил.

И последните цивилни бяха слезли през капака, но дали вратата щеше да удържи? Ако се съди по последните десет минути, Питър смяташе, че както всичко останало, и това ще свърши зле. Фанинг, неизвестно как, знаеше всичко.

Но трябваше поне да опита. Символиката беше важна, както беше казал Апгар. Виралите се трупаха навън. Докато продължаваше да стреля през прозореца, Питър нареди на войниците да слизат в укритието. Не оставаше нищо друго, освен да защитят себе си. И без това на повечето им бяха свършили патроните. Питър стреля за последно и пушката му изщрака на празно.

— Господин президент, да вървим.

Апгар стоеше зад него.

— Мислех, че вече ме наричаш Питър.

— Говоря сериозно. Трябва веднага да слезете в укритието.

Питър метна един празен пълнител навън. Не разбра дали уцели нещо.

— Оставам тук.

Питър така и не разбра с какво го удари Апгар. С дръжката на пистолет? С крак от счупен стол? Фрасна го по тила, краката му се подкосиха и се стовари на пода.

— Кейлъб — чу се гласът на Апгар, — помогни ми да пренесем баща ти.

Тялото не му се подчиняваше; мислите му приличаха на гладък лед — изплъзваха се. Някой го вдигна, след това отново го поставиха да легне. Странно, но се чувстваше като дете и в съзнанието му изникна спомен, в който беше малко момче, дори не момче, а бебе, което възрастни си предаваха от ръце на ръце. Видя надвесени над себе си лица, размазани, с неразличими черти. Положиха го върху дървена платформа. Най-накрая разпозна едно от лицата: сина му. Кейлъб обаче вече не беше дете, а мъж и изведнъж си смениха ролите. Изглежда, Кейлъб беше бащата, а той синът. Приятна размяна, неизбежна в известен смисъл и Питър се почувства щастлив, че е доживял до този момент.

— Всичко е наред, татко — каза Кейлъб. — В безопасност си.

И тогава светлината угасна.

Апгар затвори капака и чу как се заключва отвътре с изщракване.

— Можеше да отидеш с тях — каза сестра Пег.

— Ти също. — Той се изправи и я погледна. Наоколо цареше спокойствие. — Идеята за бензина беше добра.

— И аз така реших.

— Готова ли си?

Отгоре се чу шум: виралите рушаха покрива. Апгар взе пушка от пода, провери дали е заредена и я хвърли. Сестра Пег извади кибрит от туниката си. Запали клечка и я хвърли. Река от син огън плъзна по пода и се разпростря в няколко посоки.

— Ще тръгваме ли? — попита Апгар.

Тръгнаха бързо по коридора. Помещението се напълни с гъст дим. Спряха при вратата.

— Мисля в крайна сметка да остана — каза сестра Пег.

Апгар я погледна учудено.

— Така ще е най-добре — обясни тя. — Искам да съм… с тях.

Естествено, че щеше да постъпи така. За да й покаже, че разбира, Апгар повдигна брадичката й и я целуна леко по устните.

— О! — промълви монахинята задавено. За пръв път целуваше мъж. — Колко неочаквано.

— Нали не възразяваш?

— Ти винаги си бил прекрасно момче.

— Много мило от твоя страна.

Сестра Пег го хвана за ръце.

— Бог да те пази, Гунар.

— Теб също, сестро.

Апгар тръгна.

Сестра Пег се върна в коридора. В столовата пламъците пълзяха по стените. Тя се разкашля от гъстия пушек и легна върху капака. Времето й в материалния свят изтичаше. Не се страхуваше какво ще стане; знаеше, че любяща ръка ще преведе духа й отвъд. Огънят погълна сградата. Когато димът изпълни дробовете й, пред очите й се явиха лица. Стотици, хиляди лица. Нейните деца. Сега щеше да отиде при тях.

Виралите наблюдаваха сградата отвън. Пламъците играеха по безизразните им лица. Загубиха тази битка; не можеха да преминат огнената бариера. Въпреки това чакаха с надежда. Минаха часове. Сградата продължаваше да гори. Жаравата още тлееше, когато се зазори и лъчи светлина огряха смълчания град.