Джъстин Кронин
Градът на огледалата (68)

Шейсет и седем

Майкъл и Гриър срещнаха първите оцелели на север от Розенбърг — трима войници, зашеметени, изгладнели, с празни карабини и пистолети. Казаха, че виралите нападнали гарнизона преди две нощи, помели всичко като торнадо, унищожили автомобили и оборудване, генератора и радиото, изтръгнали покривите на сградите все едно отваряли консерви.

Имаше и други. Едно от момичетата на Дънк с черна коса, изпъстрена с бели кичури, която вървеше боса по пътя с обувки в ръка и обясни, че се е скрила в помпена станция. Двама работници от телеграфната линия. Химик на име Уинч — Майкъл го помнеше от едно време — който седеше край пътя, дълбаеше разсеяно фигури по земята с ножа си и говореше несвързано. Лицето му беше бяло като платно, гащеризонът — изцапан с чужда кръв. Всички се качиха в камиона с вцепенени изражения, без дори да попитат къде отиват.

— Това са най-големите късметлии на света — каза Майкъл, — а дори не го осъзнават.

Гриър гледаше през прозореца; сухите храсти постепенно преминаха в гъстата крайбрежна растителност. Напрежението през последните двайсет и четири часа беше притъпило болката, но сега, сред спокойната обстановка, тя се бе завърнала с пълна сила. Гадеше му се; слюнката му беше гъста и с метален вкус; пикочният му мехур щеше да се пръсне. Когато спряха да вземат жената, Гриър слезе с надеждата да уринира, но успя да пусне само жалка, обагрена в алено тънка струйка.

На юг от Розенбърг завиха на изток към корабоплавателния канал. Пръскаха зад себе си кална вода, а при всяко друсване на камиона по неравния път го пронизваше остра болка. Ужасно му се пиеше вода дори само за да пропъди вкуса в устата си, но когато Майкъл извади манерка изпод седалката си, отпи голяма глътка и му я подаде, Гриър махна с ръка. Майкъл му хвърли поглед с периферното си зрение — Сигурен ли си? — и за миг изглеждаше сякаш знае или поне подозира. Но след като Гриър не отговори, Майкъл постави манерката между коленете си, затвори капачката и сви рамене.

Въздухът и небето се промениха с наближаването на канала.

— За бога, едва се измъкнах оттук — каза жената.

След около осем километра пред очите им се появи пътят през водата. Кръпката и хората му ги чакаха в началото му. Опънали бяха телена мрежа. Когато камионът спря, Кръпката отиде до прозореца от страната на шофьора.

— Не очаквах да се върнете толкова бързо.

— Какво ти каза Лор? — попита Майкъл.

— Само най-лошото. Но засега не сме забелязвали вирали. — Кръпката надзърна вътре. — Виждам, че си водите компания.

— Къде е тя?

— Най-вероятно е в кораба. Ранд каза, че ги подлудява.

Майкъл се обърна към пътниците.

— Вие тримата слизайте — каза той на войниците.

Мъжете се огледаха объркано.

— Какво ще правим? — попита войникът с най-висок ранг, ефрейтор с празен като на крава поглед и бебешки пухкаво лице.

— Не знам — каза сухо Майкъл. — Например да изпълните военния си дълг, като стреляте?

— Казах ти, че нямаме патрони.

— Кръпка?

Кръпката кимна:

— Ще се заема.

— Това е Кръпката — обърна се Майкъл към тримата войници. — Той е новият ви командир.

Мъжете се спогледаха учудено.

— Вие не сте ли престъпници? — попита един.

— Това ли е най-голямата ти грижа в момента?

— Елате — подкани ги Кръпката. — Правете каквото ви казва човекът.

Войниците слязоха, без да спират да се споглеждат. След като Кръпката и хората му отместиха преградата, Майкъл запали двигателя и отпраши по пътя. Ранд ги посрещна при бараката гол до кръста и потен, с мръсен парцал, завързан на главата.

— Какво е положението? — попита Майкъл, докато слизаше от камиона. — Напълнихте ли дока?

— Възникна проблем. Лор намери пробойна в корпуса.

— Къде точно?

— Отдясно на носа.

— Мамка му. — Майкъл посочи към останалите пътници, които стояха скупчени и се оглеждаха озадачено. — Измисли какво да правим с тях.

— Къде ги намери?

— По пътя.

— Това не е ли Уинч? — попита Ранд. Мъжът мърмореше нещо, заровил лице в яката си. — Какво му се е случило?

— Най-вероятно нещо страшно.

Погледът на Ранд потъмня.

— Вярно ли е онова, което разправят за селищата? Всички ли са мъртви?

Майкъл кимна:

— Да, така изглежда.

Гриър ги прекъсна.

— Майкъл, трябват да разположим повече хора на пътя. След няколко часа ще се стъмни.

— Ранд, ще можеш ли да намериш хора?

— Можем да отделим няколко души. Ломбарди и онези другите.

— Вие двамата — обърна се Ранд към работниците от телеграфната линия, — елате с мен. — След това попита жената: — Какво можеш да вършиш?

Тя повдигна красноречиво вежди.

— Освен това.

Тя се замисли.

— Мога да готвя горе-долу.

— Е, и това е нещо. Наета си.

Майкъл слезе по рампата до кораба. На носа шестима мъже висяха на седалки от кран. В другия край на дока мъже с предпазни маски и дебели ръкавици режеха с циркуляр голяма метална плоскост, с която да закърпят пробойната.

Лор слезе от палубата.

— Съжалявам, Майкъл — изкрещя тя заради силния шум. — Знам, че нямаме време.

— Защо, Лор?

— Нима искаш корабът да потъне? Ако не го закърпим, това ще стане. Не аз съм пропуснала пробойните. Би трябвало да ми благодариш.

Забавянето беше истинска катастрофа. Не можеха да напълнят дока, докато не оправеха корпуса, а преди да напълнят дока, нямаше как да пуснат двигателите. Само пълненето щеше да отнеме шест часа.

— Кога ще сте готови? — попита той.

— Трябва да изрежем плоскостите, да свалим старите, да ги поставим, да ги заковем и заварим. Значи най-малко шестнайсет часа.

Нямаше смисъл да я пита дали може да стане по-бързо: не биваше да претупват ремонта. Той се обърна и продължи по-навътре в дока.

— Къде отиваш? — провикна се Лор след него.

— Да режа стомана.