Джъстин Кронин
Градът на огледалата (64)

Шейсет и три

— Огледала — повтори Чейс.

Около конферентната маса седяха от ляво надясно членовете на военния щаб на Питър: Апгар, Хенеман, Сара, Майкъл, Гриър.

— Не е задължително да е огледало. Всеки огледален предмет би свършил работа. Просто трябва да видят отраженията си.

Чейс си пое дълбоко въздух и сгъна ръце върху масата.

— По-налудничава идея не бях чувал.

— Изобщо не е налудничава. Преди трийсет години в Лас Вегас с Лиш бягахме от група вирали, които ни приклещиха в една кухня. Мунициите ни бяха свършили и бяхме напълно беззащитни. От тавана висяха тенджери и тигани. Грабнах един тиган, за да ударя първия вирал, но той се вцепени като хипнотизиран. Обикновен метален тиган.

— Прав е. И на мен ми се е случвало.

Апгар се обърна към Майкъл.

— И защо отраженията ги забавят?

— Не съм сигурен. Вероятно се дължи на някаква остатъчна памет.

— Какво означава това?

— Означава, че отраженията не им се нравят, защото се различават от представата, която имат за себе си. — Майкъл се обърна към Питър. — Помниш ли вирала, с който се би в клетката на Тифти?

Питър кимна.

— След като я уби, ти каза нещо на Тифти. „Името й е Емили. Последният й спомен е как целува момче.“ Откъде знаеше?

— Толкова отдавна беше, Майкъл. Не мога да го обясня. Тя ме гледаше и просто разбрах.

— Не просто те гледаше. Взираше се в теб. И ти се взираше в нея. Никой не гледа виралите в очите миг преди да го разкъсат. По инстинкт извръщаме очи. Но ти не го направи. И също като огледало си я спрял — Майкъл замълча и продължи с по-голяма увереност: — Колкото повече се замислям по въпроса, толкова по-логично ми се струва. Би обяснило много неща. Когато отвлекат човек, първата му мисъл е да се върне у дома. Умиращите изпитват същото. Сара, прав ли съм?

Сара кимна.

— Вярно е. Понякога последните думи на умиращите са: „Искам да се прибера у дома“. Нямате представа колко често го чувам.

— И така, виралът е човек, заразен с вирус, който го прави изключително силен и агресивен. Но дълбоко в себе си виралите помнят кои са били. Да речем, че по време на трансформацията тези спомени биват погребани дълбоко, но не изчезват напълно. Може да са съвсем бледи, но не са изличени. Очите отразяват като огледало. Когато виралите се огледат, споменът изплува на повърхността и ги обърква. Спира ги един вид носталгия. Болката от спомена за човешкия им облик и отвращението от новата им форма.

— Интересна теория — отбеляза Хенеман.

Майкъл сви рамене.

— Може и да е вярна, а може и да е пълна глупост. Няма да ми е за пръв път. Нека ви попитам нещо, полковник. На колко години сте?

— Моля?

— На шейсет? Шейсет и три?

Полковникът се намръщи.

— На петдесет и осем съм, благодаря.

— Извинете, моя грешка. Поглеждали ли сте се в огледало?

— Старая се да не го правя.

— Именно. В представите си не сте се променили. Да ви призная, и аз си мисля, че изглеждам както на седемнайсет години. Но реалността е друга и е много потискащо да я приемем. На тази маса не виждам двайсетгодишни хлапаци, тъй че, предполагам, разбирате какво имам предвид.

Питър се обърна към началника на кабинета си.

— Форд, с какви огледални повърхности разполагаме? Ще трябва да покрием цялата порта и най-малко по сто метра от всяка страна, ако е възможно повече.

Чейс се замисли.

— Ламарините за покриви би трябвало да свършат работа. Доста са лъскави.

— С колко разполагаме?

— Голяма част от материалите заминаха за новите селища, но би трябвало да са останали достатъчно. Ако се наложи, ще свалим от покривите на къщите.

— Инженерите да се заемат с това. Трябва и да укрепим портата допълнително. Кажи им да я заварят, ако трябва. И пешеходната порта.

Чейс се намръщи.

— А как ще излизаме?

— Известно време никой няма да излиза.

— Господин президент, ако може да се намеся — прекъсна ги Хенеман. — Дори да приемем, че тази тактика сработи, а според мен това е малко вероятно, какво ще правим с няколкостотин хиляди вирала около града? Не можем да стоим вечно тук.

— Не ми се иска да ви противореча, полковник, но точно това направихме в Калифорния. Първата колония издържа близо век с много по-малко ресурси от тези, с които разполагаме тук. В града има само няколко хиляди души, ако разпределим запасите си правилно, ще издържим дълго. От тази страна на стената има достатъчно обработваема земя за отглеждане на посеви и добитък. Вода за питейни нужди и поливане ще си набавяме от реката. С известни модификации все още може да превозваме нефт от Фрийпорт в по-малки количества, а рафинерията може да бъде отбранявана отвътре. Ако използваме всичкия рафиниран нефт за светлините, ще изкараме много време.

— А оръжия?

— В бункера на Тифти има достатъчно поне засега, а по-нататък може да сглобяваме нови от стари части поне за няколко години. След това ще използваме арбалети, лъкове и самоделни бомби. В Първата колония се справяхме така. И тук ще успеем.

На масата настъпи тишина; Питър знаеше, че всички си мислят едно: Ако изобщо доживеем.

— При цялото ми уважение — каза Майкъл, — това са пълни глупости и много добре го знаете.

Питър се обърна към него.

— Добре, огледалата може да ги забавят. Но няма да спрат Фанинг. Ако онова, което Алиша казва, е вярно, виралите от снощи са само върхът на айсберга. Фанинг има цяла армия в резерв.

— Аз ще се погрижа за това.

— Не ми говори като на дете. Обмислям стратегията от двайсет години.

Апгар го смъмри:

— Господин Фишър, замълчете, ако обичате.

— Защо? За да може той да ни обрече на сигурна смърт?

— Майкъл, искам да ме чуеш много внимателно. — Питър не беше ядосан; очакваше Майкъл да възрази. Най-важното сега беше да не се карат помежду си. — Знам какво мислиш. Каза си мнението пределно ясно. Но ситуацията се промени.

— Остава ни по-малко време, това се е променило. Пропиляваме шансовете си. Трябва веднага да започнем да качваме хората на автобусите.

— Късно е вече. Ако започнем да извеждаме хората, ще настане бунт. Градът ще изпадне в хаос. Няма как да натоварим седемстотин души на автобусите незабелязано.

— И бездруго нямаме никакъв шанс. Разполагаме единствено с Бергенсфиорд. Лушъс, кажи нещо.

— Питър трябва да вземе решение. Той управлява този град — каза спокойно Гриър.

— Не мога да повярвам на ушите си. — Майкъл огледа присъстващите и се обърна към Питър. — Прекалено твърдоглав си, за да признаеш, че не си прав.

— Достатъчно, Фишър — предупреди го Апгар.

Майкъл се обърна към сестра си.

— Сара, не може да си съгласна с тях. Помисли за момичетата.

— За тях мисля. Както и за всички останали. С Питър съм. Той винаги ни е водил в правилна посока.

— Майкъл, нужен си ни — каза Питър. — Искам да знам с нас ли си.

— Не.

— Тогава си свободен. Вратата е ето там.

Питър нямаше представа какво ще се случи в следващите няколко секунди. Майкъл го погледна право в очите и с ядосана въздишка стана от масата.

— Добре. Обади ми се, ако оцелеете и тази нощ. Лушъс, идваш ли?

Гриър погледна въпросително към Питър.

— Върви. Някой трябва да наглежда Майкъл.

Двамата мъже излязоха. Питър се покашля и продължи:

— Най-важното е да издържим тази нощ. Искам всички здрави и прави хора на стената, но за останалите трябва да осигурим укрития. Форд?

Чейс стана, отиде до бюрото на Питър и взе навита на руло хартия, която разгъна на масата и затисна в краищата.

— Това е един от старите чертежи на строителите. Има укрития тук — посочи той, — тук и тук. И трите много стари и не са използвани от десетилетия, всъщност от Нападението от Изток. Предполагам, че са в лошо състояние, но ако ги укрепим, ще можем да ги използваме.

— Колко хора ще се поберат в тях? — попита Питър.

— Най-много няколкостотин. В болницата можем да приберем още няколкостотин души. Тук в мазето има малко укритие — стария трезор. Пълен е с документи и други непотребни вещи, но е в добро състояние.

— С колко мазета разполагаме?

— Не са много. Има мазета в обществените сгради и в някои от старите блокове, а несъмнено има няколко и в частни къщи. Но заради начина, по който е построен градът, почти няма сгради с дълбоки основи. Почвата покрай реката е глинеста и трудно се копае. Това важи и за Х-таун чак до южната стена.

Лошо, помисли си Питър. Досега бяха намерили място за по-малко от хиляда души.

— Но това е най-важното място — Чейс посочи сиропиталището. — Когато администрацията се преместила от Остин, това била една от причините да изберат Кървил. Докато изграждали стената, им трябвало сигурно място, където да нощуват работниците и служителите. Тази част от града е разположена върху варовикови скали, пълни с кухини. Най-голямата се намира под сиропиталището и е надълбоко, поне на десет метра под повърхността. Според архивите някога я използвали за скривалище на избягали роби по време на Гражданската война.

— Как се стига до нея? — попита Апгар.

— Тази сутрин отидох на оглед. Входът е под дъските на столовата. До пещерата се стига по дървени стълби, малко паянтови, но ще издържат. Влажно е като в гробница, но е много просторно. Може да съберем там поне още петстотин души — Чейс вдигна очи. — Знам какво се чудите. Снощи прегледах данните от статистиката. Цифрите са приблизителни, но ето как стоят нещата. В града има около хиляда и сто деца под тринайсетгодишна възраст. Ако не броим войниците, имаме горе-долу по равен брой мъже и жени, но като цяло населението е застаряващо. Имаме много хора на повече от шейсет години. Някои от тях ще искат да се сражават, но, честно казано, няма да са ни много от полза.

— А останалите? — попита Питър.

— Разполагаме с около хиляда и триста мъже в боеспособна възраст. Броят на жените е горе-долу същият. Почти сигурно е, че някои от тях ще поискат да стоят на стената и няма причина да не ги допускаме. Проблемът е с оръжията. Разполагаме с достатъчно само за петстотин цивилни. Вероятно много частни лица имат пушки и пистолети, но няма как да знаем точно колко. Просто ще трябва да изчакаме и да видим колко ще съберем.

Питър погледна към Апгар.

— Как сме с мунициите?

Генералът се намръщи.

— Не много добре. Снощи изразходвахме голямо количество. Имаме около двайсет хиляди патрона различни калибри, предимно девет милиметра, четирийсет и пет и петдесет и шест. Много презаредени гилзи, но те стават само за стрелба отблизо. От големите имаме десет хиляди патрона петдесети калибър. Ако драките атакуват портата, мунициите няма да ни стигнат за дълго.

Положението не беше обещаващо: около хиляда бойци да бранят стената, достатъчно муниции за най-много няколко минути, укрития за хиляда души и две хиляди невъоръжени цивилни, които нямаше къде да се скрият.

— Трябва да има друго място, което да използваме за скривалище — каза Питър. — Чакам предложения.

— Всъщност, хрумна ми нещо — каза Чейс и разгъна друга карта: строителните планове на язовира. — Да използваме отточните тръби. Шест на брой, дълги по трийсет метра. Значи всяка би побрала около сто и петдесет души. Отворите им в долния край са задънени; през тях никога не се успявали да проникнат вирали. Единственият достъп е от горната страна през каналите, а и са затворени с по три масивни врати. Най-хубавото е, че ако драките преодолеят стената, няма да се сетят да търсят там. Хората вътре ще са в пълна безопасност.

Логично звучеше.

— Форд, току-що си изкара заплатата за този месец. Гунар?

Апгар присви устни и кимна.

— Страхотна идея.

— Вие какво ще кажете?

Всички се съгласиха.

— Добре, значи така ще процедираме. Чейс, ти отговаряш за цивилните. Трябва да ги преместим в укритията възможно най-бързо, няма да чакаме последния момент. Децата под тринайсет години изпратете в сиропиталището, като започнете с най-малките. Сара, колко пациенти има в болницата?

— Двайсетина.

— Тогава ще настаним в укритието в болницата още хора, както и в укритията в западната част на града. Гунар, изпрати войници да охраняват преместването. Само деца, както и майки с малки деца. Но никакви мъже. Ако могат да вървят, значи могат да се бият.

— А ако откажат?

— Действаме според военния закон. Ако не те послушат, оставям ти да решиш как да постъпиш, но не бива да предизвикваме безредици.

Апгар кимна с разбиране.

— Останалите, които не искат да се бият, отиват в тръбите. Искам всички цивилни да са по укритията до осемнайсет часа, но процедирайте спокойно и не всявайте паника. Полковник, ти се заеми с цивилните бойци. Изпрати два отряда да обиколят къщите и издай нареждане за събирането на оръжията. Гражданите могат да задържат по една пушка или пистолет, но всичко допълнително да се изземе от армията. От сега нататък всяко годно оръжие е собственост на Тексаската армия.

— Разбрано — отвърна Ханеман.

Питър се обърна към цялата група:

— Не знаем колко дълго ще се наложи да удържаме атаката. Може да е само няколко минути или няколко часа, а може и да е цяла нощ. Възможно е изобщо да не нападнат, а да чакат пред стените. Но ако драките влязат в града, всички отиват при сиропиталището. Трябва да опазим децата. Ясно ли е?

Всички кимнаха мълчаливо.

— В такъв случай, съвещанието приключи. Ще се срещнем отново тук в седемнайсет часа. Гунар, остани за момент.

Изчакаха стаята да се опразни. Апгар, облегнал лакти на масата, погледна Питър над сключените си пръсти.

— Какво има?

Питър отиде до прозореца. Площадът беше пуст и тих в лятната жега. Къде бяха всички? Вероятно се криеха по домовете си; страхуваха се да излязат.

— Трябва да се разправим с Фанинг — каза той. — Иначе борбата никога няма да приключи.

— И сега ще ми кажеш, че заминаваш за Ню Йорк.

Питър се обърна.

— Трябва ми малък отряд, да речем двайсет — двайсет и пет души. Ще пътуваме с джипове. Ще стигнем до Тексаркана, а може би и по-надалеч, преди да ни свърши бензинът. Пеша ще стигнем до Ню Йорк, преди да дойде зимата.

— Това е равносилно на самоубийство.

— Правил съм го и преди.

Апгар го погледна красноречиво:

— И извади голям късмет, мамка му, извини ме за грубия език. А да не говорим, че си остарял с трийсет години и Ню Йорк е на повече от три хиляди километра от тук. Според Донадио там гъмжи от драки.

— Алиша ще дойде с мен. Тя знае пътя, а и виралите няма да я нападнат.

— След снощното изпълнение? Не говориш сериозно.

— Градът няма да удържи, ако не го убием. Рано или късно портата ще падне.

— Съгласен съм. Но да се изправиш срещу Фанинг с двайсет войници е безумен план.

— А ти какво предлагаш? Да му предадем Ейми ли?

— Би трябвало да ме познаваш по-добре. Още повече че ако я предадем на Донадио, няма да разполагаме с никакви козове.

— Тогава какво?

— Може би трябва да помислиш за кораба на Фишър.

Питър остана без думи.

— Не ме разбирай погрешно — продължи Апгар. — И капчица доверие му нямам и се радвам, че го изрита оттук. Не понасям разделение сред редиците, а той се държа безобразно. Освен това дори не знам дали корабът ще се задържи на вода.

— Не мога да повярвам на ушите си.

Апгар изчака за момент и каза:

— Господин президент. Питър. Аз съм твоят военен съветник. Освен това съм ти приятел. Познавам те, познавам мисловния ти процес. Разумен си, но сега ситуацията е различна. Ако зависеше от мен, щяха да ти кажа чудесно, жертвай се. Може жестът да е символичен, но символите са важни за стари бойци като нас. Но планът ти е безумен. Независимо дали ти харесва, ти си последният президент на Тексаската република. Това означава, че отговаряш за съдбата на цялото човечество. Може идеята на Фишър да е пълна глупост. Ти го познаваш по-добре, тъй че сам ще прецениш. Но седемстотин оцелели е по-добре от нито един.

— Градът ще се срине. Няма да успеем да организираме адекватна отбрана.

— Вярно е.

Питър отново се обърна към прозореца. Навън цареше зловеща тишина. Имаше неприятното чувство, че вижда града в далечното бъдеще: празни, изоставени сгради, купища сухи листа по улиците, всяка повърхност бавно превзета от вятъра, праха и годините — тишината на прекъснат живот, на заглъхнали гласове.

— Не че възразявам — отговори той, — но това в навик ли ще се превърне?

— Когато е необходимо, ще ти противореча.

На площада се появи група момчета. Най-голямото беше на не повече от десет години. Защо са навън? Тогава Питър видя защо: едното от тях носеше топка. В центъра на площада я остави на земята и я ритна, и всички хукнаха след нея. Два военни джипа спряха на площада; от тях слязоха войници и започнаха да подреждат маси в редица. Други разтоварваха сандъци с оръжия и боеприпаси за цивилните, които щяха да се сражават. Момчетата почти не ги забелязаха, улисани в играта, която изглеждаше хаотична: нямаше правила, нямаше поле, нямаше желание или начин да се отбелязва резултат. Който владееше топката, се опитваше да не допусне другите да му я вземат, докато някой от приятелите му я измъкнеше и всички хукваха да го гонят. Питър си спомни как някога Кейлъб и приятелите му играеха, изпълнени със заразителна детска енергия — още пет минути, татко, още е светло, моля те, само още една игра — а после мислите му се върнаха назад към собственото му детство: краткият период, в който бе живял в блажено неведение, извън потока на историята и бремето на живота.

Той се отдръпна от прозореца.

— Помниш ли деня, в който Вики ми предложи работа?

— Не.

— На излизане тя ме попита за Кейлъб, на колко години е. Каза ми горе-долу следното: „Правим го за децата. Ние отдавна ще сме си отишли, но нашите решения ще определят в какъв свят ще живеят децата ни“.

Апгар кимна бавно.

— Сега като се замисля, си спомням. Тя беше хитра стара вещица, това й го признавам. Майсторска манипулация ти е приложила.

— Нямаше как да й откажа. Въпрос на време беше да се предам.

— И защо използваш този пример?

— Работата е там, че тази земя не е само наша, Гунар. Тя принадлежи на тях. Първата колония загиваше. Всички се бяха предали. Но тук не е така. Затова Кървил оцеля толкова дълго. Хората тук отказват да се примирят.

— Говорим за оцеляването на човечеството.

— Знам. Но трябва да си извоюваме това право, а да изоставим три хиляди души, за да спасим седемстотин, никак не ми се нрави. Затова може би краят скоро ще настъпи. Може да се случи още тази нощ. Но става въпрос за нашия град. За нашия континент. Ако избягаме, Фанинг ще спечели. Вики би ти казала същото.

Двамата мъже се гледаха известно време напрегнато в очите.

— Хубава реч — каза Апгар.

— Да, обзалагам се, че си изненадан от задълбочените ми аргументи.

— Това ли е всичко?

— Да — отвърна Питър. — Това е крайното ми решение. Оставаме тук и се бием.