Джъстин Кронин
Градът на огледалата (63)

Шейсет и две

Двама войници с пушки стояха пред къщата. Когато Питър приближи, те застанаха мирно и козируваха.

— Всичко спокойно ли е тук? — попита Питър.

— Доктор Уилсън дойде преди малко.

— Някой друг? — Питаше се дали Гунар е идвал, или пък Гриър.

— Не и по време на нашата смяна.

Тъкмо стъпи на верандата и вратата се отвори: Сара с кожената си лекарска чанта. Разбраха се само с поглед. Той я прегърна и отстъпи назад.

— Не знам какво да кажа — започна Питър. Косата на Сара беше влажна и прилепнала към челото, очите й бяха подути и кървясали. — Всички много я обичахме.

— Благодаря, Питър — отвърна тя безизразно. — Вярно ли е, че Алиша е тук?

Той кимна.

— Какво ще правите с нея?

— Още не знам. В затвора е.

Сара не каза нищо; нямаше нужда — беше изписано на лицето й. Вярвахме й, а виж какво стана.

— Как е Ейми? — попита Питър.

Сара въздъхна.

— Сам ще видиш. Не разбирам от същества като нея, но според мен е добре. Добре като за човек. Недохранена и много слаба, но температурата й е спаднала. Ако не ми беше казал коя е, щях да заявя, че е напълно здрава жена на около двайсет и пет години, прекарала тежък грип. Трябва да ми обясниш какво става.

Възможно най-накратко Питър й разказа за Бергенсфиорд, за видението на Гриър, за трансформацията на Ейми.

— Как ще постъпиш? — попита Сара.

— Все още мисля по въпроса.

Тя изглеждаше замаяна; започнала бе да осмисля думите му.

— Май дължа извинение на Майкъл. Какви неща му хрумват на човек в подобна ситуация.

— Свиквам съвещание в кабинета си в седем и половина. Искам да присъстваш.

— Защо?

Имаше много причини, но Питър й каза най-простичката:

— Защото си в борбата от самото начало.

— А сега ще видя края й.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам.

Сара се замисли и след миг каза:

— Вчера в болницата постъпи родилка. Още й е рано, можехме да я пратим у дома, но двамата със съпруга й бяха в болницата, когато сирената зави. Към три часа през нощта започна да ражда. Бебе, в тази несигурна обстановка. Знаеш ли какво ми идеше да й кажа?

Питър поклати глава.

— Че не й трябва да има деца.

 

 

Вратата на спалнята беше открехната; Питър спря на прага. Завесите бяха спуснати и светлината в стаята беше слаба и жълтеникава. Ейми лежеше на една страна със затворени очи, спокойно лице и ръка, пъхната под възглавницата. Питър понечи да си тръгне, но тя отвори очи.

— Здравей — гласът й беше много тих.

— Продължавай да спиш. Исках само да видя как си.

— Не, остани. — Тя огледа сънено стаята. — Колко е часът?

— Не съм сигурен. Рано е.

— Сара беше тук.

— Знам. Срещнах я на входа. Как се чувстваш?

Ейми се намръщи замислено.

— Не знам. — Очите й се разшириха, сякаш й хрумна изненадваща мисъл. — Гладна?

Колко тривиална нужда.

— Ще видя какво мога да направя.

В кухнята запали печката — не я беше използвал от месеци — след това излезе навън и каза на войниците какво му трябва. Докато чакаше, изми съдовете; когато войниците се върнаха с малка кошница, огънят бумтеше. Мляко, яйца, картофи, самун черен хляб и буркан със сладко от горски плодове, запечатан с восък. Зае се за работа, доволен, че готвенето ще го разсее от случващото се в града. Изпържи картофите и яйцата; наряза хляба на филии и ги намаза със сладко. Откога не беше готвил за друг човек? Вероятно откакто Кейлъб беше малък. От години.

Подреди закуската на Ейми върху поднос, наля й чаша мляко и го занесе в спалнята. Чудеше се дали не е заспала, докато го нямаше; завари я обаче будна, седнала в леглото. Дръпнала беше пердетата; явно светлината вече не й пречеше. Щом го видя на прага, застанал като келнер, по лицето й разцъфтя усмивка.

— Еха! — възкликна тя.

Питър постави подноса в скута й.

— Не ме бива много в готвенето.

Ейми гледаше храната като затворник, освободен след дългогодишна присъда.

— Не знам от кое да започна. От картофите? От хляба? — накрая се усмихна решително. — Не, първо ще изпия млякото.

Пресуши чашата и се зае с останалото. Набождаше храната с вилицата, сякаш работеше на полето с вила.

Питър придърпа стол и седна до леглото.

— Не бързай толкова.

Ейми вдигна очи и попита с пълна уста:

— Ти няма ли да ядеш?

Питър беше много гладен, но по-приятно му бе да я гледа.

— Ще хапна после.

Отиде в кухнята, за да й сипе още мляко; когато се върна, чинията на Ейми беше празна. Подаде й чашата и тя я изпи до дъно. Бузите й започваха да руменеят.

— Седни до мен — каза тя.

Питър отмести подноса и седна на крайчеца на леглото. Ейми го хвана за ръка и каза:

— Много ми липсваше.

Усещането да седи до нея и да разговарят беше нереално.

— Съжалявам, че остарях.

— О, аз съм по-стара от теб.

Той за малко да се разсмее. Искаше да й каже толкова много неща. Ейми изглеждаше точно както в сънищата му; единствената разлика бе късата коса. Очите, топлата усмивка, гласът — те си оставаха същите.

— Как беше на кораба?

Ейми сведе глава и потри с палец дланта му.

— Самотно. Странно. Но Лушъс се грижеше за мен. — Погледна го в очите. — Съжалявам, Питър, ти не биваше да знаеш.

— Защо?

— Защото исках да живееш живота си. Да бъдеш… щастлив. Чух Кейлъб да те нарича „татко“. Много се радвам за вас.

— Той е женен. Жена му се казва Пим.

— Пим — повтори Ейми с усмивка.

— Имат син. Кръстиха го Тео.

Ейми стисна леко ръката му.

— Значи си живял пълноценно. Какво друго те правеше щастлив? Разкажи ми.

Ти, помисли си той. Ти ме правеше щастлив. Прекарвах с теб всяка нощ, откакто изчезна. Изживях целия си живот с теб, Ейми. Но не намери сили да й го каже.

— Онази вечер в Айова — каза колебливо той. — Наистина се случи, нали?

— Вече не знам кое е истинско и кое не.

— Имам предвид, че не беше сън.

Ейми кимна.

— Да.

— Защо дойде при мен?

Ейми извърна очи, сякаш споменът беше болезнен.

— Не съм сигурна. Объркана бях, промяната стана толкова бързо. Вероятно не биваше да идвам. Ужасно се срамувах в какво съм се превърнала.

— Защо?

— Бях чудовище, Питър.

— Не и в моите очи.

Погледите им се срещнаха; ръката й беше топла, но не като от висока температура; излъчваше топлина на живот. Хиляди пъти я бе държал за ръка, но сега за пръв път го правеше наяве.

— Алиша добре ли е? — попита Ейми.

— Не се тревожи, жилава е. Какво да правя с нея?

— Това е решение, което трябва да вземеш сам.

— Вярно е. Но искам да чуя мнението ти.

— Поставена е в сложна ситуация. Прекарала е дълго време с него. Премълчава много неща.

— Например?

Ейми се замисли и поклати глава.

— Не знам. Изключително тъжна е. Но сякаш в нея има заключена кутия. Не мога да я отворя. — Погледите им отново се срещнаха. — Тя се нуждае от доверието ти, Питър. Аз съм една част от нея; Фанинг е другата. Между нас стоиш ти. Тя е тук, за да види теб. Иска да знае коя е. И не просто коя е, а какво е.

— И какво е тя?

— Каквото винаги е била. Една от нас. Ти си нейното семейство, Питър. Иска да знае, че това не се е променило.

Питър долови истината в думите й. Но да осъзнаваш истината не бе същото като да повярваш. Това беше най-трудното, помисли си той.

— Няма да отидеш с нея — заяви той. — Няма да го допусна.

— Вероятно няма да имаш избор. Алиша е права, градът няма да издържи още дълго. Рано или късно ще трябва да се изправя очи в очи с Фанинг.

— Не ме интересува. Изгубих те веднъж. Няма да те изгубя отново.

В коридора прозвучаха стъпки: на прага се появиха Кейлъб и Пим. За момент синът на Питър се стъписа. Но след миг в погледа му се разля топлина.

— Наистина си ти — каза той.

Ейми се усмихна.

— Кейлъб, ела да те прегърна.

Питър се дръпна назад. Ейми се надигна на лакти, когато Кейлъб отиде до леглото, и двамата се прегърнаха. След като се отдръпнаха, продължиха да се държат за лактите със сияйни усмивки. Питър разбра на какво става свидетел: на дълбоката връзка между Ейми и сина му, изкована в Айова, когато Ейми се грижеше за него в сиропиталището.

— Толкова си пораснала — засмя се Кейлъб.

— Ти също — отвърна с усмивка Ейми.

Кейлъб се обърна към жена си и каза едновременно на глас и с жестове:

— Ейми, това е жена ми, Пим. Пим, това е Ейми.

Здравей, Пим, каза с жестове Ейми.

Приятно ми е да се запознаем, отвърна Пим.

Ейми движеше ръце бързо и ловко.

Името ти е прекрасно. Изглеждаш точно както си представях.

Ти също.

Кейлъб зяпаше двете жени; чак тогава Питър осъзна защо.

— Ейми, откъде знаеш жестомимичния език? — попита Кейлъб.

Ейми погледна учудено към разтворените си пръсти.

— Нямам представа. Вероятно сестрите са ме научили.

— Никоя от тях не знае езика на жестовете.

Ейми отпусна ръце в скута си и вдигна очи.

— Някой трябва да ме е научил. Как иначе го владея?

Чуха се нови стъпки; Апгар влезе в спалнята и каза с официален тон:

— Господин президент, извинете, че ви прекъсвам, но разбрах, че сте тук. — Той кимна към леглото. — Извинете, госпожо. Как се чувствате?

— Много по-добре, благодаря, генерале.

Апгар се обърна към Кейлъб.

— Лейтенант, не трябваше ли да си почиваш?

— Не бях уморен, сър.

— Не питах това. И не поглеждай към баща си, той няма да ти помогне.

Кейлъб стисна ръката на Ейми на раздяла.

— Оздравявай бързо.

— Тръгвайте, господин Джаксън.

Кейлъб каза нещо набързо с жест на Пим и излезе от стаята.

— Ако сте приключили тук — продължи Апгар, — трябва да дойдете. Съвещанието ще започне всеки момент.

Питър се обърна към Ейми.

— Трябва да тръгвам.

Тя сякаш не го чу; гледаше съсредоточено Пим. Двете жени се гледаха напрегнато в продължение на няколко секунди, сякаш водеха безмълвен разговор.

— Ейми, чуваш ли ме?

Ейми го погледна стреснато. Отне й момент да осъзнае къде е. След това каза спокойно:

— Да.

— Нали не възразяваш? — попита Питър.

Ейми се усмихна неубедително, сякаш само за да го успокои.

— Не, разбира се.