Джъстин Кронин
Градът на огледалата (61)

Шейсет

5:30 ч.: Питър стоеше на стената с Апгар и се взираше в далечината. Час преди зазоряване ордата вирали си беше тръгнала — бавно и безшумно като вълна, която се отдръпва от брега и се връща сред сините дълбини на океана. От тях бе останала единствено огромна площ утъпкана земя и полета прегазена царевица.

— Е, за тази нощ се приключи — каза Апгар примирено.

Чакаха мълчаливо, всеки потънал в мисли. Минаха няколко минути и сирената прозвуча — мощен звук като поемане на дълбок дъх, последван от неизбежната въздишка, която се разнесе над долината и замлъкна. Из целия град уплашени хора щяха да започнат да излизат от мазета, укрития, килери и изпод легла. Старци, съседи, семейства и деца щяха да се споглеждат предпазливо и да се питата: Свърши ли се? Безопасно ли е вече?

— Трябва да поспиш — каза Апгар.

— Ти също.

Но нито един от двамата не понечи да тръгне. Стомахът на Питър беше празен и къркореше — не помнеше кога бе ял за последно — но с изключение на него почти не усещаше тялото си. Кожата по лицето му беше суха като хартия. Нуждите на тялото: светът можеше да свърши всеки момент, но човек трябваше да се изпикае.

— Да ти призная — каза Апгар и се прозя, — Чейс май е прав. Може би трябва да предадем щафетата на младите.

— Интересна идея.

— Щеше ли наистина да я застреляш?

Въпросът го измъчваше цяла нощ.

— Не знам.

— Не се чувствай виновен. Аз нямаше да възразя. Донадио беше права за едно. Дори да успеем да устоим на атаките, имаме достатъчно гориво за прожекторите само за няколко нощи.

Питър стъпи на рампата. Сутринта беше облачна, светлината сивкава и слаба: напълно подобаващо.

— Аз го допуснах.

— Всички имаме вина.

— Не, за това съм виновен лично аз. Не биваше да отваряме портата.

— А какво щеше да правиш? Да държиш хората заключени за вечни времена?

— Не ме оправдавай.

— Само ти казвам каква е реалността. Ако ще виниш някого, то обвинявай Вики. И мен. Решението да започнем разселването беше взето дълго преди ти да встъпиш в длъжност.

— Но аз заемам поста, Гунар. Можех да го отменя.

— И щеше да се наложи да потушаваш бунт. След като драките изчезнаха, нямаше връщане назад. Изненадвам се, че този град оцеля толкова дълго.

Каквото и да говореше Гунар, Питър знаеше истината. Свалил беше гарда, допуснал бе да повярва, че виралите, войната, старите порядки са останали в миналото, а сега двеста хиляди души загинаха.

Хенеман и Чейс пристигнаха с тропот при тях. Чейс изглеждаше все едно е спал под някой мост, но Хенеман, който поддържаше изряден външен вид, незнайно как, изглеждаше безупречно.

— Какво ще заповядате, генерале? — попита полковникът.

Не биваше да отслабват отбраната, но хората се нуждаеха от почивка. Апгар нареди да се разделят на четиричасови смени: една трета на стената, една трета да патрулира и една трета по леглата.

— И сега какво? — попита Чейс, след като Хенеман си тръгна.

Питър обаче не ги слушаше — хрумна му идея; нещо от миналото.

— Господин президент?

Питър се обърна към двамата мъже.

— Гунар, кои са слабите ни места? Освен портата.

Апгар се замисли.

— Стените са здрави. Язовирът е на практика непревземаем.

— Значи проблемът е в портата.

— Да, така мисля.

Дали щеше да се получи? Може би.

— Явете се в кабинета ми след два часа.

 

 

— Отвори вратата.

Офицерът отключи и Питър влезе в килията. Алиша седеше на пода. Ръцете и краката й бяха вързани отпред, а трета верига, закачена за китките й, минаваше през масивна желязна халка в стената. Дебел плат върху прозореца спираше частично светлината.

— Време беше — каза тя саркастично. — Помислих, че си забравил за мен.

— Когато свърша, ще почукам на вратата — обърна се Питър към войника.

Войникът излезе. Питър седна на леглото с лице към Алиша. Двамата се гледаха мълчаливо няколко секунди и дистанцията между тях бе много по-голяма, отколкото изглеждаше.

— Как се чувстваш? — попита той.

— Знаеш как е — сви небрежно рамене тя. — По-добре, отколкото с куршум в главата. За момент успя да ме заблудиш.

— Ядосан бях. Все още съм ядосан.

— Да, усетих. — Тя се вгледа в лицето му. — Сега, след като имам възможност да те видя отблизо, трябва да призная, че изглеждаш прекрасно. Белите коси ти отиват.

Питър се усмихна лекичко.

— А ти изобщо не си се променила.

Алиша огледа тясната килия.

— Наистина ли си президент?

— Така изглежда.

— Харесва ли ти?

— През последните два дни не особено.

Разговорът им приличаше на танц, изпълнен под звуците на мелодия, която само те чуваха. Въпреки всичко Алиша му бе липсвала.

— Поставяш ме в много сложна ситуация със снощното си изпълнение, Лиш.

— Не избрах най-подходящия момент.

— За правителството ти си предателка.

Алиша вдигна очи.

— А какво мисли Питър Джаксън?

— Дълго те нямаше. Ейми смята, че си на наша страна, но тя не взима решенията.

— На твоя страна съм, Питър. Но това не променя нищо. Ще трябва да я предадеш. Не можеш да го победиш.

— Ето в това е проблемът. Досега никога не си говорила по този начин.

— Сега е различно. Фанинг е различен. Всичко случило се е част от плана му. Успяхме да убием Дванайсетте само защото той ни позволи. За него сме просто фигури върху шахматна дъска.

— И защо му повярва изведнъж?

— Явно не съм се изразила ясно. Не му вярвам.

— „Той те утеши“, „Той се погрижи за теб“. Мисля, че чух тези думи снощи.

— Вярно е, Питър, но това не е същото.

— Ще трябва да ми дадеш по-основателна причина.

— Защо? За да ми повярваш? От моя гледна точка нямам избор.

— С кого разговарям в момента? С теб или с Фанинг?

В очите й проблесна гняв; думите му улучиха право в целта.

— Положих клетва, Питър. Също като теб, като Апгар, като всеки от войниците на стената. Останах с Фанинг, защото вярвах, че няма да напада Кървил. Той се отнасяше добре с мен. Не съм твърдяла обратното. Ако щеш, вярвай, но често изпитвам съжаление към него, докато не си припомня какво представлява всъщност.

— И какво представлява?

— Той е врагът.

Лъжеше ли го? За миг това нямаше значение; можеше да използва факта, че тя иска той да й повярва.

— Колко драки има отвън?

— Сам видя снощи.

— С други думи, другата част от армията на Фанинг е в Ню Йорк. Пази ги като запас.

Алиша кимна.

— Не ме е проследил, ако това имаш предвид. Останалите са в тунелите под града.

— Наистина ли не знаеш какво иска от Ейми?

— Ако знаех, щях да ти кажа. Безсмислено е да се опитваш да разбереш Фанинг. Той е сложен човек, Питър. Прекарах двайсет години с него и не успях да го разбера напълно. През повечето време изглеждаше просто тъжен. Не харесва създанието, в което се е превърнал, но вижда някаква справедливост в това. Или поне му се иска.

Питър се намръщи.

— Не схващам.

Алиша замълча за момент, за да подреди мислите си.

— На гарата има часовник. Някога Фанинг имал под него среща с жена. Дълга история. Бих ти я разказала, но ще отнеме часове.

— Разкажи ми кратката версия.

— Жената се казвала Лиз. Съпругата на Джонас Лиър.

Питър се изненада.

— Да, и аз се изненадах. Познавали се. Фанинг бил влюбен в нея от младини. Когато тя се омъжила за Лиър, той изгубил почти всякаква надежда. Но тя се разболяла. Умирала от рак. Оказало се, че и тя го обичала; обичала го отдавна. Двамата с Фанинг се канели да избягат и да прекарат последните й дни заедно. Да го беше чул, докато разказваше историята, Питър. Сърцето ти щеше да се къса. Имали среща под часовника, но Лиз не дошла. Умряла по пътя, но Фанинг не знаел; мислел си, че тя се е отказала. Същата вечер се напил в бар и си тръгнал с непозната жена. После я убил.

— С други думи, той е убиец.

— По неговите думи е било злополука — възрази Алиша. — Не бил на себе си; мислел си, че ще умре. Тя го заплашила с нож, сборичкали се, тя паднала и се нанизала на острието.

— И го обрекла на смъртна присъда като Дванайсетте.

— Не, разминало му се. Чувствал се ужасно. Макар и затънал дълбоко, все още не бил хладнокръвен убиец. По-късно заминал за Южна Америка с Лиър, откъдето произхожда вирусът. Лиър го търсел от години; смятал, че може да го използва, за да спаси жена си, макар в онзи момент вече да било късно. По думите на Фанинг Лиър бил напълно вманиачен.

— Фанинг тогава ли се е заразил?

Алиша кимна.

— Доколкото разбрах от разказа му, станало случайно, макар Фанинг да обвинява Лиър. След като се заразил, Лиър го довел в Колорадо. Все още се надявал с помощта на вируса да създаде лек за всички болести, но военните се намесили. Те, от своя страна, искали вируса, за да създадат супервойници. Тогава довели дванайсетте затворници.

Питър се замисли за момент и попита:

— А за какво им е трябвала на военните Ейми?

— Не е трябвала на тях, а на Лиър. При нея използвал вирус, различен от онзи, с който бил заразен Фанинг. Затова тя не е като останалите. А и била много малка. Струва ми се, че е осъзнавал опасността и се е опитал да поправи грешката си.

— Странен начин е намерил.

— Както вече казах, според Фанинг Лиър съвсем бил полудял. Във всеки случай за него Ейми е рибката, която е успяла да се изплъзне. Убийството на Дванайсетте беше изпитание — не за нас, защото ние изобщо нямахме шанс срещу тях — а за Ейми. Не знам защо не се сетих още тогава, при условие че той ги събра на едно място. Фанинг никак не ги е обичал. По думите му те били банда психопати.

— А той не е ли същият?

Алиша сви рамене.

— Зависи какво разбираш под „психопат“. Ако имаш предвид, че не различава добро от зло, бих казала, че не е. Всъщност е добре осведомен по този въпрос. И това най-много ме озадачава в него. Обикновените драки не мислят — те просто се хранят. Фанинг обаче мисли за всичко. Майкъл вероятно би го разбрал, но аз не съм на нивото му. Докато разговарях с него, все не смогвах да следя мисълта му.

— Защо я е поставил на изпитание? Какво се е опитвал да разбере?

Алиша извърна очи.

— Сигурно е искал да се увери, че Ейми наистина е различна от останалите. Мисля, че няма намерение да я убива. Би било прекалено очевидно. Предполагам, че всичко се свежда до отношенията му с Лиър. Фанинг го мразел силно. И не само заради онова, което му причинил. По-сложно е. Лиър създал Ейми, за да поправи грешката си. Може би Фанинг просто не може да го понесе. Както казах, той вечно е нещастен. Седи на гарата и се взира в часовника, сякаш времето е спряло за него от мига, в който Лиз не дошла на срещата.

Питър я изчака да продължи, но Алиша явно беше стигнала до края на историята.

— Снощи ти го нарече човек.

Тя кимна.

— Така изглежда, макар в някои отношения да се различава. Много по-чувствителен към светлината е от мен. Почти не спи. Предпочита храната си топла. И… — тя посочи с палец и показалец — зъбите му са такива.

— Има зъби на вирал — Питър се намръщи.

— Да, но само предните два.

— Открай време ли е така?

— Не. В началото бил като всички останали. Но се случило нещо, злополука. Паднал в наводнена каменоломна. Случило се няколко дни след като избягал от лабораторията на проекта НОЙ. Ние не можем да плуваме; Фанинг потънал на дъното. Събудил се на брега в сегашния си облик — Алиша спря и присви очи, сякаш й бе хрумнало нещо. — И на Ейми ли й се е случило същото?

— Горе-долу.

— Явно няма да ми разкажеш.

Питър не й отговори.

— Може ли водата да преобрази Безброя му?

— Фанинг твърди, че не може. Подействало само при него.

Питър стана от леглото. Зави му се свят: трябваше да полегне, дори само за няколко минути. Но реши, че не бива да показва на Алиша колко е изтощен — стар навик от дните им в Стражата, когато все се надпреварваха: Аз мога, а ти?

— Съжалявам за оковите.

Алиша вдигна ръце и разгледа белезниците безизразно — сякаш бяха върху чужди китки. Сви рамене и отпусна ръце в скута си.

— Няма нищо. И аз не те улеснявам.

— Искаш ли нещо? Вода, храна?

— Напоследък диетата ми е необичайна.

Питър я разбра.

— Ще видя какво мога да направя.

Последва неловко мълчание.

— Знам, че не искаш да ми повярваш — каза Алиша. — На твое място и аз щях да си мисля същото. Но ти казвам истината.

Питър не отговори.

— Бяхме приятели, Питър. Ти беше единственият, на когото винаги можеше да разчитам. Помагахме си взаимно.

— Вярно е.

— Просто ми кажи, че не си забравил.

Питър я погледна и си спомни за вечерта, когато се сбогуваха в гарнизона в Колорадо — преди той да се качи в планината с Ейми. Колко млади бяха тогава. Стояха пред спалните на войниците, брулени от студения вятър. Тогава той я обичаше, както не бе обичал никой друг — нито родителите си, Леля и дори Тео: никого. Не беше обичта, която мъж изпитва към жена или брат към сестра, а нещо по-първично в най-чиста форма: неразривна енергия, която не можеше да се опише с думи. Питър не помнеше какво си бяха казали, останало бе само усещането като следа от стъпка в снега. В онзи момент все още си мислеше, че може да разбере какъв е смисълът на живота — достатъчно млад беше, за да вярва, че това е възможно — и споменът бе изненадващо изпълнен с емоции, сякаш не бяха минали три десетилетия от онази мразовита вечер. Отърси се от спомена и се върна в настоящето, където в гърдите му тежеше силна тъга. Двеста хиляди мъртви души, а Алиша беше в центъра на събитията.

— Не, не съм забравил — отвърна той. — Но, за съжаление, това не променя нищо.

Почука силно три пъти на вратата. Войникът я отвори.

— Не ставай глупав, Питър. Фанинг е такъв, какъвто го описах. Не знам какво планираш, но те съветвам да не го правиш.

— Благодаря — обърна се той към войника. — Приключих тук.

Алиша дръпна веригата, с която беше прикована към стената.

— Послушай ме! Няма смисъл да се бориш с него!

Но думите й едва долетяха до него. Питър вече се отдалечаваше по коридора.