Джъстин Кронин
Градът на огледалата (56)

Петдесет и пет

Питър се събуди от дращенето на клони по вратата на хъмвито и се надигна сънено.

— Къде сме?

— В Хюстън — отвърна Гриър. Майкъл спеше на седалката до него. — След малко ще пристигнем.

След няколко минути автомобилът спря. На изток небето започваше да изсветлява.

— Да побързаме — каза Гриър.

Питър и Майкъл разтовариха багажа. Намираха се на брега на лагуна; на изток черните силуети на високи небостъргачи се очертаваха на фона на угасващите звезди. Гриър избута лодка с гребла в плитката вода. Майкъл седна отпред, Питър отзад, А Гриър се качи между тях с лице назад. Лодката потъна доста, но се задържа на повърхността.

— Малко се притеснявах за това — призна Гриър.

С мощни движения той загреба през лагуната. Питър гледаше как центърът на града се разгръща пред погледа. Шеврон Маринър се появи пред очите им, огромният му корпус се издигаше над водата. В офис сградата завързаха лодката, взеха чантите и тръгнаха нагоре.

Качиха се на палубата през прозореца на десетия етаж. Съвсем скоро щеше да се съмне. Гриър беше намерил малък кран от онези, с които някога бяха товарили контейнери на корабите. Той разстла мрежата под него, стегна пружината на макарата и завърза за нея въжето, закачено за стрелата. Щяха да използват второ въже, за да завъртят стрелата над водата. Гриър щеше да държи първото, Майкъл второто. Питър щеше да играе ролята на примамка — според Гриър имаше най-малка вероятност Ейми да убие него.

Лушъс му подаде гаечния ключ.

— Не забравяй, че това не е онази Ейми, която познаваме.

Заеха позиции. Започна да отвърта първия болт.

 

 

— Тук са — каза Ейми.

Картър седеше на масата срещу нея.

— И аз ги усещам.

Сърцето й биеше бясно; чувстваше се малко замаяна. Винаги се започваше така, сякаш тялото й набираше скорост, преди да прескочи експлозивно от единия свят в другия, все едно беше изстрелян с прашка камък.

— Иска ми се да дойдеш с мен — каза тя.

— Знаеш, че докато съм тук, не представлявам опасност за тях.

Ейми знаеше. Ако Картър умреше, дремльовците, неговият Безброй, щяха да умрат заедно с него. А без тях Ейми и Картър нямаха шанс.

Тя хвърли на градината последен поглед на раздяла и затвори очи.

 

 

Оставаше по един болт от всяка страна. Питър разхлаби първия, но не го извади. Когато хвана с ключа втория болт, нещо мощно като юмрука на великан блъсна капака от вътрешната страна. Палубата под краката му се разтресе от удара.

— Ейми, аз съм! Питър.

Последва нов удар; разхлабеният болт изскочи от дупката и се изтърколи по палубата. Разполагаше с няколко секунди. С едно последно дръпване той извади и четвъртия болт и хукна да бяга.

Капакът изхвърча с трясък.

Ейми изпълзя на палубата като влечуго. Тялото й бе гладко и жилаво; под прозрачната кожа изпъкваха мускули. За миг се озадачи от обстановката, но след това фиксира Питър с очи и запълзя напред. Той не видя знак в погледа й, че го е познала.

— Ейми — той вдигна ръка към нея и разпери пръсти. — Аз съм.

Тя спря на сантиметри от мрежата.

— Аз съм, Питър.

Ейми се изправи и пристъпи напред. Гриър дръпна въжето; мрежата се затвори около нея и се вдигна рязко, след като тежестта й задейства механизма. Мрежата се въртеше все по-бързо и по-бързо. Ейми запищя и се замята. Майкъл дръпна второто въже и стрелата се завъртя.

Гриър пусна въжето. То започна да се развива светкавично. Питър изтича до перилата. Успя само да види пръските, преди Ейми да изчезне в мръсната вода.

 

 

Тъмнина.

Въртеше се, извиваше се и пропадаше. Отвратителна вода с химичен вкус блъсна сетивата й. Влезе в устата й. Изпълни носа, очите и ушите й; стисна я в смъртоносна хватка. Стигна до мекото дъно. Тялото й беше оплетено в мрежата. Не можеше да диша. Мяташе се, дърпаше мрежата с пръсти, но нямаше измъкване. Първото въздушно мехурче излезе от устата й. Не, помисли си тя, не дишай! Най-лесно щеше да е да разгърне дробове и да вдиша: тялото й имаше нужда от въздух. Изпусна второ мехурче, гърлото й се отвори и се напълни с вода. Започна да се дави. Светът се разпадаше. Не, тя се разпадаше. Сякаш тялото й се отделяше от ума и вече не й принадлежеше. Значи това е усещането, помисли си тя. Изпадаш в паника, а след това се примиряваш. Значи това е усещането да умираш.

 

 

Но тогава се озова другаде.

Свиреше на пиано. Много странно, защото не умееше да свири на пиано. Но ето, свиреше, при това превъзходно; пръстите й се плъзгаха елегантно по клавишите. Пред нея нямаше ноти; сама бе измислила мелодията. Тъжна и красива, изпълнена с нежност и скръб. Защо ли й се струваше нова, но в същото време позната, сякаш я беше чула насън? Започна да разпознава мотиви в мелодията. Нотите не бяха случайни; повтаряха се циклично. Всеки цикъл представляваше вариация на основната мелодия, която свързваше всички останали като ос. Удивително! Имаше чувството, че говори на непознат език, много по-дълбок и изразителен от обикновената реч, чрез който можеха да се предадат по-дълбоки истини. Чувстваше се щастлива, много щастлива, и продължи да свири, изпълнена с духовна наслада.

Усети, че краят на песента наближава. Стигна до финалните ноти. Те се зареяха във въздуха като прашинки и се стопиха.

— Прекрасно беше.

Питър стоеше зад нея. Ейми облегна глава на гърдите му.

— Не те чух да влизаш — каза тя.

— Не исках да те прекъсвам. Обичам да те слушам как свириш. Ще ми изсвириш ли още нещо?

— Наистина ли?

— О, да.

 

 

— Издърпай я! — извика Питър.

Гриър гледаше часовника си.

— Още е рано.

— По дяволите, ще се удави!

Гриър продължи да гледа часовника си раздразнено, но търпеливо. Най-накрая вдигна очи.

— Сега — каза той.

 

 

Свири дълго, мелодия след мелодия. Първата беше весела, игрива; почувства се все едно е сред приятели, всички разговарят и се смеят, докато навън се стъмва и празненството продължава до малките часове на нощта. Следващата мелодия беше по-сериозна. Започна с басов, сонорен акорд с тъжна нотка. Мелодия на съжаление, на необратими дела, на грешки, които не можеха да бъдат поправени.

Свири и други мелодии. Една приличаше на горящ огън. Друга на падащ сняг. Трета на галопиращи през тревата коне под синьо есенно небе. Свири дълго. На света имаше толкова много емоции. Толкова много тъга. Толкова много копнежи. Толкова много радост. Всичко беше одухотворено. Цветята. Мишките в полето. Облаците, дъждът, голите клони на дърветата. Всички те присъстваха в мелодиите, които свиреше. Питър продължаваше да стои зад нея. Ейми свиреше за него, изразяваше любовта си. Изпитваше пълен покой.

 

 

Извадиха мрежата и я спуснаха върху палубата. Гриър извади нож и започна да я реже.

В мрежата имаше тяло на жена.

— Побързай — подкани го Питър.

Гриър успя да изреже дупка.

— Хвани я за краката.

Майкъл и Питър освободиха Ейми от мрежата и я положиха по гръб на палубата. Слънцето изгряваше. Тялото й беше отпуснато и имаше синкав оттенък. Главата й беше покрита с къса черна коса.

Не дишаше.

Питър падна на колене; Майкъл седна върху нея и постави длани една върху друга върху гръдната й кост. Питър повдигна главата й, за да отвори трахеята, а с другата ръка стисна носа й. Постави уста върху нейната и издиша.

 

 

— Ейми.

Пръстите й застинаха и в стаята настана тишина. Тя вдигна ръце от клавишите.

— Ще те помоля нещо — каза Питър.

Ейми протегна ръка през рамо, хвана лявата му длан и я постави върху бузата си. Кожата му беше студена и миришеше на реката, където обичаше да прекарва дните си. Колко красиво изглеждаше всичко.

— Какво?

— Не ме оставяй, Ейми.

— Защо мислиш, че ще ходя някъде?

— Още е рано.

— Не разбирам.

— Знаеш ли къде си?

Тя искаше да се обърне, за да види лицето му, но не можеше.

— Така мисля. В Стопанството сме.

— Тогава знаеш защо не можеш да останеш тук.

Ейми потръпна.

— Но аз искам да остана.

— Твърде рано е. Съжалявам.

Ейми се разкашля.

— Нуждая се от теб — каза Питър. — Предстои ни толкова много.

Кашлицата се усили. Цялото й тяло се разтресе. Крайниците й бяха ледени. Какво се случваше?

— Върни се при мен, Ейми.

Задави се. Щеше да повърне. Стаята започна да се стопява. Нещо друго се появяваше на нейно място. Остра болка проряза гърдите й, все едно някой я удряше с юмрук. Преви се. От устата й се изля вода с отвратителен вкус.

— Върни се при мен, Ейми. Върни се при мен…

 

 

— Върни се при мен.

Лицето на Ейми беше отпуснато, тялото й — неподвижно. Майкъл броеше и натискаше. Петнайсет. Двайсет. Двайсет и пет.

— По дяволите, Гриър! — изкрещя Питър. — Тя умира!

— Продължавай.

— Не действа!

Питър отново наведе лице към нейното, стисна носа й и вдъхна въздух в устата й.

Нещо в нея изпука. Питър се отдръпна, когато тя отвори уста и си пое дъх. Той я обърна по корем, прихвана я през гърдите, повдигна я леко и я удари по гърба. Тя задавено изплю вода върху палубата.

 

 

Първото, което видя, беше лице — размазано лице на фона на небето. Къде се намираше? Какво се случи? Чие лице виждаше да се рее в небесата? Ейми примигна и се опита да съсредоточи поглед. Постепенно обликът започна да идва на фокус. Нос. Извивките на уши. Широка, усмихната уста, а над нея очи, блещукащи от сълзи. Изпълни я неописуемо щастие.

— О, Питър — промълви тя и го погали по бузата. — Радвам се да те видя.