Джъстин Кронин
Градът на огледалата (54)

Петдесет и три

Това място ще ми липсва, помисли си Ейми.

Решили бяха да прекратят работата. Нямаше смисъл да довършват задачите си. Понякога трябва да оставиш градината да се грижи сама за себе си, каза й Картър.

Малко й се повдигаше, чувстваше се все едно има треска. Щеше ли да овладее силата си? Щеше ли да го убие? А водата?

Трябва да действаш като Нула, обяснил й бе Картър. Няма друг начин.

В къщата момичетата гледаха филм. Ейми го помнеше от детството си: Магьосникът от Оз. Филмът й се беше сторил страшен — торнадото, полето с маковете, злата вещица с противна зелена кожа и летящите маймуни — но също така много й беше харесал. Гледа го в мотела, където живееше с майка си. Майка й обличаше късата си пола и прилепнала блуза, за да отиде на магистралата, и преди да излезе, слагаше Ейми да седне пред телевизора с нещо за ядене, обикновено нещо засищащо и мазно в хартиена торбичка, и й казваше: Стой тук. Мама скоро ще се върне. Не отваряй на никого. Ейми виждаше вината в очите на майка си — осъзнаваше, че майките не бива да оставят децата си сами — и дълбоко я съжаляваше, защото я обичаше; обичаше жената, която непрекъснато изглеждаше тъжна и изпълнена с разкаяние, сякаш животът беше поредица от разочарования, пред които е безсилна. Понякога майка й не ставаше от леглото по цял ден, но вечерта настъпваше, майка й се обличаше, слагаше я пред телевизора и отново я оставяше сама.

Доколкото Ейми помнеше, вечерта, в която гледа Магьосникът от Оз, беше последната им в мотела. Известно време гледа анимационни филмчета и когато те свършиха, започна някаква телевизионна игра. Ейми превключва каналите, докато филмът привлече вниманието й. Цветовете изглеждаха странно, прекалено ярки. Първо това забеляза. Легнала на леглото, което миришеше на майка й — смесица от пот, парфюм и още нещо, присъщо само на нея — Ейми се загледа. Хвана филма от мястото, на което Дороти бягаше от бурята, след като беше спасила кученцето си от злата госпожа Гълч. Торнадото я отнесе в приказна страна. Но, естествено, възникна проблемът със Злата вещица, върху която къщата на Дороти се стовари.

От този момент нататък филмът изцяло погълна вниманието й. Ейми разбираше желанието на Дороти да се прибере у дома. Това беше същността на историята. Самата Ейми не се бе прибирала вкъщи от дълго време; помнеше дома си смътно, имаше мъглява представа как изглеждаха отделни стаи. Към края на филма, когато Дороти удари с пети и се събуди у дома, Ейми реши да пробва номера. Нямаше червени обувки, но майка й имаше чифт високи ботуши с токове. Ейми ги нахлузи на слабите си крачета. Стигаха почти до чатала й. Трудно й бе да ходи с тях. Направи няколко несигурни крачки, за да свикне, и когато се почувства комфортно, затвори очи и удари три пъти петите една в друга. У дома е най-хубаво, у дома е най-хубаво, у дома е най-хубаво…

Толкова сигурна бе във вълшебната сила на този номер, че когато отвори очи, изпита шок, щом видя, че нищо не се е случило. Все още се намираше в мотела с мръсния килим и старите мебели. Ейми събу ботушите, метна ги ядосано настрани, просна се на леглото и заплака. Явно беше заспала, защото следващото, което помнеше, беше уплашеното лице на майка си. Тя разтърсваше Ейми за рамото; блузата й беше мръсна и скъсана. Събуди се миличка, каза майка й. Трябва да тръгваме.

Картър чистеше басейна. Първите листа бяха нападали по водната повърхност, кафяви и сухи.

— Нали щяхме да си почиваме днес — каза Ейми.

— Ще си почина. Само да почистя тези листа. Дразнят ме.

Ейми седеше на двора. В къщата момичетата бяха стигнали до онази част на филма, в която Дороти и спътниците й влизаха в Изумрудения град.

— Трябва да намалят малко звука — отбеляза Картър, докато прокарваше мрежата по краищата на басейна, където имаше дребни боклуци. — Ще си съсипят ушите.

Да, това място много щеше да й липсва. Зеленината, спокойствието, дребните задачи, с които запълваха дните си. Картър остави мрежата край басейна и дойде да седне срещу нея. Известно време слушаха филма. Когато Злата вещица се стопи, момичетата нададоха радостни възгласи.

— Колко пъти са го гледали? — попита Картър.

— О, много.

— Имам чувството, че когато бях дете, само него даваха по телевизията. Умирах от страх. Но филмът много ми харесваше.

 

 

Натовариха метални туби с гориво в хъмвито. В багажника имаше пластмасови кутии с припасите, които Гриър донесе — въжета, мрежа, два гаечни ключа, одеяла, семпла памучна рокля.

— Щях да съм по-спокоен, ако бяхме взели Сара — каза Питър. — Тя е много по-наясно какво трябва да направим.

Гриър натовари поредната туба в багажника.

— На този етап идеята не е добра. Трябва да сведем броя на хората до минимум.

— Трябва да изпратим вест до градчетата — обърна се Питър към Апгар. — Хората трябва да се скрият. В мазета, във вътрешните стаи на къщите, където намерят. Утре сутринта ще изпратим коли да приберат колкото хора могат.

— Ще се погрижа.

Питър погледна към Чейс.

— Форд? Ти поемаш поста.

— Разбрано.

Питър отново се обърна към Апгар:

— Синът ми и семейството му…

Генералът го прекъсна.

— Ще се свържа по радиостанцията с военната част в Лъкенбах. Ще изпратим хора.

— Във фермата на Кейлъб има укритие.

— Ще предам и тази информация.

Гриър чакаше зад волана, а Майкъл седеше до него. Питър седна на задната седалка.

— Да вървим — каза той.

Беше 18:30. Слънцето щеше да залезе след два часа.