Джъстин Кронин
Градът на огледалата (52)

Петдесет и едно

Денят напредваше. Дори обаче не умираше.

От стаичката, в която лежеше жената, долитаха тихи стонове, шепот, преместването на столове. Кейт и Пим излизаха за кратко, за да вземат някой инструмент или да преварят кърпи. Кейлъб седеше на двора с децата, но нямаше сили да ги забавлява. Замисли се за несвършените задачи, но нещо му подсказваше, че няма смисъл; скоро щяха да си тръгнат оттук, без да успеят да осъществят плановете си.

Кейт излезе и седна на стълбите пред вратата. Децата се бяха прибрали за следобедния сън.

— Как е тя? — попита той.

Кейт примижа на следобедното слънце. Кичур златисторуса коса бе прилепнал на челото й; тя го прибра зад ухото си.

— Все още диша.

— Още колко ще се мъчи?

— Отдавна трябваше да е мъртва — Кейт го погледна. — Ако утре сутрин е още жива, трябва да вземеш Пим и децата и да се махнете от тук.

— Аз ще остана. Просто ми кажи какво да правя.

— Кейлъб, мога да се справя.

— Знам, но аз ни поставих в това положение.

— А какво друго можеше да направиш? Кон се разболя, изчезнаха хора, изгоря къща. Сигурни ли сме, че между всичко това има връзка?

— Няма да те оставя тук.

— Повярвай ми, оценявам жеста. Израснах в града и ме побиват тръпки от селския живот. Но аз съм лекар, Кейлъб. Остави ме да си свърша работата.

След кратко мълчание Кейлъб каза:

— Има нещо, с което можеш да ми помогнеш.

Тялото на Джеб се беше подуло и сковало в жегата. Завързаха задните му крака, впрегнаха Хубавец в хамута за ралото и поеха бавно към другия край на нивата. Когато Кейлъб реши, че са се отдалечили достатъчно от къщата, прибраха Хубавец обратно под навеса и взеха една от тубите с гориво. Кейлъб донесе съчки от гората и ги натрупа върху трупа; заля ги с керосин, затвори тубата и отстъпи назад.

— Защо го кръсти Джеб? — попита Кейт.

Кейлъб сви рамене.

— Вече беше кръстен, когато го купих.

Нямаше какво повече да кажат. Кейлъб запали клечка кибрит и я хвърли върху съчките. Кладата пламна. Не духаше вятър и гъстият дим се издигна нагоре сред пращящи искри. Разнесе се миризма на изгоряла плът.

— Е, това е всичко — каза той.

Поеха обратно към къщата. Когато наближиха, Пим се появи на вратата със стъписано изражение.

Случва се нещо, каза тя с жест.

 

 

В стаичката беше тъмно и хладно. Дори беше покрита с преварени кърпи; виждаше се само лицето й.

— Госпожо Тейтъм, чувате ли ме? — попита Кейт. — Знаете ли къде се намирате?

Жената се взираше в тавана и сякаш не усещаше присъствието им. Настъпила бе драстична промяна. Тревожна промяна. Раните от изгаряне по лицето й се бяха успокоили; розовееха и, изглежда, оздравяваха; незасегната част от кожата й беше бяла като тебешир. Дори се размърда леко, при което лявата й ръка се показа изпод кърпите. Овъгленият крайник сега изглеждаше като нормална човешка ръка — мехурите ги нямаше, изгорялата кожа беше паднала и отдолу се подаваше здрава розова плът.

Кейт погледна към Пим.

От колко време е будна?

Случи се, докато спеше.

— Госпожо Тейтъм — каза Кейт с по-остър тон. — Аз съм лекар. Пострадахте при пожар. Намирате се във фермата на семейство Джаксън; Кейлъб и Пим са тук. Помните ли какво се случи?

Жената обходи стаята с разсеян поглед и спря очи върху Кейт.

— Пожар? — промълви тя.

— Точно така, в къщата ви избухна пожар.

— Попитай я дали знае кой е запалил пожара — каза Кейлъб.

— Пожар — повтори Дори. — Огън.

— Да, помните ли как започна пожара?

Пим коленичи до леглото, вдигна нежно ръката на Дори и започна да изписва букви с показалец върху дланта й.

— Пим — каза Дори.

Не каза нищо повече; светлината в очите й угасна постепенно и тя затвори клепачи.

— Кейлъб, трябва да я прегледам — каза Кейт и се обърна към Пим: — Остани да ми помогнеш.

Кейлъб отиде да чака в кухнята. За щастие, децата все още спяха. След няколко минути жените дойдоха.

Кейт посочи към вратата.

Да поговорим навън.

Свечеряваше се.

— Какво се случва с нея? — попита Кейлъб на глас и с жестове.

— Състоянието й се подобрява.

— Но как е възможно?

— Де да знаех. Но изгарянията й са тежки, все още не е прескочила трапа. Не съм виждала човек да оздравява толкова бързо. Мислех си, че ще умре само от шока.

— А това, че се събуди?

— Добър знак е, че разпозна Пим. Но мисля, че не разбра нищо друго. Душевното й състояние може и да не се подобри.

— Искаш да кажеш, че ще остане така?

— Виждала съм подобни случаи. — Кейт се обърна към сестра си: — Остани при нея. Ако се събуди отново, опитай да я заговориш.

За какво?

Дребни неща. Засега не я разпитвай за пожара.

Пим се прибра в къщата.

— Това променя всичко — каза Кейлъб.

— Съгласна съм. Може би ще успеем да я преместим по-бързо. Дали ще успеем да намерим превозно средство в Мистик?

Кейлъб й каза за пикапа, който беше видял в двора на Елакуа.

Кейт се изненада:

— Браян Елакуа?

— Да.

— Проклетият стар пияница. Чудех се какво е станало с него.

— И аз забелязах, че пие.

— Сигурна съм обаче, че ще ни помогне.

Кейлъб кимна.

— Ще отида до града утре сутрин.

 

 

Сара чакаше на верандата с багажа, когато Холис се появи, яхнал изнемощяла кобила. С него имаше мъж, когото Сара не познаваше, на черен прегърбен кон с гуреливи очи.

— Какво виждат очите ми? — рече Сара. — Два от най-калпавите коне, които съм виждала.

Мъжете слязоха от конете. Спътникът на Холис беше набит мъж с гащеризон, но без риза. Имаше дълга побеляла коса; в изражението му имаше нещо лукаво. Двамата си размениха няколко думи, стиснаха си ръце и мъжът си тръгна.

— Кой е приятелят ти? — попита Сара.

Холис връзваше конете за парапета на верандата.

— Познат от едно време.

— Нали се разбрахме да вземем пикап?

— Оказа се, че автомобилите струват пари. Освен това няма бензин. От друга страна, Доминик даде безплатни оглавници и юзди за конете, тъй че ни останаха някакви пари.

— Доминик. Приятелят ти без ризата.

— Дължеше ми услуга.

— Да питам ли изобщо?

— Най-добре недей.

Влязоха в къщата, прегледаха багажа, събраха най-необходимото в дисагите и ги закачиха на гърбовете на конете. Холис взе кобилата, Сара коня. Нейното животно беше по-надеждно, но не беше яздила от години. Оказа се обаче, че не е забравила. Сара се приведе напред върху седлото и потупа коня по врата.

— Ти си добра стара кранта. Мисля, че те подцених.

Холис се обърна към нея.

— Извинявай, на мен ли говориш?

— Не се и надявай.

Излязоха през портата и поеха надолу по хълма. Тук-таме работници превиваха гръб на нивите под палещото слънце. На места все още се виждаха знамена, увиснали на стълбовете си, които бележеха някогашните укрития; наблюдателниците с предупредителните сирени и платформи за стрелците стърчаха из равнината, пусти от години.

В другия край на Оранжевата зона пътят се разклоняваше: на запад към градчетата покрай реката и на изток към Комфорт и Пътя на нефта. Холис откачи манерката от колана си. Отпи и я подаде на Сара.

— Как е конят?

— Истински джентълмен. — Тя избърса уста и посочи на изток с манерката в ръка. — Някой май доста бърза.

Холис се обърна и видя автомобила, който се движеше с бясна скорост към града сред облак прах.

— Може да ги питаме дали биха го разменили за конете — предложи шеговито Холис.

Сара плъзна поглед по тялото на съпруга си.

— Трябва да призная, че изглеждаш чудесно на кон.

Холис се приведе напред и се подпря с две ръце на седлото.

— Някога те гледах как яздиш. Когато бях дневна смяна в Стражата, понякога чаках на Стената, за да те видя как се прибираш със стадото.

— Наистина ли? Не знаех.

— Да.

Изведнъж Сара изпита силно щастие. По лицето й за пръв път от дни се разля усмивка.

— Е, неизбежно е било.

— И не бях единственият. Понякога се събираше цяла тълпа да те гледа.

— Тогава имаш късмет, че обстоятелствата се стекоха в твоя полза. — Тя затвори манерката и му я върна. — А сега да вървим да видим децата.