Джъстин Кронин
Градът на огледалата (49)

Четирийсет и осем

Руди беше гладен. Ужасно гладен.

— Ехо! — провикна се той, притиснал лице в решетките. — Забравихте ли за мен? Хей, задници, умирам от глад!

Нямаше смисъл да вика; никой не беше идвал в участъка от ранния следобед. Нито Фрай, нито Юстас. Руди легна на нара и се опита да не мисли за празния си стомах. В момента би дал всичко за един от проклетите картофи.

Опита се да се намести по-удобно на леглото. По тялото му все още имаше много синини; накъдето и да се обърнеше, нещо го болеше. Добре де, изпроси си боя. Не можеше да го отрече. Но какво щеше да стане, ако Фрай не беше отворил вратата? Щеше да е мъртъв, това щеше да стане.

Задряма за известно време. Стомахът му къркореше. Не знаеше колко е часът; вероятно беше късно, но след като Фрай не беше дошъл да му донесе храна, Руди беше изгубил представа за часа. Щеше да е хубаво да има книга, за да си уплътни времето, но беше тъмно, а и Руди не можеше да чете, тъй като не виждаше смисъл да се научи.

Проклетият Гордън Юстас.

Мина още известно време. Тъкмо се унасяше, когато се разбуди от силен страх.

Някъде навън пищеше жена.

Прозорецът се намираше високо на стената; наложи се да се надигне на пръсти и да се хване за решетките, за да надникне над перваза. Вече отвсякъде се чуваха писъци, викове, изстрели. Тъмна фигура профуча покрай прозореца, последвана от други две.

— Хей! — извика Руди след тях. — Хей, тук съм!

Нещо ставаше, нещо лошо. Повика още малко, но никой не се спря, нито му отговори. Писъците утихнаха за момент, след което отново се разразиха, този път по-силни и по-многобройни. Май не беше добра идея да съобщи къде точно се намира, помисли си Руди, пусна решетките и се отдръпна от прозореца. Каквото и да ставаше навън, той беше хванат в капан като плъх. По-добре да млъкне.

Навън отново настана тишина. Мина около минута, преди Руди да чуе как входната врата се отваря. Той се хвърли на пода и пропълзя под леглото. Чу се изскърцване на стол, шумолене, отваряне на чекмедже: някой търсеше нещо. И тогава се чу издрънкването на ключове.

— Шерифе?

Никой не отговори.

— Заместник Фрай? Ти ли си?

Мека зелена светлина изпълни коридора.

 

 

В далечните покрайнини на Мистик, Тексас трима вирали изпълзяха едновременно от земята.

Като какавиди, излюпващи се от пашкул, тримата се измъкнаха на етапи: първо лъскавите върхове на ноктите, след това дългите костеливи пръсти, които разровиха пръстта и разкриха гладките им нечовешки лица. Изправиха се, отърсиха се от пръстта като кучета и протегнаха скованите си от съня крайници. Нужен им беше миг, за да установят какво става. Беше нощ. Намираха се на поле. Полето беше изорано наскоро. Първият, който изпълзя, водачът на групата, беше вдовецът и магазинер Джордж Петибрю; вторият беше градският ковач Джуно Бранд; третият беше четиринайсетгодишно момиче от Хънт, отвлечено преди четири дни, когато посред нощ беше излязло до клозета в семейната ферма. Не помнеха кои са били; знаеха само, че имат мисия.

Видяха фермата.

От комина на къщата се издигаше дим. Обиколиха постройката, огледаха я внимателно. Имаше две врати — отпред и отзад. Макар да не им бе присъщо да си правят труда да влизат през врати, нито спазваха префинения човешки обичай да използват бравите, задачата им налагаше да се съобразят с тези обичаи.

Влязоха. Чувствителните им сетива доловиха шум на втория етаж.

Някой хъркаше.

Първият вирал, водачът, се промъкна по стълбите. Движенията им бяха толкова изящни, че дъските под краката им не скърцаха; дори въздухът почти не се раздвижваше при преминаването им. От стаята на върха на стълбите струеше бледо сияние от лампа, оставена небрежно да гори, след като обитателите на къщата си бяха легнали. На голямото легло спяха мъж и жена.

Виралът се наведе към жената. Тя лежеше настрани с една ръка, пъхната под възглавницата, а другата, отпусната върху одеялото. Кожата й сияеше примамливо на слабата светлина от лампата. Виралът отвори уста и сведе лице към нея. Леко пробождане и зъбите му потънаха в плътта й.

Жената се размърда, изстена, обърна се. Може би сънуваше, че бере рози и се е убола на трън.

Виралът заобиколи леглото от другата страна. Само главата и вратът на мъжа се подаваха под одеялото. Съществото усети, че мъжът, който хъркаше хрипливо, не спи толкова дълбоко, колкото жената. Наведе се напред и наклони глава настрани, сякаш се готвеше за целувка.

Мъжът отвори очи.

— Мили боже!

Той притисна длан в челото на вирала, за да го задържи на разстояние, и бръкна с другата ръка под възглавницата.

— Дори! — извика той. — Дори, събуди се!

Виралът се вцепени: не очакваше подобна реакция. И името… Дори. Звучеше познато. Познаваше ли жена на име Дори? Познаваше ли мъжа? Срещал ли бе тези хора? И какво търсеше мъжът под възглавницата?

Пистолет. С вик мъжът тикна дулото в устата на вирала, притисна го към небцето и стреля.

Прогърмя изстрел, шурна кръв, част от мозъка на вирала изригна от пробития череп и опръска тавана. Тялото падна безжизнено напред. Жената се събуди и се разпищя от ужас. Другите същества се втурнаха нагоре по стълбите. Мъжът бутна трупа на земята и стреля по първия вирал, който нахлу през вратата. Вече дори не се прицелваше, а само натискаше спусъка. Третия куршум одраска съществото, но не нанесе никакви поражения. След още два изстрела патроните свършиха. Когато единият натрапник се спусна напред, мъжът хвана първото, което му попадна подръка — газената лампа — и я хвърли по нападателите.

Улучи. Виралите избухнаха в пламъци.

След миг пламна и цялата стая.

 

 

Усещането блъсна Ейми като удар в корема. Тя се преви напред, изпусна лопатката и се свлече на колене.

— Ейми, добре ли си?

Картър коленичи до нея. Тя се опита да каже нещо, но не успя, останала без дъх.

— Нещо боли ли те? Какво стана?

В същия момент Кейлъб Джаксън се събуди от мириса на дим. Прекара нощта на стол пред вратата с пушка в скута. Първата му мисъл беше, че къщата гори; скочи веднага, обхванат от паника. Но не, стаята изглеждаше както обикновено; миризмата идваше отвън. Грабна пистолета и излезе. На запад, от другата страна на хълма, небето гореше като пожар.

— Госпожице Ейми, плашиш ме — каза Картър.

Ейми трепереше; не можеше да говори. Изпитваше ужасна болка, ужасен страх. Толкова много наведнъж. Най-накрая успя да си поеме дъх.

— Започва се.