Джъстин Кронин
Градът на огледалата (45)

Четирийсет и четири

Цял ден валеше като из ведро. Никой не го свърташе вътре. Кейлъб виждаше, че търпението на Пим към сестра й се изчерпва и скоро ще се разрази кавга. Преди няколко дни щеше да е доволен от подобно нещо, за да се разсее напрежението.

Дъждът спря привечер. Облаците се разпръснаха, лъчите на залязващото слънце огряха полетата и заблещукаха по мократа трева. Кейлъб огледа земята около къщата за мравки и след като не откри следи от тях, заяви, че могат да излязат и да се порадват на остатъка от деня. От мравуняците бяха останали само едва забележими кръгли вдлъбнатини в земята. Спокойно, каза си той. Допускаш изолираният начин на живот да ти влияе.

Кейт и Пим гледаха как децата си играят в калта, а Кейлъб отиде да нагледа конете. Построил беше навес в единия край на заграждението, където животните да се прибират в лошо време. Сега ги завари именно там. Хубавец изглеждаше спокоен, но Джеб дишаше тежко и забелваше очи. Освен това стоеше с вдигнато задно копито. Конят позволи на Кейлъб да сгъне крака му достатъчно, за да види малка прободна рана в центъра на копитото. От раната стърчеше нещо дълго и остро. Кейлъб отиде до бараката да вземе оглавник, клещи и въже. Слагаше оглавника на Джеб, когато Кейт дойде при него.

— Никак не изглежда добре.

— Има трън в копитото.

— Трябва ли ти помощ?

Кейлъб можеше и сам да се оправи, но не искаше да попарва внезапното желание на Кейт да помогне.

— Въжето би трябвало да го издържи. Просто го дръж за оглавника.

Кейт хвана кожения ремък близо до устата на животното.

— Изглежда зле. Защо диша толкова тежко?

Кейлъб клекна при задните крака на коня.

— Ти ми кажи, нали си лекар.

Той вдигна крака на животното. С другата ръка приближи клещите до раната. Стърчащото парче беше много късо и трудно щеше да го захване. Щом го докосна с клещите, конят се дръпна рязко назад, изцвили и тръсна глава.

— Не му давай да мърда, по дяволите!

— Опитвам се!

— Това е кон, Кейт! Покажи му кой командва.

— Какво искаш? Да му ударя шамар ли?

Джеб обаче отказваше да стои мирно. Кейлъб отиде да вземе дебела верига, закачи я на оглавника, прокара я над носа на коня, стегна я и връчи краищата на Кейт.

— Дръж веригата и бъди по-твърда.

Джеб отново опита да се дърпа, но веригата му пречеше. Кейлъб хвана с клещите предмета и го издърпа бавно. Вдигна го на светлината. Дълъг около пет сантиметра и полупрозрачен. Приличаше на пилешка кост.

— Предполагам, че е някакъв трън.

Конят се успокои малко, но продължи да диша тежко. От устата му се стичаха лиги; врата и хълбоците му блестяха от пот. Кейлъб изми копитото с вода от кофата и сипа йод върху раната. Хубавец стоеше близо до навеса и ги наблюдаваше предпазливо. Докато Кейт държеше оглавника, Кейлъб уви копитото с парче кожа и я завърза с канап. За момента не можеше да направи нищо повече. Щеше да остави животното вързано за през нощта и на другия ден да провери как е.

— Благодаря ти за помощта.

Двамата стояха пред вратата на бараката; почти се бе стъмнило.

— Знам, че напоследък не съм много приятна компания — каза Кейт.

— Няма нищо, не се притеснявай. Напълно разбираемо е.

— Няма нужда да се държиш любезно, Кейлъб. Добре се познаваме.

Кейлъб не каза нищо.

— Бил беше глупак. Много добре го знам.

— Кейт, недей…

Тя не изглеждаше ядосана, а примирена.

— Искам само да кажа, че знам какво си мислят всички. И са прави. Не знаят и половината от истината.

— Защо тогава се омъжи за него? — Кейлъб се изненада от себе си. — Извинявай, нетактичен въпрос.

— Не, напълно основателен е. Повярвай ми, и аз съм си го задавала. — Кейт замълча за миг, след което изражението й се разведри малко. — Знаеш ли, че като малки с Пим се карахме коя от нас ще се омъжи за теб? Стигаше се до сбивания, скубехме се, биехме си шамари.

— Шегуваш се.

— Не се радвай толкова, изненадвам се, че не свършихме в болницата. Знаеш ли, че веднъж й откраднах дневника? Мисля, че бях на тринайсет години. Боже, каква гаднярка съм била. Писала бе един куп неща за теб. Колко си красив, колко си умен. Имената ви в центъра на голямо сърце. Лигава работа.

На Кейлъб му се стори много смешно.

— И какво стана?

— Ти как мислиш? Тя е по-голяма от мен, борбата беше неравна. — Кейт поклати глава със смях. — Виж се само колко си самодоволен.

Вярно беше.

— Историята е интересна. Нямах представа.

— Не си вири носа, глупако. Няма да ти се хвърля на врата.

Кейлъб се усмихна.

— Олекна ми.

— Та с теб сме като роднини. — Кейт потрепери. — Отвратително.

Нощта се спускаше над полетата. Кейлъб осъзна какво му е липсвало: приятелството на Кейт. Като малки бяха близки като брат и сестра. Но след това, улисани във всекидневието — постъпването в армията, медицинското обучение на Кейт, Бил и Пим, Тео и момичетата и всичките им планове — се бяха отчуждили. Не бяха разговаряли сериозно от години.

— Но не отговорих на въпроса ти защо се омъжих за Бил. Отговорът е простичък. Омъжих се за него, защото го обичах. Не ми хрумва разумна причина, но не избираш в кого да се влюбиш. Той беше мил, щастлив, безполезен мъж и ме обичаше — Кейт се замисли за момент. — Не дойдох тук, за да ти помогна с конете.

— А защо?

— Исках да те попитам защо си толкова притеснен. Мисля, че Пим още не е забелязала, но скоро и тя ще го види.

Кейлъб се смути.

— Вероятно си въобразявам.

— Познавам те, Кейлъб. Не си въобразяваш. А и трябва да мисля за дъщерите си. Някакъв проблем ли има?

На Кейлъб не му се искаше да отговори, но Кейт го познаваше много добре.

— Не съм сигурен. Възможно е.

Прекъсна го силно цвилене откъм заграждението на конете. Чуха трясък, последван от няколко силни, ритмични удара.

— Какво, по дяволите, става? — попита Кейт.

Кейлъб грабна фенер от бараката и хукна към конете. Джеб лежеше на една страна и мяташе бясно глава. Задните му крака се блъскаха в стената на навеса от спазми.

— Какво му е? — попита Кейт.

Животното умираше. Червата му се изпразниха, след това пикочният мехур. Тялото му се разтресе от конвулсии и накрая, с едно последно силно потреперване, застина. Конят остана така няколко секунди, сякаш бе кукла на конци. След това издъхна.

Кейлъб клекна до трупа и освети лицето на животното. От устата му течеше кървава пяна. Едното му черно око се взираше изцъклено нагоре и блестеше на светлината.

— Кейлъб, защо държиш пистолет?

Кейлъб погледна надолу; в ръката си наистина държеше пистолет. Револвера на Джордж, който беше скрил в бараката. Явно го беше грабнал заедно с фенера — напълно несъзнателно. Освен това го беше заредил, готов за стрелба.

— Обясни ми какво става — каза Кейт.

Кейлъб освободи петлето и се обърна на пети към къщата. През прозорците струеше светлината от свещите. Пим приготвяше вечерята, момичетата си играеха на пода или разглеждаха книжки, Тео шаваше на високото си столче. А може пък бебето вече да спеше. Понякога заспиваше по време на вечеря и се будеше след няколко часа гладен.

— Отговори ми, Кейлъб.

Кейлъб стана, прибра пистолета в колана на панталона си и извади ризата отгоре, за да го скрие. Хубавец стоеше в края на кръга светлина с опечалено наведена глава. Горкият, помисли си Кейлъб. Сякаш разбираше, че на него се пада да тегли трупа на единствения си приятел през полето до къс необработваема земя, където на сутринта Кейлъб щеше да го залее с бензин и да го изгори.