Джъстин Кронин
Градът на огледалата (44)

Четирийсет и три

Антъни Картър, Дванайсети от Дванайсетте, тъкмо изключи косачката, когато забеляза, че чаят е пристигнал.

Много бързо. Нима вече беше обед? Вдигна глава към небето — типичното лятно хюстънско небе, светло като изпрано с белина. Извади носна кърпа, свали си шапката и избърса потта от челото си. Чаша студен чай щеше да му дойде добре.

Госпожа Ууд знаеше това. Макар, разбра се, не госпожа Ууд да го носеше. Картър не знаеше кой е. Същият, който донасяше саксиите с цветя и чувалите с тор, който поправяше счупените инструменти, който караше времето да тече по този начин — всеки ден сезон, всеки сезон година.

Картър закара косачката в бараката, почисти я и излезе на двора. Ейми работеше от другата страна на моравата. Там джинджифилът избуяваше и непрекъснато трябваше да го подкастрят, а до него се намираха лехите, където госпожа Ууд обичаше през лятото да има пъстроцветни цветя. Днес бяха три реда от розовите, които госпожица Хейли обичаше да къса и да закичва в косите си.

— Чаят пристигна — каза Картър.

Ейми вдигна глава. Носеше шалче на врата си; когато избърса потта от лицето си, остави следи от пръст.

— Не ме чакай — каза тя и пропъди мушица от лицето си. — Искам първо да довърша тук.

Картър седна и отпи от чая. Съвършен както винаги, сладък, но не прекалено, с подрънкващи по стъклото на чашата кубчета лед. От къщата се чуваше радостната глъчка на играещите момичета. Понякога играеха с кукли Барби. Друг път гледаха телевизия. Картър чуваше как се въртят едни и същи филми — Шрек, Принцесата булка — и му ставаше жал за госпожица Хейли и сестра й, сами в къщата да чакат майка си. Но когато надникнеше през прозорците, не виждаше никого; вътре не беше като навън; стаите бяха празни, нямаше дори мебели.

Отдавна размишляваше по този въпрос. Мислеше за много неща. Например къде точно се намираше. Приличаше му на чакалня като пред лекарски кабинет. Чакаш, прелистваш списание, а когато дойде твоят ред, те канят да влезеш в друга стая. Ейми наричаше градината „скрит свят“ и Картър смяташе, че е права.

Как бързо минава времето, помисли си той. Скоро трябваше отново да се залавя за работа; трябваше да смени накрайника на пръскачката, да почисти басейна и да подкастри храстите. Обичаше да поддържа двора в идеален вид за деня, в който госпожа Ууд щеше да се върне. Господин Картър, грижите се прекрасно за градината. Сякаш Бог ви изпрати. Не знам какво щях да правя без вас. Двамата щяха да си поговорят както някога, седнали на двора като приятели.

Но засега Картър беше доволен да поседи на сянка, докато жегата премине. Развърза обувките си и затвори очи. Градината беше място за размисли и това възнамеряваше да направи сега. Спомни си как Улгаст дойде при него в Терел, в обителта на смъртта, след това пътуването с микробуса през студените и заснежени планини, накрая как докторите му удариха инжекция. Разболя се тежко, но това не беше най-страшното. Най-страшното бяха гласовете в главата му. Аз съм Бабкок. Аз съм Морисън. Аз съм Чавес Бейфъс Търъл Уинстън Соуса Екълс Ламбрайт Мартинез Рейнхард… Виждаше и страховити образи, умиращи хора и други подобни, сякаш сънуваше чужди сънища. Докато ходеше за кратко на училище, четоха книга, написана от господин Уилям Шекспир. Картър лично не беше прочел много от нея. Думите в книгата му изглеждаха като разбъркани с миксер — нищо не разбираше. Но учителката, госпожа Коу, красива бяла жена, която украсяваше стените на класната стая с плакати на животни и алпинисти и надписи: „Стреми се към звездите“ и „Бъди добър приятел“, пусна на учениците филм. На Картър му харесаха битките с шпаги и това, че всички се обличаха като пирати. Госпожа Коу обясни, че главният герой, принц на име Хамлет, полудял, защото някой убил татко му, като му капнал отрова в ухото. Това не беше цялата история, но Картър помнеше само тази част, защото гласовете му напомняха точно на отрова в ухото.

Картър не беше сигурен колко време изкара в това състояние. Другите шептяха, говореха всевъзможни грозни неща, но най-често повтаряха имената си, сякаш не можеха да им се наситят. След това утихнаха като затишие пред буря и тогава Картър чу него: Нула. „Чу“ не е точната дума. Нула те караше да мислиш с неговия ум. Нула влезе в главата му. Усещането бе все едно изкачва невидими стълби и пада в черна дупка, на чието дъно имаше гара. Хора със зимни палта вървяха забързано, по високоговорителя обявяваха от кой коловоз потеглят влаковете и закъде пътуват. Ню Хейвън. Ларчмонт. Катона. Ню Рошел. Картър не беше чувал за тези градове. Беше студено. Подът беше мокър от разтопен сняг. Нула стоеше до гишето за информация под часовника с четири циферблата. Чакаше някого, важна за него личност. Пристигна влак, след него друг. Къде беше тя? Случило ли се беше нещо? Защо не му се беше обадила, защо не си вдигаше телефона? Влак след влак, нетърпението му растеше, а накрая, когато и последните пътници излязоха от гарата забързано, надеждите му бяха попарени. Сърцето му се разби на хиляди парченца, но не можеше да си тръгне. Часовниковите стрелки му се надсмиваха. Тя обеща, че ще дойде, къде е, как копнееше да я прегърне, Лиз, ти единствена си важна за мен, нека те прегърна, не си отивай…

След това Картър напълно се беше побъркал. Сякаш сънуваше безкраен кошмар и се наблюдаваше отстрани как върши ужасни неща и не може да се спре. Ядеше хора. Разкъсваше ги на парчета. Някои не убиваше, само вкусваше, без всякаква разумна причина, само защото Нула искаше така. Спомни си двойка в кола. Бързаха за някъде и Картър се бе спуснал върху тях от дърветата. Остави хората на мира, повтаряше си той. Какво са ти направили? Но кръвожадната част от него не му обръщаше внимание, правеше каквото си поиска, а искаше да убива. Приземи се тежко върху капака на колата и се взря в хората, даде им възможност да видят зъбите и ноктите му, да разберат какво предстои. Млади хора. Мъжът седеше зад волана, а жената до него. Картър предположи, че му е съпруга. Имаше къса руса коса и облещени очи. Колата започна да лъкатуши. Въртяха се неконтролируемо по пътя. Мъжът крещеше: Мамка му! и Какво, по дяволите, става? Жената обаче почти не реагира. Гледаше Картър с празен поглед, сякаш мозъкът й не знаеше как да възприеме чудовището върху капака на колата. Усещането беше толкова странно, че Картър спря и тогава забеляза пистолета — голям и лъскав, с дебело колкото пръст дуло, с който мъжът опитваше да се прицели над волана. Това не е играчка, помисли си онази част от него, която все още беше Картър, не го насочвай срещу хора, Антъни. Дали заради спомена за майка му, или пък тъй като колата лъкатушеше и описваше дълги дъги като дете на люлка — все по-високо и все по-бързо, но за миг Картър замръзна. При едно силно наклоняване на колата пистолетът гръмна и Картър усети остро парване в рамото, не по силно от ухилване на пчела. В следващия момент той се изтърколи на шосето.

Свести се тъкмо когато колата се прекатури настрани и се обърна по покрив сред експлозия от счупени стъкла и строшен метал. Колата продължи да се търкаля по асфалта сред хвърчащи парчета от части, докато се преобърна за последно и най-накрая спря.

Настана пълна тишина; намираха се сред пуста местност на километри от най-близкия град. Колата беше оставила след себе си дълга диря от лъскави отломки. Замириса на бензин и на нещо горещо и остро като разтопена пластмаса. Картър знаеше, че трябва да изпитва нещо, но не знаеше какво точно. Мислите му бяха объркани като кадри от филм, които не може да подреди в правилния ред. Той отиде до колата и клекна, за да я огледа. Мъжът и жената висяха надолу с главите, пристегнати с предпазните колани и притиснати към таблото. Мъжът беше мъртъв — от главата му стърчеше голямо парче метал, но жената беше жива. Тя се взираше напред с облещени очи, цялата в кръв — кръв покриваше ризата, ръцете и косата, устните, езика и зъбите й. Изпод таблото излизаше гъст черен пушек. Под крака на Картър изхрущя стъкло и жената обърна бавно лице, без да движи нито една друга част от тялото си, за да види откъде идва шумът.

— Кой е там? — По устните й изби кръв. — Моля ви… има… ли… някой… там?

Жената гледаше право в него. В този момент Картър осъзна, че не го вижда. Ослепяла беше. С тихо изпращяване първите пламъци облизаха таблото.

— О, боже — изстена жената. — Чувам дишането ти. За бога, отговори ми.

С Картър се случваше нещо странно. Сякаш слепите очи на жената представляваха огледало, в което се оглеждаше — но не видя чудовището, в което го бяха превърнали, а човешкия си облик. Сякаш се събуждаше от сън и си спомняше кой е. Опита се да й отговори. Тук съм, искаше да й каже. Не си сама. Съжалявам за стореното. Но думите отказваха да излязат от устата му. Пламъците се разпростираха, колата се изпълваше с дим.

— Божичко, горя, моля те, о, боже, о, боже…

Жената протегна ръка. Към него. Стискаше нещо в дланта си. Разтърси я гърч; започна да се дави в кръвта, излизаща през устата й. Пръстите й се отпуснаха и предметът падна на земята.

Биберон.

Бебето се намираше на задната седалка, завързано в кошчето си, увиснало с главата надолу. Всеки момент колата щеше да избухне. Картър пропълзя вътре през задния прозорец. Бебето се събуди и заплака. Кошчето нямаше да мине през прозореца — трябваше да извади бебето от него. Картър разкопча предпазния колан, извади детето и го пое в обятията си. Момиченце, облечено с розова пижама. Картър я притисна към гърдите си, измъкна се от колата и хукна да тича.

Само това помнеше. Историята приключваше там. Не знаеше какво е станало с момиченцето. Защото Антъни Картър, Дванайсетият от Дванайсетте, успя да направи само няколко крачки, преди пламъците да достигнат до резервоара и да изпепелят колата.

 

 

Повече никога не уби човек.

Хранеше се, естествено. С плъхове, опосуми, еноти. От време на време по някое куче, за което винаги съжаляваше. Но скоро светът утихна и нямаше толкова много хора, които да го изкушават. И един ден осъзна, че вече изобщо няма хора.

Затворил бе съзнанието си за Нула. Затвори съзнанието си за всички тях. Не искаше да има нищо общо с плановете им. Изгради в ума си стена — Нула и останалите стояха от едната й страна, а той от другата; и макар стената да беше тънка и Картър да ги чуваше, когато решеше, не допускаше те да чуват неговите мисли.

Чувстваше се самотен.

Наблюдаваше как морето постепенно залива града. Настанил се беше в офис сградата, тъй като беше висока и нощем можеше да излиза на покрива, където звездите му правеха компания. Година след година водите се надигаха около основите на сградите, а една нощ изви бурен вятър. Картър беше виждал някой и друг ураган, но подобна буря не беше преживявал. Небостъргачът се клатеше като пиян. Стените се пукаха, стъклата на прозорците се пръскаха, всичко наоколо хвърчеше. Картър се запита дали настъпва краят на света, дали на Бог просто му е омръзнало. Докато водите се надигаха, сградите се тресяха и вятърът виеше, той започна да се моли на Бог да го прибере, ако това иска. Повтаряше, че съжалява за всичко сторено и ако има по-добро място, което съзнаваше, че не заслужава, но се надява да види, ако Бог му прости, макар да не очаква прошка.

И тогава чу страховит, смразяващ, нечовешки звук, сякаш портите на ада се бяха отворили и милиони пищящи души се изсипаха във вихрушката. От тъмнината се надигна огромен черен силует, който нарастваше ли нарастваше, а когато проблесна светкавица, Картър видя какво е, макар да не можеше да повярва на очите си. Кораб. В центъра на Хюстън. Носеше се право към него по улицата и помиташе по пътя си небостъргачите, сякаш беше Божията топка за боулинг, а сградите — кегли.

Картър легна на пода и покри глава с ръце, готов за удара.

Удар не последва. Внезапно настъпи тишина; дори вятърът спря. Зачуди се как е възможно в един миг да вилнее буря, а в следващия всичко да утихне. Стана и погледна през прозореца. Сред облаците се беше отворила дупка. Окото, помисли си Картър, това е око; намираше се в окото на бурята. Погледна надолу. Корабът беше спрял до сградата като паркирано до тротоара такси.

Картър слезе по фасадата на сграда. Не знаеше с колко време разполага, преди бурята да се разрази отново. Знаеше само, че корабът е послание. След известно време се озова във вътрешността му, сред лабиринт от коридори и тръби. Но нямаше чувството, че се е изгубил; сякаш го насочваше невидима ръка. Около глезените му плискаше мазна морска вода. Пое в една посока, после зави в друга, притеглян от загадъчно присъствие. В края на коридора видя врата — масивна стомана като врата на банков трезор. Върху нея имаше надпис: Р1: Резервоар 1.

Водата ще те пази, Антъни.

Картър се стресна. Кой говореше? Гласът сякаш идваше от всички страни: от въздуха, който дишаше, от водата, плискаща в краката му, от самия метал на кораба. Обгръщаше го като меко одеяло.

Той не бива да разбира къде си. Тук ще си в безопасност и тя ще дойде при теб.

Тогава я усети: Ейми. Не мрачна като другите; душата й бе изтъкана от светлина. От гърлото му изригна силен стон. Самотата си отиваше. Духът му се повдигна като було, а отвъд него имаше тъга от съвсем различно естество — красива, свещена тъга заради света и всичките му тегоби. Картър хвана руля и го завъртя бавно. Навън вятърът отново се бе разразил. Валеше като из ведро, бумтяха гръмотевици, а морето заливаше улиците на града.

Влез, Антъни.

Вратата се отвори; Картър пристъпи напред. Тялото му се намираше на кораба Шеврон Маринър, но душата му не беше там. Картър полетя надолу и пада дълго, а когато спря, разбра къде е още преди да отвори очи, защото усети уханието на цветята.

 

 

Картър осъзна, че е изпил всичкия чай. Ейми беше приключила с розовите цветя и чистеше лехите. Мина му през ум да й каже да си почине, че той ще се заеме с плевенето, но знаеше, че тя ще откаже; предпочиташе да е заета с нещо.

Трудно й беше да чака. Не само заради онова, с което щеше да се сблъска, но и заради всичко, от което се беше отказала. Ейми не говореше по този въпрос, не й бе присъщо, но Картър знаеше истината. Знаеше какво е да обичаш някого и да го загубиш.

Защото Нула щеше да дойде. Неизбежно беше. Картър го познаваше и знаеше, че няма да се спре, докато не превърне целия свят в огледало за собствената си скръб. Работата беше там, че Картър изпитваше жалост към него. Той самият бе стоял на онази гара. Не въпросите му бяха погрешни, а начинът, по който ги задаваше.

Картър стана от стола, сложи си шапката и отиде при коленичилата в пръстта Ейми.

— Наспа ли се? — попита тя.

— Заспал ли бях?

Ейми хвърли един бурен върху купчината с плевели.

— Да знаеш само как хъркаше.

Картър се изненада. Но сега като се замислеше, май беше затворил за малко очи.

Ейми се отдръпна назад и разпери ръце.

— Какво ще кажеш?

Картър отстъпи назад и огледа лехите.

— Цветята са прекрасни. На госпожа Ууд много ще й харесат. На госпожица Хейли също.

— Ще трябва да ги полеем.

— Аз ще се заема. Ти отиди малко на сянка. Чаят ти е на масата, ако си жадна.

Картър тъкмо закачаше маркуча за крана до портата, когато чу гумите по асфалта и видя колата да се задава по улицата. Автомобилът спря на ъгъла и пое съвсем бавно напред. Картър виждаше смътно лицето на госпожа Ууд през тъмните прозорци. Подмина на бавен ход къщата — движеше се едва-едва, но без да спира, като призрак. След това ускори и префуча надолу по улицата.

Ейми застана до него.

— По-рано чух как момичетата си играят. — И тя гледаше улицата, макар колата да се беше скрила от поглед. — Донесох ти нещо.

Държеше накрайник. За миг Картър не разбра защо му е, но след това се досети, че е за цветята.

— Добре ли си? — попита Ейми.

Той сви рамене. Закачи накрайника за маркуча и отвори крана. Ейми отиде до масата, а Картър замъкна маркуча при лехите и започна да полива. Знаеше, че няма особен смисъл; скоро щеше да настане есен. Листата щяха да пожълтеят и да опадат, растенията щяха да изсъхнат, щеше да задуха студен вятър. Тревата щеше да се покрие със скреж и тялото на госпожа Ууд щеше да изплува. Всичко си имаше край. Но Картър поливаше цветята, ръсеше добре навсякъде, убеден дълбоко, че и най-дребната подробност е от значение.