Джъстин Кронин
Градът на огледалата (35)

Трийсет и четири

— Угасете двигателите.

4:40 ч.: в тъмното гребаха ръчно през последните петдесет метра до брега и издърпаха лодките на пясъка. На няколкостотин метра на юг небето беше озарено от пламъците на горящ бутан. Майкъл провери пушката, зареди пистолета си и го прибра обратно в кобура. Другите последваха примера му.

Разделиха се на три групи и се изкачиха по дюните. Отрядът на Ранд щеше да превземе работническите жилища, а групата на Уиър — помещенията с радиопредавателите и контролния център. Групата на Майкъл, най-многобройната, щеше да се срещне с тази на Гриър, за да превземат спалните помещения и оръжейната. Там щеше да има голяма престрелка.

Майкъл вдигна радиостанцията към устата си:

— Лушъс, зае ли позиция?

— Да. Чакам да дадеш сигнал.

Рафинерията беше оградена с ограда на две нива, по чието протежение имаше охранителни кули; останалата част от периметъра бе изпъстрена с мини. Единственият начин за достъп от север беше през портала. Гриър щеше да води атаката с брониран камион с лопата и два камиона, пълни с мъже, след него. Най-отзад оборудван с картечница и гранатомет пикап щеше да обстрелва кулите при нужда. По заповед на Майкъл трябваше да се опитат да избегнат жертвите, но ако се наложеше…

Групите се разпръснаха бързо. Майкъл и хората му заеха позиция зад спалното помещение, дълъг хангар с врати отпред и отзад. Очакваха вътре да има петдесет въоръжени мъже, може би повече.

— Екип едно.

— В готовност.

— Екип две.

— В готовност.

Майкъл погледна часовника си: 4:50 ч. Погледна към Кръпката, който кимна.

Майкъл вдигна сигнален пистолет и натисна спусъка. Чу се изпукване и светлина окъпа комплекса около тях. Миг след това Кръпката хвърли димка. Откъм портала се чуха викове и изстрели, последвани от силен трясък, когато бронираният камион удари оградата. Под вратата на спалното помещение започна да прониква дим. Щом тя се отвори рязко, хората на Майкъл започнаха да стрелят предупредително в земята. Бягащите войници се втурнаха объркани назад. Отзад ги блъскаха други тичащи навън мъже, които кашляха от задушливия пушек.

— На колене! Хвърлете оръжията! Горе ръцете!

Войниците нямаше накъде да бягат и паднаха на колене.

— Всички екипи да докладват.

— Екип две, готови сме.

— Лушъс?

— Няма жертви. Идваме към вас.

— Екип едно?

Хората на Майкъл връзваха китките и глезените на войниците.

— Екип едно, докладвайте.

Чу се пращене и глас, който не принадлежеше на Ранд, се обади:

— Готови сме.

— Къде е Ранд?

След кратко мълчание се разнесе смях.

— Ще му е нужен момент. Една жена здраво го цапардоса.

 

 

Прекалено лесно беше. Майкъл очакваше по-голяма съпротива — каквато и да било съпротива.

— Оръжията им на практика са празни.

Гриър му показа; в пълнителите на войниците имаше само по един-два патрона.

— А в оръжейната?

— Опразнена е.

— Лоша работа.

Гриър кимна рязко.

— Знам. Ще трябва да направим нещо по въпроса.

Ранд доведе Лор при него. Китките й бяха вързани. Щом го видя, тя се стъписа, но бързо се овладя.

— Явно ти е домъчняло за мен, Майкъл.

— Здравей, Лор — отвърна той и се обърна към Ранд. — Развържи й ръцете.

Ранд я освободи. Лор му беше вкарала здраво дясно кроше. Лявото му око беше притворено, а върху бузата му имаше отпечатък от юмрука й. Майкъл почти изпита гордост.

Той заведе Лор в кабинета на директора. В нейния кабинет: в продължение на петнайсет години тя бе ръководила рафинерията. Майкъл седна на бюрото, за да й покаже кой командва, а тя седна срещу него. Разсъмваше се и в стаята нахлуваше светлина. Лор беше остаряла, разбира се, от работата под палещото слънце, но все още изглеждаше здрава и силна.

— Как е приятелят ти Дънк?

Майкъл й се усмихна.

— Радвам се да те видя. Изобщо не си се променила.

— Много смешно.

— Казвам го искрено.

Лор извърна гневно очи.

— Какво искаш, Майкъл?

— Трябва ми гориво. Дизел.

— В петролния бизнес ли ще влизаш? Работата е тежка, не ти го препоръчвам.

Майкъл си пое дълбоко въздух.

— Знам, но имам основателна причина.

— Не думай.

— С колко разполагаш?

— Знаеш ли какво винаги съм харесвала у теб, Майкъл?

— Не, какво?

— И аз не мога да се сетя.

Права беше; но тя не се бе променила. Изведнъж Майкъл изпита привличане. Лор продължаваше да е изключително магнетична.

Той се облегна назад, сключи пръсти и каза:

— След пет дни имаш голяма доставка за депото в Кървил. Ако я добавим към складираните наличности, стават някъде към осемдесет хиляди галона.

Лор сви рамене с безразличие.

— Да приема ли, че това означава „да“?

— Приеми го както искаш.

— Така или иначе ще разбера.

Лор въздъхна.

— Добре де. Общо са около осемдесет хиляди. Доволен ли си?

— Да. Ще ми трябва цялото количество.

Лор се наежи.

— Моля?

— С двайсет цистерни мога да преместя цялото гориво за по-малко от шест дни. След това ще освободя хората ти. Никой няма да пострада. Давам ти дума.

Лор го зяпна.

— Къде ще го местиш? За какво са ти притрябвали осемдесет хиляди галона гориво?

Ах.

 

 

Пълнеха цистерните; първият конвой щеше да потегли в 9:00 ч. Майкъл от пет дни непрекъснато си гледаше часовника и крещеше: По-бързо, по дяволите!

Възникна само един, още неясно колко голям проблем. Когато групата на Уиър беше нахлула в комуникационния център, радистът тъкмо изпращал съобщение. Нямаше как да разберат какво е съдържало съобщението, защото мъжът беше мъртъв — единствената жертва при атаката.

— Какво, по дяволите, стана?

Уиър сви рамене.

— Ломбарди си помисли, че е въоръжен. Стори ни се, че вади пистолет.

Оказа се, че мъжът държал телбод.

— Оттогава пристигали ли са съобщения? — попита Майкъл, докато си мислеше: Естествено, че точно ти ще стреляш, преди да питаш, Ломбарди, тъпак такъв!

— Не.

Майкъл изруга наум. Съжаляваше, че мъжът е загинал, но гневът му не се дължеше на това. Трябваше първо да завземат радиопредавателя. Глупава грешка, вероятно бяха допуснали и други.

— Отивай при радиостанцията — нареди той, но след миг размисли. — Не, изчакай до 12:00 ч. Ще очакват от рафинерията да се свържат с тях тогава.

— Какво да им кажа?

— „Извинете, че застреляхме радиста. Заплашваше ни с канцеларски принадлежности.“

Уиър го погледна мълчаливо.

— Не знам, кажи им нещо нормално. Тук всичко е наред, вие как сте, какъв хубав ден?

Уиър отиде да изпълни нареждането. Майкъл отиде при хъмвито, където Лор чакаше на задната седалка. Ранд я връзваше към предпазната решетка.

— Трябва да вземеш още хора със себе си — каза Ранд.

Майкъл взе ключа за белезниците, качи се в кабината и погледна към Лор в огледалото.

— Ще слушаш ли, или да ти намеря бавачка?

— Мъжът, когото убихте, се казваше Куули. Правеше и на мравката път.

Майкъл погледна към Ранд.

— Ще се оправя. Ти се погрижи за конвоя.

 

 

Стигнаха до канала след три часа. Лор почти не продума и Майкъл не направи опит да я заговори. Сутринта беше тежка за нея — краят на кариерата й, смъртта на приятел, публично унижение — и всичко това заради мъж, когото имаше пълно право да презира. Нужно й беше време да свикне, особено като се имаше предвид какво щеше да й каже Майкъл.

Минаха през оградата и продължиха надолу по пътя през водата. Майкъл спря пред една барака в края на кея. Бергенсфиорд не се виждаше от там. Искаше да й го покаже тържествено.

— Защо ме доведе тук?

Майкъл отвори задната врата и й свали белезниците. След като тя слезе от хъмвито, той извади пистолета си и й го подаде.

— Какво е това?

— Пистолет, не е ли очевидно?

— Защо ми го даваш?

— Имаш два варианта. Ако ме застреляш и вземеш камиона, ще се прибереш в Кървил преди мръкване. Ако останеш, ще разбереш защо те доведох. Но има няколко правила.

Лор не каза нищо; само повдигна вежди.

— Първото правило е, че можеш да си тръгнеш само с мое разрешение. Не си затворник, а една от нас. След като ти разкажа какво се случва, ще разбереш защо. Второто правило: аз командвам. Казвай си мнението, но никога не поставяй действията под съмнение пред хората ми.

Тя го гледаше все едно окончателно е полудял. Въпреки това трябваше да й даде правото сама да реши.

— И защо да се присъдения към групата ти?

— Защото ще ти покажа нещо, което ще промени изцяло светогледа ти. И защото дълбоко в себе си ми вярваш.

Лор го изгледа, след което се разсмя.

— Голям си смешник.

— Отнесох се несправедливо с теб, Лор. Не се гордея с постъпката си, ти заслужаваше по-добро отношение. Но имах причина. Казах ти, че не си се променила, което е вярно. Затова те доведох тук. Нуждая се от помощта ти. Ще те разбера, ако откажеш, но се надявам да приемеш предложението ми.

Лор го изгледа подозрително.

— Къде е Дънк?

— Договорката с него не беше заради търговията. Трябваха ми парите и работниците. Но най-вече всичко трябваше да се пази в тайна. Преди пет седмици Дънк и приближените му отидоха в канала. С цялата му дружина се приключи. Останахме само аз и моите хора. — Майкъл отново й подаде пистолета. — Зареден е. Ти реши дали ще го използваш.

Лор взе пистолета. Гледа го известно време, след което с тежка въздишка го пъхна в колана на джинсите си.

— Ако не възразяваш, ще го задържа.

— Добре, твой е.

— Трябва съвсем да съм откачила.

— Взе правилното решение.

— Вече съжалявам. Повече няма да го повтарям, но държа да знаеш, че ми разби сърцето.

— Знам. И съжалявам.

Лор замълча за момент, след това кимна: нямаше да повдига повече въпрос.

— Е?

— Приготви се.

 

 

Искаше Лор да види Бергенсфиорд отдолу. Това бе най-добрата гледна точка. Не само да го види, но да го усети; чак тогава можеше да осъзнае колко е важен. Слязоха по стълбите до пода на сухия док. Майкъл изчака, докато Лор се приближи до кораба. Корпусът беше гладък и елегантно извит, всяка гайка — прилежно затегната. Лор спря под огромните витла и вдигна глава. Майкъл реши да я остави тя да говори първа. Над тях кънтяха стъпки, мъже се провикваха един към друг, бръмчаха бормашини, а огромната метална маса на кораба усилваше всеки звук като гигантски камертон.

— Знаех, че има кораб, но…

Майкъл застана до нея и видя вътрешната борба в очите й.

— Казва се Бергенсфиорд.

Лор разпери ръце и се огледа.

— Всичко това…?

— Да. За него е.

Лор пристъпи напред, вдигна дясната си ръка и я притисна в корпуса — точно както беше направил Майкъл, когато източиха водата от дока и Бергенсфиорд се разкри в цялата си неуязвима красота. Лор постоя така, но след няколко секунди се отдръпна стреснато.

— Плашиш ме — каза тя.

— Знам.

— Моля те, кажи ми, че се занимаваш с този кораб само за да се намираш на работа. Кажи ми, че не е каквото си мисля.

— Какво си мислиш?

— Това е спасителен кораб.

Лицето й пребледня; не знаеше накъде да погледне.

— Страхувам се, че е точно това — отвърна Майкъл.

— Лъжеш. Измисляш си.

— Знам, че новината е лоша. Съжалявам.

— Но как разбра?

— Дълга история. Но съм напълно сигурен. Виралите се завръщат, Лор, изобщо не са изчезвали.

— Това е лудост. — Объркването й прерасна в гняв. — Ти си луд. Чуваш ли се какво говориш?

— Страхувам се, че съм прав.

— Не искам да имам нищо общо с тази работа. — Лор заотстъпва назад. — Не е възможно. Защо повече хора не знаят? Всички щяха да знаят, ако беше вярно, Майкъл.

— Не знаят, защото не сме им казали.

— И кои сте „вие“?

— Аз и Гриър. Още няколко души. Няма как иначе да ти го кажа, тъй че ще давам направо. С изключение на хората в кораба всички ще умрат, а времето ни изтича. В южната част на Тихия океан има остров. Смятаме, че там е безопасно, може би единственото безопасно място на света. Имаме храна и гориво за седемстотин пътници, може би малко повече.

Майкъл знаеше, че няма да е лесно. В идеалния случай щеше да омекоти удара. Но Лор можеше да се справи, защото Лор ДеВиър беше силна по природа. Вероятно си спомняше случилото се между тях с болка, от време на време вероятно се ядосваше за момент, но не и за Майкъл. За него тя беше важна част от живота му, защото беше един от малкото хора, които го разбираха. Имаше хора, които правеха живота по-поносим и Лор беше сред тях.

— Затова те доведох тук. Чака ни дълго пътуване. Горивото ми трябва, но има и още. Видя хората ми. Те са трудолюбиви и верни, но това не е достатъчно. Нуждая се от теб.

Лор продължаваше да се колебае. Щеше да се наложи да я увещава още, но виждаше, че думите му имат ефект.

— Дори да казваш истината, какво мога да направя аз?

Майкъл беше вложил всичко в Бергенсфиорд. Сега щеше да му даде най-важното.

— Трябва да се научиш да го управляваш.