Джъстин Кронин
Градът на огледалата (31)

Трийсет

Свободният щат Айова (Бившето Отечество)

Население 12 139 души

Шериф Гордън Юстас започна 24 март — както правеше всяка година на тази дата — като закачи кобура с револвера си на таблата на леглото.

Защото не беше редно да носи оръжие. Щеше да е проява на неуважение. През следващите няколко часа той щеше да бъде обикновен човек, като всеки друг, който стоеше в студа с болящи го стави и размишляваше за неосъщественото бъдеще.

Живееше в стая в задната част на затвора. Спеше там от десет години, от нощта в която не успя да намери сили да се върне в къщата. Смяташе се за човек, който можеше да се отърси от всичко и да продължи напред, а и не беше първият, който извади лош късмет. Но през онази нощ нещо в него угасна и затова живееше в тази кутийка, обзаведена само с легло, мивка и стол, тоалетна надолу по коридора и пияници, прибрани за през нощта, за компания.

Навън слънцето изгряваше неохотно, както беше характерно за Айова през март. Юстас стопли вода в чайник на печката и го занесе при легена заедно с бръснач и сапун. Огледа се в старото напукано огледало. Грозна гледка. Половината му предни зъби липсваха, куршум беше откъснал почти цялото му ляво ухо, едното му око беше сляпо: приличаше на създание от детска приказка, злото старо чудовище под моста. Обръсна се, изплакна лице, изми се под мишниците и се избърса с кърпа. За закуска имаше само няколко вчерашни бисквити, твърди като камък. Седнал на масата, той ги дъвка криво-ляво с кътниците и ги прокара с глътка царевична ракия от каната под мивката. Рядко пиеше алкохол, но обичаше по чашка сутрин, особено днес, сутринта на 24 март.

Облече си палтото, сложи си шапката и излезе. И последният сняг се беше стопил и оставил след себе си кал. Затворът беше една от малкото сгради в стария център, които все още се използваха; повечето постройки пустееха от години. Духна в дланите си, докато минаваше покрай останките от Купола — от него бяха останали само купчина камъни и няколко овъглени греди — и продължи надолу по хълма до мястото, което наричаха Равнината, където старите работнически къщи отдавна бяха разрушени и използвани като дърва за огрев. Там все още живееха хора, но съвсем малко; лошите спомени още витаеха. Сегашните обитатели бяха предимно млади, родени след времето на червенооките, или старци, които не можеха да се откъснат от психологическите окови на стария режим. Сега в района имаше мизерни колиби без течаща вода, по улиците течаха реки отпадъчни води, а из боклуците ровеха мърляви деца и мършави кучета. Сърцето на Юстас се късаше всеки път, щом ги видеше.

А трябваше да е съвсем различно. Някога той имаше планове, надежди. Вярно, много хора приеха предложението да се преселят в Тексас през първите години; Юстас бе очаквал това. Добре, нека вървят, мислеше си тогава. Тук щяха да останат сърцати души, истински вярващите, онези, които смятаха, че краят на червенооките не е просто освобождение от робството, а нещо повече: шанс да победят неправдата, да започнат отначало, да си изградят нов живот.

Но докато гледаше как населението се топи, започна да се тревожи. Онези, които останаха, не бяха строителите и мечтателите. Много от тях просто бяха твърде немощни, за да пътуват; други се страхуваха; трети бяха свикнали някой друг да взима решенията и не бяха способни да постигнат почти нищо сами. Юстас се беше опитал да организира хората, но никой нямаше представа как се управлява функциониращ град. Нямаха инженери, нямаха водопроводчици, нямаха електротехници, нямаха лекари. Можеха да работят с машините, останали от червенооките, но никой не знаеше как да ги поправи, когато се счупеха. Електроцентралата се повреди след три години, а водоснабдяването и канализацията след пет; десетилетие по-късно вече почти нищо не работеше. Нямаше кой да преподава на децата. Съвсем малко от възрастните знаеха да четат, а повечето смятаха, че образованието е безсмислено. Зимите бяха сурови — имаше хора, които умираха от измръзване по домовете си — а летата бяха непоносимо горещи, една година суша, на следващата поройни дъждове. Реката беше мръсна, но хората продължаваха да пълнят кофите си там; мнозина измряха от болест, която наричаха „речна треска“. Половината крави, повечето коне и овце, както и всички прасета измряха.

Червенооките им бяха оставили всичко, необходимо за изграждането на функциониращо общество, с изключение на най-важното: волята да го постигнат.

Пътят през Равнината го отведе до реката и на изток до стадиона. До него се намираше гробището. Юстас мина през редиците надгробни плочи. До някои имаше оставени изгорели свещи, детски играчки, отдавна изсъхнали диви цветя, подаващи се изпод топящия се сняг. Паметниците бяха подредени спретнато; единственото нещо, в което хората тук ги биваше, беше копаенето на гробове. Спря пред гроба, който търсеше, и клекна пред плочата.

Нина Ворхис Юстас

Саймън Тифти Юстас

Любима съпруга, любим син

Умрели бяха един след друг, за няколко часа. Съобщиха на Юстас чак два дни по-късно; по онова време той беше прикован от треска и бълнуваше, раздиран от страшни сънища, които се радваше, че не помни. Епидемията беше посякла града като с коса. Изглежда, нямаше логика кой умира и кой оцелява; сред жертвите имаше също толкова здрави възрастни, колкото и бебета и старци. Болестта ги поваляше бързо: висока температура, треперене, раздираща дробовете кашлица. Понякога изглеждаше, че болният се е излекувал, но болестта се завръщаше с пълна сила и отнасяше жертвата си за минути. Саймън беше на три години — будно дете с интелигентен поглед и радостен смях. Юстас не бе изпитвал толкова силна обич към никой друг, дори към Нина. Двамата се шегуваха как любовта им един към друг бледнееше в сравнение с обичта към детето им, макар, разбира се, да не беше съвсем вярно. Любовта към сина им беше просто друго изражение на любовта им един към друг.

Постоя на гроба няколко минути. Обичаше да си припомня дребни подробности. Конкретни вечери, откъслечни разговори, кратки докосвания. Рядко мислеше за въстанието; струваше му се, че то вече няма значение, а смелостта на Нина като боец беше само малка част от цялостната й същност. Истинското си лице бе показвала само пред него.

Натежалото му сърце му подсказа, че е време да тръгва. Поредната изминала година. Той погали камъка на раздяла и пое обратно през лабиринта от надгробни плочи.

— Хей, господине!

Юстас се обърна секунда преди първата буца лед да прелети покрай главата му. Три момчета, тийнейджъри, стояха на петнайсетина метра от него между гробовете и се кискаха като идиоти. Когато обаче им хвърли смразяващ поглед, смехът секна.

— Мамка му! Това е шерифът.

Избягаха, преди Юстас да успее да каже нещо. Жалко, действително имаше какво да им каже. Няма нищо. Не бягайте. Сега синът ми щеше да е на вашите години.

 

 

Когато се върна в затвора, Фрай Робинсън, заместникът му, седеше на бюрото с вдигнати крака и хъркаше, заровил лице в яката си. На практика беше още дете, нямаше и двайсет и пет години, с широко добродушно лице и гладка, пухкава брадичка, която рядко се налагаше да бръсне. Не беше много умен, но не беше и глупав; работеше при Юстас по-дълго от другите мъже, което не беше за подценяване. Юстас затръшна вратата и Фрай се събуди стреснато.

— Боже, Гордо. Защо блъскаш така вратата?

Юстас си сложи кобура с пистолета. Правеше го предимно за показ; държеше го зареден, но мунициите, останали от червенооките, почти бяха свършили, а и на тях не можеше да се разчита. Често при натискане на спусъка не изгърмяваха.

— Нахрани ли Руди?

— Тъкмо се канех да го направя, преди да ме събудиш. Къде беше? Мислех, че още спиш.

— Ходих да видя Нина и Саймън.

Фрай го погледна озадачено; след миг се сети.

— Мамка му, днес е двайсет и четвърти.

Юстас сви рамене. Какво да му каже?

— Мога да поема нещата тук, ако искаш — предложи Фрай. — Защо не си вземеш почивен ден?

— И какво да правя?

— Ами можеш да поспиш. Или да се напиеш.

— Повярвай ми, обмислял съм го.

Юстас занесе закуска на Руди в килията: няколко стари бисквити и суров картоф, нарязан на парчета.

— Ставай, друже!

Руди надигна мършавото си тяло от нара. Крадец, побойник и досадник, Руди толкова често попадаше в затвора, че дори си имаше любима килия. Този път го бяха прибрали за нарушаване на обществения ред в пияно състояние. Руди смръкна мощно, изплю мазна храчка в кофата, която служеше за тоалетна, и се затътри до решетките, придържащ панталоните си с ръка. Следващия път може би трябва да му оставя колана, помисли си Юстас. Може да направи услуга на всички ни и да се обеси. Юстас му подаде чинията през пролуката.

— Само това ли? Бисквити и картоф?

— А ти какво очакваш? Март месец е.

— Обслужването тук става все по-зле.

— Тогава се постарай да не те прибираме.

Руди седна на леглото и отхапа парче бисквита. Зъбите му бяха отвратителни, покафенели и разклатени, макар че точно Юстас нямаше право да коментира. От устата му захвърчаха трохи, когато попита:

— Харолд кога ще дойде?

Харолд беше съдията.

— Откъде да знам?

— Трябва да ми смените кофата.

Юстас вече вървеше обратно по коридора.

— Сериозно говоря! — извика Руди. — Тук вони!

Юстас се върна в приемната и седна на бюрото си. Фрай лъскаше револвера си, нещо, което правеше по десет пъти на ден. Все едно пистолетът му беше домашен любимец.

— За какво недоволства?

— Храната не му харесва.

Фрай се намръщи презрително.

— Трябва да е благодарен. И аз това закусвах. — Той замълча и подуши въздуха. — Божичко, каква е тази воня?

— Хей, кретени! — провикна се Руди. — Имам подарък за вас!

Руди стоеше прав в килията си и държеше празната кофа с тържествуващо изражение. По коридора като кафява река течаха урина и фекалии.

— Ето какво мисля за проклетите ви картофи!

— По дяволите! — извика Фрай. — Сега ще изчистиш.

Юстас се обърна към заместника си.

— Дай ми ключа.

Фрай откачи връзката ключове от колана си и я подаде на Юстас.

— Сериозно говоря, Руди — посочи го той с пръст. — Този път здравата загази.

Юстас отключи вратата, влезе в килията, затвори вратата след себе си, пъхна ръка през решетките и отново заключи врата. След това пъхна връзката с ключовете в джоба си.

— Какво, по дяволите, правиш? — попита Руди.

— Гордън? — Фрай го погледна предпазливо. — Какво правиш?

— Един момент.

Юстас извади револвера си, завъртя го в ръка и удари Руди през лицето с дръжката. Руди се олюля назад и се просна на пода.

— Полудя ли? — Руди запълзя назад, докато стигна до стената. Облиза устни и изплю един окървавен зъб в дланта си. Вдигна го за дългия прогнил корен. — Виж какво направи! Сега как ще ям?

— Няма да усетиш разликата.

— Сам си го изпроси, лайно такова — рече Фрай. — Хайде, Гордо, да намерим на този боклук парцал и кофа. Мисля, че си е извадил поука.

Юстас обаче не беше на същото мнение. Да си извади поука — какво всъщност означаваше това? Не беше съвсем сигурен, но като че ли постепенно започваше да разбира. Руди държеше зъба си с възмутено изражение. Гледката беше отвратителна; сякаш изразяваше всички несправедливости в живота на Юстас. Той прибра пистолета в кобура и остави Руди да си мисли, че най-лошото се е разминало, след което го вдигна и го блъсна в стената. Чу се хрущене като от стъпкана хлебарка: Руди нададе вой от болка.

— Гордън, моля те — каза Фрай. — Отвори вратата.

Юстас не беше ядосан. Гневът го бе напуснал преди години. Изпитваше облекчение. Той хвърли Руди в другия край на килията и се зае за работа: удряше го с юмруци, с дръжката на пистолета, риташе го с острите върхове на ботушите си. Почти не чуваше молбите на Фрай да спре. Нещо в него се беше отприщило и го изпълваше с въодушевление, все едно препускаше с кон. Руди лежеше на земята, вдигнал ръце пред лицето си, за да го предпази. Ти си жалка отрепка. Заради такива като теб градът загива. И сега ще ти дам да се разбереш.

Тъкмо вдигаше Руди, за да удари главата му в ръба на леглото — какво удовлетворение само щеше да изпита да чуе изхрущяването — когато във вратата изщрака ключ и Фрай го сграбчи изотзад. Юстас удари Фрай с лакът в корема и го отхвърли назад, след което хвана Руди в гръб, натисна трахеята му с предмишница и заби коляно в гърба му за опора. Едно силно дръпване и щеше да го довърши.

Но тогава видя звездички. Фрай стоеше над него задъхан и държеше в ръка ръжен, с който бе ударил Юстас по главата.

— Божичко, Гордо. Какво ти стана?

Юстас примигна; звездичките угаснаха една по една. Главата го цепеше; гадеше му се.

— Май се увлякох.

— Той си го заслужаваше, но това беше прекалено.

Юстас се обърна и погледна към Руди, който лежеше свит на кълбо, пъхнал ръце между краката си. Лицето му беше окървавено.

— Здравата го натупах, а?

— Мутрата му си беше грозна и преди. — Фрай се обърна към Руди: — Чуваш ли ме? Ако кажеш и думичка за случилото се, ще свършиш мъртъв в някоя канавка. — Фрай погледна към Юстас. — Извинявай, не исках да те удрям толкова силно.

— Няма нищо.

— Не искам да те пришпорвам, но ще е добре да се махнеш оттук за известно време. Можеш ли да станеш?

— А Руди?

— Аз ще се погрижа за него. Дай да ти помогна да се изправиш.

Фрай го вдигна на крака. Наложи се Юстас да се хване за решетките за момент, докато спре да му се върти свят. Кокалчетата на дясната му ръка бяха подути и окървавени. Опита се да ги свие в юмрук, но не успя.

— Добре ли си? — Фрай го гледаше загрижено.

— Да, така мисля.

— Просто отиди да се разходиш. И си превържи ръката.

На вратата на килията Юстас спря. Фрай помагаше на Руди да се изправи и да седне. Ризата му беше цялата в кръв.

— Знаеш ли, прав беше — рече Юстас.

— За какво?

Юстас не съжаляваше за стореното, но предполагаше, че по-късно може все пак да изпита съжаление. С много неща беше така; нормалната реакция идваше чак след известно време.

— Май трябваше да си взема почивен ден.