Джъстин Кронин
Градът на огледалата (29)

Двайсет и осем

Нощта започна, както започваха всички нощи за нея — на покрива на недовършен небостъргач на ъгъла на Четирийсет и трета улица и Пето авеню. Духаше силен вятър, на моменти топъл; небето беше осеяно със звезди, многобройни като прашинки. Черните силуети на високите сгради се открояваха на фона на нощното небе. Емпайър Стейт Билдинг. Рокфелер Център. Великолепната Крайслер Билдинг, любимата сграда на Фанинг, се извисяваше над всички с изящната си кула в стил ар деко. Алиша обичаше най-много часовете след полунощ. Тишината беше някак си по-пълна, въздухът — по-чист. Чувстваше се по-близо до същността на всичко по света, звуците и миризмите бяха по-наситени. Нощта я изпълваше и течеше в кръвта й. Тя си пое въздух и издиша. Пълна, превъзходна тъмнина.

Прекоси покрива, стигна до строителния кран и започна да се катери. Прикрепен към голите трегери на последните етажи на сградата, той се извисяваше на трийсет метра над покрива. Имаше стълби, но Алиша не им обърна внимание, тъй като стълбите бяха чудата част от живот, който почти не помнеше. Стрелата на крана беше разположена успоредно със западната фасада на сградата. Тя отиде до края й, откъдето в мрака се спускаше дълга верига с кука. Алиша я нави на макарата, освободи спирачния лост и я повлече след себе си. На мястото, където стрелата и колоната на крана се съединяваха, имаше малка платформа. Тя постави куката върху нея отиде при спирачния лост и го застопори. Върна се на платформата. Изпълни я нетърпение, като глад, който трябваше да бъде утолен. Застана права, с високо вдигната глава, хвана здраво куката и скочи.

Полетя надолу. Номерът беше да пусне куката в точния момент, когато скоростта и инерцията й бяха в перфектен баланс. Това щеше да се случи на две трети по възходящата траектория от параболата, която описваше куката. Приготви се. Тялото й, сетивата й, мислите й — всички те бяха в хармония със скоростта и пространството.

Пусна куката. Литна; прибра колене до гърдите си. Направи три салта във въздуха и се изпъна. Целта й беше плоският покрив от другата страна на улицата, който сякаш я чакаше с отворени обятия: Добре дошла, Алиша.

Попадение.

Силите й се бяха увеличили. Сякаш в присъствието на създателя й вътре в нея се беше задействал мощен механизъм. Малките пространства в града бяха играчка; вече можеше да прескача огромни бездни, да каца с лекота върху най-тесните первази, да се хваща и за най-малките пукнатини. Гравитацията нямаше власт над нея; Алиша се рееше над Манхатън като птица. В огледалните небостъргачи отражението й се стрелкаше и издигаше, спускаше и пикираше.

След известно време се озова над Трето авеню, близо до границата между морето и земята; на няколко пресечки южно от „Астор Палас“ започваше настъпващата вода, бликаща от наводнения остров. Алиша се спусна скорострелно между сградите и се приземи на улицата. Навсякъде имаше счупени мидени черупки и изсъхнали водорасли, донесени от вълнения по време на бури. Тя коленичи и прилепи ухо в асфалта.

Чу звуци от движение.

Махна решетката без усилие; слезе в тунела, запали факла и тръгна на юг през плитката вода. Безброят на Фанинг се хранеше. Навсякъде имаше техни изпражнения, излъчващи остра миризма, както и останки от плячката им — кости на мишки, плъхове и други дребни животни от канализацията на града. Някои от изпражненията бяха пресни, най-много отпреди няколко дни.

Мина през метростанцията на „Астор Палас“. Сега го усещаше: морето, което непрекъснато напираше, стремеше се да разшири владенията си, да удави света в студената си синя тежест. Пулсът й се ускори; косъмчетата по ръцете й настръхнаха. Просто вода, каза си тя. Просто вода…

Видя шлюза. Тънка струйка вода, почти като мъгла, проникваше през пролуката. Алиша пристъпи напред. Поколеба се за миг, след което протегна ръка и докосна студената повърхност. От другата страна лежаха безбройни тонове налягане, възпирани векове наред от масивната преграда. Фанинг й беше разказал историята. Цялата мрежа на метрото в Манхатън се намираше под морското равнище: само въпрос на време беше да стане бедствие. След като ураганът Уилма наводнил тунелите, управата на града поставила шлюзове, за да спират водата. В разгара на епидемията, когато токът угаснал, аварийните механизми ги запечатали. И така, преградите се издигаха тук повече от век и спираха напиращия океан.

Не се страхувай, не се страхувай…

Чу шум зад гърба си. Обърна се и вдигна факлата. На границата на кръга светлина проблеснаха очи. Едър мъжки, но кльощав, ребрата му се брояха; той клекна като жаба между релсите, стиснал в устата си плъх. Плъхът се гърчеше и писукаше, а дългата му опашка се мяташе бясно.

— Какво зяпаш? — попита Алиша. — Махай се.

Съществото затвори челюсти с щракване. Шурна кръв, чу се звук от смукане и виралът изплю обезкървения труп на плъха на земята. Стомахът на Алиша се сви, не от гадене, а от глад; не беше яла от седмица. Виралът размаха нокти във въздуха като котка и наклони любопитно глава: Що за създание си ти?

— Махай се. — Тя размаха факлата като копие. — Изчезвай! Чупката!

Виралът й хвърли един последен, почти приятелски поглед и изчезна бързо.

 

 

Фанинг вече се беше приготвил за настъпването на деня, като беше спуснал щорите. Седеше на обичайната си маса на балкона над чакалнята и четеше книга на свещ. Вдигна очи, когато тя пристигна.

— Как мина ловът?

Алиша седна на един стол.

— Не бях гладна.

— Трябва да се храниш.

— Ти също.

Фанинг отново сведе очи към книгата. Алиша погледна заглавието: Хамлет.

— Ходих до библиотеката.

— Виждам.

— Пиесата е много тъжна. Не, не тъжна. Гневна. — Фанинг сви рамене. — Не я бях чел от години. Сега ми се струва съвсем различна. — Той прелисти няколко страници, намери онази, която търсеше, и вдигна пръст като истински професор. — Слушай.

Не е чудно духът да е от пъкъла изпратен!

Лукавият умее да приема

примамлив лик и може би използва

това, че съм нездрав и меланхолен —

а той е мощен тъкмо при такива, —

за да ме вкара в грях. Аз искам друг,

по-силен довод. Сцената! Със нея

ще впримча аз душата на злодея!

След като Алиша не каза нищо, той я погледна въпросително.

— Не ти харесва, а?

Фанинг често менеше настроението си. Можеше да мълчи мрачно дни наред, а после неочаквано да се разбъбри. Напоследък говореше със сух, хумористичен, почти самодоволен тон.

— Разбирам защо ти харесва.

— „Харесва“ не е точната дума.

— Не разбирам края обаче. Кой става крал?

— Именно.

През завесите проникваха тънки снопчета светлина и хвърляха сенки по пода. Фанинг, изглежда, не се тревожеше, макар да бе далеч по-чувствителен от нея. За него слънцето беше изключително болезнено.

— Те се събуждат, Тим. Ловуват. Сноват из тунелите.

Фанинг продължи да чете.

— Чу ли ме?

Той вдигна глава и се намръщи.

— Добре, и какво от това?

— Договорката ни не беше такава.

Той отново впери очи в книгата, макар само да се преструваше, че чете. Алиша стана.

— Отивам да видя Воин.

Фанинг се прозя, при което се видяха острите му зъби, и й се усмихна с бледите си устни.

— Аз съм тук.

Алиша си сложи очилата, излезе през входа откъм Четирийсет и трета улица и се отправи на север по Медисън авеню. Пролетта настъпваше постепенно; някои дървета започваха да се раззеленяват, а по сенчестите места все още имаше купчинки сняг. Конюшнята се намираше в източната част на парка на Шейсет и трета улица, до зоопарка. Тя свали одеялото на Воин и го изведе навън. Паркът й се струваше статичен, сякаш застинал между два сезона. Алиша седна на един камък край езерото и наблюдаваше как конят пасе. Остарял беше с достойнство; уморяваше се малко по-бързо, но все още беше силен и енергичен. В опашката и гривата, както и около глезените му се бяха появили бели косми. След като се нахрани, Алиша го оседла и се метна на гърба му.

— Какво ще кажеш за една разходка, приятелю?

Насочи го през поляната към сянката на дърветата. Спомни си деня, в който го видя за пръв път, див и необуздан, сам край останките от гарнизона в Киърни, да я чака като послание. С теб сме един за друг. Ще бъдем едно цяло навеки. След като отминаха дърветата, го подкара в тръс, след това го пришпори. Отляво се намираше резервоарът, милиони литри вода, живителната сила в зеленото сърце на града. Спря при стария релсов път и слезе от коня.

— Връщам се след малко.

Навлезе в гората, събу си ботушите и се качи на едно подходящо дърво в края на просеката. Там се спотаи и зачака.

Накрая желанието й се сбъдна: появи се млада кошута с потрепващи уши и наведена към тревата глава. Алиша чакаше търпеливо животното да се приближи. По-близо. По-близо.

 

 

Фанинг не беше помръднал от масата. Той вдигна очи от книгата и се усмихна.

— Какво виждам?

Алиша свали кошутата от раменете си и я остави на бара. Главата на мъртвото животно увисна, а розовият език се подаде от устата като панделка.

— Казах ти, че трябва да се храниш — заяви Алиша.