Джъстин Кронин
Градът на огледалата (28)

Двайсет и седем

Кейлъб сковаваше курника, когато видя по прашния път да се задава човек. Късно следобед беше; Пим и Тео си почиваха в къщата.

— Видях дима. — Мъжът, който стоеше пред него, имаше приятно, обрулено от вятъра лице и гъста, пухкава брада. Носеше широкопола сламена шапка и тиранти. — Реших, че след като ще бъдем съседи, мога да намина да се запознаем. Казвам се Фил Тейтъм.

— Кейлъб Джаксън. — Стиснаха си ръце.

— Ние сме от другата страна на хълма. С жена ми Дорийн се заселихме там, преди другите да дойдат. Синът ни наскоро замина да се засели в Бандера. Джаксън ли каза?

— Точно така. Той ми е баща.

— Проклет да съм. Какво правиш толкова далеч?

— Същото като всички останали. Изкарвам си прехраната. — Кейлъб си свали ръкавиците. — Ела да те запозная със семейството си.

Пим седеше на стол до студеното огнище с Тео в скута и разглеждаха книга с картинки.

— Пим — каза Кейлъб и придружи думите си с жестове. — Това е съседът ни, господин Тейтъм.

— Добър ден, госпожо Джаксън — свали шапка Фил. — Моля ви, не ставайте заради мен.

Приятно ми е да се запознаем.

Кейлъб осъзна грешката си.

— Трябваше да ти обясня. Съпругата ми е глуха. Каза, че се радва да се запознаете.

Мъжът кимна.

— Имах глуха братовчедка, но тя почина преди доста време. Научила се беше да чете по устните, но горкичката живееше в свой собствен свят. — Той заговори по-силно, както правеха повечето хора. — Прекрасно момченце имате, госпожо Джаксън.

Какво каза?

Каза, че си голяма красавица и иска да си легне с теб.

Кейлъб се обърна към госта, който още мачкаше периферията на шапката си.

— Тя ви благодари, господин Тейтъм.

Не бъди невъзпитан. Попитай го дали иска нещо за пиене.

Кейлъб повтори въпроса на глас.

— Трябва да се прибирам за вечеря, но ще поседна за малко, благодаря.

Пим напълни кана с вода, добави резенчета лимон и я занесе на масата, където седнаха двамата мъже. Разговаряха за обичайните неща: времето, другите ферми в района, откъде Кейлъб ще купи животни и на каква цена. Пим излезе с Тео; обичаше да го води до реката, където двамата седяха мълчаливо. Кейлъб усети, че съседите му се чувстват самотни. Синът им бе заминал почти без предупреждение с жена, с която се беше запознал в Хънт.

— Забелязах, че чакате второ дете — каза Тейтъм. Изпили бяха водата и сега само си говореха.

— Да, ще се роди през септември.

— В Мистик има доктор, да знаете.

— Много благодаря — Кейлъб усети, че мъжът му казва това заради тъжна случка от миналото. Вероятно семейство Тейтъм бяха имали и друго дете, което не беше оцеляло, а може би повече. Случило се бе отдавна, но несъмнено споменът го измъчваше и до днес.

— Много се радвам, че сте тук — каза Тейтъм на тръгване. — Хубаво е да има млади хора наблизо.

Вечерта Кейлъб преразказа разговора на Пим. Тя къпеше Тео на мивката. В началото бебето плачеше, но сега обичаше да го къпят и пляскаше с юмручета във водата.

Трябва да отида на гости на жена му, каза Пим.

Искаш ли да те придружа?, попита Кейлъб с намерението да й служи за преводач.

Пим го изгледа все едно е полудял.

Не ставай глупав.

 

 

Кейлъб продължи да размишлява за разговора през следващите дни. Улисан в планове, изобщо не се беше замислял, че ще общуват и с други хора извън семейството. Това отчасти се дължеше на пълноценните му отношения с Пим, поради което връзките му с всякакви други хора му се струваха тривиални. Освен това не беше особено общителен; предпочиташе да е насаме с мислите си.

Вярно беше, че и светът на Пим беше по-ограничен в сравнение с този на другите хора. Освен със семейството си тя можеше да общува със съвсем малко други хора, които, ако не владееха жестомимичния език, поне се досещаха какво иска да каже. Пим често беше сама, което, изглежда, не я притесняваше, а и запълваше голяма част от времето си с писане. През годините Кейлъб беше надзъртал в дневниците й няколко пъти, не беше успял да се сдържи; също като писмата й, те бяха прекрасно написани. Макар понякога Пим да изразяваше съмнение или загриженост по различни въпроси, като цяло от дневниците струеше типичният й оптимизъм. В тях имаше и скици, макар Кейлъб да не я беше виждал да рисува. На повечето бяха изобразени познати сцени. Имаше много рисунки на птици и животни, както й лицата на хора, които Пим познаваше. Нямаше обаче портрети на Кейлъб. Той се чудеше защо Пим ги рисува тайно и никога не му ги беше показвала. Най-хубавите й картини бяха пейзажи — особено забележителни, защото Пим никога не беше виждала океана.

Все пак Пим би искала да има приятели. Два дни след посещението на Фил тя попита Кейлъб дали би гледал Тео за няколко часа, тъй като искала да отиде на гости на семейство Тейтъм и да им занесе сладкиш. Цял следобед Кейлъб работи в градината, докато Тео спеше в кошчето. С напредването на деня започна да се тревожи, но Пим се прибра преди мръкване в много добро настроение. Когато Кейлъб я попита как е успяла да води разговор близо пет часа, Пим се усмихна.

За жените това не е проблем. Ние се разбираме.

 

 

На следващата сутрин Кейлъб отиде с каруцата до града за провизии и за да смени подковите на един от конете — едър черен скопец на име Хубавеца. Също така трябваше да пусне и писмото, което Пим беше написала на Кейт. Освен да изпълни задачите, Кейлъб искаше и да се запознае с повече хора от околността. Можеше да попита мъжете, които срещнеше, за съпругите им с надеждата Пим да разшири кръга си от познати и да не се чувства самотна.

Обстановката в града попари надеждите му. Минали бях оттук на път за фермата само преди няколко седмици, но тогава по улиците имаше хора. Сега градът беше пуст. Административната сграда беше затворена, ковачницата също. За щастие, магазинът работеше. Собственикът беше вдовец на име Джордж Петибрю. Като много други заселници, той беше начумерен и недоверчив и Кейлъб не успя да научи много за него. Джордж вървеше след него из тесния магазин и записваше поръчките му — чувал брашно, захар, дебела верига, конци, трийсет метра телена мрежа, кутия пирони, мас, царевично брашно, сол, газ за лампите и двайсет и пет килограма фураж.

— Искам да купя и патрони — каза Кейлъб, докато Джордж пресмяташе общата стойност на поръчките на тезгяха. — Калибър .30–06.

Продавачът му хвърли поглед, с който казваше: Всички това търсите, и продължи да пише цифри с молив. — Мога да ти дам шест.

— По колко има в една кутия?

— Не кутии. Патрони.

Шегуваше ли се?

— Само толкова? Защо?

Джордж посочи с палец през рамо. На стената зад тезгяха имаше табела:

$100 НАГРАДА

Пума

Представете трупа в административната сграда на Хънт

— Изкупиха всички патрони, не че имах кой знае колко. Напоследък мунициите не достигат. Давам ти ги за по долар бройката.

— Това е абсурдно!

Джордж сви рамене. Търговията си беше търговия; все едно му беше. На Кейлъб му се искаше да му каже да си гледа работата, но пумата не беше животно за подценяване и отброи нужните банкноти.

— Приеми го за инвестиция — каза Джордж и прибра парите в касата. — Ако застреляш котката, ще изкараш многократно повече.

Кейлъб занесе покупките в каруцата и огледа пустата улица. Нетипичната за средата на деня тишина го обезпокои малко, но най-вече се разочарова, че не успя да свърши голяма част от нещата, за които беше дошъл.

Тъкмо когато се канеше да потегля, се сети за доктора, за който му беше казал Тейтъм. Трябваше да се запознае с него. Докторът се казваше Елакуа. Според Тейтъм някога работел в кървилската болница и след пенсионирането си дошъл в Хънт. В града нямаше много къщи и Кейлъб лесно намери дома на лекаря: малка постройка, боядисана в жълто, с табела на верандата: Доктор Браян Елакуа. В двора беше паркиран пикап с ръждясали калници. Кейлъб завърза конете и почука на вратата. Едно око надзърна иззад пердето на прозорчето.

— Какво искате? — попита силно враждебен глас.

— Вие доктор Елакуа ли сте?

— Кой се интересува?

Кейлъб съжали за идването си; явно човекът не беше съвсем наред. Мина му през ум, че може да е пиян.

— Казвам се Питър Джаксън. Съседът ми Фил Тейтъм каза, че вие сте местният лекар.

— Болен ли сте?

— Просто исках да се запознаем. Пристигнахме наскоро. Жена ми е бременна. Но не се тревожете, мога да мина друг път.

Когато обаче се обърна да си тръгне, вратата се отвори.

— Джаксън?

— Да.

Докторът приличаше на развалина, имаше шкембе и дълга рошава снежнобяла коса и брада.

— Така и така сте тук, влезте.

Съпругата му, нервна жена с безформен пеньоар, им поднесе горчив чай в хола. Елакуа не предложи обяснение за грубото си държание на вратата. Може би просто тук порядките бяха такива, помисли си Кейлъб.

— В кой месец е бременна жена ти? — попита Елакуа след задължителните любезности. Кейлъб забеляза, че си сипа в чая нещо от малка плоска бутилка, която извади от джоба си.

— В четвъртия. Тъща ми е Сара Уилсън. Може би я познавате.

— Дали я познавам? Та аз я обучих. Но дъщеря й не работеше ли също в болницата?

— Говорите за Кейт. Женен съм за Пим.

Докторът се замисли за момент.

— Не си спомням Пим. А, да, глухонямото момиче. — Той поклати тъжно глава. — Горкичката. Много благородно от твоя страна да се ожениш за нея.

Кейлъб не за пръв път чуваше подобна забележка.

— Сигурен съм, че тя мисли точно обратното.

— Но пък кой не иска жена, която не може да говори? Аз едва успявам да издумам това-онова от моята.

Кейлъб не каза нищо.

Елакуа се покашля.

— Ако тя иска, мога да намина да я прегледам.

На вратата Кейлъб си спомни за писмото на Пим и попита Елакуа дали би го пуснал, когато пощата отвори.

— Ще се опитам. Но никога не се знае кога ще е отворено.

— Чудех се за това. Градът изглежда пуст.

— Не съм забелязал — Елакуа се намръщи. — Може да е заради пумата. Сигурно са хукнали да я търсят.

— Нападала ли е някого?

— Доколкото знам, само добитък. Но заради наградата много хора излязоха на лов. Пълна глупост, мен ако питаш. Тези животни са опасни.

Кейлъб си тръгна от града. Поне се беше опитал да изпрати писмото. Що се отнася до Елакуа, дълбоко се съмняваше, че Пим ще пожелае той да следи бременността й. Но това беше цената, която плащаха заселниците. Все пак щеше да каже на Пим да не ходи с Тео до реката известно време. Двамата не биваше да се отдалечават от къщата, докато не заловяха пумата.

Вечеряха и си легнаха. Дъждът барабанеше успокоително по покрива. Посред нощ Кейлъб се събуди от вик. За миг си помисли, че нещо се е случило с Тео, но тогава звукът отново долетя отвън. Чуваше страх — страх и болка. Умираше животно.

 

 

На сутринта претърси храсталака зад къщата. Стигна до място с изпочупени клонки; по земята имаше снопове къса, четинеста козина, покрита с кръв. Вероятно беше енот. Огледа за отпечатъци от лапи, но дъждът ги беше отмил.

На следващия ден отиде до фермата на Тейтъм от другата страна на хълма. Стопанството им беше много по-голямо, с просторна плевня и къща с островръх метален покрив. На предните прозорци имаше саксии със сини цветя. Дорийн Тейтъм го посрещна на вратата — жена с пълни бузи и прошарена коса, прибрана на кок; тя го упъти към дъното на двора, където съпругът й разчистваше храсталака.

— Пума казваш? — Фил свали шапката си и избърса потното от жегата чело.

— Така се говори в града.

— И преди са се появявали, но бързо си заминават. Тези животни не се задържат дълго на едно място.

— И аз така си помислих. Вероятно няма голяма опасност.

— Ще бъда нащрек все пак. Благодари на жена си за сладкиша. Дори много се зарадва на гостуването й. Двете си писаха часове наред.

Кейлъб понечи да си тръгне, но спря.

— Как изглежда градът обикновено?

Тейтъм пийна вода от манерката си.

— В какъв смисъл?

— Изглеждаше много пуст. Стори ми се странно за посред бял ден. — След като изрече думите, се почувства малко глупаво. — Административната сграда беше затворена, ковачницата също. Надявах се да подковат един от конете ми.

— Обикновено е отворено. Може Джуно да се е разболял. — Джуно Бранд беше ковачът.

— Вероятно това е причината.

Фил се усмихна през гъстата си брада.

— Отиди пак след ден-два. Обзалагам се, че ще го намериш. Но ако закъсате за нещо, се обадете.

 

 

Кейлъб реши да не казва на Пим какво видя в гората; нямаше смисъл да я тревожи, а и един мъртъв енот не означаваше нищо. Но вечерта, докато миеха чиниите, отново я помоли да не се отдалечава от къщата.

Тревожиш се прекалено, отвърна тя.

Извинявай.

Няма нищо. Пим се обърна и го изненада с продължителна целувка. Това е една от причините да те обичам.

Кейлъб повдигна палаво вежди.

Каквото си мисля ли имаш предвид?

Нека първо приспя Тео.

Но нямаше нужда. Бебето вече спеше.