Джъстин Кронин
Градът на огледалата (27)

Двайсет и шест

— Добре, Ранд, опитай сега.

Майкъл лежеше по гръб в тясната пролука под компресора. Чу клапана да се отваря; по маркуча потече въздух.

— Какво показва?

— Изглежда, държи.

Не смей да изпускаш, помисли си Майкъл. Отделих ти цялата сутрин.

— Не. Налягането пада.

— Проклятие! — Проверил беше всички възможни уплътнения. Откъде изтичаше, да му се не види? — Да върви по дяволите. Изключи го.

Майкъл се измъкна изпод компресора. Намираха се в машинното отделение. От скелето над тях се чуваха удари на метал в метал, бръмченето на електрожени, провикванията на работници, всички звуци усилени от акустиката на помещението. Майкъл не беше виждал слънце от четирийсет и осем часа.

— Някакви идеи? — обърна се той към Ранд.

Мъжът стоеше с ръце в джобовете на панталоните. Имаше нещо конско във вида му. Очите му бяха малки, деликатни за изсеченото му лице, косата му беше чуплива и черна — макар да беше на повече от четирийсет и пет години, в нея имаше само няколко бели косъма. Ранд беше спокоен човек, на когото можеше да се разчита. Не бе споменавал да има съпруга или приятелка, никога не ходеше при проститутките на Дънк. Майкъл не го беше разпитвал, тъй като въпросът не беше важен.

— Може проблемът да е някъде в разпределителя — предположи Ранд. — Трудно ще го открием обаче.

Майкъл погледна към скелето и се провикна:

— Къде е Кръпката?

Истинското име на Кръпката беше Байрън Сумански. Прякорът се дължеше на необичайния квадрат бели косми в иначе гарвановочерната му къса брада. Като много други от хората на Майкъл, и той беше израснал в сиропиталище; служил беше в армията, където беше научил това-онова за двигателите, след което като цивилен бе работил като механик. Нямаше роднини, не се беше женил и заявяваше, че няма намерение да го прави; доколкото Майкъл знаеше, нямаше лоши навици, усамотението не му пречеше, не говореше много, изпълняваше заповеди, без да се оплаква и обичаше да работи — с други думи, идеален за целите на Майкъл. Жилав и висок само метър и шейсет, той прекарваше по цели дни в кътчета от кораба, толкова тесни, че по-едър човек нямаше да може дори да диша там. Майкъл му плащаше подобаващо, макар че никой не можеше да се оплаче от надницата. Всеки цент, който изкарваше от спиртоварната, Майкъл влагаше в Бергенсфиорд.

Над него се появи лице: Уиър. Той вдигна предпазната маска на челото си.

— Мисля, че е на моста.

— Изпрати някой да го доведе.

Когато Майкъл се наведе за чантата си с инструменти, Ранд го потупа по ръката.

— Имаме посетител.

Майкъл вдигна очи; Дънк слизаше по стълбите. Двамата бяха зависими един от друг, но отношенията помежду им бяха напрегнати. Разбира се, Дънк не знаеше каква е истинската цел на Майкъл. Той смяташе Бергенсфиорд за ексцентрично хоби, с което Майкъл си губи времето — вместо да използва въпросното време, за да пълни джобовете му. Фактът, че дори не се бе замислял защо му е на Майкъл да ремонтира шестстотинметров товарен кораб, беше поредното доказателство за ограничената му интелигентност.

— Само това ни трябваше — каза Майкъл.

— Искаш ли да събера момчетата? Изглежда ядосан.

— Не думай.

Ранд се отдръпна настрани. В подножието на стълбите Дънк спря, сложи ръце на хълбоците си и се огледа с раздразнено изражение. Татуировките по лицето му свършваха рязко там, където беше започвала косата му, преди да оплешивее. Тежкият живот го беше състарил, но все още беше як като бик. За забавление понякога хващаше пикапи за бронята и ги повдигаше.

— Какво мога да направя за теб, Дънк?

Усмивката на Дънк напомняше на Майкъл за коркова тапа на бутилка.

— Трябва по-често да наминавам. Не знам какво представляват и половината неща тук. Какво например е онова ето там? — Той посочи с месест като наденичка пръст.

— Помпи с водно охлаждане.

— За какво служат?

Денят напредваше, а Майкъл не бе успял да свърши кой знае колко работа; отгоре на всичкото сега трябваше да се разправя с Дънк.

— Технически подробности. Едва ли ще разбереш.

— Според теб защо съм тук, Майкъл?

Играеха си на гатанки като петгодишни.

— Обзел те е внезапен интерес относно кораборемонтните дейности?

Дънк го изгледа пронизително.

— Тук съм, защото не изпълняваш обещанията си към мен. Отвориха Мистик за заселници. Това означава, че има търсене на стоки. Трябва ми нов бойлер. Днес.

Майкъл се провикна към скелето.

— Намерихте ли Кръпката?

— Търсим го!

Той отново се обърна към Дънк. Какво говедо беше! Трябваше да го впрегнат в някой плуг.

— В момента съм зает.

— Нека ти припомня договорката ни. Ти поддържаш спиртоварната, аз ти давам десет процента от печалбата. Не е толкова трудно да го запомниш.

Майкъл отново се провикна:

— Размърдайте се!

В следващия миг Дънк го блъсна в стената и притисна лакът в гърлото му.

— Сега ще ми обърнеш ли внимание?

Сплесканият му червен нос беше на сантиметри от лицето на Майкъл; дъхът му вонеше на кисело.

— Спокойно, амиго. Да не правим сцени пред децата.

— Ти работиш за мен!

— Изслушай ме. Ако ми счупиш врата, ще изпиташ удоволствие, но това няма да ти осигури още алкохол.

— Всичко наред ли е, Майкъл?

Ранд стоеше зад Дънк с още двама мъже — Фасто и Уиър. Ранд държеше голям гаечен ключ; другите двама носеха тръби. Държаха ги небрежно, сякаш просто ги бяха взели в процеса на работа.

— Обикновено недоразумение — отвърна Майкъл. — Нали, Дънк? Няма нужда да създаваме проблеми. Разбрах те.

Дънк притисна ръка в гърлото му по-силно.

— Майната ти.

Майкъл погледна през рамото на Дънк към Уиър и Фасто.

— Вие двамата вървете да видите какво е положението в спиртоварната и ми докладвайте. — След това се обърна към Дънк. — Ще се погрижа за всичко. Не се тревожи.

— От двайсет години търпя глупостите ти. Търпя това… хоби.

— Напълно те разбирам. Не биваше да ти държа тон. Ще получиш нови, изправни бойлери.

Дънк продължаваше да го гледа вбесено. Не беше ясно какво ще направи. Накрая го блъсна за последно и го пусна, след което се обърна към хората на Майкъл и ги прикова с поглед.

— Вие тримата внимавайте.

Майкъл сдържа кашлицата си, докато Дънк се скри от поглед.

— Боже, Майкъл — Ранд го гледаше загрижено.

— Днес просто не е на кеф. Ще му мине. Вие двамата, връщайте се на работа. Ранд, ти ела с мен.

Уиър се намръщи.

— Нали искаше да огледаме спиртоварната?

— Няма нужда, аз ще отида по-късно.

Уиър и Фасто си тръгнаха.

— Не бива да го провокираш така — каза Ранд.

Майкъл се изкашля отново. Чувстваше се малко глупаво, но, от друга страна, сблъсъкът му донесе и удовлетворение. Добре беше хората да си казват какво мислят в очите.

— Виждал ли си Гриър?

— Излезе с лодка тази сутрин.

Значи беше ден за хранене. Майкъл се тревожеше — Ейми все още се опитваше да убие Гриър — но Лушъс не придаваше голяма важност на този факт. С изключение на Ранд, който беше с него от самото начало, никой от хората на Майкъл не знаеше за Ейми, Картър, Шеврон Маринър и тубите с кръв, които Гриър носеше на кораба на всеки шейсет дни.

Ранд се озърна.

— Как мислиш, с колко време разполагаме, преди виралите да се завърнат? — попита той тихо. — Едва ли е много.

Майкъл сви рамене.

— Не искам да оставаш с впечатление, че съм неблагодарен. Всички сме ти признателни. Но трябва да сме готови.

— Ако всички си вършат работата, ще сме заминали дълго преди да дойдат. — Майкъл преметна чантата с инструменти на рамо. — И, за бога, някой да намери Кръпката! Няма да го чакам цял ден.

 

 

Майкъл излезе на палубата чак вечерта. Коленете ужасно го боляха; вратът също. Отгоре на всичко не успя да открие теча.

Но в крайна сметка щеше да го намери; винаги успяваше. Щеше да открие този и всеки друг теч, всяка ръждясала гайка и обгоряла жица сред километрите кабели и тръби на Бергенсфиорд и скоро, само след месеци, щяха да заредят акумулаторите, да тестват двигателите и, ако всичко вървеше по план, щяха да са готови. Майкъл обичаше да си представя този ден. Бученето на помпите, водата, изливаща се в дока, отварянето на шлюза и двайсет хиляди тонният Бергенсфиорд плъзващ се елегантно в морето.

В продължение на две десетилетия Майкъл не бе мислил за почти нищо друго. Да се договорят с Дънк беше идея на Гриър — при това гениална. Трябваха им много пари. Какво можеха да продават? Месец след като показа на Лушъс вестника от Бергенсфиорд, Майкъл се бе озовал в задна стаичка на игралната зала на име „При братовчеда“ на маса с Дънк Уитърс. Майкъл знаеше, че Дънк е напълно безскрупулен, воден от чисто материални подбуди; животът на Майкъл или който и да било друг не значеше нищо за него. Но Майкъл се беше подготвил, а и репутацията му го предшестваше. Заяви, че скоро ще отворят портата и много хора ще се преместят в новите селища. Отбеляза, че това предоставя много възможности, но в същото време се усъмни дали търговците ще успеят да отговорят на търсенето. Какво би казал Дънк, ако Майкъл можеше да увеличи три пъти — не, четири пъти — производителността му? Това също така би гарантирало снабдяването с муниции. Освен това Майкъл знаел място, където търговците можели да работят в пълна безопасност, далеч от юрисдикцията на военните и цивилната власт, но близо до Кървил и новите селища. Заяви, че може да направи Дънк Уитърс невъобразимо богат.

И така се роди идеята за провлака.

В началото изгубиха много време. Преди Майкъл да има възможност да затегне дори една гайка на Бергенсфиорд, трябваше да спечели доверието на Дънк. В продължение на три години ръководеше строежа на огромната спиртоварна, която щеше да превърне Дънк Уитърс в легенда. По онова време обаче Майкъл не осъзнаваше каква цена ще трябва да плати. Колко сбивания щяха да оставят мъже окървавени и с избити зъби, колко трупове щяха да бъдат изхвърлени в глухи улички, колко жени и деца щяха да бъдат пребити и дори убити, и всичко това само заради неговото предложение. Опитал се бе да не мисли по въпроса. От значение беше единствено Бергенсфиорд и това беше кървавата цената, която корабът искаше.

Постепенно Майкъл започна да поставя основите за начинанието си. Започна с рафинерията. Наблюдаваше внимателно: кой изглежда отегчен? Кой е недоволен? Кой не го свърта? Ранд Хорган беше първият; двамата с Майкъл бяха работили заедно години наред. След това нае много други от различни места. Гриър заминаваше за няколко дни и докарваше някой мъж с чанта с багаж, който обещаваше да остане в провлака за пет години в замяна на толкова висока заплата, че да му стигне до края на живота. Бройката се увеличаваше; скоро разполагаха с петдесет и четири души, които нямаха какво да губят. Майкъл забеляза закономерност. Парите бяха стимул, но в същото време тези мъже търсеха нещо друго, нематериално. Много хора живееха безцелно. Всеки ден приличаше на предишния, лишен от смисъл. Щом покажеше Бергенсфиорд на всеки нов работник, Майкъл виждаше промяна в очите му. Корабът представляваше нещо необикновено, нещо, останало от дните преди човечеството да бъде изтребено. Майкъл предлагаше на тези мъже миналото, а заедно с него и бъдещето. Нима наистина ще го ремонтираме? Не, поправяше ги Майкъл, ще го събудим.

Невинаги се получаваше. Майкъл спазваше следното правило: след три години, когато се увереше, че съответният работник е лоялен, го отвеждаше в уединена колиба, караше го да седне на стол и му съобщаваше лошата новина. Повечето мъже я приемаха хладнокръвно: в първия миг отказваха да повярват, след това за кратко размишляваха, искаха Майкъл да им предостави доказателства, постепенно започваха да приемат информацията и накрая му благодаряха натъжено. Все пак те щяха да са сред живите. Що се отнася до онези, които напускаха преди изтичането на трите години или не издържаха теста в колибата — с тях се заемаше Гриър; Майкъл се дистанцираше. Заобиколени бяха от вода, където човек можеше да изчезне без много шум. След това не споменаваха името му повече.

Отне две години да поправят дока, още две да изпомпат водата от корпуса, още една, за да закарат и закотвят кораба. Денят, в който наместиха кораба върху подпорите, запечатаха вратите и източиха водата от дока, беше най-напрегнатият в живота на Майкъл. Подпорите или щяха да издържат, или да се счупят; корпусът или щеше да се пропука, или не. Хиляди неща можеха да се объркат и нямаше да имат втори шанс. Когато снопове дневна светлина проникнаха между оттичащата се вода и дъното на кораба, хората му нададоха радостни възгласи, но Майкъл не изпита радост, а усещане за съдбовност. Слезе сам до дъното на дока. Възгласите бяха утихнали; всичко го наблюдаваха съсредоточено. Пое предпазливо през дълбоката до глезени вода към кораба, сякаш се приближаваше към огромна свещена реликва. След източването на водата от дока корабът представляваше съвсем различна гледка. Размерите му бяха смайващи. Извивката на корпуса беше почти женствена; носът се стесняваше напред като човешки или като предната част на куршум. Майкъл застана под корпуса; сега цялата тази маса се издигаше над главата му като планина. Той вдигна ръка и притисна длан в метала. Усети студ, но и трептене, сякаш корабът дишаше, сякаш беше живо същество. Изпълни го увереност: това беше мисията му в живота. Всичко друго остана на заден план; до деня на смъртта му това щеше да е единствената му цел.

Оттогава Майкъл бе напускал провлака само за плавания с Наутилус. На пръв поглед така демонстрираше солидарност с работниците, но дълбоко в себе си знаеше, че истинската причина е друга. Мястото му беше тук.

 

 

Излезе на палубата, за да потърси Гриър. Духаше влажен мартенски вятър. Провлакът, част от стар корабостроителен комплекс, се намираше на километър южно от моста над канала. Наутилус стоеше на котва на стотина метра от брега. Корпусът му още беше здрав, платното — снежнобяло. Щом зърна лодката си, се почувства виновен; не беше плавал с нея от месеци. Тя беше първият плавателен съд в живота му; ако Бергенсфиорд беше като съпруга, то Наутилус беше като първата любов.

Чу плясъка на гребла, преди да види лодката под моста. Слезе до сервизния док тъкмо когато Гриър спря на него. Той хвърли въжето на Майкъл.

— Как мина?

Гриър завърза лодката, подаде на Майкъл пушката си и се качи на кея. Седемдесетгодишен, той беше остарял както остаряват биковете: в един миг пухтят бясно, готови да те разкъсат; в следващия ги намираш легнали в полето, покрити с мухи.

— Поне не те е убила — продължи Майкъл. — Това си е постижение.

Гриър не отговори. Майкъл усети, че нещо го мъчи; посещението не бе минало добре.

— Лушъс, тя каза ли нещо?

— Моля? Знаеш в какво състояние е.

— Всъщност не знам почти нищо.

Гриър сви рамене.

— Просто имам предчувствие. Тя има предчувствие. Но вероятно не е нищо важно.

Майкъл реши да не разпитва повече.

— Исках да ти кажа нещо друго. Днес имах сблъсък с Дънк.

Гриър навиваше въжето.

— Знаеш го какъв е. До утре вече ще ти е простил и ще е забравил.

— Мисля, че този път няма да забрави. Беше много ядосан.

Гриър вдигна очи.

— Вината е моя. Провокирах го.

— Какво стана?

— Дойде в машинното отделение. Да натяква, както обикновено, за спиртоварната. Наложи се Ранд и още двама да ни разтърват.

Гриър сбърчи чело.

— Това вече е прекалено.

— Знам. Дънк започва да се превръща в проблем — Майкъл замълча за миг и добави. — Може би е време.

Гриър обмисли думите му мълчаливо.

— Обсъждахме го.

След миг Гриър кимна.

— Като се имат предвид обстоятелствата, вероятно си прав.

Поговориха на кого могат да разчитат, на кого не могат, кой се колебае, с кого ще трябва да действат внимателно.

— Ще се наложи известно време да се скатаваш — каза Гриър. — С Ранд ще се погрижим за другото.

— Щом смяташ, че така е най-добре.

Прожекторите се включиха и обляха дока със светлина. Майкъл щеше да работи до късно през нощта.

— Просто приготви кораба — каза Гриър.

 

 

Сара вдигна очи; Джени стоеше на прага на кабинета й.

— Сара, трябва да видиш нещо.

Сара слезе с нея на долния етаж в отделенията. Джени дръпна завесата и й показа:

— От Вътрешна сигурност го намерили на улицата.

На Сара й отне момент, за да разпознае зет си. Лицето му беше размазано от бой. И двете му ръце бяха гипсирани. Когато излязоха навън, Джени каза:

— Разбрах кой е, чак когато видях картона му.

— Къде е Кейт?

— Втора смяна е.

Наближаваше четири часът. Кейт щеше да пристигне всеки момент.

— Отпрати я.

— Какво да й кажа?

Сара се замисли.

— Изпрати я в сиропиталището. Не е ли време за редовното ни посещение?

— Не знам.

— Тогава отиди да провериш.

Сара влезе в стаята. Когато се приближи до леглото, Бил я погледна, сякаш разбираше, че не го чака нищо добро.

— Какво се случи? — попита тя.

Той извърна очи.

— Много съм разочарована от теб, Бил.

Той изрече през подутите си устни:

— Досетих се.

— Колко им дължиш?

Бил й каза сумата. Сара седна на стол до леглото.

— Как може да си толкова глупав?

— Не е като да го бях планирал.

— Знаеш, че ще те убият. Може би просто трябва да ги оставя да го направят.

Бил я изненада, като се разплака.

— Моля те, недей да плачеш.

— Не плача нарочно. — От разбития му нос потекоха сополи. — Обичам Кейт. Обичам момичетата. Ужасно съжалявам, наистина.

— Извиненията няма да ти помогнат. Колко време ти дадоха да събереш парите?

— Мога да спечеля достатъчно само за една вечер. Трябват ми съвсем малко пари, за да вляза в играта.

— Кейт връзва ли се на подобни лъжи?

— Не е нужно тя да разбира.

— Въпросът беше реторичен, Бил. Колко време ти дадоха?

— Както обикновено. Три дни.

— Защо „както обикновено“? Всъщност не ми казвай — Сара стана.

— Не казвай на Холис. Той ще ме убие.

— Вярно е.

— Много съжалявам, Сара. Допуснах грешка, знам.

Джени пристигна задъхана.

— Всичко е уредено. Тя като че не се усъмни.

Сара погледна часовника си.

— Бил, разполагаш с един час, преди жена ти да дойде. Съветвам те да я помолиш за милост.

Бил изглеждаше уплашен до смърт.

— Какво ще направиш?

— Нещо, което не заслужаваш.