Джъстин Кронин
Градът на огледалата (24)

Двайсет и три

В общи линии, това е всичко. Присъединих се към експедицията. Заразих се. Само аз оцелях. И така започна надпреварата за господство над света.

Една вечер Джонас дойде да ме види в килията. Случи се дълго след трансформацията ми и вече бях свикнал с промените. Не помня колко беше часът, подобни неща нямат значение, когато си в плен. Вече привеждах плана си в действие. Със съратниците ми бяхме измислили как да избягаме. Слабохарактерните мъже, които ни наблюдаваха: ден след ден прониквахме в мислите им, изпълвахме главите им с мрачните си сънища, привличахме ги в редиците си. Безволевите им душици се поддаваха с лекота; скоро щяха да са наши.

— Тим, аз съм Джонас — каза той по високоговорителя.

Не идваше за пръв път. Многократно бях виждал лицето му зад стъклото. Но не се бе обръщал директно към мен от деня на пробуждането ми. Изминалата година се бе отразила стъписващо на външния му вид. Дълга коса, гъста брада, налудничав поглед — превърнал се бе в олицетворението на лудия учен, какъвто открай време знаех, че е.

— Знам, че не можеш да говориш. По дяволите, дори не знам дали ме разбираш.

Усещах, че ще последва изповед. Признавам, не се интересувах особено какво иска да ми каже. Не ме бе грижа за гузната му съвест. Освен това с идването си бе нарушил графика ми за хранене. Макар приживе да не обичах месо от диви животни, постепенно обикнах вкуса на суровите зайци.

— Нещата отиват на зле. Губя контрол.

Вярно е, помислих си.

— Тя ужасно ми липсва, Тим. Трябваше да я послушам. Трябваше да послушам и теб. Иска ми се да можеше да говориш.

Помислих си: Скоро ще чуеш гласа ми, не се притеснявай.

— Имам още един шанс, Тим. Все още вярвам, че ще се получи. Може би ако успея, военните ще ни оставят на мира. Все още мога да спася положението.

Надеждата умира последна, а?

— Работата е там, че трябва да е дете. — Джонас замълча за миг. — Не мога да повярвам, че го казвам. Преди малко я доведоха. Не ми се мисли какво са направили, за да я докарат тук. Боже, Тим, тя е просто малко дете.

Дете, помислих си. Интересен обрат; нищо чудно, че Джонас се отвращава от себе си. Радвах се, че страда. От опит знаех колко ниско може да падне човек; защо и той да не изпита същото?

— Наричат я Ейми БФ. Без фамилия. Взели я от сиропиталище. Мили боже, тя дори няма фамилно име. Момиченце от никъде.

Изпитах дълбоко съчувствие към злощастното дете, което щеше да бъде лишено от нормален живот, за да се превърне в последната искрица надежда за един луд. Но докато размишлявах, започнах да осъзнавам причината. Малко момиченце, притежаващо невинността на младостта: разбира се. Съвпадението беше неоспоримо; това беше послание за мен. Най-голямото ми изпитание щеше да е да се изправя срещу нея. Вече чувах събирането на армии в далечината. Момичето от Никъде. Ейми БФ. Кой беше алфа и кой омега? Кой беше началото и кой краят?

— Обичаше ли я, Тим? Можеш да ми кажеш.

Да, помислих си. Да, да, да. Тя беше единственото важно нещо за мен. Обичах я безумно. Обичах я достатъчно, за да я гледам как умира.

— Полицаите ме потърсиха. Знаех, че двамата сте щели да пътувате с един самолет. Знаеш ли кое е най-интересното? Радвах се за нея. Тя заслужаваше мъж, който да я обича по начина, по който искаше да бъде обичана. По начина, по който аз не успях. С други думи, радвам се, че ти беше този мъж.

Възможно ли бе? Нима от очите ми — очите на звяр, на демон — се стичаха сълзи?

Джонас се покашля.

— Това исках да ти кажа. Съжалявам за всичко, Тим. Надявам се да ме разбереш. Ти беше най-добрият ми приятел.

 

 

Сега е тъмно. Над пустия град искрят звезди като небесна корона. От цял век тук нямаше хора, но все още не можеш да вървиш по улиците, както правех аз, без да видиш хиляди свои отражения. Във витрините на магазини. В прозорците на ресторанти и къщи. В огледалните стени на небостъргачите, големите вертикални гробници от стъкло. Поглеждам и какво виждам? Мъж? Чудовище? Дявол? Урод или жестоко небесно оръдие? Всички тези варианти са непоносими. Кой е чудовището сега?

Вървя. Ако се вслушам внимателно, ще чуя стъпките на тълпата, запечатали се в бетона. В центъра е избуяла гора. Гора в Ню Йорк! Пищен зелен оазис, изпълнен с животински звуци и миризми. Разбира се, навсякъде са плъзнали плъхове. Достигат невероятни размери. Веднъж видях един, който помислих за куче или диво прасе, или съвсем нов биологичен вид. Кръжат гълъби, вали дъжд, сезоните се сменят без нас; през зимата всичко е затрупано от сняг.

Градът на спомените, градът на огледалата. Сам ли съм? И да, и не. Аз съм мъж с безброй наследници. Те чакат скрити. Някои са тук, онези, за които този остров някога беше дом; спят в подземията на забравения метрополис. Други спят другаде, моите посланици, които чакат да ги използвам за последно. В съня си отново преживяват човешкия си живот. Кой е истинският свят? Само когато се събудят, гладът надделява, обсебва ги, душите им се сливат с моята, затова ги оставям да спят. Това е единствената милост, която мога да им предложа.

О, братя мои, Дванайсет на брой, как само ви употреби този свят! Говорех ви като бог, за какъвто ме мислехте, но не успях да ви спася. Няма да лъжа, че не виждах как ще свърши всичко. От самото начало съдбите ви бяха предопределени; просто природата ви е такава, това важи за всички ни. Да вземем за пример биологичния вид, наречен човек. Ние лъжем, мамим, искаме да имаме каквото имат другите и им го взимаме; воюваме помежду си, воюваме със земята; използваме другите без угризения. Ипотекирали сме цялата планета, а харчим пари за дреболии. Може и да сме обичали, но никога достатъчно силно. Никога не успяхме да опознаем истинската си същност. Забравихме за света; сега светът е забравил за нас. Колко години ще минат, преди ревнивата природа да си възвърне господството? Преди земята да изглежда така, сякаш изобщо не сме съществували? Сградите ще се срутят. Небостъргачите ще се сринат. Ще поникнат дървета и ще разперят корони. Океаните ще се надигнат и ще пометат останалото. Казват, че един ден целият свят отново ще е под вода; безбрежен океан ще покрива планетата. В началото Бог сътвори небето и земята. А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата. Как би могъл Бог, ако изобщо има такъв, да си спомни за нас? Той знае ли изобщо имената ни? Всички истории приключват, когато се върнат към началото си. Какво друго ни остава, освен да помним вместо него?

Излизам и се разхождам по улиците на пустия град, но винаги се връщам тук. Заемам мястото си на стълбите под изрисуваното наопаки небе. Гледам часовника; печалните му стрелки не помръдват. Времето е спряло, когато последният човек си е тръгнал, когато последният влак е потеглил от гарата.