Джъстин Кронин
Градът на огледалата (22)

Двайсет и едно

Станахме любовници. Досега не бях разбирал истинското значение на думата. Не говоря само за секс, макар да правехме и секс — без да бързаме, наслаждавайки се на всеки миг, със страст, която не бях изпитвал преди. Живеехме напълно пълноценно, с усещането, че не правим нищо нередно. Излизахме от апартамента само за разходки. Настъпилият студ запази града покрит със снежна пелена. Не споменавахме името на Джонас. Не избягвахме темата, просто той нямаше значение.

Знаехме, че Лиз ще трябва да си тръгне в някакъв момент; не можеше просто да зареже напълно обичайния си живот. Но не можех да си представя да се разделим и за миг. Убеден съм, че и тя мислеше по същия начин. Исках да съм до нея, когато дойде времето. Исках да я държа за ръка, да й повтарям колко я обичам, докато животът я напуска.

Една сутрин, седмица след Коледа, се събудих в леглото сам. Заварих я в кухнята да пие чай и веднага разбрах какво ще ми каже.

— Трябва да се връщам.

— Знам. Къде?

— Първо в Гринуич. Майка ми сигурно се тревожи. След това мисля да замина за Бостън. — Не беше нужно да казва нищо повече; разбрах какво има предвид. Джонас скоро щеше да се прибере.

— Разбирам.

Хванахме такси до Гранд Сентръл. Почти нищо не си бяхме казали, откакто тя съобщи за намерението си. Имах чувството, че ме водят на разстрел. Казах си да бъда смел. Да бъда мъж, който посреща залпа с гордо вдигната глава и широко отворени очи.

Обявиха от кой перон ще потегли влакът й. Отидохме там и тя ме прегърна, разплакана.

— Не искам да заминавам.

— Тогава недей. Не се качвай на влака.

Усетих колебанието й не само в думите, но и в тялото й. Не искаше да заминава.

— Налага се.

— Защо?

— Не знам.

Покрай нас забързано минаваха хора. По високоговорителя вървяха обичайните съобщения: Влакът за Ню Хейвън, Бриджпорт, Уестпорт, Ню Кейнън, Гринуич… Вратите започнаха да се затварят; влакът скоро щеше да потегли.

— Тогава се върни, след като приключиш. Може да отидем някъде заедно.

— Къде?

— В Италия, в Гърция. На някой остров в Тихия океан. Няма значение. Някъде, където никой няма да ни намери.

— Иска ми се.

— Тогава просто кажи „да“.

Тя се замисли за миг и кимна.

— Да.

Душата ми запя.

— Колко време ще ти трябва да приключиш с делата си?

— Една седмица. Не, две.

— Да речем десет дни. Ще се чакаме тук под часовника. Аз ще подготвя всичко.

— Обичам те — каза Лиз. — Мисля, че те обичам от самото начало.

— Аз те обикнах преди това.

Целунахме се за последно, тя направи крачка към влака, но се обърна и отново ме прегърна.

— Ще се видим след десет дни.

 

 

Започнах да се приготвям. Трябваше да свърша някои неща. Да изпратя имейл до декана на факултета с молба за отпуск. Нямаше да дочакам, за да разбера дали е одобрена, но не ме интересуваше. Не си представях живота отвъд следващите шест месеца.

Обадих се на един приятел онколог. Обясних му за какво става въпрос и той ми каза какво да очаквам. Да, ще изпитва болка, но най-вече просто постепенно животът ще я напусне.

— Не бива да се нагърбваш сам с грижите — каза той. След като не отговорих, добави с въздишка: — Ще ти изпратя рецепта.

— За какво?

— Морфин. Ще й помогне. — Поколеба се за миг. — Накрая много хора взимат повече морфин, отколкото трябва.

Казах му, че съм го разбрал, и му благодарих. Чудех се къде да отидем. Чел бях статия в Ню Йорк Таймс за остров в Егейско море, където много от местните жители са столетници. Нямаше научно обяснение за този феномен; обитателите на острова, повечето от които бяха пастири, просто го приемаха за даденост. Един от интервюираните мъже казваше: „Тук времето тече по различен начин“. Купих два самолетни билета за първа класа до Атина и намерих в интернет разписание на фериботите. До острова имаше курс само веднъж седмично. Щеше да се наложи да изчакаме два дни в Атина, но нямах нищо против. Щяхме да разгледаме храмовете, величествените паметници от един изгубен свят, след което да заминем за острова и да изпаднем в забвение.

Настъпи уреченият ден. Събрах си багажа; от гарата щяхме да отидем направо на летището и да хванем полета в десет вечерта. Не можех да мисля трезво; изпитвах всевъзможни емоции. В сърцето ми се преплитаха радост и тъга. Неразумно нямах никакви планове за деня и бях принуден да седя в апартамента си цял следобед, докато дойде време да тръгна. Вкъщи нямаше нищо за ядене, изпразнил бях хладилника, но така или иначе едва ли щях да успея да хапна нещо.

Отидох до гарата с такси. Отново се бяхме уговорили да се чакаме в пет часа. Лиз щеше да отиде до Гринуич, за да види майка си за последно, след това да се прекачи на влак за Гранд Сентръл. С всяка следваща пресечка, която таксито отминаваше, осъзнавах все по-ясно каква е целта в живота ми. Малко хора знаех като мен защо са се родили на този свят; всичко в живота ме бе водило към този момент. Платих на шофьора и слязох от таксито. Събота беше и нямаше много хора. Циферблатите на часовника показваха 16:36. Влакът на Лиз трябваше да пристигне след двайсет минути.

Сърцето ми се разтуптя, когато по високоговорителя обявиха, че влакът пристига на 16-и коловоз. Мина ми през ум да отида да я посрещна на перона, но размислих, тъй като имаше опасност да се разминем. Пътниците от влака започнаха да влизат в чакалнята, но Лиз не беше сред тях. Може да беше хванала по-късен влак; от Ню Хейвън имаше влакове през половин час. Погледнах телефона си, но нямах съобщения. Следващият влак пристигна, но Лиз отново я нямаше. Започнах да се притеснявам, че нещо се е случило. Не ми и мина през ум, че се е отказала, макар мисълта да се таеше в кътче на съзнанието ми. В шест часа позвъних на мобилния й телефон, но се включи гласовата поща. Нима си бе изключила телефона?

С пристигането на всеки следващ влак паниката ми се засилваше. Вече бях наясно, че Лиз няма да дойде, но продължавах да чакам с надежда. Висях над пропаст, хванат само с върховете на пръстите си. От време на време й звънях, но продължаваше да се включва гласовата поща. Свързахте се с Елизабет Лиър. В момента не мога да приема обаждането ви. Стрелките на часовника ми се подиграваха с неумолимия си ход. Стана девет часът, след това десет. Чаках от пет часа. Какъв глупак се оказах.

Излязох от гарата и тръгнах пеша. Навън беше мразовито; градът ми приличаше на огромен труп, на чудовищна шега. Не си закопчах палтото, не си сложих ръкавиците; предпочитах да ме пронизва лютият вятър. По някое време вдигнах очи и видях, че съм на Бродуей, близо до сградата, която наричаха „Ютията“. Осъзнах, че съм забравил куфара си на гарата. Помислих си да се върна — някой несъмнено го бе предал на гишето за изгубени вещи — но веднага се отказах. Просто куфар — за какво ми е притрябвал? Разбира се, в него беше морфинът. Може би който го намери, щеше да му се зарадва.

Следващият логичен ход, изглежда, беше да се напия до несвяст. Влязох в първия изправил се на пътя ми ресторант, разположен във фоайето на офис сграда — луксозен и изискан, с интериор от метал и камък. На масите все още имаше няколко двойки, макар да минаваше полунощ. Седнах на бара, поръчах си скоч, изпих го, преди барманът да успее да върне бутилката на рафта, и поръчах втори.

— Извинете, вие сте професор Фанинг, нали?

Обърнах се към жената, която седеше през няколко стола. Млада, малко пълна, но изключително красива, от индийски или арабски произход, с гарвановочерна коса, пълни бузи и изящни устни. Над сексапилната си черна пола носеше ефирна блуза в кремав цвят. Пред нея на бара стоеше питие, украсено с плод, а върху чашата имаше отпечатък с формата на полумесец от ръждивочервеното й червило.

— Моля?

Тя се усмихна.

— Явно не ме помните. — След като не отговорих, тя продължи. — Въведение в молекулярната биология? Пролетта на 2002 г.?

— Моя бивша студентка сте.

Тя се засмя.

— При това не много добра. Писахте ми тройка.

— О, съжалявам.

— Повярвайте, не се засегнах. Човечеството трябва да ви е благодарно. Спасихте живота на много хора, тъй като не ме приеха медицина.

Не я помнех; на лекциите ми присъстваха стотици млади жени като нея. Едно е да гледаш от подиума зала пълна със студенти по анцузи, тракащи бясно по лаптопите си в осем часа сутринта, съвсем друго е студентка да седи през няколко стола в бар, облечена като за вечер, изпълнена с приключения.

— И с какво се занимавате сега? — попитах вяло; не ме интересуваше, просто трябваше да кажа нещо, след като явно щяхме да проведем разговор.

— С книгоиздаване, какво друго? — Тя ме погледна директно. — Много си падах по вас, да знаете. Сериозно говоря. Много момичета ви харесваха.

Осъзнах, че е пияна, щом споделя подобно нещо, преди дори да ми е казала името си.

— Госпожице…?

Тя се премести на стола до мен и протегна ръка. Ноктите й бяха съвършено оформени, лакирани в същия цвят като червилото.

— Никол.

— Имах тежка вечер, Никол.

— Забелязах, като ви видях как пресушихте чашата си. — Докосна косата си без причина. — Е, професоре, ще ме почерпите ли едно питие? Имате шанс да се реванширате за тройката.

Несъмнено ми се присмиваше — та тя беше жена, която знаеше как изглежда и какво въздействие има. Огледах се; в ресторанта имаше само още няколко души.

— Нямаш ли…?

— Компания? — Тя се засмя. — Например да не би приятелят ми да е излязъл да изпуши една цигара?

Смутих се; не исках въпросът ми да прозвучи все едно я свалям.

— Просто предположих, че красиво момиче като теб не е само.

— Предположението ви е грешно. — Тя извади черешата от чашата си и я поднесе бавно към устните си. Не сваляше очи от мен; постави плода на езика си, откъсна дръжката и всмука черешата в устата си. По-евтин номер не бях виждал.

— Професоре, тази вечер съм изцяло на ваше разположение.

 

 

Пътувахме с такси. Бях много пиян. Колата минаваше с друсане по тесните улици, а ние се целувахме като тийнейджъри, впили жадно устни. Изгубил бях всякаква воля; просто се носех по течението. Имаше нещо, което исках, но не помнех какво. Едната ми ръка се плъзна под полата й и се зарови сред гладка женска кожа и дантели; другата се притисна в дупето й и я придърпа към мен. Тя разкопча панталона ми и сведе глава в скута ми. Таксиметровият шофьор погледна към нас, но не каза нищо. Тя се движеше нагоре-надолу и аз плъзнах пръсти в гъстата й коса. Виеше ми се свят, едва дишах.

Таксито спря.

— Двайсет и седем и петдесет — каза шофьорът.

Все едно ме поляха със студена вода. Бързо закопчах панталона си и платих. Когато излязох от колата, момичето — Натали? Надин? — вече чакаше на стълбите на блока и приглаждаше полата си. Над главите ни нещо тракаше силно; помислих, че вероятно сме в Бруклин, близо до надлеза на Манхатънския мост. На входната врата я прегърнах, но тя ме отблъсна.

— Изчакай тук — лицето й беше зачервено; дишаше учестено. — Първо трябва да свърша нещо, след това ще ти отворя.

Преди да успея да възразя, тя влезе вътре. Застанал на тротоара, се опитах да си припомня в какъв ред се бяха случили събитията. Гранд Сентръл, часовете напразно чакане. Отчаяната ми разходка по заледените улици. Топлия оазис на бара и момичето — Никол, така се казваше — което се приближи с усмивка и постави ръка върху коляното ми. После двамата бързо си тръгнахме. Помнех всички тези събития, но ми се струваха нереални. Изоставен сам в студа, изпитах паника. Не исках да оставам насаме с мислите си. Как можа Лиз да ме остави да чакам на гарата влак след влак? Ако Никол не ми отвореше скоро, щях да се срина.

Минаха няколко мъчителни минути. Чух вратата да се отваря и видях от блока да излиза жена. Беше възрастна, набита, може би латиноамериканка. Облечена с дебело палто, тя се приведе срещу брулещия вятър. Не забеляза, че стоя в сенките; промъкнах се зад нея и хванах вратата тъкмо преди да се затвори.

Във фоайето ме блъсна топлина. Огледах пощенските кутии. Никол Форууд, апартамент нула. Слязох по стълбите в мазето, където видях само една врата. Почуках на нея с кокалчетата на пръстите си и след като никой не отвори, заблъсках с юмрук. Нетърпението ми беше неописуемо. Отчаянието ми почти преминаваше в гняв. Вдигнах отново ръка, но чух отвътре да се приближават стъпки. Започна сложният процес по отключване на апартамент в Ню Йорк; вратата се открехна и през пролуката надзърна момиче. Махнала бе грима си и сега лицето й изглеждаше обикновено, имаше белези от акне. Друг на мое място вероятно щеше да разбере какво означава това, но в моето състояние мозъкът ми не успя да обработи данните.

— Защо ме заряза?

— Идеята не е добра. Върви си.

— Не разбирам.

— Нещо изникна. Съжалявам — каза тя сухо.

Как може това да беше същото момиче, което ме сваляше в бара? Някаква игра ли играеше? Идеше ми да изкъртя веригата и да нахлуя вътре. Може би тя искаше да направя точно това. Изглеждаше от този тип жени.

— Късно е. Не биваше да те оставям навън, но сега ще затворя вратата.

— Моля те, пусни ме да се стопля за минутка. Обещавам, след това ще си тръгна.

— Съжалявам, Тим. Прекарах си чудесно. Може някой път пак да се видим. Но сега трябва да си вървиш.

Ще си призная: неволно преценявах колко здрава е веригата на вратата.

— Нямаш ми доверие. Това ли е причината?

— Не, не е това. Просто… — Не довърши мисълта си.

— Обещавам, ще бъда послушен. Ще направя каквото поискаш. — Усмихнах се умолително. — Истината е, че съм малко пиян и трябва да изтрезнея.

По лицето й се изписа колебание. Чарът ми беше неустоим.

— Моля те. Навън ще замръзна.

След няколко секунди изражението й стана по-спокойно.

— Но само за няколко минути. Утре трябва да ставам рано.

Вдигнах ръка.

— Заклевам се.

Тя затвори вратата, махна веригата и отново я отвори. За мое разочарование, беше сменила полата и ефирната блуза с халат и безформена ватирана нощница. Отстъпи настрани и ме пусна да вляза.

— Ще приготвя кафе.

Апартаментът беше мизерен: малка дневна с разположени високо прозорци, гледащи към улицата, кухненски бокс с пълна с чинии мивка, тесен коридор, който вероятно водеше до спалнята. Върху дивана, разположен срещу голям стар телевизор, имаше купчини изпрани дрехи. Нямаше почти никакви книги, на стените висеше само евтин плакат от музей с водни лилии и балерини.

— Извинявай за бъркотията — каза Никол и посочи дивана. — Махни дрехите и седни, ако искаш.

С гръб към мен тя наля вода в мръсна кафемашина. С мен се случваше нещо странно. Мога да го опиша единствено като астрална проекция. Сякаш бях герой във филм и се наблюдавах отстрани. В това си чудато състояние видях как се приближавам към нея отзад. Тя слагаше смляно кафе в машината. Канех се да я обгърна с ръце, когато тя усети присъствието ми и се обърна.

— Какво правиш?

Притиснах я с тяло към кухненския плот. Целунах я по шията.

— Какво правя според теб?

— Тим, престани. Говоря сериозно.

Изгарях отвътре. Сетивата ми пулсираха.

— Боже, миришеш прекрасно. — Не можех да й се наситя.

— Плашиш ме. Върви си.

— Кажи, че си тя. — Откъде ми хрумнаха тези думи? Кой говореше? Аз ли? — Кажи го. Кажи, че ужасно съжаляваш.

— По дяволите, престани!

Тя ме отблъсна с изненадваща сила. Стоварих се върху кухненския плот и едва се задържах на крака. Когато вдигнах очи, тя вадеше дълъг нож от едно чекмедже. Насочи го към мен като пистолет.

— Махай се.

Обгръщаше ме мрак.

— Как можа? Как можа да ме оставиш да чакам?

— Ще викам.

— Кучка! Проклета кучка!

Нахвърлих се върху нея. Какво възнамерявах да правя? Коя беше тази жена с ножа? Лиз? Изобщо реална ли беше, или само огледало, в което виждах собственото си окаяно отражение? И до ден днешен не знам; сякаш бях съвсем различен човек. Не го казвам, за да се оправдая, което е невъзможно, а само за да опиша случилото се възможно най-точно. С една ръка й запуших устата; с другата сграбчих ръката й и насочих ножа надолу. Телата ни се сблъскаха с тихо тупване и паднахме на пода — аз върху нея — с ножа между нас.

Ножът. Ножът.

Щом се ударихме в пода, го усетих. Нямаше как да сбъркам звука.

Спомените ми за случилото се след това са обагрени от неописуем ужас. Намирах се в кошмар, в който бях извършил непростимо нещо. Станах. Под тялото й се разливаше локва тъмночервена кръв; на ризата ми имаше голямо алено петно. Ножът я беше пробол точно под гръдната кост, а когато паднах върху нея, с тежестта си го бях натиснал в гръдната кухина. Вперила очи в тавана, тя ахна тихо, сякаш нещо я бе изненадало. Умирам ли? Глупаво недоразумение ли сложи край на живота ми? Постепенно погледът й угасна и лицето й застина.

Обърнах се и повърнах в мивката.

Не си спомням как взех решение да прикрия следите си. Нямах план; просто се впуснах в действие. Все още не се смятах за убиец; по-скоро за мъж със сериозна роля в тежка злополука, която щеше да бъде разбрана погрешно. Съблякох си ризата; кръвта на момичето не беше изцапала тениската ми. Огледах се, за да видя какво може да съм пипнал. Ножа, разбира се; трябваше да се отърва от него. Входната врата? Пипнах ли бравата, касата? Гледал бях сериалите по телевизията с красивите инспектори, които събираха и най-дребните доказателства от местопрестъпления. Знаех, че уменията им са силно преувеличени с художествени цели, но това бях единствените ми впечатления от полицейско разследване. Какви невидими улики, оставени от мен в апартамента на жената, щяха да бъдат събрани и внимателно проучени?

Изплакнах устата си, измих кранчетата и мивката с гъба. Почистих и ножа, увих го в ризата си и го прибрах внимателно в джоба на палтото си. Не погледнах повече към трупа; нямаше да понеса гледката. Избърсах кухненските шкафове и се обърнах да огледам апартамента. Какво виждах?

От дъното на коридора долетя шум.

Кое е най-страшното нещо на света? Смъртта на милиони хора? Унищожаването на планетата? Не: най-страшното нещо на света беше звукът, който чух.

Започнах да забелязвам детайли, които ми бяха убягнали. Изпъстрената с малки розови дрешки купчина пране. Пъстрите плюшени и пластмасови играчки, пръснати по пода. Отличителната миризма на фекалии, прикрита със сладникава пудра. Спомних си за жената, която излезе от блока. Моментът, в който си тръгна, не беше случайно съвпадение.

Отново чух звука; искаше ми се да избягам, но не можах. Последвах го разкаяно; това бреме щях да нося до края на живота си. Тръгнах бавно по коридора, а всяка следваща крачка ме изпълваше с все по-голям ужас. Слаба светлина се процеждаше през открехната врата. Миризмата се засили, усещах я в устата си. На прага спрях вцепенен, тъй като знаех какво ще трябва да направя.

Момиченцето беше будно и се озърташе. Изглеждаше на шест месеца или годинка — не умеех да преценявам възрастта на бебета. Изрязани от картон животни висяха над креватчето. Размахваше ръчички и крачета върху дюшека и клатеше окачените животни; отново издаде онзи звук — радостно гукане. Виждаш ли какво мога? Мамо, ела да видиш! Но в съседната стая майка й лежеше в локва кръв с изцъклени очи.

Какво направих? Паднах ли на колене пред детето да моля за прошка? Вдигнах ли я в мръсните си ръце, ръце на убиец, за да й се извиня, че я оставих без майка? Бдях ли засрамен над нея, докато дойде полицията?

Не, не направих нито едно от тези неща. Като истински страхливец, избягах.

 

 

Но нощта не приключи с това. В известен смисъл още не е приключила.

Качих се по стълбите, водещи от Олд Фултън стрийт до Бруклинския мост. По средата на моста извадих ножа и окървавената си риза и ги хвърлих във водата. Наближаваше пет часът сутринта; градът скоро щеше да се събуди. Трафикът вече се засилваше — хора, тръгнали рано на работа, таксита, камиони за доставки, дори няколко души с велосипеди, покрили лица заради студа, профучаха покрай мен като демони на колела. Няма същество по-анонимно, забравено и самотно от пешеходец в Ню Йорк, ако реши да остане незабелязан, но това, разбира се, е илюзия: където и да отидем, оставяме следа. На Уошингтън скуеър си купих евтина бейзболна шапка от една сергия, за да скрия лицето си, и намерих уличен телефон. Изключено бе да звъня в полицията, тъй като веднага щяха да проследят обаждането. От Услуги взех телефона на Ню Йорк Поуст и помолих да ме свържат с Местни новини.

— Местни новини.

— Искам да съобщя за убийство. Една жена беше намушкана с нож.

— Изчакайте за момент. С кого разговарям?

Дадох адреса.

— Полицията още не знае. Вратата е отключена. Просто отидете и вижте. — Затворих.

После се обадих в редакциите на Дейли Нюз и Таймс от различни улични телефони — единия на Блийкър стрийт, другия на Принс. Когато приключих, вече се бе разсъмнало. Струваше ми се, че трябва да се прибера вкъщи. Апартаментът бе моят дом, а и нямаше къде другаде да отида.

И тогава си спомних за забравения куфар. Не знаех дали ще го свържат по някакъв начин със смъртта на момичето, но трябваше да залича следата възможно най-бързо. Хванах метрото до Гранд Сентръл. Веднага забелязах множеството полицаи на гарата; сега бях убиец, обречен навеки да се озъртам и да живея в страх. От гишето за информация ме упътиха към службата за изгубени вещи, която се намираше на долния етаж. Показах шофьорската си книжка на служителката и описах куфара.

— Мисля, че го забравих в чакалнята. — Опитвах се да изглеждам като поредния изнервен пътник. — Имахме ужасно много багаж, явно затова съм го забравил.

Жената ни най-малко не се впечатли от разказа ми, а изчезна сред рафтовете с багаж и се върна след минута с куфара ми и лист в ръка.

— Попълнете го и се подпишете най-отдолу.

Име, ранг, сериен номер. Имах чувството, че правя самопризнание; ръцете ми трепереха силно и едва държах химикалката. Колко абсурдно от моя страна: това беше просто поредният попълнен формуляр в град, в който всеки ден се попълваха формуляри, равняващи се на цяла изсечена гора.

— Ще трябва да направя копие на шофьорската ви книжка.

— Необходимо ли е? Бързам.

— Миличък, не аз определям правилата. Искаш ли си багажа?

Подадох й книжката. Тя я пресне на копирната машина, върна ми я, закачи копието с телбод за формуляра и го пъхна в чекмедже под плота.

— Обзалагам се, че намирате много куфари — отбелязах, тъй като се чудех какво да кажа.

Жената изсумтя снизходително.

— Миличък, нямаш представа какви неща намираме.

Прибрах се в апартамента с такси. По пътя обмислих внимателно ситуацията. Почистил бях апартамента на момичето; измих всяка повърхност, до която се бях докосвал. Никой не ме бе видял да влизам или излизам с изключение на таксиметровия шофьор; това можеше да се окаже проблемно. Не биваше да забравям и за бармана. Извинете, вие сте професор, Фанинг, нали! Не помнех дали барманът беше наблизо, когато тя ме заговори, но със сигурност беше видял добре и двама ни. В брой ли платих, или с кредитна карта? Май в брой, но не бях сигурен. Оставил бях следа, но дали някой щеше да я проследи?

В апартамента отворих куфара на леглото. Не се изненадах, когато открих, че морфинът го няма, но всичко останало беше непокътнато. Изпразних джобовете си — портфейл, ключове, мобилен телефон. Батерията беше паднала по някое време през нощта. Сложих го да се зарежда на нощното шкафче и легнах, макар да знаех, че няма да заспя. Струваше ми се, че повече никога няма да спя.

Щом батерията се зареди малко, телефонът ми иззвъня. Имах четири нови съобщения, всички от един и същ номер с код 401. Роуд Айлънд? Кого познавах в Роуд Айлънд? И тогава телефонът иззвъня в ръката ми.

— С Тимъти Фанинг ли разговарям?

Не разпознах гласа.

— Да, доктор Фанинг е на телефона.

— О, значи сте доктор. Това обяснява всичко. Казвам се Лоис Суон, медицинска сестра съм в интензивното отделение на болница Уестърли. Вчера следобед докараха пациентка на име Елизабет Лиър. Познавате ли я?

Сърцето ми скочи в гърлото.

— Къде е тя? Какво е станало?

— Свалили са я от влак от Бостън и я докараха с линейка при нас. Оттогава се опитвам да се свържа с вас. Вие личният й лекар ли сте?

Стана ми ясно защо се обажда.

— Да — излъгах. — Какво е състоянието й?

— Опасявам се, че госпожа Лиър почина.

Мълчах. Стаята сякаш се разпадаше около мен. Не само стаята, целият свят се разпадаше.

— Ало?

Преглътнах с усилие.

— Да, тук съм.

— Докараха я в безсъзнание. Само аз бях при нея, когато се събуди. Даде ми името и номера ви.

— Помоли ли ви да ми предадете нещо?

— Не, съжалявам. Беше много изтощена. Дори не бях сигурна, че съм чула правилно телефонния номер. Почина няколко минути по-късно. Опитахме се да се свържем със съпруга й, но той, изглежда, е в чужбина. Има ли други хора, на които трябва да съобщим?

Затворих. Зарових лице във възглавницата. И закрещях.