Джъстин Кронин
Градът на огледалата (20)

Деветнайсет

Реших да забравя за тях.

Не присъствах на церемонията по дипломирането. В Кеймбридж си събрах багажа — и след три години нямах много вещи — и се обадих в Катедрата по биохимия в Райс. От всички университети, в които ме канеха, този беше най-далеч, в град, за който не знаех нищо. Събота беше, тъй че се наложи да оставя съобщение, но им казах, че приемам стипендията. Мислех да не взимам костюма си; може би на следващия обитател на стаята щеше да му е от полза. Но ми се стори глупаво и прекалено символично, а и винаги можех да го изхвърля по-нататък. Пред сградата ме чакаше неправилно паркирана кола под наем. Докато затварях куфара си, телефонът иззвъня, но не вдигнах. Свалих багажа си, върнах ключа от Уинтроп Хаус на гишето и заминах.

Пристигнах в Мърси посред нощ. Имах чувството, че не съм се прибирал цял век. Спах в колата си пред къщата и се събудих от почукване на прозореца. Баща ми.

— Какво правиш тук?

Облечен беше с халат; явно бе излязъл да вземе неделния вестник и бе забелязал колата. Много беше остарял, както остарява човек, когото вече не го е грижа как изглежда. Не се бе обръснал; дъхът му миришеше лошо. Влязох след него в къщата, която изглеждаше зловещо непроменена, само дето беше много прашна и миришеше на стара храна.

— Гладен ли си? — попита ме той. — Щях да си правя корнфлейкс, но сега мисля да опържа яйца.

— Няма нужда. След малко ще тръгвам. Отбих се само да те видя.

— Нека поне направя кафе.

Изчаках в хола. Мислех си, че ще съм нервен, но не бях. Не изпитвах нищо. Баща ми донесе две чаши кафе и седна срещу мен.

— Изглеждаш по-висок — каза той.

— Не съм. Сигурно не си спомняш точно.

— Как беше в колежа? Знам, че си се дипломирал. Изпратиха ми справка за оценките ти.

— Добре беше, благодаря.

— Само това ли? — Въпросът прозвуча заядливо; той, изглежда, искрено се интересуваше.

— В общи линии. — Свих рамене. — Влюбих се. Но не се получи.

Баща ми се замисли.

— Сигурно искаш да посетиш майка си.

— Да, бих искал.

Помолих го да се отбием в някой магазин, за да взема цветя. Нямаше голям избор, само маргаритки и карамфили, но мама нямаше да има нищо против и помолих продавачката да ги направи на букет със стръкчета зеленина. Излязохме от града. Буикът на баща ми беше пълен с опаковки от заведения за бързо хранене. Вдигнах торбичка от Макдоналдс. Вътре потракваха няколко изсъхнали пържени картофа.

— Не бива да ядеш тези боклуци.

Пристигнахме на гробището, паркирахме колата и продължихме пеша. Сутринта беше приятна. Вървяхме сред море от гробове. Надгробната плоча на майка ми се намираше в района, отреден за кремираните: малки паметници, разположени нагъсто. На нейния пишеше само името й, Лорейн Фанинг, и годините на раждане и смърт. Починала беше на петдесет и седем години.

Оставих цветята и отстъпих назад. Заляха ме спомени за дни, прекарани заедно, за майчината й грижа.

— Не е толкова страшно — казах. — Мислех, че ще ми е по-тежко да дойда на гроба й.

— Аз не идвам често. А може би трябва. — Баща ми си пое дълбоко дъх. — Осъзнавам, че постъпката ми е непростима.

— Няма нищо. Вече няма значение.

— Болен съм. Имам диабет, кръвното ми е високо. Освен това забравям. Вчера например трябваше да зашия копче на ризата си и не успях да намеря ножицата.

— Отиди на лекар.

— Струва ми се твърде голяма разправия. — Той замълча. — Разкажи ми за момичето, в което си влюбен.

Замислих се.

— Умна е. Красива. Малко саркастична, но по забавен начин. Всъщност харесвам много неща у нея.

— Така и трябва. С майка ти беше така.

Вдигнах очи към пролетното небе. На няколкостотин километра оттук, в Кеймбридж, церемонията по раздаването на дипломите тъкмо започваше. Чудех се какво ли мислят за мен приятелите ми.

— Тя много те обичаше.

— И аз я обичах. — Погледнах към него и се усмихнах. — Тук е приятно. Благодаря, че ме доведе.

— Мога да ти приготвя стаята, ако искаш. Същата си е като преди. Но ми се струва, че се нуждае от почистване.

— Трябва да тръгвам. Чака ме дълъг път.

Баща ми се натъжи.

— Добре тогава. — Изпрати ме до колата. — Къде отиваш?

— В Тексас.

— Какво има там?

— Тексасци, предполагам. — Свих рамене. — Продължавам да уча.

— Трябват ли ти пари?

— Получих стипендия. Ще се оправя.

— Ако все пак ти потрябват, обади ми се. С радост ще ти дам.

Стиснахме си ръце и се прегърнахме малко неловко. Струваше ми се, че баща ми няма да живее още дълго. Оказах се прав; щяхме да се видим само още четири пъти, преди да умре от инфаркт. Бил сам у дома, когато се случило. Тъй като станало през уикенда, чак след няколко дни забелязали, че го няма, и се сетили да проверят.

Качих се в колата. Баща ми стоеше отстрани. Направи знак да отворя прозореца.

— Обади се, когато пристигнеш.

Обещах му и когато пристигнах, му звъннах.

 

 

В Хюстън наех първия апартамент, който огледах — студио над гараж с изглед към задната част на мексикански ресторант — и си намерих работа в библиотеката на Райс, за да се издържам през лятото. Градът изглеждаше странно и беше по-горещо и от ада, но ми прилягаше напълно. Търсим себе си в заобикалящата ни среда, а всичко, което виждах наоколо беше или напълно ново, или се рушеше. В по-голямата си част градът беше грозен — море от едноетажни търговски центрове, занемарени жилищни блокове и огромни, претъпкани магистрали, по които хвърчаха маниаци — но районът около университета беше елегантен, с големи, поддържани къщи и широки булеварди, обрамчени от дъбове, толкова съвършено подкастрени, че приличаха повече на скулптури. За шестстотин долара си купих първата кола, жълт шевролет „Ситейшън“, модел 1983 г., с износени гуми, километраж на 370 000 километра и продънен винилов таван, който закачих с телбод. Нямах вести от Лиз и Джонас, но те, разбира се, не знаеха къде съм. По онова време в Америка човек все още можеше да изчезне, като свиеше наляво, докато всички очакваха да поеме надясно. Вероятно, ако се поразровеха малко, можеха да ме открият — няколко обаждания до ръководители на катедри — при условие обаче че искаха да го направят. Нямах представа какво искат. Мисля, че никога не бях знаел.

Учебната година започна. За лекциите няма кой знае какво за разказване освен факта, че запълваха цялото ми време. Сприятелих се със секретарката на катедрата, чернокожа жена на петдесет години, която на практика отговаряше за всичко; тя ми сподели, че изобщо не очаквали да приема предложението на университета им. По нейните думи аз бях „породист кон, който успели да купят за жълти стотинки“. Колегите ми докторанти бяха меко казано необщителни; тук не се организираха градински партита. Бяха напълно необременени от мисли за забавления. Освен това ме ненавиждаха заради неприкритите предпочитания на преподавателите към мен. Не надигах глава, не се набивах на очи. Започнах да излизам с колата на дълги разходки извън града. Тексас беше обрулен от ветровете, равнинен, без съществени географски забележителности, еднообразен. Обичах да спирам край пътя на произволни места и просто да гледам в далечината.

Единственият навик от изтока, който запазих, беше да чета Ню Йорк Таймс и така научих, че Лиз и Джонас са се оженили. Сватбата се бе състояла през есента на 93-та; изминала беше една година.

„Господин и госпожа Оскар Макоум от Гринуич, Кънектикът и Остървил, Масачузетс с радост съобщават за брака на дъщеря си Елизабет Кристина и Джонас Абът Лиър от Бевърли, Масачузетс. Булката, възпитаничка на Харвардския университет, наскоро завърши магистърската програма по литература на Калифорнийския университет, Бъркли, и в момента е докторант по «Ренесансова литература» в Чикагския университет, където младоженецът, също възпитаник на Харвард, е докторант по микробиология.“

Два дни по-късно получих голям жълт плик от баща си. Вътре имаше друг плик със залепена от него бележка, в която се извиняваше, че се е забавил с препращането. Разбира се, оказа се покана за сватбата, изпратена предишния юни. Изчаках един ден и на следващата вечер извадих бутилка бърбън, седнах на кухненската маса и отворих плика. Венчавката ще се състои на 4 септември, 1993 г., в Сейнт Андрюс, Хианис Порт. Тържеството ще се проведе в дома на Оскар и Патриша Макоум на Сий Вю авеню №41, Остървил, Масачузетс. В ъгъла на поканата имаше ръчно написано съобщение:

Моля те, моля те, ела. Джонас също настоява. Ужасно ни липсваш.

С обич, Л.

Гледах поканата дълго. Седях до прозореца, който гледаше към уличката зад ресторанта с вонящите кофи за боклук. В това време един от готвачите, дребен, пълен латиноамериканец с изцапана престилка, излезе през задната врата. Носеше торба с боклук; отвори една от кофите, метна торбата вътре и затвори капака с трясък. Очаквах да се прибере обратно вътре, но той запали цигара и започна да вдишва дима с дълги, жадни дръпвания.

Станах от масата. Държах ги в бюрото си, увити в чорап: очилата на Лиз. Онази нощ на плажа ги бях прибрал в джоба си и осъзнах, че са у мен чак когато се качих в таксито, но тогава вече беше късно да ги върна. Сложих си ги; малки бяха за моята глава, а диоптърът беше прекалено голям. Върнах се при прозореца и се взрях в пушещия мъж, чийто образ изглеждаше размазан и далечен, сякаш го гледах през обратния край на телескоп или седях на дъното на морето и го виждах през километри вода.