Джъстин Кронин
Градът на огледалата (2)

Едно

Централна Пенсилвания

Август 98 г. сл.в.

Осем месеца след освобождението на Отечеството

Ножът й разравяше земята с лекота и разпръсваше наситеното ухание на черна пръст. Въздухът беше горещ и влажен; в клоните на дърветата чуруликаха птици. Застанала на колене, тя дълбаеше дупка и изравяше пръстта шепа по шепа. Възвърнала бе част от силите си, но все още изпитваше слабост. Усещаше тялото си отпуснато, неадекватно, изтощено. Усещаше отшумяваща болка. Три дни ли бяха минали, или пък четири? По лицето й се стичаше пот; облиза устни и усети соления й вкус. Продължи да копае. Потта й капеше по земята. Ето къде отива всичко в крайна сметка, помисли си Алиша. Всичко отива в земята.

Купчината пръст до нея растеше. Колко ли дълбоко трябва да копае? На около метър дълбочина почвата започна да се променя. Стана по-студена и замириса на глина. Реши, че толкова е достатъчно. Отпусна се назад върху петите си и отпи голяма глътка вода от манерката. Дланите й бяха издрани; кожата в основата на палеца се белеше. Засмука длан, откъсна със зъби обеленото парче кожа и го изплю на земята.

Воин я чакаше в края на поляната, където хрупаше шумно стръкове висока до кръста трева. С елегантните си крака, гъста грива и сива козина, великолепни копита, здрави зъби и големи черни лъскави очи осанката му беше величествена. Когато решеше, можеше да е напълно спокоен, но след миг бе способен на забележителни подвизи. Щом чу стъпките й, конят вдигна глава. Виждам, че сме готови. Обърна се с плавно движение, наведе врат и тръгна след нея навътре в гората, където Алиша си беше направила бивак. На земята до окървавената й постеля имаше малък вързоп, увит в изцапано одеяло. Дъщеря й живя няма и час, но през този един час Алиша бе станала майка.

Воин я наблюдаваше, когато се показа измежду дърветата. Лицето на бебето беше покрито; Алиша го отви. Воин наведе глава към детето и вдъхна аромата му с потрепващи ноздри. Мъничко носле и уста като розова пъпка, стъписващо човешки; глава, покрита с мека червена косица. Но телцето беше безжизнено. Алиша се бе питала дали ще е способна да обича детето, заченато сред страх и болка, с баща чудовище. Мъж, който я беше пребил, изнасилил, проклел. Колко глупав въпрос.

Върна се на поляната. Слънцето грееше високо в небето; в тревата жужаха насекоми. Воин стоеше до нея, докато полагаше дъщеря си в гроба. Когато родилните й мъки започнаха, Алиша се бе молила. Дано е здрава. Докато мъчителните часове се нижеха, бе усетила студеното присъствие на смъртта в утробата си. Болката пулсираше из цялото й тяло като стоманен вятър и отекваше в клетките й като гръм. Нещо не беше наред. Моля те, Боже, пази я, пази и двете ни. Но молитвите й останаха нечути.

Първата шепа пръст се оказа най-трудна. Алиша беше погребала много хора. Някои познати, други — не. Само един бе обичала. Момчето с прякор Маратонката. Толкова весело и живо, но умря. Остави пръстта да се рони между пръстите й със звук като от барабаненето на първите капки дъжд върху листа. Малко по малко дъщеря й се скри от поглед. Сбогом, помисли си Алиша, сбогом миличка, единствена моя.

Върна се в палатката. Имаше чувството, че душата й е разкъсана, сякаш милион парченца стъкло са се забили в нея. Костите си усещаше като олово. Имаше нужда от вода, от храна; запасите й бяха свършили. Но и дума не можеше да става за лов, а потокът, който се намираше на пет минути надолу по склона, й се струваше на хиляди километри. Какво значение имаха нуждите на тялото? Нищо нямаше значение. Алиша легна на постелката си, затвори очи и заспа.

Сънува река. Широка, тъмна река, огряна от луната, чиято светлина образуваше златна пътека по повърхността. Алиша не знаеше какво я чака отвъд, но знаеше, че трябва да прекоси реката. Направи няколко предпазливи крачки по блещукащата повърхност. Чувстваше се раздвоена: от една страна се възхищаваше на този необичаен начин на придвижване, от друга — не. Когато луната докосна отсрещния бряг, Алиша осъзна, че е била измамена. Блещукащата пътека изчезваше. Тя хукна да тича, отчаяна да стигне до другия бряг, преди реката да я погълне. Но разстоянието беше прекалено голямо; с всяка следваща стъпка хоризонтът се отдалечаваше все повече. Водата се плискаше около глезените й, после около коленете, стигна до кръста й. Нямаше сили да се бори с притегателната й сила. Ела при мен, Алиша. Ела при мен, ела при мен. Алиша потъваше, реката я поглъщаше, пропадаше в мрака…

Събуди се. Светлината беше приглушена и оранжева; денят вървеше към своя край. Остана да лежи неподвижно, за да си събере мислите. Свикнала беше с тези кошмари; конкретните събития се променяха, но чувството винаги оставаше едно и също — усещане за безнадеждност и страх. Но този път имаше нещо различно. Част от съня бе проникнала в реалността; ризата й беше мокра. Тя погледна надолу и видя разливащите се петна. Кърмата й бе потекла.

 

 

Не взе решението да остане съзнателно; просто нямаше воля да помръдне. Започна да си връща силите. Първоначално малко по малко, след което, като дългоочакван гост, изведнъж се завърнаха напълно. Направи си заслон от въжета за примки и лиани, а за покрив използва брезент. Гората гъмжеше от животни: катерици и зайци, пъдпъдъци и гълъби, елени. Някои от тях бягаха твърде бързо, но не всички. Залагаше капани и чакаше да прибере плячката или я улучваше с арбалета си: един изстрел, бърза смърт, след това вечеря, сурова и топла. Всеки ден, щом се мръкнеше, Алиша се къпеше в потока. Водата беше бистра и изненадващо студена. При една от разходките си видя мечки. Чу шумолене на десетина метра нагоре по течението, нещо масивно се движеше сред храсталака; след малко мечките се появиха на брега — майка с две малки. Алиша не бе виждала тези животни на живо, а само в книги. Те нагазиха в плиткото и започнаха да ровят из калта с муцуни. В телата им имаше нещо отпуснато и безформено, сякаш мускулите им не бяха здраво прикрепени към кожата под дебелите им кожуси със заплетени в тях клонки. В здрача се виждаше, че около мечките жужи рояк насекоми. Но животните, изглежда, не я бяха забелязали, а дори да бяха усетили присъствието й, явно не го смятаха за важно.

Лятото си отиваше. Един ден гората бе изпълнена с месести зелени листа и гъсти сенки; на следващия неусетно се изпъстри с ярки цветове. Сутрин по земята имаше скреж. Студената зима дойде и донесе усещане за пречистване. Земята се покри с дебела снежна пелена. Черните силуети на дърветата, малките отпечатъци от стъпки на птици, сивкавото прихлупено небе: всичко се оголи. Кой месец беше? Кой ден? С течение на времето храната стана оскъдна. В продължение на часове, дори цели дни, Алиша почти не помръдваше, за да пази силите си; не бе говорила с жива душа почти от една година. Постепенно осъзна, че вече не облича мислите си в думи; сякаш се беше превърнала в горско животно. Питаше се дали не полудява. Започна да говори с Воин като с човек. Воин, питаше го, какво ще вечеряме? Воин, според теб време ли е да съберем дърва за огрев? Воин, не ти ли изглежда, че ще вали сняг?

Една нощ се събуди в заслона и осъзна, че от известно време чува гръмотевици. Влажен пролетен вятър духаше на пориви в различни посоки и развяваше короните на дърветата. Алиша се заслуша в приближаващия тътен с безразличие; след малко бурята внезапно връхлетя. Светкавица прониза небето и запечата сцената в очите й, след което прогърмя оглушителна гръмотевица. Алиша пусна Воин в палатката, когато заваля като из ведро на едри колкото куршуми капки. Конят трепереше от страх. Алиша трябваше да го успокои; ако в паниката си животното направеше и едно рязко движение в тясното пространство, огромното му тяло щеше да разруши заслона. Добро момче си ти, прошепна тя и го погали по хълбока. Със свободната си ръка го прегърна през врата. Доброто ми момче. Какво ще кажеш? Ще ми правиш ли компания в дъждовната нощ? Тялото на Воин бе напрегнато от страх, приличаше на стена от изопнати мускули, но когато Алиша го побутна бавно надолу, конят не оказа съпротива. Навън проблясваха светкавици и бумтяха гръмотевици. Воин се отпусна на колене с дълбока въздишка, обърна се на една страна върху постелката и така двамата с Алиша заспаха, докато навън дъждът валя цяла нощ и отми последните следи от зимата.

 

 

Алиша остана в гората две години. Не й беше лесно да си тръгне; в гората бе намерила утеха. Но в началото на третото й лято там у нея се зароди ново чувство: беше настъпил моментът да продължи напред. Да довърши започнатото.

Прекара остатъка от лятото в подготовка. Трябваше да си направи оръжие. Тръгна пеша към градчетата покрай реката и се върна след три дни с дрънкаща торба. Знаеше в основни линии какво трябва да направи, тъй като много пъти беше наблюдавала процеса; подробностите щеше да уточни на принципа проба и грешка. Един голям плосък камък край потока щеше да й послужи за наковалня. Алиша запали огън на брега и го остави да изгори до жар. Най-важното беше да поддържа точната температура. Когато усети, че я е достигнала, извади първия предмет от торбата: стоманена шина, широка пет сантиметра, близо метър дълга и дебела десетина милиметра. След това извади чук, метални клещи и дебели кожени ръкавици. Постави края на шината в огъня и изчака да се нажежи до бяло. След това се захвана за работа.

Наложи се да отиде още три пъти надолу по реката за материали, но накрая остана доволна. Уви дръжката с жилави лиани, за да не се пързаля ръката й по гладкия метал. Оръжието тежеше приятно в дланта й. Лъскавият връх блестеше на слънцето. Но първият разрез щеше да е истинското изпитание. При последната си експедиция се натъкна случайно на нива с пъпеши, големи колкото човешка глава. Плодовете растяха нагъсто, с преплетени дръжки и листа с формата на длани. Избра един пъпеш и го прибра в торбата. Сега го постави на повален дънер, прицели се и замахна с меча. Двете половини се заклатушкаха бавно, сякаш зашеметени, и паднаха на земята.

Вече нищо не я задържаше тук. Вечерта преди да потегли, Алиша отиде на гроба на дъщеря си. Не искаше да го оставя за последния момент; трябваше да приключи тук начисто. В продължение на две години гробът стоеше необозначен. Струваше й се, че никой паметник не е достоен. Но не биваше да го оставя безименен. От остатъците от стоманената шина Алиша направи кръст, заби го с чука в земята и коленичи пред него. Тялото на бебето сигурно вече се беше разложило. Може би бяха останали няколко кости. Дъщеря й се бе сляла със земята, дърветата, камъните, дори с небето и животните. Пренесла се бе в друг свят. Гласът й отекваше в чуруликането на птиците, червената й коса пламтеше в багрите на есенните листа. Алиша размишляваше за всичко това, докато галеше земята с длан. Веднъж разбито, сърцето си оставаше разбито.

— Съжалявам — промълви тя.

Утрото настъпи сиво, мъгливо и без вятър. Мечът, прибран в ножница от еленска кожа, бе преметнат на гърба й под ъгъл; ножовете си носеше кръстосани на гърдите. Тъмни очила с кожени предпазители на слепоочията скриваха очите й. Алиша завърза дисагите и се метна на гърба на Воин. Дни наред конят крачеше неспокойно наоколо, усетил предстоящото заминаване. Това, което си мисля, ли ще направим? На мен ми харесва тук. Планираше да поеме на изток покрай реката и да я следва през планината. С малко късмет щеше да стигне до Ню Йорк преди първия листопад.

Алиша затвори очи. Щеше да чуе гласа чак след като заглушеше мислите си. Гласът идваше от същото място като сънищата и шепнеше в ухото й като вятър в пещера.

Алиша, не си сама. Знам мъката ти, защото тя е и моя. Чакам те, Лиш. Ела при мен. Ела си у дома.

Алиша пришпори Воин с пети.