Джъстин Кронин
Градът на огледалата (19)

Осемнайсет

Май, 1992 г.: предал бях и последните си курсови работи. Щях да завърша с отличие; вече получавах предложения за щедри стипендии от МТИ, Колумбийския университет, Принстън, Райс. От Харвард заявиха, че ще се радват да остана. Това беше очевидният избор, който се чувствах задължен да направя, макар още да не бях обещавал нищо, за да се порадвам на възможностите още известно време. Джонас щеше да прекара и това лято в Танзания, след което да замине за Чикагския университет, където да започне докторантурата си; Лиз щеше да кара магистратура по Ренесансова литература в Бъркли; Стефани заминаваше за Вашингтон, за да започне работа в консултантска фирма в сферата на политологията. Церемонията по дипломирането щеше да се проведе през първата седмица на юни. Започвахме нов етап от живота си, оставяхме един период зад гърба си и тръгвахме по широкия свят.

Междувременно ходех по купони — купища купони. Безпаметни напивания с наливна бира, официални балове, градинско парти, където всички пиеха ментови коктейли и момичетата носеха шапки. С верния си боен смокинг и розова папийонка — тя се беше превърнала в моя запазена марка — танцувах до забрава и непрекъснато бях или пиян, или с махмурлук. Това беше моят триумф, но си имаше цена. Усещах колко ще ми липсват всички, когато съвсем скоро се разделим.

Седмица преди дипломирането с Джонас, Лиз и Стефани отидохме на Кейп Код в къщата на Лиз. Никой не го изричаше на глас, но усещахме, че четиримата няма скоро да се съберем отново. Родителите на Лиз също бяха там, тъкмо пристигнали за началото на летния сезон. Запознал се бях с тях преди време в Кънектикът. Майка й, Пати, създаваше впечатление на префърцунена светска дама с превзетите си маниери и аристократичен акцент, но баща й беше един от най-приятните и добродушни хора, които бях срещал. Висок мъж с очила (Лиз явно беше наследила късогледството от него) и сериозно лице, Оскар Макоум беше рано пенсионирал се банкер, който сега, по неговите думи, прекарваше дните си като „пръска пари за глупости“. Той обожаваше дъщеря си — това беше очевидно; не толкова видно, но осезаемо беше, че я обича много повече от жена си, към която се отнасяше със снизходителна привързаност, каквато човек изпитва към породист пудел. Щом Лиз беше наблизо, баща й се усмихваше лъчезарно — двамата често си говореха на френски — и се отнасяше също толкова топло към приятелите й, включително към мен. Дори ми беше измислил прякора „Тим от Охайо“.

Къщата в градчето Остървил се намираше на скалисто възвишение над пролива Нантъкет. Зданието беше огромно с безброй стаи, голяма морава в задния двор и паянтови стълби до плажа. Несъмнено само земята, върху която беше построена, струваше милиони долари, макар по онова време все още да не можех да правя такива изчисления. Въпреки размерите си беше уютна и удобна. Повечето от мебелите изглеждаха като купени от гаражна разпродажба; следобед, когато вятърът сменяше посоката си, свистеше из цялата къща. Океанът все още бе твърде студен за къпане и тъй като бе самото начало на сезона, градът беше почти празен. По цял ден стояхме на плажа и се преструвахме, че не умираме от студ, излежавахме се на верандата, играехме карти и четяхме, докато се свечереше и се извадеше алкохола. Баща ми понякога пиеше по една бира преди вечеря, докато гледаше новините по телевизията, но само толкова; майка ми изобщо не пиеше алкохол. В къщата на Макоум коктейлите бяха неизменна традиция. В шест часа всички се събираха в хола или, ако вечерта беше топла, на верандата, където бащата на Лиз поднасяше сребърен поднос с коктейли — старомодно уиски, „Том Колинс“, мартини с водка в изстудени чаши с маслини на клечка — придружени с изящни порцеланови купички с ядки, затоплени във фурната. На вечеря се изпиваха големи количества вино, а понякога след това завършвахме с уиски или портвайн. Надявал се бях, че ваканцията в Кейп Коп ще даде възможност на черния ми дроб да си почине; но нямаше шансове за това.

С Джонас деляхме стая, момичетата деляха друга в отсрещния край на коридора, а между тях се намираше спалнята на родителите на Лиз. Когато идвахме тук през учебната година, сами си избирахме къде да спим. Но не и сега. Очаквах, че това ще доведе до голямо промъкване крадешком напред-назад посред нощ, но Лиз забрани.

— Моля ви, нека не шокираме възрастните.

Нямах нищо против. Стефани вече беше започнала да ми омръзва. Тя беше прекрасно момиче, но не я обичах. Проблемът не беше в нея; тя заслужаваше да бъде обичана във всяко едно отношение. Просто сърцето ми бе отдадено на друга и това ме караше да се чувствам като лицемер. След погребението в Ню Йорк с Лиз не бяхме говорили за майка ми, за рака и за вечерта, в която се разхождахме по улиците на града, и за факта, че не бяхме прекрачили границата. Очевидно беше обаче, че случилото се е оставило отпечатък и върху двама ни. До този момент като приятели ни свързваше Джонас, но сега се бе отворил нов път, който го заобикаляше, и по него течеше наелектризираща интимност. Осъзнавахме какво се е случило. Аз го усещах и бях сигурен, че тя също го усеща, а фактът, че не бяхме направили нищо, само правеше връзката ни по-силна, отколкото ако си бяхме легнали заедно. Понякога, докато седяхме на верандата и четяхме миришещи на мухъл книги с меки корици, оставени от други гости, вдигахме очи за миг, погледите ни се срещаха и по лицето на Лиз се плъзваше иронична усмивка, а аз й се усмихвах в отговор. Сякаш си казвахме: Виж ни само колко сме надеждни. Да знаеха само колко верни приятели сме. Заслужаваме награда.

Разбира се, нямах намерение да правя каквото и да било по въпроса. Дължах го на Джонас. А и Лиз едва ли щеше да откликне. Връзката й с него беше много по-дълбока и дълга от отношенията й с мен. Къщата с лабиринта от стаи, изглед към океана и стари мебели непрекъснато ми напомняше за това. Аз бях гост в този свят, добре приет и уважаван, както ми беше обяснила Лиз. Но си оставах само гост. Вечерта, която прекарахме заедно, беше просто една вечер. Въпреки това изпитвах тръпка да съм близо до нея. Начина, по който поднасяше чаша към устните си. Навика й да намества очилата си, за да чете ситни букви. Уханието й, което дори няма да се опитвам да опиша, защото беше неповторимо. Болка или удоволствие ми носеше това? И двете. Исках да се наслаждавам на компанията й. Тя умираше ли? Опитвах се да не мисля за това. Доволен бях да съм близо до нея и приемах положението си без възражения.

Два дни преди да си тръгнем бащата на Лиз заяви, че за вечеря ще има омари. (Той беше готвачът в семейството; не бях виждал Пати дори да пържи яйца.) Спрял се на омарите, след като с ужас разбрал, че никога не съм ги опитвал. Върна се от рибния пазар късно следобед с торба гърчещи се червено-черни страшилища, извади едно с хищна усмивка и ме накара да го подържа. Несъмнено съм изглеждал уплашен; всички се засмяха, но аз нямах нищо против. Всъщност баща й дори ми стана по-симпатичен след този случай. Цял ден валеше слаб дъждец и всички се размотавахме лениво из къщата; сега се оживихме. Слънцето се показа тъкмо навреме за пиршеството; с Джонас изнесохме масата на задната веранда. През последните няколко дни бях забелязал промяна в държанието му; изглеждаше някак си потаен. Когато настана време за аперитива, пихме тъмна бира от бутилките (Оскар обясни, че това е най-подходящата напитка за случая); след това седнахме да вечеряме. Оскар тържествено ми подаде лигавник за омари. Не разбирах защо — никой друг не носеше лигавник — и малко се подразних, докато не разчупих една щипка и целия се оплисках със сок за голяма радост на всички на масата.

Представете си съвършенството на сцената. Маса с покривка на червени квадратчета, богато отрупана с храна; златистата светлина на залязващото слънце, което потъна в морето с един последен проблясък като джентълмен, вдигащ шапка за довиждане. Запалихме свещи, чиито мъждукащи пламъчета хвърляха сенки по лицата ни. Как се бях озовал на подобно място, сред подобни хора? Чудех се какво ли биха казали родителите ми. Майка ми щеше да се зарадва; където и да се намираше сега, се надявах да ме вижда. Що се отнася до баща ми, нямах представа. Скъсал бяха всякакви връзки с него. Осъзнах колко несправедливо съм постъпил и се заклех, че ще му се обадя. Може би щеше да успее да дойде за дипломирането ми.

След десерта — пай с ягоди и ревен — Джонас почука с вилица по чашата си.

— Моля за внимание.

Той стана и отиде при Лиз. С тихо изпъшкване я обърна на стола с лице към себе си.

— Джонас — засмя се Лиз. — Какво правиш?

Щом бръкна в джоба си, разбрах. Стомахът ми се сви, изтръпнах. Джонас коленичи, вдигна в ръка малка кадифена кутийка и отвори капака. На лицето му беше изписана широка, нервна усмивка. Камъкът на пръстена беше огромен, достоен за кралица.

— Лиз, макар вече да говорихме по въпроса, искам да го обявим официално. Обичам те, откакто се помня.

— Джонас, не знам какво да кажа — Лиз вдигна очи и се засмя нервно. Бузите й поруменяха от смущение. — Толкова е банално!

— Просто кажи „да“. Нищо повече. Обещавам да ти осигуря всичко, което искаш в живота.

Щях да повърна.

— Хайде, какво чакаш? — подкани я Стефани.

Лиз погледна към баща си.

— Кажи ми поне, че първо е поискал ръката ми от теб.

Оскар се усмихваше заговорнически.

— Разбира се.

— А ти какво му отговори, стари мъдрецо?

— Миличка, ти трябва да вземеш решение. Това е важна стъпка. Държа да отбележа обаче, че не възразявам.

— Мамо?

Майка й кимна безмълвно, през сълзи.

— Боже! — изстена Стефани. — Не издържам вече! Ако ти не се ожениш за него, аз ще го направя.

Лиз обърна очи към Джонас, но преди това сякаш погледът й се спря за миг върху мен. Убеден бях, че ме е погледнала, но може и да си въобразявах.

— Ами… аз…

Джонас извади пръстена от кутийката.

— Хайде, сложи го. Ще ме направиш най-щастливия мъж на света.

Лиз го гледаше безизразно. Проклетият камък беше голям колкото зъб.

— Моля те — каза Джонас.

Лиз вдигна очи.

— Да — кимна тя. — Съгласна съм.

— Наистина ли?

— Не ставай глупав, Джонас. Разбира се. — Най-накрая се усмихна. — Ела тук.

Прегърнаха се и се целунаха. Джонас й сложи пръстена. Аз извърнах очи към водата, тъй като не можех да гледам. Но дори синият океан сякаш ми се подиграваше.

— О, колко се радвам! — възкликна майката на Лиз.

— Само не си помисляйте да се промъквате по коридорите през нощта — засмя се баща й. — Докато сте тук, ще спите в отделни стаи. Запазете емоциите за първата брачна нощ.

— Татко, отвратителен си!

Джонас се обърна към баща й и протегна ръка.

— Благодаря, господине. Благодаря ви от все сърце. Ще направя всичко по силите си да е щастлива.

Стиснаха си ръце.

— Знам, синко.

Извадиха шампанското, което бащата на Лиз явно беше приготвил предварително. Напълнихме чашите и ги вдигнахме за наздравица.

— За щастливата двойка — каза Оскар. — Да живеете дълго и щастливо в дом, изпълнен с любов.

Шампанското беше превъзходно. Сигурно струваше цяло състояние. Едва го преглъщах.

 

 

Не можех да заспя. Не ми се спеше.

Щом се уверих, че Джонас е заспал, излязох навън. Минаваше полунощ; пълната бяла луна беше изгряла над пролива. Нямах план, само желание да остана насаме с мъката си. Събух обувките си и тръгнах надолу по стълбите към плажа. Не подухваше никакъв ветрец; сякаш светът беше замръзнал. Малки вълнички плискаха лениво по брега. Тръгнах по плажа. Пясъкът под краката ми беше влажен от дъжда през деня. Къщите на хълма тъмнееха, някои все още неотворени за лятото, пусти като гробници.

В далечината видях някой да седи на пясъка. Беше Лиз. Спрях; не бях сигурен какво да правя. В ръката си държеше бутилка шампанско. Надигна я и отпи. Обърна глава и ме видя; вече нямаше как да се върна.

Седнах до нея.

— Здрасти.

— Естествено, че точно ти ще се появиш — каза тя завалено.

— Защо е естествено?

Тя отново отпи. Носеше пръстена.

— Забелязах, че на вечеря не каза нищо. Възпитано е да поздравиш бъдещата булка.

— Добре, честито.

— Много си искрен, няма що. — Лиз въздъхна тъжно. — Леле, как се напих. Скрий я някъде.

Тя ми подаде бутилката. На дъното беше останало съвсем малко шампанско; искаше ми се да имаше повече. Сега не беше моментът да съм трезвен. Допих каквото беше останало и хвърлих шишето настрани.

— Защо каза „да“, след като не искаш да се жените?

— Всички ме гледаха. Какво да направя?

— Кажи му, че си размислила. Той ще разбере.

— Напротив, няма. Ще продължава неумолимо да ме пита и накрая ще се съглася и ще бъда най-щастливата жена на света, омъжена за Джонас Лиър.

Смълчахме се.

— Може ли да те попитам нещо?

Тя се засмя саркастично, загледана в морето.

— Защо не? Днес всички ми задават въпроси.

— Онази вечер в Ню Йорк… Заспах, но се случи нещо. Усетих нещо в съня си.

— Нима?

— Да. — Зачаках. Лиз мълчеше.

— Целуна ли ме?

— И защо бих те целунала?

Тя ме гледаше в очите.

— Лиз…

— Шшт — за миг застинахме. Лицата ни бяха на около трийсет сантиметра разстояние. И тогава тя направи нещо озадачаващо. Свали си очилата и ги постави в ръката ми.

— Без тях не виждам нищо. Интересното е, че и аз на свой ред имам чувството, че другите не ме виждат. Не е ли странно? Чувствам се невидима.

Можех да го направя. Трябваше да го направя отдавна. Защо чаках? Защо не я прегърнах, защо не я притиснах в обятията си без оглед на последиците? Защо да не можех да й осигуря също толкова хубав живот като Джонас? Омъжи се за мен, помислих си. Омъжи се за мен, не за него. Или изобщо не се омъжвай. Просто остани с мен и ще те обичам вечно, както те обичам сега, защото ти си моята половинка.

— О, боже — каза Лиз. — Ще повърна.

И повърна; извърна глава настрани и повърна на пясъка. Прибрах косата й назад, докато от гърлото й се изливаха омарите и шампанското.

— Съжалявам, Тим — каза тя през сълзи. — Ужасно съжалявам.

Помогнах й да се изправи. Тя се извиняваше завалено. Преметнах ръката й през раменете си; едва стоеше на крака. Успях някак си да я кача по стълбите и да я оставя на един стол на верандата. Не знаех как да постъпя; ами ако някой ни види? Не можех да я заведа до стаята й — Стефани беше там. А и се съмнявах, че ще успея да я кача по стълбите, без да събудим цялата къща. Вдигнах я от стола и я занесох в хола. Щях да я сложа да легне на дивана; на сутринта можеше да каже, че не е успяла да заспи и слязла долу да почете. На облегалката на дивана беше преметнато плетено одеяло; завих я. Лиз спеше дълбоко. Налях чаша вода и я оставих на масичката, за да й е подръка, след което седнах на един стол и се взрях в нея. Дишаше бавно и равномерно, лицето й бе спокойно. Почаках известно време, за да се уверя, че няма пак да повърне, и станах. Имаше нещо, което трябваше да направя. Наведох се и я целунах по челото.

— Лека нощ — прошепнах. — Лека нощ и сбогом.

Качих се тихо на втория етаж. Скоро щеше да се зазори; през отворения прозорец чувах чуруликането на първите птици. Стигнах до стаята, която делях с Джонас. Натиснах внимателно бравата и тъкмо когато влизах, чух зад гърба ми да се затваря врата.

 

 

Таксито пристигна пред къщата в шест часа сутринта. Чаках на верандата с чанта в ръка.

— Накъде? — попита шофьора.

— Към автогарата.

Той погледна през прозореца към къщата.

— Тук ли живееш?

— Ще ми се.

Слагах чантата си в багажника, когато входната врата се отвори. Стефани излезе по дълга тениска, която използваше за нощница. Всъщност тениската беше моя.

— Измъкваш се потайно, а? Видях всичко.

— Не е каквото си мислиш.

— Разбира се. Голям си кретен.

— Знам.

Тя сложи ръце на хълбоците си и вдигна очи към небето.

— Боже, как може да съм толкова сляпа? Очевидно беше.

— Ще ми обещаеш ли нещо?

— Шегуваш ли се?

— Джонас не бива да разбира.

Тя се засмя горчиво.

— О, повярвай ми, не искам да се забърквам в тази каша. Проблемът си е твой.

— Мисли каквото искаш.

— Какво да им кажа? Така и така ще лъжа.

Замислих се.

— Каквото решиш. Кажи им, че мой роднина се е разболял. Няма значение.

— Искам само да знам: помисли ли за мен? Изобщо мина ли ти през ум как ще се почувствам аз?

Не знаех какво да й отговоря.

— Майната ти — рече Стефани и тръгна обратно към къщата.

Качих се в таксито. Шофьорът попълваше квитанция. Той погледна към мен в предното огледало.

— Лоша работа, а, приятелю? Повярвай ми, знам какво ти е.

— Благодаря, но не ми се говори.

Той хвърли кочана с квитанциите върху таблото.

— Опитвах се да бъда любезен.

— Не се опитвайте — отвърнах аз и таксито потегли.